Участие на сенничани във въоръжената антифашистка борба 1941-1944 г.

 

Участие на сенничани във въоръжената антифашистка борба  1941-1944 г.

На 22 юни 1941 г. хитлеристка Германия напада вероломно Съветския съюз. Два дни по-късно Политбюро на ЦК на БРП обявява „курс на въоръжена борба” срещу войските на Третия райх и българското правителство на Богдан Филов. Издигнат е лозунгът „Нито един българин в тяхна услуга”. В качествено новата ситуация в Сенник се очертават ясно два противоположни лагера: от едната страна са привържениците на правителството и нацистка Германия, предимно из средата на по-богатите селяни,  а от другата – мнозинството от бедните и средните селяни, които симпатизират на страните от Антифашистката (Антихитлеристката) коалиция – преди всичко на Съветска Русия, и на комунистите, които организират на територията на околията партизанско съпротивително движение.

За поляризацията в местната селска общност споменава директорът на местното училище – Кирил Касъров, който в рапорт до околийския училищен инспектор от 10 април 1941 г. дава оценка за политическите настроения на средношколската младеж. Според него младежите в селото са разделени на два лагера в зависимост от отношението им към държавната власт и нейните разпоредби: „Едни, които се държат отрицателно и смятат, че наредбите на държавната власт не са добри и ги критикуват, а други одобряват държавната власт. По тоя въпрос учениците са разделени на два лагера, много ясно очертани. Първият лагер не са привързани към днешната система на управление и искат друга, която според тях ще бъде по-добра, а вторият лагер вярва, че днешната система на управление е най-добра”.[1] По-нататък в рапорта си той обяснява, че със земеделска работа младежите се занимават по родителска принуда, обичат да прекарват свободното си време в бозаджийниците, с много малки изключения не посещават църква и изобщо не са вярващи личности, в читалището работят с увлечение, но не допускат намеса на бившите им учители, като изнасят съвременни пиеси и такива със съдържание от борбите срещу турското робство. Сред ученическата младеж от първия лагер комунистите и ремсистите намират привърженици на своите идеи и укрепват редиците си. Привържениците на правителството не са особено активни и както ще видим по-нататък, въпреки подкрепата на властта не успяват да създадат жизнена бранническа младежка организация в селото. 

„Новосъздадената политическа обстановка след обявяването на война между Русия и Германия налага зорко наблюдение над всички проявени в миналото и сега комунисти. Поставете същите на непрекъснато наблюдение, за всяка проява донасяйте своевременно. Да бъдем много внимателни и наблюдателни, за да не бъдем изправени пред изненада”[2] – нарежда околийският полицейски началник в Севлиево до кметовете в околията още на 24 юни 1941 г. Година преди това в Околийското полицейско управление в Севлиево е изготвен списък на заподозрени в комунистическа дейност лица в Севлиевска околия, като в него са включени 183 комунисти за постоянно наблюдение и репресии, от които 15 от село Сенник. Списъкът е обновен на 7 юни 1941 г., броени дни преди започването на войната срещу СССР, и включва: Никола Христов Драганов, Димитър Тотев Калчев, Христо Мънков Йоновски, Стефан Николов Пунчев, Банко Пенков Банков, Иван Тотев Калчев и др.[3] За тях, като политически неблагонадеждни хора, са съставени досиета. Михаил Мичев Касъров е първият интерниран сенничанин, изпратен в концлагер.[4] В околията броят на интернираните през 1941 г. е 25 души.[5]

По време на войната в организационната структура на нелегалната БРП Севлиевска околия е обособена в един партиен район, възглавяван от Районен комитет, в който член е Иван Кукенски от Сенник, кооперативен деятел, по това време служител в РКС „Подем” – Севлиево. В този партиен район село Сенник е определено за център на един от двата, впоследствие от трите партийни подрайона, с отговорник Иван Михов от Севлиево.[6] Самият факт, че селото е избрано за партиен център означава наличието на стабилна партийна група.

През 1941-1942 г. в Сеннишкия подрайон са изградени партийни групи в 9 села. В Сенник отговорник на партийната група е Петър Дешков, а членове са: Христо Станев Гъгневски, Христо Колев Качамаков  и Михо Христов Филеков.[7] Задачата на партийната група е разяснителна работа сред населението, събирането на храна, облекло и парични средства, осигуряването на яташки квартири за партийните функционери.

