Участие на крушевци във въоръжената антифашистка борба 1941-1944 г.

Участие на крушевци във въоръжената антифашистка борба 1941-1944 г.

След вероломното нападение на хитлеристка Германия над Съветския съюз на 22 юни 1941 г. ситуацията в страната се променя коренно. ЦК на БРП излиза с призив за въоръжена борба. На 10 август минава в нелегалност секретарят на Районния комитет на БРП в Севлиево Вълчо Цанков. Заедно с Иван Бъчваров и Иван Райков, първите нелегални в окръга, поставят началото на въоръжената борба в Севлиевския край, като за основна база им служи село Крушево.[1] Създава се нелегална циклостилна печатница, която се помещава в къщите на Вълчо Цанков, Ненко Илиев Ненков и Иван Димитров Кръстев, а по-късно и в скривалището на местността Буллюка. Крушевските ремсисти разпространяват из околните села отпечатаните позиви, възвания и други материали. В този начален период, като нелегални квартири се използуват къщите на Петър и Христо Димови, Илия Богданов, Кънчо Хараланов Главчев, Димитър Бенев и колибата на дядо Осман на местността Буллюка.

Крушевската партийна организация, една от най-боеспособните в околията, се разраства в началото на годината и има две партийни групи: първата е с отговорник Иван Христов Димов и включва Вълчо Цанков Ненков, Харалан Петров Димов, Велчо Н. Ванев, Къню Хараланов Илиев, Иван Монев Минев, Ненко Цанков Вълчев /Големия/ и Илия Ненков Вълчев; във втората група са Пенко Станев – отговорник, Иван Димитров Кръстев, Цвятко Иванов Стойков, Станьо Василев Гочев и Янко Нед. Янков. Секретар на организацията е Велчо Н. Ванев.

С оглед предстоящата партизанска борба под ръководството на Харалан Петров Димов, представител на Районния комитет на БРП в Севлиево, през лятото на 1941 г в селото се изгражда бойна група в състав: Цвятко Иванов Стойков – отговорник, Велчо Н. Ванев, Станю Василев Гочев, Иван Димитров Кръстев и Иван Христов Димов. На проведените единични и групови сбирки Стойков запознава членовете на групата как се борави с леко стрелково оръжие. В хода на работата се преценява, че този състав е пригоден повече за легална, добре законспирирана работа: набавяне храна за нелегалните и бъдещите партизани, набиране парични средства, вербуване на ятаци и помагачи за въоръжената борба и други. В началото на 1942 г. съставът на бойната група е обновен с младежите: Ненко Илиев Ненков, Цанко Ганчев Цанков, Илия Събев Илиев, Хубан Кънев Хараланов и Спас Димов Йончев. Командирът Цвятко Стойков започва усилена военна подготовка, запознаване с оръжие, с правилата на военното дело. Групата привлича още младежи от селото.

            Пролетта и лятото на 1942 г. преминават в усилена подготовка за създаване основите на бъдещия партизански отряд в Севлиевска околия. На това дело изцяло се посвещава преминалият в нелегалност на 6 февруари Харалан П. Димов. Партийната и ремсовата организация и бойната група набавят оръжие и боеприпаси, събират се храни. Заедно с ятаците се предприема изграждане на скривалища, както в землището на селото, така и в самото село. Първото скривалище е построено в местността Буллюка, в обширната гориста местност Дедерица. Общо са направени и ползвани 14 скривалища. Множат се редиците на ятаците и помагачите. По това време в селото има около 25 яташки къщи, като най-често посещавани са домовете на Петко Ненчев, Съби Ненчев, Христо Христов, Иван Христов, Хубан Гочев, Станьо Илиев, Осман Сердаров. Домът на Иванка Ил. Ненкова е винаги отворен за нелегалните. В него се укриват оръжие, циклостил и хартия. Тя остава вярна на делото и след убийството на сина й, и след разстрела на съпруга й. „Мъка ми е за тях – заявява тя, - но аз не плача, аз зная защо те загинаха”.

През същата година на бойна нога са поставени партийната и ремсовата организации. Партийната организация след известна реорганизация е в състав: първа група е с отговорник Иван Христов Димов и членове: Велчо Н. Ванев, Къню Хараланов Илиев, Иван Монев Минев, Ненко Цанков Вълчев /Големия/, Илия Ненков Вълчев, Иванка Ил. Ненкова, Христо П. Димов, Неджиб Юсеинов Ристемов /Примката/ и Христо Хр. Димов; втората група е с отговорник Иван Димитров Кръстев и включва: Цвятко Иванов Стойков, Станю Василев Гочев, Янко Нед. Янков, Илия П. Димов, Трифон Хр. Станев, Къню Хр. Колев и Илия Янков Монев. Пенко Станев отпада от партийните редици.

