ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА
РЯХОВЦИТЕ
Население: 1880
г. – 1 510, 1887 г. – 2 385, 1934 г. – 2 687, 1946 г. –
2 823, 1956 г. – 2 476, 1965 г. – 2 347, 1975 г. – 2 190,
1985 г. – 1 864, 1992 г. – 1 619, 2001 г. – 1 497, 2011 г. – 1 349.
Разположено е в
източното подножие на Микренските височини, на 10 км западно от Севлиево и на
надморска височина около 300 м.
Случайно открити находки от каменни и кремъчни предмети –
чукове, брадви, стъргалки, дават възможност да се локализира праисторическо
селище от късния неолит в местността Ряховско дере, южно от днешното село. На
запад в местността Хармалъка е намерена праисторическа пещ за изпичане на
керамика. Следи от човешко присъствие – фрагменти от битова керамика, остриета
от стрели и др., част от които са предадени на музея в Севлиево – са открити по
Андреева могила, голяма селищна могила, на 2 км югоизточно от днешното
село. Подобни находки са намерени на
Курва могила и Личова могила – източно от Андреевата. Очевидно районът е привличал
древните с благоприятните условия за живот, за лов и риболов.
Землището на село Ряховците е обитавано в продължение на
векове от тракийски племена, които били привлечени от добрите условия за живот
тук. Археоложката Надежда Ботева смята, че това са кробизите. Най-яркото
свидетелство за тяхното присъствие са дванадесетте надгробни могили в
местностите Трите могили, Юртлука, Дьорт юк /Четирите могили/ и в близост до
Балканджик и Мерата, от които, поради иманярски набези и селскостопански
дейности, читави са останали само пет. Случайни открития подсказват за
интензивен живот по време на трако-римския период /І-ІV век/. При оран в
източния край на стопанския двор /м. Юртлука/ е открито погребение чрез
изгаряне на клада в надгробна могила. Открити са бронзови халкички, меч и
копие. В местността Балканджик при разораване на могила тракторист се натъква
на съкровище, представляващо бронзов сервиз за ритуални угощения, включващ пет
бронзови съда, три копия, меч, тока за колан, игла и стъклен лакримарий, всичките
датирани от І век от н.е. Очевидно се касае за погребение на местен тракийски
вожд. Колективни монетни находки от времето на император Нерон /54-68 г./ до
средата на ІІІ век, когато започват готските нападения, свидетелстват за
оживени търговски връзки в посока на север и юг. Римски път, наследство от
траките, минавал през местността Балканджик, където е имало трако-римско
селище. От Никополис ад Иструм, покрай селищата край река Росица и днешните
Крамолин и Градище, той достигал до селищата по течението на река Видима и
проходите на юг от планината. Покрай този път са издигнати и тракийските
надгробни могили.
Варварските нападения след средата на ІІІ век нанесли
сериозни поражения и спокойният поселищен живот бил смутен. За
ранновизантийския период ІV-VІ век не разполагаме с данни за живота в землището
на село Ряховците, вероятно поради човешки загуби и изтегляне на населението
към планинските райони и даващите сигурност близки крепости. Но животът едва ли
е прекъснал напълно. През VІ и VІІ век тук започнали да се настаняват
славяните. На 2 км североизточно от
днешното село се е намирало изчезналото село Рава /Пазар/. Според предание тук
било първоначално днешното село, но се преместило поради разрушение от стихия.
В руска карта от 1877 г. е означено като Рава. В гробищата му са открити много
славянски средновековни стъклени и бронзови гривни. Тук през 1972 г. случайно е
намерено ранновизантийско сребърно блюдо, което се датира по петте печата към
659-668 г. То е изработено от висококачествено сребро, има диаметър 0,30 м и
тегло 1,510 кг. В центъра му има овален медалион, изпълнен в рядката и скъпа
техника ниело – гравиране с черна паста. Орнаментите са характерни за източното
изкуство и подсказват, че съдът е изработен в някое от ателиетата в Сирия по поръчка
на богат аристократ от Константинопол. Вероятно е донесено в района на селото
като военна плячка след някои от многобройните набези на славяните на юг от
Стара планина. Уникалният експонат бе включен в националната представителна
експозиция „Раннохристиянското изкуство по българските земи”, с която страната
ни се представи в най-големите музеи на Европа и Япония.