С цел мобилизиране на партийните редици секретарят на РК на БРП Иван Райков (Владо) предприема през лятото на 1941 г. обиколка на селата от околията, отначало сам, а впоследствие заедно с Вълчо Цанков (Боян). До края на годината те посещават почти всички села по 3-4 пъти. Сенник е сред най-рано посетените при тази обиколка. В спомените си Иван Райков пише: „Едно от политически активните села в Севлиевска околия беше и село Сенник. Партията тук имаше голямо влияние. Партиен секретар беше старият авторитетен комунист Петър Дешков. Първата ни среща стана при бикарника. На нея дойдоха Петър Дешков, Васил Ганчев, Никола Христов Драганов, Петър Игнатов и др., общо около 8-10 души – партийни членове и ремсисти. Сред младежите се проявяваха Никола Хр. Драганов, Васил Ганчев, Христо Качамаков, Тотю Стефанов Тотевски и др., а първата и най-заслужила ятачка в Сенник беше Тота П. Дешкова. После яташката мрежа се разшири.”[8] На първата среща Иван Райков информира комунистите и ремсистите за събитията на Източния фронт, снабдява ги с позиви с кратката реч на Сталин. Позивът със заглавие „Социалистическото отечество е в опасност!” е разпространен сред населението от ремсистите. В съответствие с възприетия курс към въоръжена борба е поставена задачата да се събират храни, облекло и оръжие за нелегалните дейци на съпротивата. При тази обиколка Иван Райков е свързан с граднишките комунисти от Петър Игнатов, а с душевските Къню Семов и Димитър Семов  – от Никола Драганов и Димитър Калчев.[9]

По същото време е насрочено организационно събрание на РМС в една нива на местността Харманлъка, на което присъства Иван Райков, а го съпровожда Петър Игнатов. Той запознава ремсистите със събитията на Източния фронт, с новия политически курс на партията към въоръжена борба и поставя същите задачи, както и на комунистите.[10]

През 1941-1942 г. ремсистите са особено активни в читалищната дейност. Подготвят се вечеринки, дори и през работните месеци май и юни, изнасят се пиеси, с някои от тях се гостува в съседни села. Прилагат се всякакви хитрости за да се преодолее цензурата, наложена от полицейския началник в Севлиево по отношение избора на поставяните пиеси. Системните прочиствания на читалищната библиотека от органите на властта налагат вземането на превантивни мерки и така се увеличава книжния фонд на т.нар. „нелегална библиотека”, съхранявана последователно у Цанко Марков и Христо Мънков.

С голямо внимание се следят по читалищното радио предаванията на радиостанциите „Москва”, „Христо Ботев” и „Народен глас”. Последната предава на вълните на радио София. От тези станции се получават сведения за хода на военните действия, които се разпространяват сред населението и се укрепва духа и вярата му в крайната победа на Съветския съюз. Властите се опитват да предотвратят външнополитическия поток от информация чрез запечатване на радиоприемниците само на средни вълни, а впоследствие и само на радио София. Но се намират начини за слушане на чуждите радиостанции, особено съветските, от които се научава истината за положението на Източния фронт.[11]

Културно-просветната дейност на свободната селска младеж, предимно ремсисти и техни привърженици, започва да се дублира с дейността на ремсистите ученици в Севлиево. Още в града учениците започват подготовката на пиеса, която през ваканционните дни поставят в салона на училището.Така всяка Коледа се изнасят по две пиеси в селото. През ремсовата организация на ученическата младеж по сведение на Христо Качамаков преминават учениците: Малчо Денчев Малчев, Йонко Н. Събчев, Генко М. Генков, Хубан Георгиев Хубанов, Христо Иванов Балауров, Петко Иванов Бакалов, Йонко Иванов Бакалов, Тихо Кънчев Тихов, Георги Иванов Бакалов, Иван П. Пунчев, Петър П. Пунчев, Петър М. Ганков, Минко Ст. Мичев, Тихо В. Цанков, Васил Иванов Лингоров, Дамян К. Качамаков, Матю П. Матев, Иван П. Тотевски, Стефан Ив. Мирчев и др.[12] С активната си идейно-организационна, културно-масова и спортна дейност РМС увлича селската младеж и не допуска тя да бъде спечелена от правителствената младежка организация „Бранник”.

