ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА
СЕННИК
Население:
1880 г. – 1231, 1900 г. – 1811, 1920 г. – 2400, 1934 г. – 2588, 1946 г. – 2592,
1956 г. – 2306, 1965 г. – 1848, 1975 г. – 1504, 1985 г. – 1302, 1992 г. –
1 119, 2001 г. – 1 019, 2011 г. – 841.
Разположено е на двата бряга
на безименна рекичка, ляв приток на Видима, на 7 км югозападно от Севлиево.
Турското
име на селото Чадърлъ /Чадърлу, Чадърли, Чадърлий/ просъществува от ХV век до
1934 г., когато със заповед на министъра на вътрешните работи и народното
здраве № 2820 от 14 август е преименувано на Сенник, което е буквален превод на
старото име.
В близките околности на селото личат следи от живот от
най-дълбока древност, за което свидетелствуват откритите археологически
находки. На носовиден полуостров при местността Камъка има наслоявания от
неолитно селище и късно християнско оброчище „Свети Спас” на изчезналото
съседно българско село Малково.
В местността Малките тепета, югоизточно на 3 км, има
няколко изкуствени трако-римски надгробни могили. Те, а също и откритата тук
колективна находка от римски монети от времето на императорите Фаустин /274 г./
и Аврелиан /270-275 г./, са красноречиво свидетелство за това, че района е
обитаван от траките по време на римското владичество. Укриването на монетите е
свързано с готското нашествие през втората половина на ІІІ век.
Открито
селище /вероятно от времето на римляните/ е имало в местността Памуклука, на
2,5 км североизточно, разположено на южната страна на Кушлева могила, където
през миналия век все още се откривали овъглени останки.
Останки
от изчезнало в началото на ХVІІІ век турско село се намират в местността
Нашлии, североизточно на 2 км.
В
местността Кантона, североизточно на 2,2 км, се е намирало изчезналото село
Джадели, споменато от пътешественика Евлия Челеби, който преминал през района
през 1662 г. на път за Ловеч.
Югоизточно
на 2-3 км, по десния бряг на река Видима се намирало изчезналото село Ашакьоф.
Неговите гробища са запазени и до днес.
Следи
от изчезнало село откриваме и в местността Кьофери, в близост до Ашакьоф. В
превод името означава Селището, Селско място.
Днешното
село Сенник възниква като мюсюлманско селище под името Чадърлу през ХV век.
Дълго време е наричано Чадърлу-и баля /Горно Чадърлу/ в противовес на Чадърлу-и
зир /Долно Чадърлу/. След Освобождението е известно като Чадърлий. Четири са
възможните обяснения за това турско име. На първо място поставяме възможността
преселниците да са използували името на старото си селище от Мала Азия, или
името на района, откъдето идват. В своето съчинение „Корона на историите”
османският хронист Ходжа Садеддин пише, че по времето на султан Осман І Гази
/1300-1324/5 г./, някъде около днешния град Бурса са превзети крепости, сред
които и Чадърлу /Чадърлък/. Твърде възможно е преселници от този район да са
дали името на новото селище, запазвайки така спомена за старото си поселение.
Тази практика през ХV век е била разпространена. Втората възможност, за която
споменава холандският проф. Махиел Кийл, е свързана с външния вид на жилищата
на заселниците: палатки, шатри, наричани чадъри. Според него името Чадърлу
означава „имащи палатки” и навежда на мисълта за малка колония от тюркски
чергари. Преди повече от половин век проф. Н. Ковачев се опита да обясни името
като използува едно предание за лагеруване на войски от Търново по време на
чумна епидемия. Войниците се настанили на лагер в палатки /чадъри/ на мястото
на сегашното село. Когато си заминали, в напуснатите „чадъри” се настанили
турски жители от съседните села. Впоследствие, той се отказа от това обяснине,
защото се оказа, че преданието отразява събития от първата половина на ХІХ век.
