ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА
СТОЛЪТ
Население: 1887 г. – 671, 1934 г. – 750, 1946 г. –
692, 1956 г. – 655, 1965 г. – 598, 1975 г. – 566, 1985 г. – 424, 1992 г. – 465,
2001 г. – 362, 2011 г. 232.
Разположено е в Средния Предбалкан,
край десния бряг на река Боазка, приток на Видима, на 442 м надморска височина, на 12 км югозападно от
Севлиево и 6 км от Градница. На юг граничи с Леви връх и
Кръвеник, с Черни връх и Ново село, Троянско, на запад с Млечево, на север с
Градница, на изток с Душево. Множеството му махали са разпръснати
по склоновете на долища, рътлини и хълмовете.
По време на османското владичество махалата е част
от село Градница и се е наричала Граднишки колиби /също Горна Градница, Столът
или Баирят/. При първото преброяване след Освобождението е броена към Градница.
Името Столът му е дадено с указ № 38 от 21.01.1892 г. по названието на
местността, върху която е разположено и външната прилика на стол. От махала за село е признато с министерска
заповед № 1380, обнародвана на 01.06.1939 г.
Административният център на селото се състои от
махалите: Мишовска, Дундевска, Маринчовска, Стойчовска, Кънчовска, Наневска и
Недялковска. В определени периоди от историята на селото към него спадат махала
Боаза и колиби: Гергани, Дълбоки,
Иванчовци, Игнатовци, Кереци и Цвятковци; махала Делък и колиби: Аврами,
Яланджии, Балани, Боневци, Белошини, Гъбенци, Дисмани, Завали, Калоферци,
Коркини, Кривошии, Курковци, Неновци, Пумпали, Свилани, Стоили, Сърбулаци и
Троенци. Общо 66 на брой.
Археологически разкопки и проучвания
са правени в района на селото през 1951-1953 г. от професорите Атанас Милчев и
Николай Ковачев. Намерените археологически находки дават основание да се
заключи, че началото на поселищния живот датира от края на новокаменната
/неолитната/ епоха /5500-4000 г.пр.н.е./ и през енеолита. Сред изобилието от
кремъчни и каменни сечива от епохата на неолита, енеолита и бронза ще споменем
само: кремъчна мотика в музейната сбирка
в село Кръвеник, публикувана от Кина Койчева; бронзова брадвичка с две остриета
от ХІ-Х век пр.н.е. Данните от намерените по повърхността фрагменти от съдове,
кремъчни и каменни сечива дават основание при уточняване археологическата карта
на Габровски окръг в района на село Столът да се фиксира наличието на
праисторическо селище.
На юг и запад от селото, по
течението на река Боазка, в местността Кантона, се намират 16 могили с различна
големина. Една от тях е разкопана от учител ентусиаст и учениците му през 1932
г. През 1939 г. Васил Миков публикува резултатите в Известия на Археологическия
институт. Могилата е била висока 4 м, в центъра е била кладата, върху която е
изгорен покойника. Намерени са сребърна торква, части от сребърна пластинка, 4
сребърни халкички, 4 бронзови украси, синьо стъклено топче, крив железен нож,
желязно ножче и др. Въз основа на данните за погребалния обичай, могилното
изграждане, инвентара и неговото интерпретиране Васил Миков датира могилния
гроб към края на ІV-ІІІ век пр.н.е. По-късните проучвания показаха, че
правилната датировка е V-ІV век пр.н.е. По подобен начин са изграждани и
могилите в района на Кръвеник и Селището, които също се датират към V-ІV век
пр.н.е. При разкопките през 1951-1953 г. проф. Ат. Милчев установи най-ранното
тракийско погребение в района в местността Кантона, датирано към VІІ-VІ
в.пр.н.е. Данните, с които разполагаме, дават основание да причислим културата
на обитателите на местността Кантона и създателите на надгробните могили там
към културата на тракийските скотовъдни племена, разпространена в планинските
райони на Севлиевския край. Освен в Кантона надгробни и други могили имало и в
местността Блатешки рът – над 35. Наличието на толкова много могили
свидетелства, че тук е живял богат тракийски род, който е погребвал достойните
си мъже и воини с нужните почести.
При прокарване на пътя Градница-Млечево са съборени
две малки могилки, като в едната се откриват римски медни монети, свидетелство
че животът в района продължавал.
В
местността Блатешки рът на площ повече от декар и половина при селскостопански
дейности са намерени около 14-20 глинени гърнета с пепел и недоизгорели човешки
кости. Смята се, че те са свидетелство за появилите се тук славяни.