През лятото на 1941 г. се провежда акция по събиране на жито за нелегалните дейци на партията и ремса. В тази акция по спомени на Иван Райков най-добре се представят крушевци, а сенничани и душевци са на второ място със събрани около 400-500 килограма зърно.[13] По вършитба с помощта на машиниста Христо К. Качамаков от домовете на ремсистите се събират 60-70 кофи жито, което складирват в дома на Вата Денчева (според спомените на Хр. Качамаков в склад е била превърната къщата на Малчо Дянков), а след това Тотю Тотевски и Къню Семов от Душево го закарват в село Горна Росица и го предават на Паско Янев, за да бъде смляно на брашно в мелницата, където работи баща му. Нови чували за целта дава Дочо Генин Гребена, а с каруца услужва Тихо Колев Качамаков.[14]

Късно през лятото на 1941 г. се провежда ново организационно събрание на РМС в къщичката до църквата (днес тя не съществува), на което Иван Райков отново говори за неблагоприятните събития на Източния фронт, но развива мисълта, че хитлеристите ще бъдат разбити край Москва, както някога Нополеон, и, че ремсистите трябва да се организират за саботажна дейност, да не се допуска износа на зърно, кожи, вълна и др. суровини за хитлеристка Германия, да се подготвят за разгръщането на партизанско движение в Севлиевския край.[15]

С настъпването на 1942 г. в Сеннишкия партиен район е изпратен като ремсов организатор от Окръжния комитет на РМС – Габрово, Кънчо Райков (Живко), 18-годишен младеж, брат на Иван Райков. Той снабдява ремсовата организация с нелегална литература и позиви, които се разпространяват сред ремсистите, симпатизантите и самото население. Събрания се правят конспиративно близо до църквата, в дола на „Турското” и най-вече на открито в полето. Съгласно указанията в началото на 1942 г. се вербуват нови членове на организацията, сред които: Георги Димов, Дамян Мичев, Георги П. Новоселски, Михо Банков и др. В един период по указание  на ОК на РМС, с цел засилване на конспирацията и предпазване от провали, организацията се разделя на две групи. На първата група става ръководител секретаря на организацията Христо Качамаков, а на втората  - Мичо М. Калчевски. Като секретар на организацията Христо Качамаков поддържа връзка с Мичо Калчевски, с партийния секретар Петър Дешков, а по поръчение на ремсовия организатор Кънчо Райков и със секретаря на РМС в Душево – Ненчо Маринов.[16]

Провеждат се нелегални събрания, членове на ОК и РК на РМС запознават младежите с международното и вътрешното положение. Ремсистите подпомагат партията в провеждането на масово-политическата работа сред населението, преписват и разпространяват нелегални печатни материали, участват в събирането на пари чрез продажба на марки, търсят оръжие, набавят хранителни продукти и облекло, осигуряват подслон за нелегалните. Във връзка с поставената задача за саботажни акции се обсъжда възможността да се запали житото, намиращо се на склад в училищния салон, но е преценено, че замисълът е неудачен. По поръчение на Кънчо Райков се търси оръжие, набавят се ръкавици, чорапи, вълна, хранителни продукти и др. Единственото оръжие, което успяват да осигурят ремсистите е един пистолет (наган), който чрез Христо Мънков е закупен от Тодор Цонков и предаден на Кънчо Райков (Живко).[17]

Комунистите и ремсистите от село Сенник, които отбиват редовната си военна служба или са студенти и работници, намират начин да се включат в съпротивителното движение на новите си местожителства. Като войник в IV инженерен полк в Плевен Тотю Тотевски се включва в дейността на ремсовата организация в полка, участва в създаването на нелегални тройки в ротите. При провал в ремсовата организация е арестуван и осъден през месец май 1942 г. Изтърпява присъдата си в Сливенския затвор до май следващата година, след което се прибира в родното си село.[18] Никола Христов Драганов, като студент в София, е арестуван от полицията заради нелегална ремсова дейност и интерниран в концлагера Кръсто поле.[19] Интернирани са също намиращите се извън селото Стефан Иванов Мирчев и Христо Иванов Балауров.[20]

 Към края на месец декември 1942 г. в горите северно от селото пребивава временно бойна група в състав: Стоян Бъчваров (Мишо), Цанко Ганчев (Бончук), Илия Събев (Сашо), Ненко Илиев (Лазар) и др. нелегални, които поставят началото на Кормянската партизанска чета в района. Храна, осигурена от ремсистите, им носят в гората Иван Калчев и Димитър Михов. Известно време са подслонени в яташки квартири при Христо Мънков, Христо Станчев и Петър Дешков. След заминаването на бойната група към района на село Горна Росица се вземат мерки за заличаване следите от пребиваването ѝ на Ряховския баир, като се организира излет над местността Ханчето. По това време организацията е лишена от опитни свои членове като Васил Ганчев, Йонко Балауров, Никола Драганов, Тотю Тотевски, Петър Игнатов и др., които са войници в казармата, в затвора изтърпяват присъда или са  интернирани.[21]