През Средновековието землището на Ряховците е приютявало
няколко малки селища, за които научаваме от запазени предания, записани от
историка на селото Иван Платиканов, а също и от археологическите наблюдения
върху терена. Според древно предание, там където Ряховската рекичка се влива в
Славейсковската, е имало селище владение на търновския болярин Диньо, затова и
местността се наричала Диневото, т.е. Динево място. Платиканов споменава също
за намерени основи на жилища и християнски погребения. Мястото е известно и с
името Динеря, което проф. Н. Ковачев обяснява с турските думи din /вяра, вероизповедание/ и yer /място/, означаващо Черковище. Тук според него
имало стари турски гробища.
На
север от днешните български гробища, в района на стопанския двор, е местността
Юртлука /Селището/. Обичайната практика е с тези имена турци и българи да
обозначават мястото на изоставено селище.
На
3-4 км югозападно от селото, под Манастирската гора /Текето/, има останки от
средновековно селище – жилищни основи и дворни огради. Запазено е предание, че
по време на Втората българска държава тук е имало селище на отшелници, избягали
от търновските села и заселени далеч от своеволията на болярите. Между тях бил
и отец Теодосий – игумен на Преображенския манастир, също заточеник заради
борбата му срещу безобразията и безпътния живот на болярите. Близо до това
селище били манастирите „Св. Троица” и „Св. Анастасия”, погинали по време на
османското завоевание.
Следи
от старо селище се откриват в местността Карабилюк, на 3 км източно от
Ряховците. За откритите основи на сгради се предполага, че са от жилища /даями/
на постоянни пастири от времето на османското владичество.
Повече
данни /веществени и документални/ има за средновековното селище Оходен
/по-късно Али факих, Алфаклари/, което възникнало по време на Втората българска
държава от преселници от село Оходен, Врачанско, бягащи от чумна епидемия. То
се намирало на 2 км северозападно от Ряховците и на 1 км източно от днешния
язовир при село Петко Славейков. Просъществувало до ХVІІІ век.
Монетна
находка от ХІІ-ХІІІ век от медни корубести монети, сечени от византийските
императори Мануил І Комнин, Исан ІІ Ангел, Андроник І Комнин, Алексий ІІ Ангел,
както и значителен брой български и латински имитации насочват към
съществуването на малък пазарен център. Според проф. Н. Ковачев това е било
селището Рава /Пазар/, предшественик на днешното Ряховците.
Османското завоевание в края на ХІV век
заварва в района селата Оходен, Рахово и
други, чиито имена не са известни. Повечето от тях, заедно с двата
манастира, престават да съществуват. Оходен постепенно става мюсюлманско
селище, известно под името Алфаклари. Подобна е съдбата и на Рахово, чието
население според запазени предания се пръснало и заживяло на нови места: над
Ряховска чука, където личат останки от жилища, дворни огради и дъговиден олтар
на малка черква; под Бойското, където също има останки от малко селище. Пак според
преданието след време това население се прибрало в старото селище и приело
исляма.
Според
Иван Платиканов Рахово се е намирало в
югозападния район на днешното село, по-точно между местността Кокошката и
сегашната джамия. Около ряховската джамия при изкопи за строеж на сгради са
откривани много християнски погребения. Тук, в близост до гробищата, е било и
българското село. Според преданията то възниква по време на Втората българска
държава, като има две версии. Първата го свързва с населението на близките
Оходен, Рава и други по течението на Славейковската рекичка, което за да се
предпази от наводнения и други бедствия се заселило за постоянно в подножието
на Ряховските височини. Втората версия свързва появата на селището с бежанци от
Рахово /дн. град Оряхово/, бягащи от чумна епидемия, върлувала през ХІІІ век по
крайдунавските селища. На мястото на сегашното село Ряховците се заселили само
част от бежанците, които запазили старото име на селището си, а други
продължили пътя си на изток и създали друго селище със същото име – Раховци,
днес в Габровска община.