Новото тълкувание на името Чадърлу, Чадърлий, което направи проф. Ковачев, беше
следното: то идва от персийската дума „чадър”, заета в турския език със
значение „палатка, шатър, катун” и вероятно е свързано с характерна
форма на местност или най-вероятно могила, наподобяваща чадър. Трябва да отбележим,
че има доста случаи от това време на именуване на селища по някакви черти от
топографията /съседното Дерели например/. В землището на съседното село Душево
има местност Чадърите /връх с полянка/, а при Шумата, Батошево и Малък Вършец –
Чадърлийското. Според нас предложените първи две обяснения на името са
най-близко до историческата истина.
Османотурските извори от ХV век сочат категорично, че
село Чадърлий възниква и се развива
като малко мюсюлманско селище от няколко домакинства на колонисти, най-вероятно
по произход юруци. В краткия регистър на феодалните владения в Никополски
санджак от 1479 г. селото фигурира под турското име Чадърлу с 14 мюсюлмански
домакинства и приход от 1642 акчета. Заедно със село Душево е тимар на спахията
Мехмед, който срещу получавания доход е бил длъжен да се явява на султанските
походи лично, въоръжен, снабден с броня, да носи със себе си една палатка и да
води един въоръжен боец. Във втория Никополски регистър от 1485 г. /също
кратък/ е тимар, пак заедно с Душево, на спахията Ментеш, син на Юсуф, който го
е владеел с берат на бейлербея Искендер паша. Регистрирани са отново 14
мюсюлмански домакинства, но и 7 неженени и приход от 1598 акчета.
Отговор
на въпроса кога е възникнало селото дава споменатият вече документ от 1479 г.,
в който се посочват не само настоящите данъчни задължения, но и тези от
предходната регистрация, за която се предполага, че е била проведена след
средата на ХV век /около 1455 г./. При това положение можем да допуснем, че
селището е възникнало най-вероятно в края на 40-те години в близост до река
Видима. Наличната изворова база обаче не
ни дава възможност да установим по-точно кога е станало това.
В
самия край на ХV и началото на ХVІ век селото се разраства, тъй като в частично
запазения у нас подробен опис от 1516 г. с това име се срещат вече две села:
Горно Чадърли и Долно Чадърли. Заедно с Душево, Дерели /дн. Горна Росица/ и
Малково /изчезнало село в Севлиевско/,
те са тимар на ешкинджията /дворцовия еничарин/ Хасан. В Горно Чадърли
има регистрирани 35 мюсюлмански домакинства и 26 неженени мюсюлмани с приход от
тях 3688 акчета, а в Долно Чадърли – 7 мюсюлмански дамакинства, 5 неженени и 3
ягджии /маслари/, също мюсюлмани, с приход от 1043 акчета. Второто село явно е
възникнало в края на ХV или началото на ХVІ век. Анализът показва едно бурно
демографско развитие на малкото мюсюлманско село Чадърлу, което за един период
от 31 години увеличава повече от два пъти населението си; приходите от това
население са увеличени също повече от два пъти. Бурният растеж довежда до
раздвояване на селото и появата на Долно Чадърлу.
Следващите османотурски регистри от 1541 и 1545 г.
показват застой в развитието на селото. Броят на мюсюлманските домакинства се
запазва почти същият, както в началото на века – 33 и 36. След краткия период
на стагнация регистърът от 1580 г.
отбелязва удвояване броя на домакинствата на 66. Бързото увеличение на
жителите през този период е в унисон с общото нарастване на населението в
района и въобще по българските земи. Със сигурност част от новите домакинства
са на пришълци.
Подробният авариз регистър от 1642 г. регистрира 74
мюсюлмански домакинства в Горно Чадърлу, с 8 повече от 1580 г. Този процес на
слабо увеличение на мюсюлманското население /същото важи за Малкочлар и Селви/
е в противовес на всички останали мюсюлмански села от района, които бележат
спад в своето демографско развитие през първата половина на ХVІІ век.
За ХVІІІ век не разполагаме със сведения. По всяка
вероятност по това време селото е приютило част от населението на Долно
Чадърлу, Нашлии /Накъшли/, Джадели и други, което е страдало от болестни
епидемии и е търсело спокойствие и по-голяма сигурност в смутните времена.