Поради неспазване на конспиративните правила в нелегалната работа от някои членове на ремсовата организация и опасност от провал секретарят на РМС Христо Качамаков провежда разговори в края на декември с провинилите се, преди всичко с Христо Мънков, но без успех. Обръща внимание и на ремсовия организатор Кънчо Райков (Живко), че не съблюдава правилата на конспирацията при пребиваването си в селото. Разтревожен от опасността от провал Качамаков организира заседание на ръководството и организационно събрание с ремсистите в местността Бряста под селото. Обсъжда се фиктивното „разтуряне” на организацията с цел изолиране на ремсистите, които не спазват дисциплината и застрашават организацията с провал.[22]

Провалът на ремсовата и партийната организации не закъснява.  Той е свързан с една престрелка между полицията и нелегалните Иван Райков и Владо Илиев (Здравко), станала в покрайнините на Севлиево на 1 януари вечерта около 19 часа, при която в ръцете на полицията попада магаре, натоварено с циклостилна и восъчна хартия за нуждите на Окръжния комитет на партията в Габрово. Околийският управител веднага разпорежда до кметовете и полицейските застави в селата да се усилят караулите и поставят засади. Същата вечер Кънчо Райков (Живко) влиза в селото, вечеря в дома на Христо Мънков, но понеже му е отказано да преспи тръгва към дома на Петър Дешков. Около 21 часа попада на въоръжения селски караул в състав Митю Ганчев, Стефан Марков, Михаил Лалев и др. Обясненията, че е от село Столът и се прибира към селото си, не хващат ред и те го подкарват към общината.[23]

Намиращият се в общината конен полицейски стражар Стефан Йотевски прави обиск на Живко и съставя следния протокол: „Въоръжен с пистолет „Наган”, с 18 патрона, смазка за оръжие, бинтове, тефтерче, в което е вписан уставът на РМС, ръкопис на програмата на Отечествения фронт, 7-8 различни позива, доклад от 6 ноември 1942 г., бюлетин на партийната организация в Габрово, завършващ с думите: „Българи, гответе бойни групи, освобождавайте от затворите и лагерите жертвите, отмъщавайте за всяка капка народна кръв. На кучетата кучешка смърт.! Изтребвайте враговете.”[24] Намерен е още реферат по международното положение. Кънчо е откаран в Севлиево в полицейския участък. От Плевен пристига полицейски началник с група разузнавачи и част от моторизираната полицейска рота.

От спомените на Иван Райков разбираме, че в селото по същото време се намира членът на РК на партията и отговорник за Сеннишкия партиен подрайон Иван Михов (Николай), който е отседнал у партийния секретар Петър Дешков. Двамата решават най-застрашените да се укрият временно по роднини и познати в други села докато се създадат възможности за прехвърляне в друг район.[25] Не е ясно доколко това решение стига до застрашените ремсисти и комунисти. Самият Петър Дешков не се укрива. Единствено Георги Василков се крие известно време, но поради липса на връзка не минава в нелегалност.

Свидетел на арестуването на Кънчо Райков пред кръчмата на Петко Балауров става Христо Иванов Балауров, който започва веднага да предупреждава застрашените младежи. Някой подхвърля идеята Кънчо да бъде освободен, но не се взема подобно решение. Както пише в спомените си Христо Качамаков, цялата ремсова организация е в „парализация”. Няма връзка с партийни и ремсови ръководители и указания. На 2 януари Качамаков ходи до Севлиево, но не успява да узнае нищо. Вечерта се среща с Христо Мънков, Георги Димов и някои други ремсисти, но не вземат никакво решение, освен да се унищожат всички компрометиращи материали, и остава да се уповават на издържливостта на Живко. Мънков изгаря цялата нелегална художествена и друга литература, включително и библиотечния сандък. Друг ремсист хвърля пистолета си в герана.[26]

С жестоки изтезания от Кънчо Райков вероятно са изтръгнати имена, защото на 3 януари полицията идва в селото и започва арести. Пръв е арестуван Христо Мънков, който прави пълни признания с оправданието, че Кънчо Райков вече е казал всичко „от игла до конец”. В полицията в Севлиево са откарани: Христо Качамаков, Христо Мънков, Иван Калчев, Димитър Калчев, Георги Новоселски, Димитър Михов, Стефан Коркинов и др. На арестуваните е показан обезобразеният и полумъртъв Живко със заканата ако не признават и те да очакват същата участ. „По това време полицейският участък приличаше на истински ад – пише в спомените си Христо Качамаков. – В продължение на два месеца през зимата на 1943 г. арестуваните членове на партията и РМС бяха подложени на мъчителни разпити и изтезания: бой с дървета и гумени палки, подлагане на електрически ток, набиване на клечки под ноктите, скачане и боксуване на корема и гърдите, скубане на коси и пр. С такива инквизиции и полицейски разпит Кънчо Райков с начупени кости, полумъртъв, беше изпратен в болницата, където почина”.[27]

Повече или по-малко, всеки от задържаните прави признания, поради което е разкрита цялата дейност на ремсовата организация. Поради липса на опит ремсистите пропускат възможността на 2 януари да уточнят обща позиция за държание пред полицията и всеки следва своя собствена линия на поведение, поради което полицията е улеснена в разкриването на дейността на ремсовата организация. Единствено Петър Дешков, Банко Банков и Христо Качамаков правят опити да поддържат духа на другарите си, да ги окуражават, да ги насочват как да се държат и какви показания да дават, но в хода на следствието това е трудно, пък и късно, след направените в началото признания.