Регистърът на ленните владения в Никополски санджак от
1479 г. не ни дава категоричен отговор за съществуването на село Ряховците по
това време. В него действително са отбелязани три села под името „Раховица”, но
издателите на документа в том ІІ на „Турски извори за българската история”
/1966 г./ сочат първите две като предшественици на Горна Оряховица, а третото –
като село Ореховица, Плевенско. Първото село наброява 29 християнски
домакинства, а второто 1 мюсюлманско, 32 християнски и 2 домакинства на
вдовици. За третото се казва, че е „дял”, не са посочени домакинства, а само
приход от 1430 акчета.
Като
неуточнено в регистъра е посочено „село Сюлейман, наричано още Иса кьой
Векили”, със 17 мюсюлмански домакинства. В друг регистър от 1516 г. обаче
това село вече под името „Векилер и Сюлейман и Иса кьой, наречено още и
Рахова, спадащо към Търново” е идентифицирано от издателите на документа в
том І на „Турски извори за българската история” /1964 г./ като Горна Оряховица.
Същото това село Руси Стойков се опита да идентифицира като Ряховците от
Севлиевския край /1967 г./. В своя публикация от 2001 г. Румен Ковачев потвърди
тази идентификация.
И така, село Сюлейман, наричано още Иса кьой Векили, е зарегистрирано
още през 1479 г. заедно със село Ходжа Йомер /дн. Буря/ като тимар на четирима
спахии – Али паша, Хасан, Али и Вели, които го владеели съдружно и годишно един
от тях участвувал във военните походи на султана, въоръжен и с един прислужник. От 17 мюсюлмански домакинства се получавал
1486 акчета приход. Заедно с другото село се формирал общ приход от 2277
акчета, като първоначално при предходната регистрация той е бил 986 и се е
увеличил с 1291 акчета. Това повече от два пъти увеличение на приходите
означава, че по време на предходната регистрация, която по всяка вероятност е
била проведена след средата на века, през втората половина на 50-те или през
60-те години, населението на село Сюлейман е било два пъти по-малко, т.е. около
7-9 домакинства. При това положение можем да приемем предположението, че
мюсюлманското селище е възникнало през 40-те години на ХV век от колонизирани
тук няколко тюркски домакинства. Това предположение се потвърждава от турските
имена на селището, които най-вероятно са на водачите на преселниците. Такава
практика по това време е съществувала. Такива са случаите при Ходжа Йомер, Али
Факих и Али бей /Идилево/. По-нататък, както се вижда от запазени документи,
населението на селото нараствало по пътя на естествения прираст, на минимална
колонизация, а също и от ислямизация на довлечени от войните военнопленници
роби и местно християнско население.
Значително по-подробни данни ни предлага друг
регистър на ленните владения в Никополски санджак от 1485 г. Същият тимар от
двете села продължава да се владее от Али паша, син на Хасан; от Хасан, син на
Хамза; от Али, син на Абдуррахман и от Вели, син на Илиас. Владеят го като
съдружници, съгласно берат на покойния султан Мухаммеди хан /Мехмед ІІ
1451-1481 г./. Село Сюлейман, наричано още Иса кьой векили, спадащо към вилаета
Търново, е посочено с 16 мюсюлмански домакинства, 3 неженени, 3 спахии и приход
от 1804 акчета. Домакинствата са намаляли с едно, но за сметка на това са
регистрирани неженени и спахии. Приходът се е увеличил. Процесът на
колонизиране обаче продължава: в селото са настанени трима спахии.
Още по-интересни са данните от подробния регистър
от 1516 г., в който са изписани имената на главите на 23 домакинства, 20
неженени пълнолетни мъже и 13 синове на спахии, всичките мюсюлмани.
Мюсюлманското ядро расте и укрепва. На първо място в регистъра е отбелязан
духовният водач – Ахмед Факъх, имам на селото. Буквално преведено имам
означава „първенец, водач, водещ”. В случая Ахмед Факъх е върховен
носител на духовната и светска власт в единната мюсюлманска община. В селото е
имало джамия, в която той е провеждал религиозните ритуали. Не е случайно и
прозвището Факъх. Факъх е звание и означава мюсюлмански законовед,
учен-богослов или четец на корана. Съседното село Али Факъх например носи името
си от своя основател.
