БАРА
Население:
1880 г. – 732 , 1910 г. – 780, 1920 г.– 885, 1926 г.– 961, 1934 г. – 969 , 1946 г. – 960, 1952 г. – изселено.
Намирало се е на 20 км североизточно от
Севлиево, на левия бряг на река Росица, в плодородното Баренско поле. През 1952
г. селото и землището му попадат в коритото на новопостроения язовир “Ал.
Стамболийски”, поради което прекратява съществуването си. Районът му не е
проучен в археологическо отношение по същата причина и затова за далечното му
минало имаме малко сведения. В административно отношение е било в нахия (каза)
Хоталич/Селви и околия Севлиево.
За пръв път името на село
Бара се среща в османотурски документ от 1479, а по-късно и в редица други.
Единствено през 1855 г. се споменава в турски документ като Баро. Името на
селото идва от думата бара, която означава малка течаща вода, вада,
поток; застояла вода, локва, блатце. В такъв случай то ще е получено
най-вероятно поради природните особености на местността, през която бавно е
протичал малък поток, бара. На това название отговаря доста разпространеното
Азмака, Азмакъ дере и др. В България се срещат селата Цветкова бара (община
Берковица) и Голяма бара (община Кърджали), в Сърбия – Црна Бара и Лескова
бара, а в Северна Македония – Студена Бара (Кумановско).
В регистъра за ленните
владения на Никополски санджак от 1479 г. селото е записано, заедно със село
Патреш (днес Павликенско), към тимара на спахията Илиас, син на Диздар.
Посочено е: “Село Бара със село Зафряна
(неуточнено): домакинства – 7 , вдовици – 3 , приход – 516 (акчета)”. Доходът на тимара (двете села)
в сравнение с предходната регистрация, която е била след средата на века (около
1455-1460 г.) е намалял с 25 %, за разлика от всички други околни села, където
има увеличение. Малкият брой християнски домакинства – само 7, големият брой
вдовици – 3 и споменаването на селото заедно с неизвестното Зафряна, ни карат
да смятаме, че то е преживяло някакво неблагоприятно събитие през 40-те и 50-те
години на ХV век. Дали това е резултат от болестни епидемии или от съпротива
срещу поробителите, при която са дадени жертви, е трудно да се каже. И все пак
второто предположение е по-вероятно като имаме предвид съдбата на 26 изселени
към Истанбул семейства от близкото село Плужна (изчезнало село, съседно на
Горско Калугерово, разселено през 1883-1884 г.) Изселването на семейства от
Плужна през средата на XV век все пак е указание за
репресия, приложена като наказание най-вероятно за съпротива срещу османската
власт. Факт е, че през втората половина на ХV век Бара е малко село с
християнско население.
През 1516 г., след период
от 37 години, виждаме Бара с увеличено население: 13 християнски домакинства и
3 неженени; 5 мюсюлмански домакинства, 3 неженени и 2 домакинства на спахийски
синове. Общият брой на християнските домакинства се е удвоил, а са се появили и
7 нови домакинства на мюсюлмани. Осъществена е минимална колонизация на
мюсюлмански домакинства: един освободен роб с двамата си неженени сина и зетя
си; двама спахийски синове. Поставено е началото и на ислямизационния процес:
един от мюсюлманите е бивш християнин („син на Абдуллах”), а освободения
роб с двамата си сина и дъщерята със сигурност също са били християни.
В същия документ са
отразени данъчните задължения на населението, от които е видно, че то засявало
пшеница, ечемик, овес, ръж и просо; плащало десятък от пчелни кошери, от лен и
зеленчукови градини; отглеждали се свини. В селото имало и 3 воденици долап.
Към него са отбелязани и две мезри (обработваема земя в землището на селото):
Ръждава и Голубовник, с минималното данъчно задължение от 30 акчета.
Във войнушки дефтер от
1528-1529 г. откриваме имената на братята Върло и Грубадин, синове на Балика,
които са записани като ямаци (заместници на войнук) от селото.
Процесът на ислямизация в
селото изглежда е вървял много трудно, защото 19 години по-късно (1545 г.)
мюсюлманските домакинства са пак 7, а християнските са стигнали своя минимум –
2. Намалението е повече от шест пъти. Навярно нежелаещите да сменят своята вяра
са напускали селото и са търсели нови места за по-спокоен живот. От седемте
мюсюлмански домакинства две са на нови мюсюлмани (28.57 %), записани като „синове
на Абдуллах” (синове на Божия слуга), тъй като нямали мюсюлманско бащино
име. Процесът на ислямизация на местно население протичал бавно.