Младежите от РМС провеждат активна просветна и техническа дейност. През лятото набират парични средства от събрани орехи, които предават чрез Харалан П. Димов за РК на БРП в Севлиево. При масовата акция за събиране на жито от почти всяка къща в селото се взема по една кофа пшеница. В дома на Димо П. Димов се събират 4 тона пшеница, една част от която се смила в кооперативната мелница и брашното се разпределя по ятаците, а друга част се закарва в село Горна Росица в мелницата на Петър Янев, баща на партизанина Паско Янев. Дейността на РМС по това време Христо Петров Димитров /Милчо/ обобщава така: „Провеждахме мероприятия като събиране на орехи, вълна, жито и други продукти, които да осигурят подпомагане на партизанското движение. Суми внасяхме от продажба на някои продукти, по една надница. Проучвахме дейността на врага, като се следяха отделни полицаи, излизащите от Севлиево групи бранници, поведението на наши колебаещи се младежи и работехме активно за вербуване на нови съмишленици”.[2]

Партийните и ремсовите групи успяват да спечелят за въоръжената антифашистка борба като съмишленици, помагачи и участници десетки свои съселяни. Преценката е, че 80-90 % от младежите в селото са под влиянието на РМС.[3] Организация на „Бранник” не се създава, въпреки един плах опит. Крушево се превръща в една от основните бази на нелегалните функционери в околията.

Дейността на официалните власти се саботира всячески. Определената от кмета комисия за изпълнение на Наредба № 1 на Главната реквизиционна комисия определя средния добив на жито в селото за 1942 г. на 17,880 кг от декар. Така населението се предпазва от немилостивите реквизиции. След повторно засичане се установява, че добивът е 80 кг от декар. Членовете на комисията: Атанас Иванов Карабичев, Петър Пенев Балучев, Илия А. Конов и Георги Иванов Кунев са подведени под съдебна отговорност за умишлено подаване на неверни сведения на органите за реквизиция.[4]

В началото на месец септември 1942 г. бойната група замисля провеждането на саботажна акция, която се осъществява на 13 срещу 14 същия месец. Харалан Петров Димов, Цвятко Стойков и секретарят на РК на РМС в Севлиево Владо Илиев решават бойната група да изгори събраната вълна на дирекция „Храноизнос”. Извършва се добра предварителна подготовка, при която е прекъсната телефонната връзка, спрян е тока, поставени са под контрол общинския дом и къщата на кмета. Към кооперативната мелница, където има около 20 души селяни и мливари се отправят Владо Илиев и още един член на групата. Владо Илиев провежда агитация сред селяните да не дават храните си на държавата, защото отиват за хитлеристка Германия. През това време основната част от бойната група прониква в склада, изнася вълната и я изгаря на площада. Част от нея е съхранена при ятаци за нуждите на съпротивителното движение. Дръзката саботажна акция има огромен ефект в цялата Севлиевска околия. Няколко дни по-късно тя е приветствана от радиостанция „Хр. Ботев”, като е отправен призив примерът на крушевци да бъде последван и в други села.

            За да не попаднат в ръцете на властта в нелегалност преминават следните членове на бойната група: Цвятко Иванов Стойков /Андрей/, Илия Събев Илиев /Сашо/, Хубан Кънев Хараланов /Димо/, Ненко Илиев Ненков /Лазар/. На 15 септември участниците в бойната група и преминалите в нелегалност по-рано се събират в местността Дедерица и поставят началото на Крушевската партизанска чета „Страхил”.[5] Всъщност, положени са основите на бъдещия Севлиевски партизански отряд. Към тях се присъединяват завърналият се от Тревненския район Цанко Ганчев Цанков и по-късно Стоян Иванов Бъчваров /Мишо/. Към 20 декември последният се придвижва към габровските чети, а от Добромирка постъпва Никола Косев Дудев /Банко/. За командир на четата е определен Цвятко Иванов Стойков /Андрей/, а политически ръководител и отговорник на партийния район става Харалан Петров Димов /Асен/. Почти всички нелегални от околията се съсредоточават в Дедерица, с изключение на няколко души, които са край село Горна Росица. Районът на действие на четата обхваща землищата на селата Крушево, Букурово, Добромирка, Горско Калугерово, Горско Сливово, Бара, Горско Косово, Коевци, Крамолин, Идилево, Агатово и Дебелцово. Чрез Горско Сливово се поддържа връзка с партизаните от Ловешкия край. Четата наброява 12 бойци, предимно млади хора. Най-възрастният е на 29 години, а най-младият – 19-годишен. Четата разполага с 4 карабини, 3 пушки, 10 пистолета от най-различни системи, 3 бомби и около 200 патрона. Липсва ѝ съвременно автоматично оръжие. Тъй като бойците не са служили в армията и нямат боен опит първата задача е да се започне интензивна военна подготовка. Тя се ръководи лично от командирът на четата, който е завършил подофицерска школа в армията.