За продължителния и уседнал начин на живот в селото
свидетелствува фактът, че в осем случая имаме данни за наличие на две
поколения, бащи и синове, а също данни и за две двойки и четири тройки братя.
Твърде много са спахийските синове – 13. Петима от тях са отбелязани като
притежатели на бератите на бащите си. По закон те се ползували
от редица фискални облекчения, без обаче да имат напълно привилегиите на бащите
си. Като синове на служебни феодали, те принадлежали по-скоро към
привилегированите слоеве, отколкото към раята.
Трима
от мъжете в селото носят служебното презиме Абдуллах, което означава, че съвсем
наскоро са приели исляма. Това навярно са членове на български домакинства,
защото ако са освободени роби, довлечени като военнопленници от войните, тогава
изрично би било посочено, каквато е практиката. Очевидно е, че бавният процес
на ислямизация в селището продължава. Посоченият пример ни показва по какъв
начин се е увеличавало мюсюлманското население на селото през ХV и ХVІ век. Около първоначално създаденото
мюсюлманско ядро периодично се присъединявали приелите новата вяра българи,
като техните синове и дъщери се асимилирали успешно от турската народност и с
течение на времето забравяли своя род. Така наред с първичния процес на
минимална колонизация и ранна ислямизация, протичал и процесът на асимилация на
отказалите се от вярата си българи християни. Те се вливали в редиците на
формиращата се турска народност и завинаги се откъсвали от снагата на
българския народ.
Разглежданият
документ ни дава сведения и за стопанското състояние на селището. Тук се
произвеждат пшеница, ечемик, овес, ръж и просо, има пчелари и лозари, много
орехови дървета, бостани. Има и воденица караджейка с един камък. Един от
мюсюлманите е соколар и има берат за упражняването на този занаят, друг е
записан като железар.
В тимарски регистър от 1541 г. селището се сочи
само като Векиллер със 17 мюсюлмански домакинства, от които 4 са на нови
мюсюлмани. Следователно процесът на ислямизация продължава. В документа има и
още едно изписване на името на селото, но срещу него няма посочени никакви
данни. В следващия тимарски регистър от 1580 г. виждаме Векиллер включено в два
тимара: първият с 39 мюсюлмански домакинства, от които 4 на нови мюсюлмани, а
вторият с 25 мюсюлмански домакинства, сред които и един нов мюсюлманин. Бавният
и непрекъснато протичащ процес на ислямизация неизменно продължава.
Мюсюлманското население на селото нараства на 64 домакинства. След 1580 г.
наименованието Векиллер не се среща повече в османотурските документи.
Холандският историк и добъл познавач на османската
история Махиел Кийл има по-различна версия за миналото на село Ряховците.
Според него първоначално в района между днешните села Петко Славейков и
Ряховците е съществувало мюсюлманското село Дикенлер, което в регистрите от
1516, 1545 и 1580 г. е записано съответно с 36, 60 и 27 мюсюлмански
домакинства. Кийл твърди, че през последната година Рахово е записано като ново
селище, което се е отделило от Дикенлер, чието население, както виждаме, спада
рязко. Новото селище имало 41 мюсюлмански домакинства и според него било разположено
на мястото на изоставено средновековно българско село, откъдето идва и името
Рахово. Един от мюсюлманите е обръщенец в исляма. По-нататък в османските
архиви не откриваме повече нито Векиллер, нито Дикенлер.
През следващите векове мюсюлманското население на
селището с българското име Рахова /Рахово/ нараства непрекъснато: 1642 г. – 47
домакинства, от които две на нови мюсюлмани; 1751 г. – 56 домакинства; 1845 г.
– 136 домакинства; 1873 г. – 157 домакинства.