След известно време е разкрита партийната организация в селото. Арестувани са Христо Станчев, Петър Дешков, Тотю Минчев, Христо Витанов, Банко Пенков и Михо Филеков, а също и нова група ремсисти: Мичо М. Калчевски, който отначало не е в селото, Георги Димов, Тодор Михов, Михо Банков, Дамян Мичев и Георги Василков, който се укрива около седмица в селото. Мичо Калчевски прави признания за работата на РМС с Живко, като казва: „Признат грях не е грях”. Според спомените на Димитър Калчев, той знае много повече от Христо Мънков и разкрива отдавнашна дейност, за която полицията още не е знаела. Следват очни ставки и нови изтезания. Провалът се разпростира и към съседните села и града. Задържани са 132 членове на партията и РМС от Севлиево, Сенник, Хирево, Дамяново, Бериево, Градница, Млечево, Столът, Душево и Горна Росица.[28] От тях на военните съдебни власти са предадени 73 души, разделени на две групи.[29]

След едномесечно следствие в полицията в Севлиево задържаните са откарани в затвора във Велико Търново. От Сенник подсъдими са: Мичо М. Калчевски, Георги Димов Георгиев, Георги Василков Йоновски, Тодор Михов Тодоров, Христо Колев Качамаков, Димитър Тотев Калчев, Иван Тотев Калчев, Стефан Михов Коркинов, Петър Дешков Цвятков, Христо Станчев Гъгневски, Михо Христов Филеков, Банко Пенков Банков, Христо Витанов Христов, Тотю Мичев Стойнов, общо 14 души. Георги Новоселски и Димитър Михов са освободени поради ходатайства на близки.[30]

Съдебният процес започва на 30 април 1943 г. във Велико Търново. Пред военно-полевия съд подсъдимите се държат достойно и отричат изтръгнатите с насилия показания. Сред многото свидетели е и свещеник Дамян поп Николов, който изненадващо защитава безбожниците, с които често е спорил в клубовете и кръчмите по важни мирогледни въпроси. Произнесените на 13 май присъди са тежки. Христо Колев Качамаков, Петър Дешков Цвятков и Мичо М. Калчевски са осъдени на смърт. Доживотни присъди получават: Христо Станчев Гъгневски и Банко Пенков Банков. На 15 години затвор са осъдени: Георги Василков Йоновски, Тодор Михов Тодоров, Иван Тотев Калчев, Михо Христов Фелеков, Христо Витанов Христов, Тотю Мичев Стойнов, Христо Мънков Йоновски и Георги Димов Георгиев. Стефан Михов Коркинов е осъден на 1 година и 6 месеца затвор. Димитър Тотев Калчев е осъден условно на 1 година затвор.

Като имаме предвид дейността на ремсовата и партийната организации в Сенник, която се постарахме да опишем обективно по запазените документи и спомени на участниците в събитията, можем да кажем, че присъдите са неочаквано тежки и сурови. Но такова е времето, военно, съдът е военен. Световният пожар е в разгара си и България е взела страна в него. Наложените тежки присъди трябва да респектират населението, да го накарат да се смири и наблюдава безучастно събитията. През цялата 1943 и до лятото на 1944 г. властите наистина успяват да постигнат целите си и в Сенник БРП и РМС, лишени от най-активните си членове, не развиват организирана дейност.