Началото на ХІХ век е белязано от пораженията на жестока
чума. Според предание по време на болестта през 1835 г. част от военния
гарнизон на Търново потърсил спасение в земите на Севлиевския край и се
разположил на палатки в близост до Чадърлу /по левия бряг на дерето, срещу
сградата на днешното училище/. Войниците си подготвили и землянки за зимата, но
били извикани обратно и те останали празни. Около двадесетина млади турци, на
коне и въоръжени, организирали нападение над съседното християнско село Бериево
и отвлекли оттам български девойки, които направили свои жени. Младите семейства
се настанили в изоставените землянки и създали многобройна челяд. Заедно с
преселниците от съседните по-малки турски села, те допринесли за бързото
увеличаване населението на Чадърлу. През 1873 г. от данните на административния
годишник /салнамето/ за Дунавския вилает научаваме, че селото имало 182
мюсюлмански домакинства. За период от 231 години броят на домакинствата се е
увеличил почти два и половина пъти и то е едно от най-големите в района.
Наличните документи за Чадърлу, които не са много,
показват едно възходящо демографско развитие /макар и неравномерно/ от средата
на ХV до втората половина на ХІХ век. През тези векове населението на селото е
само мюсюлманско. Естествено възниква въпросът, какъв е етническият произход на
това население и как се е увеличавало то. Това е труден въпрос, на който
отговор ще дадем доколкото позволяват познатите ни османотурски регистри, тъй
като с други извори не разполагаме. За
тюркския произход на първите заселници /колонисти/ говори на първо място името
на селото, което идва от персийската
дума “чадър” и означава палатка или шатра. Според проф. Махиел Кийл колонистите
са юруци или тюркски чергари. Допускаме, че и тук, както на други места в
Севлиевския край, са се настанили незначителен брой тюркски колонисти – няколко
домакинства. За това пише и проф. Бистра Цветкова, един от най-добрите ни
османисти, която допълва, че мюсюлманското население на селото нараствало от
доведените от колонистите помюсюлманчени бивши военнопленници или пък приели
исляма български жители от съседни села. Данните от цитираните по-горе регистри
показват как населението на селото нараства по пътя на естествения прираст, един процес, който въпреки
известни колебания е основният фактор за растежа. Вторият фактор за нарастване
броя на жителите на селото е свързан с процеса на ислямизация на местно
християнско население. Приемащите нова вяра прозелити получавали мюсюлмански
турски лични имена и понеже нямали бащини всички се записвали в регистрите като
„синове на Абдуллах”, т.е. „синове на Божия раб”. Това е
безспорен белег за немюсюлманския им произход и за сравнително скорошното
приемане на исляма за своя нова вяра. Тези прозелити би следвало да са преди
всичко местни жители от околните села, защото ако бяха роби /бивши пленници от
многобройните войни на Османската империя/ регистраторът щеше да го отбележи,
каквато е обичайната практика. А ето и числата за новите мюсюлмани: 1516 г. – 8
глави на домакинства /22.85 %/ и 7 неженени пълнолетни мъже /26.92 %/; 1541 г.
– 3 глави на домакинства /9.09 %/; 1580 г. – 3 глави на домакинства /4.54 %/;
1642 г. – 1 /1.35 %/. Числата показват категорично, че имаме бавен процес на
ислямизация на местно християнско население, който е бил по-значителен през
първата половина на ХVІ век /една четвърт от всички мюсюлмани са обръщенци в
исляма/ и постепенно интензивността му през следващите столетия е намаляла.
Очевидно става дума за индивидуални доброволни актове на смяна на религията.