            Скривалището в местността Дедерица, изградено за нелегалните функционери, не е достатъчно и се пристъпва към изграждане на нови скривалища в местностите Сух дол, Стайковец, Гюнето, Балтиш, Бежанта, в мазето на училището, в кошарата на Ботьо Илиев Чекаджиев и т.нат. Печатарската циклостилна база е пренесена в местността Буллюка. За укриване се ползува и колибата на дядо Осман.

            Озлобени от непредвидения развой на събитията властите предприемат репресивни мерки към близките на партизаните. На ново местожителство са въдворени Цвята Иванова, Илия Вълчев, Съби Горняков и Къньо Кънев. Тази мярка, а и по-строги, в бъдеще ще изпитат десетки крушевци.

            Започват и първите въоръжени сблъсъци с властта. През втората половина на месец септември Ненко Илиев /Лазар/ и Илия Събев /Сашо/ водят престрелка с въоръжения караул в Бенчевската улица. На 18 октомври Цвятко Иванов /Андрей/ и Илия Събев /Сашо/ са в бащината къща на последния. Когато бащата на Илия Събев проверява чисто ли е, за да се измъкнат, полицаят който е в засада стреля и го ранява. През ноември 1942 г. партизаните Вълчо Цанков /Боян/ и Иван Райков /Владо/ се срещат в плевнята на дядо Осман с ловешките партизани Драгомир Пенчовски /Шишко/ и Стефан Ангелов /Кирчо/, които трябва да получат взрив от крушевци. Случайно на тях попадат горският и полският пазачи на Дебелцово, които изненадани побягват. Откритата по тях стрелба е чута от партизаните в скривалището на Сух дол, които веднага го напускат и през Рандял, Стайковец и Тудорча се отправят към горите на Кормянско. Около 20-30 селяни ги виждат, но никой не ги предава.

            Ятакът дядо Осман и братовите му синове Асан Мехмедов и Сюлейман Менов са арестувани и зверски измъчвани по участъците в Севлиево, Габрово, Горна Оряховица и Плевен. Те твърдят, че са заставени да помагат на партизаните със сила и заплаха и не извършват предателство.[6] 

Наред с ежедневното военно обучение и инцидентните въоръжени сблъсъци с отделни представители на властта през есенните месеци в четата се замисля провеждането на серия от акции, с които се цели да се озаптят самозабравили се привърженици на властта и да се окуражи населението. Около средата на октомври се планира и подготвя акция в село Горско Калугерово по подобие на крушевската. Цвятко Иванов /Андрей/ и Илия Събев /Сашо/ влизат на 15 октомври в селото и заедно с местната партийна и ремсова група решават да се действува на следващия ден. При движението си из селото са засечени от хора на властта и така намеренията са осуетени.[7] Малко след това Бончук и Сашо са изпратени да ликвидират горския стражар на село Бара, участник в убийството на Ал. Стамболийски, деребействащ в района. Поради слаба предварителна подготовка акцията не протича гладко. При възникналата престрелка е убит полският пазач, а горският е само ранен. През декември се провежда втора наказателна акция в село Ловнидол. Командирът на четата Цвятко Иванов /Андрей/, Ненко Илиев /Лазар/ и Иван Кунчев ликвидират ненавистния на селяните общински полицай. Леко ранен в ръката е още един полицай.