В
колективна жалба /махзар/ от видни жители на Севлиево и Севлиевско до султана
от 1781 г. и в доклад на Мехмед Есад, заместник кадия на Севлиевска каза от
1783 г., се споменава село Рахово, жителите на което били ограбени от
разбойници по време на аянските размирици. През 1848 г. в документ за десятък
от овце и кози е записано пак с името Рахова. По-късно, през 70-те години на
ХІХ век, Феликс Каниц сочи Рахова като турско село с 200 къщи. Всъщност той
ползва данните от 1873 г.отразени и в „Материалы для изучения Болгарии” и
публикувани през 1877 г. в Букурещ. Това сведение се подкрепя в голяма степен
от данните на първото преброяване на
населението в освободена България от 1880 г., когато в селото са записани 12
българи, 1494 турци и 4 цигани, или общо 1510 души.
Проблемът
с имената на село Ряховците заслужава повече внимание. Освобождението заварва
селото като напълно мюсюлманско, но със славянско име, преиначено от турците на
Рахова. В продължение на два века /ХV и ХVІ/ е наричано и с турски имена.
Ето
какво конкретно сочат изворите: село Сюлейман, наричано още Иса кьой Векили
/1479 г./; село Сюлейман, наричано още Иса кьой векили, спадащо към вилаета
Търново /1485 г./; село Векилер и Сюлейман и Иса кьой, наречено още и Рахова,
спадащо към Търново /1516 г./; село Векиллер /1541 и 1580 г./; село Рахова /1580,
1642, 1751, 1781, 1783, 1848 и 1873 г./; село Ряолар /1877 г./; село Ряхова,
Ряховци /така е записано в речника на П.Р.Славейков/; село Ряховците /1880 г./.
Интересна информация можем да извлечем от
османотурските документи за имената на село Ряховците, които са няколко на
брой. Да се спрем на първото засвидетелствувавано в изворите име – Сюлейман,
наричано още Иса кьой Векили. Очевидно по това време, към 1479 и 1485 г.,
селото е било известно с името Сюлейман, но е дадено и пояснението, че още е
било наричано и Иса кьой Векили. Следователно първото мюсюлманско име е Иса
кьой Векили, т. е. селото на Иса пълномощника. Иса е бил векил, т.е. представител,
пълномощник, заместник на някакъв по-висш представител на османската власт.
Думата е арабска и буквално означава „доверено лице, упълномощен”.
Първоначално Иса, а впоследствие и Сюлейман, като авторитетни местни водачи, са
дали личните си имена на новото мюсюлманско селище около средата на ХV век.
Много вероятно е да са били и съвладелци на селото. Възможно е също така да
става дума за две обособени близкостоящи една до друга махали на селото.
През 1516 г. откриваме в друг османотурски документ
още по-дълго име на нашето селище – „Векилер и Сюлейман и Иса кьой, наричано
още и Рахова”. Появата на
пояснението „наричано още и Рахова” се е наложило, за да се подчертае
връзката на новото мюсюлманско село със старото българско средновековно село.
Това може да означава само едно: новото селище е възникнало в непосредствена
близост с българското село или пък направо върху част от жилищния му фонд и
землище.
Наименованията на селището, лични имена на
мюсюлмански авторитети, са доказателство за наличието на минимална колонизация
на тюркски заселници или ранна ислямизация на местно и друго християнско
население. Мюсюлманското ядро укрепвало и се увеличавало преди всичко за сметка
на живеещите наблизо български домакинства. Оцелялото българско население, което
се разпръснало по време на османското нашествие из района, започнало да се
връща в старите си жилища. Възможно е и въобще да не е имало колонизация в
средата на ХV век, а да се касае само за ранна ислямизация. Представител на
старата българска феодална класа и няколко други домакинства са приели исляма и
той като пълномощник на османските власти е създал малко мюсюлманско поселение
от старото Оряхово /наричано от турците Рахово/. Практиката на завоевателите в
такива случаи е била да дават свое турско име на мюсюлманското селище. Това в
официалните документи е ставало лесно. По трудно е било да се забрави старото
име и да се наложи новото в обществената практика на колектива. Затова и в
някои документи наред с новото име се споменава и старото: „наричано още и
Рахова”. Устойчивостта на старото име ни кара да мислим, че тука по-скоро
става дума за ранна ислямизация на местно християнско население и за
колонизиране само на няколко мюсюлмански домакинства, преди всичко на
владелците на селото.