Подробният регистър от 1613-1614
г. (според друга датировка от 1580 г.) бележи качествено нов етап в
демографското развитие на село Бара: от 7 през 1545 г. мюсюлманските
домакинства нарастват на 26. Увеличението е повече от три пъти. Очевидно е,
че имаме прииждане на външно население, но какво и от къде не можем да кажем. Формирана
е сериозна мюсюлманска общност. В регистъра са записани също имам (глава на
мюсюлманската общност, което означава, че са имали и джамия), един спахийски
син и двама ямаци (баща и син). Като владелци на воденици са посочени един сипах
(спахия) и един бей, а водениците са вече 6 на брой.
В същото време имаме
четири случая на обръщенци в исляма (може би сред тях са последните две християнски
домакинства от 1545 г.), което показва, че процесът на ислямизация продължавал.
Качествено новият момент е свързан не само с рязкото увеличаване на
мюсюлманските домакинства, но и с изчезването на християнските. След кратко
просъществуване през първата половина на ХVІ век като село със смесено
население, Бара става чисто мюсюлманско селище и е такова до Освобождението.
В авариз дефтера от 1642
г. броят на мюсюлманските домакинства е 30, от които три (10 %) са на обръщенци
в исляма. Процесът на ислямизация може да е бавен, но затова пък е постоянен. В
списъка фигурира един еничарин. Записан е и един „Хасан Анадолу” с
неговия брат Али, което означава, че те са пришълци от Мала Азия.
Преобладаващата част от
мюсюлманските имена са с арабски произход, като предпочитание е отдадено на
кораничните: Али, Бали, Мурад, Мустафа, Муса, Иса, Хамза, Хасан, Хъзър, Хюсеин
и др. Специфично тюркските и турски имена, както и тези с персийски произход са
по-рядко срещани.
Сред жителите на селото
има такива, които носят имената Пири, Сейиди, Календер и Дервиш. Обикновено
това са ръководители на мистично братство (орден), респективно теке (манастир).
За сейидите се твърди, че произхождали от потомството на самия Пророк Мохамед.
Те се пръснали с течение на времето по целия мюсюлмански свят и се смятали за
свети хора. Можем да си представим въздействието на мистичното братство (или
дервишко теке) върху християните от селото или близките села, особено ако тези
свети хора са владеели или прилагали магични практики, можели са да предпазват
от болести, да лекуват и предсказват.
След малко повече от век,
през 1751 г., виждаме село Бара с
намален брой мюсюлмански домакинства – 24. При следващите регистрации през 1845
и 1873 г. домакинствата нарастват последователно на 35 и 44. Някъде по това
време в селото се заселват и цигани, изповядващи християнската вяра. Регистър
за джизие от 1855-1856 г. сочи общо 7 души, от които висша категория – 2,
средна – 4, и един низша.
През 1848 г. мюсюлманите от село Бара притежават
340 глави овце и кози, които са обложени със следния данък десятък: 2 овце и 17
кози, 33 майки и 2 овена. Друг документ от 1871-1872 г. свидетелства, че
населението му е първенец в околията по отглеждането на тютюн – 296 оки и 200
дирхема.
През ХІХ век мюсюлманите
си построяват джамия. Според някои данни била издигната по времето на Алил ходжа, дядо на Алис аа ходжа.
Руско-турската
освободителна война 1877-1878 г. заварва Бара като малко мюсюлманско село. То е типичен пример за това как едно старо
българско християнско селище постепенно се ислямизира чрез смяна на религията
от местното население и заселването на мюсюлмани от други краища на империята,
като при това името му не се променя през вековете. Така е и при селата
Дамяново, Хирево, Добромирка, Душево и други стари български селища в района,
които Освобождението заварва като мюсюлмански, но със старите им български
имена.
След Освобождението към селото прииждат
български и цигански семейства. Първото преброяване от 1880 г. отчита 732 души,
от които 478 са турци, 188 – българи и 68 – цигани. В Български алманах за 1895
и 1897 г. се посочва, че жителите на селото са намалели до 648, което се дължи
на изселването на турски семейства по това време. Преброяването от 1910 г. показва,
че броят на населението в сравнение с 1880 г. вече е възстановен и дори леко
нараснал – 780 души, от които 499 са българи, 207 – турци и 74 – цигани.
Мюсюлманите постепенно се изселват, а българите се увеличават за сметка на
заселници от близкото село Дебелцово. Този демографски процес продължава до
средата на ХХ век: 1920 г. – 885 жители; 1926 г. – 961; 1934 г. – 966, и 1946
г. – 960. Всъщност от средата на 20-те години до самото изселване имаме застой
в броя на населението. Преобладаващата част от жителите са българи, има
известен брой турци и цигани; трите етноса живеят в разбирателство.