            Събитията от септември до декември 1942 г. подсказват на полицията, че нелегални и партизани се съсредоточават за зимуване в района на село Крушево. В селото се разкрива полицейска застава с над 20 полицаи. Въвежда се строг полицейски час, често се провеждат блокади, поставят се засади около къщите на заподозрените. Използуват се всички възможни средства за сплашване на комунистите и ремсистите. В черни роти в село Левуново, Петричко, и на други места, са изпратени заподозрените донаборници Иван Димитров Кръстев, Иван Димитров Чекаджиев, Илия Недялков, Георги Тодоров Георгиев, Иван Велчев Николов, Стоян Станев Стоянов, Илия Трифонов Солаков и други. Минко Петров Минков е изпратен в концлагера Еникьой.

Новата 1943 г. започва с голям провал сред партийните и ремсовите организации в южната част на околията. Зачестяват блокадите, затруднява се прехраната и зимуването на четата в района на селото. По това време започва формирането на Кормянската и Горноросишката партизански чети. За тяхното укрепване са изпратени партизани от Крушевската чета. В землището на село Кормянско под ръководството на Цанко Ганчев /Бончук/ започва изграждането на нова партизанска чета. От 5 февруари към нея се присъединява и Христо Атанасов /Митко/. В помощ на горноросичени са изпратени трима бойци от Крушево: Илия Събев /Сашо/, Иван Димитров Чекаджиев /Славчо/ и Христо Атанасов Тачев. През пролетта на 1943 г. броят на крушевци в другите партизански чети достига до осем души.

Опитите да се открие и унищожи четата зачестяват. Замислена е голяма блокада на селото с цялата полицейска стража при управлението в Севлиево и 170 войници от местния гарнизон. На 3 срещу 4 февруари 1943 г. цялото село е блокирано и започват  проверки на предварително набелязани къщи. Търсят се компрометиращи материали и съпричастност със съпротивителното движение. Намерението е да се арестуват предварително набелязаните подозрителни младежи. В района на колибата на дядо Осман са открити две партизански скривалища. Движение е разрешено само през деня в рамките на селото. След сигнал от черковната камбана всички трябва да се прибират по домовете си. Закъснелите се отвеждат в общината при полицаите и им се нанася побой. По-подозрителните се откарват в Севлиево за разпит. Блокадата продължава цяла седмица. Успешно през мъглата между постовете успяват да се измъкнат от селото партизаните Харалан Димов /Асен/ и Ненко Илиев /Лазар/, които при започване на блокадата са заварени при ятака Димитър Бенев Попов. Предварително предупредени за идването на полицията и за нейните намерения, за да избягнат арестите и мъченията,  в нелегалност преминават Петър Иванов Начев – секретар на РМС в селото, Васил Хубанов Гочев, Ботю Илиев Богданов, Иван Димитров Иванов, Христо Петров Димитров и Христо Атанасов Тачев, които напускат селото заедно с укриващите се в него партизани. През месец март към четата се присъединяват Иван Станчев Илиев /Петко/ и Харалан Димитров Дамянов /Кънчо/. Последният е войник и при една акция на войсковата му част за претърсване на горите около село Крушево се отклонява и отива при партизаните.

През пролетта полиция и войска още по усърдно продължават да издирват нелегалните и партизаните в района. Включва се и ловна рота. Заповядано е да се изгорят всички колиби в землището на селото, за да не могат партизаните да се подслоняват в тях. Няколко дена пламъци и пушек обгръщат землището. Навсякъде сноват полицаи и агенти. Полицейският час се затяга – вечер от 18 часа до 6 часа сутринта. През това време не е разрешено излизане извън двора на улицата. През деня на възрастните пастири не се разрешава да носят със себе си хляб. Изключение се прави за пастирчетата под 14-годишна възраст. В този труден за партизаните момент децата Минка Петрова Христова, Коно Христов Конов, Петранка Христова Петрова, Беню Атанасов Рачков, Станчо и Недка Ил. Петрови им носят храна. На четирите изхода на селото денонощно има постове от по двама полицаи и трима селяни от караула, Когото хванат с хляб следва бой. Вечер за прибиране бие църковната камбана и който закъснее усеща полицейските приклади по гърба си.