Оценките в историческата и мемоарна литература за нелегалната и конспиративна дейност на подсъдимите по т.н. „Магарешка конспирация”, включително и на тези от село Сенник, са доста крайни. В историографията от социалистическия период се набляга на държанието на арестуваните ремсисти и комунисти в полицията, изяснява се кой какви признания е правил и как се е държал по време на съдебния процес и след него. В спомените на Иван Райков се подчертава, че всички обвиняеми, в т.ч. и онези, които са допуснали малодушие и капитулантство при полицейското следствие, отричат пред съда изтръгнатите със страшни инквизиции показания. Това вбесява прокурора, който иска  много смъртни присъди. „Процесът бе наша политическа победа”[31] – завършва Иван Райков. За „една голяма конспирация” на младежите и партийните дейци пише още през 1962 г. Никола Голанов в книгата си „В бурята.”[32] Къньо Семов и Илия Илийчев, подсъдими по този процес, автори на книгата  „В гънките на миналото”, пишат: „Държанието на подсъдимите бе достойно. Само един (от 72-ма, б.а.) направи признания за виновност и съдът го освободи.”[33]

В историческото изследване за този период, озаглавено „Борбата против фашизма в Габровски окръг 1939-1944”, издадено през 1979 г., се набляга върху полицейските издевателства и придобиването на признания чрез жесток побой, вследствие на което се провалят редица партийни и ремсови групи в Севлиевския край. Пред съда обаче всички задържани се държат достойно, отричат изтръгнатите с насилие признания и посрещат присъдите „с голяма твърдост и вяра в победата на Отечествения фронт.”[34]

Коренно различен е подходът на Петър Курдов, който в книгата си за село Сенник, издадена през 1995 г., разглеждайки събитията по т.н. „Магарешка конспирация”, поглежда към разигралите се събития от малко по-друг ъгъл. „Станалият провал - пише той – иде да разкрие здравината и силата на предполагаемата конспиративна сеннишка група. Тя само за няколко дни се разпаднала без остатък. Цялата вина била хвърлена върху Кънчо Райков (Живко), който бил провалил всичко.”[35] „Подходите и методите за конспиративна дейност говорят не толкова за организирана дейност, колкото за самодейност. На процеса и на предварителното следствие ремсистите се държат не като конспиратори, не защитават някаква идея, всеки гледа да се защитава както може.”[36] „С присъдите по този процес се беше създало впечатлението, че сеннишката конспирация и конспираторите едва ли не са професионалисти, които са герои и мъченици. Всички до един партията ги призна за активни борци против фашизма и капитализма и им даде пожизнени народни пенсии вместо да им се търси отговорност.”[37]  Тази оценка е доста крайна, твърде сурова и прекалено субективна.

През 1942 г. се появяват първите по-сериозни трудности по снабдяване на населението с най-необходимите хранителни продукти, облекло, обувки и т.нат. На 21 октомври 1942 г. директорът на училището Касъров пише до околийския комисар по снабдяването, че няма олио и трапезарията за 124 деца не може да заработи.[38] В друг рапорт от 2 декември същата година докладва, че 153 ученика са без обувки или цървули. Рапортите с подобно съдържание зачестяват. Осем учители са внесли по 400 лв. за плат за дрехи, изготвен е списък през ноември 1943 г. и очакват доставката.[39] Учителите се ангажират в изпълнителните комисии по изземване на зърнени храни  в края на 1942 г., а през февруари следващата година агитират  родители и учители за изпълнението на държавния заем.[40]

Властите системно организират публични сказки и други мероприятия, за да спечелят населението на своя страна. Ораторите излизат с речи и беседи по различни поводи пред събрания, тържества и др. мероприятия. Правителствената пропаганда използва и църквата в лицето на свещеник Съби Кривошиев, който на публични събрания в училището произнася „заклинания и анатемосва комунистите.”[41] Дочо Христов, народен представител и министър на вътрешните работи от септември 1943 до юни 1944 г., периодично посещава селото и държи речи пред привържениците на правителството, организира и вдъхновява местните власти в околията за борба срещу разрастващото се партизанско съпротивително движение. Опитът за създаването на действена правителствена организация под името „Обществена сила” не дава очаквания резултат. В нея по силата на служебните си задължения участват предимно общинските служители, начело с кмета. За създаването на 706 смесена бранническа дружина „Дан Колов” през месец май 1943 г. даваме сведения в раздела за училището в Сенник, особено за орлетата на възраст от 10 до 14 години. Дружината е смесена защото няма достатъчно желаещи да се включат в нея от по-големите ученици, навършили 14-годишна възраст. Колко са всъщност бранниците научаваме от Заповед № 5448 от 13 май 1944 г. на централното ръководство на организацията на българската младеж в София, с която се удостояват, като старши бранници в село Сенник, следните младежи: Стоян Ив. Илиев, Атанас П. Анастасов, Съби Н. Чакъров и Ангелина Г. Ангелова, а за редови бранници са одобрени: Иван Ангелов Илиев, Мичо Йонк. Петров, Марин Попов Дамянов, Георги М. Шопов, Аделинка Ив. Вълчева, Колю Ст. Колев, Къню Ив. Кънев, Христо К. х. Кръстев и Станка Съб. Христова.[42] Както виждаме бранниците са малко на брой, те нямат влияние и авторитет сред младежите от селото.