Историята
на селото от късното средновековие е тясно свързана с тази на село Градница. В регистъра на ленните владения в Никополски
санджак от 1479 г. освен Градница се споменава и село Каратнидже с 1
мюсюлманско домакинство, 10 домакинства на неверници, 2 вдовици и приход от
1480 акчета. То е в един тимар заедно с малките села Безбог, Видова лъка и
Станье и е владение на шестима спахии. Издателите на документа го идентифицират
като Градница. Смятаме, че тук става въпрос за обособена част от Градница,
която впоследствие срещаме под името Истолник /ХVІІ век/, а също като Горна
Градница или Граднишки колиби по-късно.
За пръв път името Столът /буквално Истолче/ се
споменава през 1529 г. във войнушки регистър, където поименно е записан един
войнук от населеното място.
В османски регистър за джизието /поголовния данък/
на неверниците във вилаета Търново от 1635 г. се споменава следното: „Село
Босна Мехмед Истолник, извън регистъра – 13 ханета”. Посочването „извън
регистъра” означава, че в предишния регистър е нямало регистрация на
християнски семейства. Към тази година са открити такива и са обложени с данъка
джизие. В том VІІ на „Турски извори за българската история”, излязъл под
редакцията на Стр. Димитров, Ел. Грозданова и Ст. Андреев селото е посочено
като неуточнено. През 1989 г. обаче Ел. Грозданова в книгата си „Българската
народност през ХVІІ век. Демографско изследване” уточнява, че под името Босна
Мехмед Истолник трябва да разбираме днешното село Столът. Следва да уточним, че
това име се среща само два пъти и повече не го откриваме в османските
документи.
Поради липса на достатъчно сведения
не можем да изясним в пълнота миналото на селото през периода ХV-ХІХ век. Ясно
е, че то е било част от по-голямото село Градница. Но в споменатия османски
документ от 1635 г. селището под името Босна Мехмед Истолник е отнесено към
каза Търново, а не към каза Хоталич, където е Градница. Защо е така, поради
липса на достатъчно сведения, не можем да обясним. Може би по това време
селището е имало някакъв по-особен статут. Същото се касае и за село Кръвеник,
посочено в документ за джизие от 1619 г. към каза Търново, а не към Хоталич.
Заради
религиозен и икономически натиск от страна на турците българи от село Градница
се разселвали на юг по течението на река Боазка. Разселването било
продължителен процес и поради липса на сведения не можем да кажем категорично
кога е започнал. Според предание това станало около средата на ХVІІІ век,
когато овчари, които живеели по даямите, останали да живеят тук постоянно със
семействата си. Възникналата махала била наречена Граднишки колиби /известна
била и с името Горна Градница или Баирят/. Постепенно броят на къщите растял и
се оформили три махалички /Мишевци, Недялковци и Наневци/, които получили
имената си от първите заселници. Като
пръв заселник се сочи някой си дядо Нешо, който с тримата си сина се установил
по Сърбено бърдо. Освен от Градница заселници придошли и от Троян, Калофер,
Габровско и др. места. Така общият брой на родовите махалички надхвърлил 30, а
с Боаза и Делък стигнал до 66. Пак според преданието около 1800 г. къщите били девет.
Според
запазени спомени, а както видяхме и според запазен регистър, в махалата е имало население със специален
статут и задължения, т.н. войнуци. Те със сигурност са от преселниците от село
Градница, за което знаем, че е имало такова население през ХVІ век. Сред
старите каменни надгробни кръстове в двора на селската църква „Св. Георги” е
намерен паметник с надпис: „Добри
черибашия”. Черибашията е бил предводител на войнуци. Известен е също някой
си Курю от махала Наневци, който щом дойдела пролет зашивал на калпака си една
лисича опашка, събирал 100 души и ги отвеждал към Димотика, Чорлу и Текирдаг.
Известен е още един войнук от Градница /не е ясно от същинската или от Горна
Градница/, който през 1870 г. също бил включен в такава група.
И в други документи махалата не се
разграничавала ясно. Така например в турски документ за десятъка върху
произведения тютюн в Търновски санджак през 1872 г. е записано: „Градница –
214 оки и 50 дирхема; Градница – 30 оки и 150 дирхема”. Според историка
Христо Йонков второто посочване се отнася за Граднишки колиби.
В домашен извор, парусията
/Кондиката/ на Батошевския манастир, през 1875 г., се споменават имената на 70
поклонници от Горна Градница, а също и през 1877 г.