В тази трудна обстановка сблъсъците на партизаните с противника са неминуеми и следват един след друг. При изкопаване на землянка в землището на село Добромирка на 21 март партизаните Христо Петров /Милчо/ и Ботю Илиев /Станчо/ са разкрити случайно от директора на прогимназията, който смята, че е попаднал на крадци на мед от пчелните му кошери и ще ги залови. Убит е на място от Станчо. На 7 април учителката Минка Работилова случайно и без да иска разкрива партизанското скривалище в мазата на училището. Следват репресии към учителите Атанас Иванов Карабичев, Станьо Трифонов Солаков, Петър Пенев Балучев, Симеон Янков Монев и прислужника Хубан Гочев, които не подозират за съществуването му. Учителите са освободени, а прислужника е подложен на зверски мъчения, защото синът му е партизанин. Старият комунист не извършва предателство, въпреки че знае много за партизаните, и след мъченията е интерниран. На 22 април Цвятко Иванов /Андрей/ , Ботю Илиев /Станчо/ и Петър Начев /Дончо/ попадат на полицейска засада при Начевската колиба на местността Повника и в престрелката убиват старши полицая Добри Гроздев, командирован от Свищовското околийско полицейско управление. На другия ден селото е отново блокирано. Сутринта на 24 април Петър Начев /Дончо/ отново попада на засада и е заловен. Докато полицаите търсят с какво да го завържат той ритва единия в корема, блъска другите и избягва след дъжд от куршуми. Връща се в четата с изподрано лице и ръце, без пушка, но жив. За смелостта си получава похвала, а за слабата бдителност – мъмрене. На следващия ден – 25 април, на полицейска засада край Добромирка попадат Харалан Петров /Асен/, Ненко Илиев /Лазар/ и Никола Косев /Банко/. „И тук престрелката завърши с неуспех, нелегалните успяха да се укрият” – пише севлиевският околийски управител до МВР. Пак през април Юсеин Мутков /Стоян/ попада на засада на местността Чуката и води престрелка с полицията. През май Цанко Ганчев /Бончук/ и Величка Щърбанова /Дафинка/ откриват огън срещу полицията в местността Дедерица край река Росица, за да предупредят Харалан Димов /Асен/ и Ганка Стефанова /Роза/ да не попаднат на засада. През юни Вълчо Цанков /Боян/, Ненко Илиев /Лазар/ и Владо Илиев /Здравко/ попадат на засада при бикарницата в западния край на селото и водят престрелка с полицията.

            Блокадите, засадите, арестите и побоищата не стряскат партизаните и техните ятаци. Въпреки трудностите и опасностите ятаците и помагачите продължават да снабдяват с храна партизаните. През месец май в един ден са арестувани над 130 души родители, близки, роднини и приятели на партизаните. Откарват ги в полицията в града. На 62 са оформени документите за интерниране в продължение на шест и повече месеца и поемат към отдалечени селища в Родопите.[8] Запустяват цели домове. Налага се близки и роднини да се грижат за животните и за посевите. Партийната и ремсовата организация вземат всички необходими мерки да не пропаднат стопанствата на интернираните семейства.

            Ситуацията в Крушево и района му през пролетта и лятото на 1943 г. може да се оприличи на гражданска война, в която жертви дават и двете страни. Крушевската партизанска чета е най-солидната партизанска формация в Плевенска област, с най-голям боен опит и поради това тя става гръбнак на Севлиевския партизански отряд. Четата просъществува самостоятелно от 15 септември 1942 г. до 20 май 1943 г., когато се обединява с Кормянската чета, а в края на юни и с Горноросишката чета. За командир на Севлиевския партизански отряд е определен Цвятко Иванов Стойков /Андрей/, а за политкомисар – Харалан Петров Димов /Асен/. Към момента на обединението Крушевската чета наброява 15 души: Хубан Кънев /Димо/, Ненко Илиев /Лазар/, Йото Иванов /Русчо/, Минчо Георгиев /Младен/, Васил Хубанов /Ганчо/, Христо Димитров /Милчо/, Петър Иванов Начев /Дончо/, Стефан Минев /Мирчо/, Иван Николов /Велко/, Невяна Лазарова /Малката Милка/, Хюсеин Мутков /Стоян/, Стойо Неделчев /Найден/ и Харалан Дамянов /Кънчо/. С Горноросишката чета се завръщат Илия Събев /Сашо/ и Иван Димитров Чекаджиев /Славчо/, а с Кормянската – Цанко Ганчев, нейн командир. Заедно със секретаря на РК на БРП Иван Райков /Владо/, завеждащия военната работа в района Вълчо Цанков /Боян/ и секретаря на РМС Владо Илиев /Здравко/, общо в Севлиевска околия към средата на май 1943 г. действат 43 партизани и нелегални, съсредоточени предимно в землището на село Крушево.