По разпореждане на околийския училищен инспектор  през март 1944 г. всеки неделен ден от 13 до 15 часа се свиква населението, за да му се „тълкуват събитията през седмицата (вътрешно- и външнополитически) от мъжете учители по специално изготвена програма”.[43]

Касъров като директор е задължен да докладва на околийския училищен инспектор за политическите настроения в селото сред населението, учителите и учениците, като през пролетта на 1944 г. това става два пъти седмично. На 24 март 1943 г. той съобщава, че от читалищните членове в селото са задържани от полицията като комунисти 8 неженени младежи и един възрастен, общо 9 души.[44] В същото донесение пише, че „духът на населението е добър и то е доволно, защото е раздадено достатъчно количество цървули, 1000 метра различна материя, захар и ориз”. През пролетта на 1944 г. донася: „Духът на учителите и учениците в поверения ми учебен район е много добър. Прояви от противодържавен характер не  е имало. Населението се е отдало на своята полска работа”.[45]

Съгласно едно окръжно на министерството на просветата директорът е задължен да дава кратка характеристика на всеки ученик от селото, който учи в Севлиево. Тези характеристики са най-общо два типа. След трите имена на ученика първият вариант на сведението е следния: „без принадлежност, баща в миналото левичар, а сега не се занимава с политика”. Вторият вариант има следния вид: „с развито национално чувство, тих и работлив, баща трудолюбив и общественик, приобщен към държавата” (или пък „без обществени интереси, занаятчия, земеделец ...”). В тези характеристики, давани по задължение, няма компрометиращи личността на ученика данни.[46]

От пролетта на 1943 г. в цялата Севлиевска околия се въвежда полицейски час от 20.00 до 5.30 часа сутринта. На изходните пътища в края на селото въоръжени пазачи следят да не се изнася храна на полето, която може да стигне до партизаните. Селяните имат право да носят само стомна вода. Находчивите стопани ги пълнят с попара и така частично решават проблема с храненето. От това време сред сенничани остава приказката за тогавашните управниците: „И на тях им сърбахме попарата”.[47] Отиването от едно в друго населено място става с издаването на открит лист от общината.

За контролиране подстъпите към балканските села в Сенник през 1944 г. се разполага войскова част от артилерийския полк. По това време военните отговарят пряко за водене борбата срещу Габровско-Севлиевския партизански отряд. В двудневна битка в края на месец март край село Балван партизаните са обкръжени от многохилядна полиция и войска, използвани са и самолети. Телата на убитите партизани са изложени пред полицейския участък в Севлиево за сплашване и назидание на населението. За главата на всеки убит партизанин се дават хиляди левове награда. В Крушево и Ловнидол са убити без съд и присъда ятаци на партизаните.

При така очерталата се обстановка след 1 януари 1943 г. в продължение на около година и половина организирана дейност на БРП и на РМС в село Сенник няма. Ятаците са в затвора. След месец април партизаните поддържат връзка само със съпругата на осъдения на смърт Петър Дешков – Тота.[48] През месец май се завръща от затвора Тотю Тотевски, който едва през лятото на следващата година е потърсен от партизаните и чрез Банко Пенков, баща на осъдения Банко Банков, осъществява две срещи с партизаните Паско Янев от Горна Росица и Радой Цочев от Петко Славейков в плевнята на ятака, като изпълнява поставените от тях задачи.[49] Петър Курдов търси връзка с партизаните чрез Игнат Маринов от село Ряховците, но му е отказано, защото не го познават. Двамата с Никола Драганов разговарят с Тотю Тотевски, но той също не им се доверява. Неуспешен е и опитът с Марийка Кирова, съпруга на трагично загиналия габровски партиен и ремсов деятел – Георги Генев, която се е завърнала в селото през лятото на 1944 г. Оказва се, че и тя е в изолация.[50] 

Новините от Източния фронт с всеки изминал ден са все по-оптимистични, Червената армия напредва към границата на България. Габровско-Севлиевският партизански отряд овладява съседното село Хирево на 8 юни, на 27 същия месец влиза в село Столът, а два дни по-късно двама партизани влизат в престрелка с войсковата част охраняваща село Горна Росица. По-активните сеннишки младежи възстановяват ремсовата група през месец юни 1944 г. В тази група според Петър Курдов участват следните младежи: Иван Пенков Пунчев, Никола Христов Драганов, Стефан Михов Коркинов, Хубан Георгиев Хубанов, Йонко Иванов Бакалов, Йонко Стефанов Балауров, Пешка Илиева Гъгневска, Михо Банков Филеков, Събчо Тодоров Гичев, Георги Димитров Гочев, Стайко Илиев Георгиев, Петър Тотев Курдов и др.[51]