Новосъздаденото турско селищно име не било
устойчиво. В два тимарски регистъра от 1541-1545 и 1580 г. името на селището
вече се среща само във формата Векиллер /от векил и турската наставка за
селищни имена –лер/, което можем да преведем като Пълномощниково. То се е наложило
като родово име и е възприето като съкратен вариант за наименованието на
селото. Не разполагаме с други документи с това име засега. Както в много други
случаи при селищните имена, така и тук,
в борбата между личното име и родовото име побеждава последното.
От 1580 г. насетне селото е известно под името
Рахова. Малко неочаквано, но напълно закономерно, това име, идващо от времето
на Втората българска държава, просъществувало почти два века редом с турски
имена, отново заело своето място в официалните турски документи. Турското име
Векиллер /а същото се отнася и за Дикенлер/ били забравени, за тях няма повече
данни. Махиел Кийл твърди, че днес край Ряховците има ливада с името Дикенлер,
но това сведение не се потвърди при направената проверка.
Парадоксалният на пръв поглед факт: българско
селищно име – мюсюлманско население, има своето обяснение в сложната
историческа съдба на старото българско средновековно село Оряхово /Ряхово/.
Малко по-рано или около средата на ХV век, част от населението на селото се
ислямизира, поради което то е наречено от официалните власти с турски имена.
Паралелно с тези имена продължило да се употребява и старото название на
селото, тъй като тук живеели бивши български християни. Засега нямаме
документални източници за ХV век, които да потвърдят предположението, но не
можем да допуснем, че българското население е изтребено или прогонено, защото
ако беше така тогава при всички случаи щеше да се наложи, и то окончателно,
турското име. Чрез бавния, но непрекъснат процес на ислямизация мюсюлманското
ядро на селището укрепвало и се увеличавало числено за сметка преди всичко на
местните християни. Само така можем да обясним устойчивостта на старото
българско име, запазило се в колективната памет на населението. Наличието на
старинен пласт местни имена в топонимията на днешното село Ряховците също е
доказателство за безспорната приемственост между някогашното и днешното
население на селището. Такива са звучните славянски имена: Рава, Ряхово
/Оряхово/, Слатина, Динево /Динеря/. За продължителния съвместен живот на
българи и мюсюлмани говорят следните местни наименования: Гяур тарлъ /Гяурската
нива/; Динеря, т.е. Динево място, от личното име Диньо и турското yer /място/; Кескин Георги; Каршията, от турската дума karsi /срещу, насреща/ и българска наставка; Срещу
Текето, Ряховския куз, Яма тарлъ и др.
Произходът на селищното име Ряхово, Ряховци
и днешното Ряховците трябва да търсим в две направления. Едва ли можем
да го отъждествим с личното име Рахо, което се среща през ХV и ХVІ век.
По-приемливо е да се свърже с прилагателното орехов от орех,
разпространен дървесен вид. Още повече, че Ряхово, Ряховци и Ряховците
са съкратени народни говорни форми от среднобългарските: Оряхово, Оряховци,
Оряховците. Селищното име Ряховците принадлежи към група имена,
свързани с растения и растителност, един разпространенен и обичан начин за
именуване на населени места от славяните. Като доказателство можем да посочим
имената на близките селища: Крушево, Дебелцово, Върбовка, Дряново, Габрово,
Раховци, Габровско. В Градище има местност Ряволът, а в Дебелцово –
Ряхолът. Сродни названия на селища и местности се срещат често и по други
български крайща: „място нарицаемом оряховъ” в Мрачката грамота от 1374
г., град Оряхово на Дунава, село Оряхово, Русенско, село Оряховица,
Плевенско, Горна и Долна Оряховица и др. В Македония, Гърция и Албания
това селищно име също е разпространено. Селища с името Рахово откриваме
в Русия в Смоленска, Петербургска и Псковска област, в Украйна в Закарпатска
област. В грамота на императрица Елисавета Петровна от 1744 г. се споменава
село Рахово.