По-известни български родове в селото са били:
Банзови, Богданчетата, Граматиковци, Калмуците, Карастояновци, Кованджиови,
Куньоулу, Мартиновци, Мичеви, Пончеви, Радиловци, Цончевци и др.
В Бара имало само начално
училище, в което децата учели до пети клас. Основно образование придобивали в
съседното село Дебелцово, до което децата ходели пеша. Желаещите да придобият
средно образование се насочвали към Сухиндол и Севлиево.
Християните от селото се
черкували в съседните села Дебелцово или Крамолин, тъй като църква нямало.
Около средата на 30-те години се зародила идеята за християнски храм, но
замисълът за строеж на язовир бързо я попарил. Мюсюлманите, както вече писахме,
имали джамия.
Читалище в Бара се основало през 1918 г.
За старинността на
селището и българския му характер говорят убедително запазените местностни
названия: Варениците, Вран, Долец, Дръщата, Кръста, Ливадица, Мареница
(Мъреница), Утока, Чучура. Със своята старинност се отличават звучното славянско
наименование Мъреница, идващо от старобългарската дума мряти, която
означава в мрак, мраз, мор, и Дръщата – име на пътека към Крамолин,
където се намирала дръща т.е. тепавица. Думата дръща е
засвидетелствана в Мрачката грамота през ХІV век. Но най-убедителното
доказателство за старинността и българския корен на селището е неговото от
векове непроменено име – Бара. Съхраняването на изброените названия в топонимията на селото, а и самото име на
селището е свидетелство, че по-голямата част от мюсюлманското население водело
началото си от ислямизирани местни българи.
Мюсюлманите от Бара
назовали със свои имена редица местности. Някои са чисто турски, но има и
такива, които са българо-турски или турско-български, което е резултат от
непосредственото съжителстване на двата етноса.
Такива са названията: Исин чука, Каца куза и др.
С Указ № 487 на президиума на
Народното събрание село Бара е закрито
от 23.12.1952 г. Жителите му се изселили
към съседните населени места: Павликени, Бяла черква, Градище и Ресен, където
сформирали свои махали. Предложението изселниците от селото да се заселят между
Павликени и Бяла черкова, като по този начин се създаде нов град с име Бачо
Киро, не се осъществило.
Днес за отдавна изчезналото село
напомня единствено поставения в местността „Орехите” паметен знак с текст: „На
дъното на езерото са останките на с. Бара, изселено през 1950 г., при строежа
на язовира. Да се знае – тук е нашият корен! От признателните потомци“.
Литература:
Андреев, Ст.
и Хр. Темелски. Подбрани османски документи за Севлиево и Севлиевска каза.
Севлиево. 2018, 32, 63, 75, 76, 171, 230, 376.
Драганова,
Сл.Количествен анализ на овцевъдството в българските земи под османска власт от
средата на 19 век до Освобождението. С. 1993, 98.
Йонков, Хр. и
др. Севлиево и Севлиевският край през Възраждането. С. 1986, 12, 41-43
Кийл, Махиел. Хора и селища в България през османския период. С. 2005,
296.
Ковачев , Н. Местните названия от Севлиевско. С. 1961, 92, 93, 114, 145.
Ковачев, Румен. Нахията Хоталич в началото на ХVІІ век – селища,
население, елементи на стопанското развитие. – Институт за балканистика. Studia
balcanica 23. Изследвания в чест на чл.-кор. професор Страшимир Димитров. С.
2001, 281.
Материалы для изучения Болгарии, Част II, Вып. III, Букурещ. 1877, 44-46.
Миков, В. Произход и значение на имената на нашите градове, села, реки,
планини и места. С. 1943, 180.
Младенов, С. От славянски произход ли е славянското съществително
„бара”. - Известия по Отделению русского языка и словесности, Императорский академии
наук, т. 17, 1912, кн. 4.
Недялков, П. Исторически очерци за миналото на селищата от Севлиевска
община. Севлиево. 2012, 213-216.
Севлиево и Севлиевският край. Т. І. С. 1967, 226.
Севлиево и Севлиевският край. Т. ІІ. С. 1970, 15, 117.
Турски извори за българската история. Т. ІІ. С. 1966, 207.
Указ
487 на Президиума на Народното събрание от 16 декември 1952 г. Обн., ДВ, бр.
104 от 19 декември 1952 г.
Цонева,
Нели. За съдбата на жителите от с. Бара. – В: Юбилеен сборник Павликени. Изд.
Фабер. В. Търново. 2019, 167-185.