Църквата „Св. Георги” е построена
през 1859 г. и съхранява ценни стенописи, иконостас с рисувана украса,
дърворезбени царски двери и венчилки, 6 каменни релефа, икони. В криптата й е
устроен музей и е обявена за паметник на културата. Въпреки че не е била
административно самостоятелна и се е числяла към село Градница махалата е била
самостоятелна енория с пръв енорийски свещеник Петко Начев /1813-1908 г./,
който учил при поп Никола Барбулов в Ново село. По-късно той бил посветен в
плановете за въстание през 1876 г.
Нуждата от грамотност и просвета, както и от църква
до Кримската война 1853-1856 г. се задоволявала в съседните по-големи села:
Старо Млечево /Селци/ и Ново село /дн. Априлци/. След образуването на
църковната община и построяването на църквата към края на 60-те години на ХІХ
век били открити първите частни килийни училища в махалите Нанювци,
Дюкянджийска и Сърболаците, а вероятно и в Дундювската, намираща се недалеч от
църквата. Малко преди Освобождението в една от стаите на новопостроеното
двуетажно здание за складиране на данъка десятък /йошур/, било открито първото
обществено килийно училище. В него учители били: Балинският поп, Петър Попов,
Цонко Георгиев Стойчевски, Койно Кьоравия и др. Това училище просъществувало до
1937 г., когато била построена нова модерна сграда.
Населението на Граднишки колиби не останало
безучастно и се включило в подготовката за въстание през 1876 г. Според
предание в хана на бащата на свещеник Георги Христов Дългодреев от махала
Дългодреите, член-основател на Севлиевския революционен комитет, и в самата
махала, са отсядали народни хора като отец Матей Преображенски и Васил Левски.
По време на въстанието са дадени следните човешки и
материални жертви: убити мъже – 7, ограбени къщи – 27, ограбени семейства – 34,
ограбени хора – 208, изгорели 2 къщи и една плевня, загубени 87 биволи, коне,
волове и 427 овце и кози. Организацията на въстанието била възложена на
чорбаджи Кънчо Койнов, който се разколебал в последния момент и провалил
масовото участие на селяните във въстанието. Верни на делото останали 20-на
столчени, които участвували при отбраната на Леви връх и Боаза в четата на
Фильо Радев. Сред тях били: Васил Тотев Цоневски, Иван Кънчев Кривошиев, Кънчо
Пенков, Михо Тотев Цоневски, Пено Михов, Пенко Дянков, Цанко Симеонов, Цонко
Кънчев Кривошиев, Цонко Сърбулака, Цонко Пенков. От убитите е известно името на
Михо Генев от махала Делък. Като съпричастни към въстанието били обвинени Петър
Попов – свещеник на селото и чорбаджи Кънчо Койнов, които били откарани в
Севлиево, затворени и изтезавани.
Стари родове от Столът са: Кереци, Коркини,
Кривошии, Пумпали и др., които и до днес знаят далечния си произход от село
Градница. Поради турския гнет над българското население част от жителите на
Градница се разселват на юг из дебрите на Стара планина, далеч от централните пътища
и големите селища.
След Освобождението в Градница се изселили Цонко
Михов Памукчиев, Кънчо Койнов /чорбаджи Кънчо/, Пътевци, Памукчиите, Ботевци,
Узуните и др.
При първото преброяване през 1880 г. махалата е
броена с Градница, а махала Боаза с Кръвеник. През 1887 г. населението наброява
671 души, от които: българи – 641, турци – 29 и цигани – 1. Към 1925 г. близо
до Яланджийската махала се заселват пет цигански семейства, които изповядват
исляма.
Читалище „Младежки труд” е основано през 1914 г.
Топонимията на Столът е извънредно богата и
изобилства от стари наименования като: Блатца, Валогът, Делък, Дълбоки,
Искърите, Куиите, Сеченината, Сопощите, Турлата, Яворачките и др. От стари, а
някои и вече изчезнали лични и родови имена са названията Аврамите, Балини,
Галковска рътлина, Галковски дол, Горчовото, Дългодреите, Калоферци, Кереците,
Коркините, Кривошиите, Куруците, Сърбулаците. Старинно е наименованието
Благушовец, което идва от изчезналото вече лично име Благуш и носи старинния
суфикс –ец. Славянски по произход са названията Левица и Мрътвицата.
Както тях със суфикса –ица е и названието Бързелица. Сред множеството
български имена има и турски и от смесен характер, които подсказват за
проникването на граднишките турци в района и за взаимното влияние между двата
етноса. Такива са: Габалевото, Дюкяните, Завалити, Илиманското, Кинан средок,
Оджакът, Юртът, Яланджиите и др.
Животът в землището на селото се заражда в дълбока
древност и с малки прекъсвания продължава и днес.
Няма коментари:
Публикуване на коментар