Малко преди Освобождението Петко Р. Славейков в
свой ръкопис сочи селото с името Ряхова, Ряховци. След Освобождението по време
на първото преброяване на населението в освободена България през 1880/1881 г. е
употребена членуваната форма за Ряховци
– Ряховците, за да се отличи от габровското село със същото име. Това име се
утвърждава и съществува и до днес без промяна.
Въз основа на изложеното по-горе можем да направим
следните изводи. Османското завоевание заварило в днешното землище сравнително
голямо село с името Ряхово /Оряхово/, наречено от турците Рахова. То било
разположено в югозападния край на днешното село. По време на завоеванието
населението му се пръснало в близките околности /над Ряховската чука и под
Бойското/, където създало временни поселения. Според запазено предание група
бегълци от Ряхово поставили началото на днешното село Жълтеш в Габровско. Върху
жилищния фонд на изоставеното село през 40-50-те години на ХV век се обособило
малко мюсюлманско селище под името Сюлейман, наричано още Иса кьой Векили,
впоследствие само Векиллер. То било
резултат от развилия се ранен процес на ислямизация на местни християни и от
минимална колонизация на тюркски домакинства /спахии, спахийски синове и др./.
В резултат от двата паралелно развиващи се процеса се формирала голяма
мюсюлманска община през ХVІ век. В края на ХVІ век се възстановило старото и незабравено име на
селището – Рахово. Неговото съществуване редом с турските имена можем да обясним
с факта, че основната част от жителите му са били български християни, приели
исляма за своя нова вяра. Наличието на старинен пласт местни имена в
топонимията на днешното село Ряховците също е доказателство за безспорната
приемственост между християнското и мюсюлманското население на селището. През
столетията българският етнос е успешно асимилиран и Освобождението заварва
Рахово като голямо мюсюлманско село.
След
Освобождението започва процес на изселване на турците и заселване на българи.
От Габровско: село Гиргините – Еневи, Затреви; село Враниловци – Драганови,
Поплазарови; село Етъра – Етърски, Дончо Петрови; село Нова махала – Илиеви,
Койчеви, Аневи; село Гарвани – Керемидови, Гарвански; село Трапесковци –
Ковачеви, Мержанови; село Трънито – Кожухарови, Мичеви, Арабаджиеви, Бошнакови,
Бъчварови, Савчеви; село Стоевци – Кокончеви, Русеви; село Жълтеш – Костови,
Боневи, Радковски, Сербезови; село Тодорчетата – Ненови, Венкови, Георгиеви,
Тодоренски; село Генчевци – Недялкови; село Велчевци – Велчевски; село Янковци
– Влайкови, Смаилски; село Кметовци – Гатеви; село Костадини – Генчеви; село
Рачевци – Димитрови; село Гайтаните – Пехливанови; село Геновци – Платиканови;
село Козирог – Русинови; село Поповци – Съкови. От Севлиевско: село Кръвеник –
Карловски, Атанасчови, Будеви, Цонкови; село Угорелец – Кашаварски; село
Тумбалово – Ковачеви, Гецови, Говедарски, Денчеви, Топалови; село Стоките –
Митеви, Атанасови, Блъскови, Дацини; село Купен – Николови, Дотеви; село
Батошево – Падиковци, Петеви, Гичо Петрови, Табакови; село Гъбене – Деневи;
село Пенковци – Пройнови; град Севлиево – Гаврилови. От Ловешко: село Българене
– Караганчеви, Пенкови, Папазови, Шопови; село Враца – Враченски. От
Тревненско: село Торбалъжи – Русинови. От Троянско: село Ново село – Новоселски,
Шейновски. От Лозенградско – Манолови.
Данните
от преброяването през 1887 г. показват: 1384 българи, 891 турци и 110 цигани.
Няма пълно изселване. Турците са намаляли само с 1/3. През ХХ век, а и днес
селото е със смесено население от турци, българи и цигани.
Турците
имали две джамии и духовно училище с две групи ученици към всяка от тях.
Ходжите учели децата да четат корана.
Заселилите
се българи започнали да строят своя църква „Архангел Михаил” /1881-1885 г./,
която била открита и осветена през 1885 г. от софийския митрополит Партений.