През месец август Никола Драганов и Петър Курдов осъществяват връзка с партизаните Вълчо Цанков и Радой Цочев чрез Игнат Маринов от Ряховците. Докладват, че са създали бойна група в селото и имат готовност за присъединяване към отряда. Получават позиви, които на връщане в селото разпространяват. Уговарят нова среща след два дни, при която Курдов трябва да донесе бомбите, които пази още от връщането си от казармата, но поради бързо развиващите се политически събития тя не се осъществява. Без да имат указания Никола Драганов, Иван Пунчев и Петър Курдов съставят план за завземане на общината още на 7 септември 1944 г. 

 

---

[1] ТА-Габрово, ф.299к, оп.1, а.е.471 л.56.

[2] Райков, Ив. Обречени на безсмъртие. С. 1997, 25.

[3] Врачев, Ив и др. Борбата против фашизма в Габровски окръг 1939-1944. С. 1979, 44; Райков, Ив. Обречени на безсмъртие. С. 1997, 25, 99.

[4] Курдов, П. Моето родно село. С. 1995, 155. В спомените си Тотю Тотевски не го включва в списъка на концлагеристите.

[5] ТА-Плевен, ф.62к, оп.1, а.е.29, л.54;

[6] Врачев, Ив и др. Борбата ..., 42, 158.

[7] Пак там, 160.

[8] Райков, Ив. Обречени ..., 27.   

[9] Райков, Ив. Обречени ..., 27.

[10] Спомени на Христо Качамаков, 30.

[11] Пак там, 29; ТА-Габрово, ф.25, оп.1 , а.е.4б, л.10 - Спомени на Тотю Тотевски.

[12] Спомени на Хр. Качамаков, 42.

[13] Райков, Ив. Обречени ..., 39.  

[14] ТА-Габрово, ф.25, оп.1 , а.е.4б, л.9-10 - Спомени на Тотю Тотевски.

[15] Спомени на Христо Качамаков, 32-33.

[16] Пак там, 33.

[17] Спомени на Христо Качамаков, 34, 36.

[18] ТА-Габрово, ф.25, оп.1 , а.е.4б, л.12 - Спомени на Тотю Тотевски.

[19] Еникьой или Кръсто поле е концентрационен лагер, създаден на 1 септември 1941 с Постановление на Министерски съвет на Царство България като „Селище на Държавна сигурност” № 2.

[20] Спомени на Христо Качамаков, 31.

[21] Пак там, 36.

[22] Спомени на Христо Качамаков, 38,39.

[23] Райков, Ив. Обречени ..., 93-94. 

[24] Райков, Ив. Обречени ..., 95. 

[25] Пак там.

[26] Спомени на Христо Качамаков; Курдов, П. Моето ..., 229.

[27] Спомени на Хр. Качамаков.

[28] Спомени на Христо Качамаков.

[29] Врачев, Ив и др. Борбата ..., 179; Райков, Ив. Обречени ..., 100.

[30] Спомени на Хр. Качамаков,12.

[31] Райков, Ив. Обречени ..., 101-102.

[32] Голанов, Н. В бурята. С.1962, 205.

[33] Семов, К, Ил. Илийчев. В гънките на миналото. Севлиево. 1992, 48.

[34] Врачев, Ив и др. Борбата ..., 177-179.

[35] Курдов, П. Моето ..., 230.

[36] Курдов, П. Моето ..., 236.

[37] Пак там.

[38] ТА-Габрово, ф.299к, оп.1, а.е.49, л.201, 192, 178.

[39] ТА-Габрово, ф.299к, оп.1 а.е.50, л. 125.

[40] ТА-Габрово, ф.299к, оп.1, а.е.49, л.117-118. 

[41] Курдов, П. Моето ..., 240.

[42] ТА-Габрово, ф.778к, оп.3, а.е.3, л. 60.

[43] ТА-Габрово, ф.1091, оп.1, а.е.3, л.23- протоколна книга на училище „Хр. Ботев”.

[44] ТА-Габрово, ф.299к, оп.1 а.е. 49, л. 93.

[45] ТА-Габрово, ф.299к, оп.1, а.е.50, л.64. 

[46] ТА-Габрово, ф.299к, оп.1, а.е.49, л. 48.

[47] Курдов, П. Моето ..., 242.

[48] Пак там, 241. 

[49]ТА-Габрово, ф.25, оп.1, а.е.4в, л.14. – Спомени на Тотю Тотевски.  

[50] Курдов, П. Моето ..., 243.

[51] Курдов, П. Моето ..., 245.