Правят впечатление само по-големите числа през 1516 г., което ни навежда на
мисълта за групово приемане на новата религия. Изнесените до тук факти не ни
дават основание да говорим за масова ислямизация, както предлага доцент Цоньо
Петров. По-скоро тук имаме единични или групови ислямизации. Трябва да
отбележим, че османотурските документи не могат да осветлят напълно процеса на
ислямизация. Добре известно е, че е имало практика мюсюлманите да вземат за
свои жени българки от близки селища. За това говори и споменатото предание,
според което през първата половина на ХІХ век младежи от Чадърлу отвлекли
девойки от хорото на близкото село Бериево и ги потурчили. Това явление е
съществувало през целия период на османското владичество и е познато и в
другите села на района. Така по пътя на доброволните и принудителни единични
помюсюлманчвания се увеличавало населението на село Чадърлу. Установилите се да
живеят в мюсюлманската общност нови мюсюлмани бързо /след едно поколение/ се
асимилирали от турците и завинаги се откъсвали от снагата на своя народ и вяра.
За
малоазийския произход на първите заселници говорят и антропонимичните данни, с
които разполагаме. Анализът на 152 лични и бащини имена на мюсюлмани в двете
села показва, че 68, или 45 % от тях,
съвпадат с предпочитаните от юруците имена, или с имена широко разпространени
сред тюркското номадско население на Мала Азия. Тези имена са следните: Абас
/2/, Айдин /1/, Али /8/, Аслъхан /1/, Атмаджа /3/, Байрамбей /1/, Бехадър /2/,
Вели /1/, Гюлмен /1/, Дургут /1/, Дурмуш /1/, Дурсун /2/, Ибрахим /3/, Инебей
/3/, Иса /2/, Исмаил /1/, Калкал /3/, Махмуд /8/, Муса /2/, Мустафа /3/,
Мухамеди /5/, Насух /2/, Рамазан /2/, Тимур /2/, Тимурлу /1/, Уруч /1/, Хамза
/4/, Хъдър /1/, Хюсеин /1/, Юсуф /4/. Част от тези имена като Аслъхан, Атмаджа, Бехадър, Гюлмен, Дургут,
Дурсун, Инебей, Калкал и Тимур са се съхранили и са характерни за т.нар.
домюсюлмански период от историята на тюркското номадско население на Мала Азия.
Няколко от имената – Инебей, Кая, Салтук -
показват татарско присъствие, защото са характерни за татарския етнос.
Топонимията на Сенник е наследство
от мюсюлманското минало на селото. Старинни български имена не са запазени.
Повечето названия на местности са турски, каквото е и името на селото –
Чадърлу. След Освобождението заселниците българи постепенно налагат в употреба
свои български имена. Съвместният живот между двата етноса, макар и за кратко,
се илюстрира от доста названия, които са от смесен произход: Айгърското, от
турска дума и българска наставка; Ковчата, от турско осмисляне на думата кошче,
означаваща каменна ограда на стубла, членувана; Ланлък, от турска дума с
български корен; Милен бунар и др.
За живота на мюсюлманите от Чадърлу
не разполагаме с данни. През ХІХ век селото било разположено от двете страни на
шосето от Севлиево за Троян, край дерето, което протича през него и включвало
махалите: Манджурията /бабината Илийчина махала/, Черковията, Мизинската и
Шебековата могила. Останки от джамии са намерени северно от Горната чешма и в
двора на сегашната църква и те най-добре показват къде е било разположено
селото. Турските гробища /три на брой/ били разположени на север в местността
Куза и в източната част на днешното село. Заедно с Турската чешма, чешмата в
т.нар. Турски двор и чешмата под училището те очертават границите на
някогашното турско село.
След Освобождението започва бърз
процес на българизация на мюсюлманското турско село Чадърлий, в резултат на
който до края на века то става почти напълно българско. Докато първото
преброяване на населението през 1880 г. показва 1217 турци, 11 българи и 3
други, през 1900 г. имаме коренна промяна: 1799 българи и само 12 турци.