Строежът се ръководел от уста Койчу Ристуф /Кою Христов/, преселник от село
Нова махала, Габровско. Част от иконите били заграфисани от дядо Рачо Зографина
от Габрово. Днес тя е обявена за паметник на културата.
Първоначално децата на заселилите се българи са обучавани
в частни къщи. Като пръв учител се помни даскал Петър – Петко Тодоров,
преселник от Козирог, Габровско, който учителствал от 1881 до 1888 г. По
инициатива на Димо Колев Платиканов през 1885 г. общинският хамбар в центъра на
селото е приспособен за училище, в което той учителствал три години. Съвременна
училищна сграда е открита през 1912 г.
Читалище „Пробуда” е основано през 1919 г.
Завършвайки очерка за миналото на Ряховците ще споменем
накратко и за комплекса от древни религиозни обекти на Текето /Манастирски
връх/, който е обявен за исторически паметник на културата. Предполага се, че
през Българското средновековие тук е имало два манастира: мъжки под името „Св.
Троица” и женски – „Св. Анастасия”. От материални следи и предания се знае, че
мъжкият манастир се намирал в южните покрайнини на Текето. Според преданието в
двора му е бил погребан под вековен дъб /горун/ игуменът на Преображенския
манастир отец Теодосий. Смятан е от местното население за светец и мъченик и
затова на гроба му имало голям каменен кръст, считан за оброчище. Тук
християните от околните села се събирали в деня на св. Троица на поклонение и
молебен за дъжд. От разкази на стари турци се знае, че след унищожаването на
манастира на негово място е съграден мюсюлмански дервишки метох, просъществувал
векове, ограбен и унищожен в началото на ХІХ век от кърджалиите.
На стотина метра югозападно от Текето е съществувал
вторият манастир – „Св. Анастасия”. От него са останали само основите. Намирани
са фрагменти от стъклени и керамични кандилници и бигорни късове от сводовете
над врати и прозорци. Предполага се, че също е унищожен в края на ХІV век.
На
високо място на Текето се намира тюрбето /гробница/ на почитания от мюсюлманите
Гази /Али/ баба, наричан също Балабан баба. То е построено за втори път през
1962-1963 г. на мястото на старато, след като било опожарено от злосторници.
Новата сграда е седемстенна /като старата/ и тухлена. Гробът в тюрбето е
ориентиран изток-запад и е покрит с дървена могила. Мястото се посещава масово
в последната неделя на месец юни. Отдава се почит към Гази баба и се вярва, че
той закриля земите и селищата около Севлиево. Денят се смята за Хаджет байрам,
т.е. необходим празник. Наблизо се намира огромен скален камък, за който се
вярва, че е хвърлен от светеца, за да обозначи мястото на тюрбето. Той се смята
за свещен и е обграден с вериги. Легендата за Гази баба е известна в четири
варианта, записани в селата Малиново, Петко Славейков, Ряховците и един публикуван
в Юбилеен сборник „Българско село”. Според нея той е родом от Ново село,
Търновско или от Буря, Севлиевско. Като войник по време на Кримската война
1853-1856 г. бил ранен и спасен от овчаря Стоян /Вълко/ в района на Кормянско,
след което двамата станали побратими.
Близо
до тюрбето се намира и надгробен християнски паметник. Според легендите той е
на един овчар, който се побратимил с Гази баба и се казвал Стоян или Вълко.
Върху паметника от каменни блокчета има кръст с числото 19, което е част от
година. На плоча са изписани думите „Троица”, „с. Ряховци”, „църква”.
Според Иван Платиканов, вдъхновен от преданията, ряховският майстор
каменоделец Иван Вълчев Новак през 1901 г. изработва и поставя край кръста на
отец Теодосий втори кръст с надпис: „... 1901 година. Съборна църква „Света
Троица с. Ряховците”. Макар и повреден този кръст съществува и днес.
Животът
в землището на село Ряховците не е прекъсвал от хилядолетия – тук са живяли
продължително време траки, славяни, българи и турци. Липсата на планомерни и
целенасочени археологически проучвания и разкопки обаче не позволява за сега да
се очертаят по-отчетливо приносите на отделните етноси в общата история на
днешното селище.
Няма коментари:
Публикуване на коментар