Турците се изселват, чувствайки се виновни за погромите по време на Априлското
въстание през 1876 г. и отвличанията на български девойки, а мястото им заемат
българи от околните села: от Батошево – Айгъри, Гроздевци, Качамаци; от Стоките
– Буюклиевци; от Кръвеник – Качули, Коркини, Кучкани, Кръвеничани, Сеговци,
Сарахоши, Чакър; от Острец – Гърдеви, Ганевци, Каладжии, Кантари, Касъри,
Ковачи, Гаралани, Лингури, Манговци, Мерджани, Сомлевци, Стоенчовци, Филевци; от
Ново село – Бакали, Бардалии, Балури, Гладии,
Гугуни, Гъгневци, Делии, Кичуци, Пандевци, Пунчевци, Ранковци, Тотевци,
Стаменски, Шайковци, Шеневци; от Зла река – Араплий, Гръстовци, Кьосета,
Лютовци,Мурговци; от Скандало – Гърбели, Йоновци, Неновци, Пулавци, Черневци;
от Млечево – Габали, Ганкови, Гайдари, Горали, Голиши, Джабраили, Зайци,
Зулями, Каракоши, Късаци, Мармаци, Мерджани, Млечовени, Сиипи; от Столът –
Адовци, Дългодреи, Касъми, Ламбанти; от Габровско – Аланджии, Армени,
Бочуковци, Дебеделци, Жълтите, Кенаревци, Курдовци, Писани, Хаджии, Фереди,
Цаневци; от Тревненско – Тревненци;
от Ловешко – Фъшеци /от село Враца/, Уручени /от село Уруци/ и др. Двадесет
години по-късно /1920 г./ селото наброява само българи – 2400.
В църковно отношение до 1887 г.
заселниците християни били обслужвани от душевския енорийски свещеник Никола
Христов. Към края на същата година той се преместил в село Чадърлий и по негова
инициатива и със съдействието на кмета и църковното настоятелство бил построен
скромен параклис на празния площад източно от днешната църква. Постройката била
правоъгълна, паянтова и само кръстът отгоре я отличавал от околните селски
къщи. Тук вярващите били обслужвани до 1912 г., когато под предлог, че сградата
е опасна за миряните, със съгласието на търновския владика богослуженията се
преустановили. В края на 1914 г. с тържествена церемония бил положен основният
камък на днешната църква „Св. Иван Рилски”. Строежът се проточил заради Първата
световна война и едва на 1 ноември 1921 г., при голяма тържественост, в
присъствието на митрополит Филип Търновски, църквата била осветена и се
състояло първото богослужение в нея. На този ден е и съборът на селото.
Новите преселници българи бързо
почувствали нуждата от образование за своите деца и още през есента на 1882 г.
/според П. Курдов 1886 г.; в същото време говори за 12 години училище в частни
къщи до построяването на сградата от 1892 г./ в къщата на Христо Димов Стоянов
даскал Петър Мамулев от Севлиево събрал за пръв път момчетата да ги учи на четмо
и писмо. Поради нарасналия брой на учениците се използували и две стаи от
къщата на Георги Събчев Бакалов, а за втори учител бил привлечен и Петър
Кривошиев от село Столът. Специална сграда за училище била построена през 1892
г. в центъра на селото, с четири класни стаи, коридор и портретите на Левски и
Ботев. Това училище изгоряло през 1912 г. Нова сграда била построена едва през
1924 г.
Читалището в село Чадърлий е
основано през есента на 1899 г. от свещеник Никола Христов и тогавашните
учители. Първоначално без име, а по-късно е наименувано Народно читалище „Св.
Климент Охридски”.
В заключение можем да отбележим, че
землището на село Сенник предлага добри условия за живот и следи от стари
поселения потвърждават това твърдение. За известно прекъсване на живота можем
да говорим през ХІV и първата половина на ХV век. Затова, когато идват
колонистите, някъде около средата на ХV век, те основават свое селище на ново
място, без да имат средновековен български предшественик. Поради тази причина
името на селото е турско, топонимията е изцяло турска, няма запазени стари
български местностни наименования. Жителите на Чадърлу обаче, първоначално само
мюсюлмански преселници, впоследствие стават притегателен център за местните
християни и не малка част от тях се вливат в новата турска народност. След
Руско-турската освободителна война през 1877-1878 г. протича бърз процес на
българизация и селото става чисто българско.
Няма коментари:
Публикуване на коментар