            В изпълнение заповед на министъра на вътрешните работи в околията се съсредоточават големи полицейски сили. Граждански се мобилизират бивши полицаи. Създават се постоянни полицейски застави в редица села. Според едно полицейско сведение към 30 юни 1943 г. в селото има 15 полицаи и 9 контрачетници, общо 24 души, въоръжени с 20 пушки, една лека картечница, два шмайзера и четири пистолета. В общината има 6 пушки и 5 пистолета, които се ползват от кмета, секретар-бирника и техни приближени, а също и от постоянно действащия по график селски караул. В Севлиево е формирана група за бързо реагиране от 25 полицаи, които разполагат с 4 мотора с кош, един соло и една полицейска кола „ДОЧ” с 35 места.[9] Според сведения от полицейските архиви добра мрежа от секретни сътрудници в селото създава старшията на полицейската застава младши стражара Пенчо Иванов Атанасов.

            Двубоят става все по-остър и безкомпромисен. Първи свидни жертви дават и партизаните. На 3 юни детето пастирче Веселин Станчев от село Крамолин забелязва партизани край селото и съобщава на баща си, който бърза да информира кмета. В престрелка с пристигналата полиция загиват партизаните Хубан К. Хараланов /Димо/ и Харалан Д. Дамянов /Кънчо/. След информация от спечеления като сътрудник младеж Иван Петров Конов на 26 юни е организирана засада на мястото на среща на партизани с ятаци от селото. На засадата попадат Иван Станчев Илиев /Петко/, който е убит, а Петър Начев /Дончо/ е ранен в двата крака, но успява да се измъкне успешно по селското дере. След инфекция на раната на 22-я ден почива от тетанус в горите на Дедерица, където е погребан от другарите си.

            В началото на месец юли 1943 г. Севлиевският партизански отряд е дислоциран в горите на Дедерица, откъдето изпраща малки групи за снабдяване с храна. В село Букурово се провежда наказателна акция за изпълнение на смъртна присъда над народния враг Музгата. Стесняването на района на действие на отряда само около Крушево ограничава възможностите му за маневриране и улеснява полицията. Добре ориентирана за местоположението на отряда, полицията предприема сериозни мерки за откриването и унищожаването му. Зачестяват блокадите, засадите, престрелките. Не издържат на напрежението и дезертират от отряда Никола Косев и Велка Стойчева, които се поставят в разположение на полицията.

Полицейските разузнавачи, след арест и инквизиции, успяват да завербуват за свой сътрудник Ангел Симеонов.[10] Той узнава, че в бащиния си дом се укрива партизанинът Христо Атанасов Тачев /Митко/, който преди това е бил временно в една от габровските чети и от там дезертира, и, че партизанинът Ненко Илиев /Лазар/ е насрочил среща на ятака Христо Данев с отряда за 13 юли. На 12 юли полицията предприема арести и задържа Христо Атанасов, който се предава без съпротива, Ангел Симеонов и Христо Данев. Симеонов и Данев съобщават за предстоящата среща с партизаните.

            На 13 юли полицията блокира горите на местностите Бежанта и Страната. Христо Данев се среща с партизаните, предава им кутия сол с отрова и след като се изтегля насочва полицаите към тях. В неравна битка с добре въоръжения противник загиват командирът на отряда Цвятко Иванов Стойков /Андрей/ и Ботю Илиев Богданов /Станчо/. В местността Перушата е убит Христо Хубанов Станев /Петко/, минал в нелегалност предния ден. Спасяват се партизаните Иван Димитров Иванов /Славчо/ и Васил Хубанов Гочев /Ганчо/.

            Смъртта на Цвятко Стойков е тежък удар за партизанското движение. Близо една година той е начело на Крушевската партизанска чета и авторитетно оглавява наскоро създадения Севлиевски партизански отряд. За него началникът на полицията казва: „Андрей се очерта като най-добър боен командир в цялата Севлиевска околия. Благодарение на неговата съобразителност, хитрост и хладнокръвие той досега, въпреки че е попадал на шест-седем засади – успешно се измъкваше с групата си без каквито и да било жертви. Същият се прояви като добър организатор. Неговата бойна група по дисциплина, организация и бойна подготовка се сочи за пример на нелегалните от всички бойни групи в цялата област. Благодарение на това много младежи от Крушево, а и от другите села, през настоящата година излязоха в нелегалност без да са потърсени от полицията и се присъединиха към неговата бойна група ...” След гибелта на командира командването на отряда временно е поето от Цанко Ганчев /Бончук/.

            Тежкият удар с убийството на тримата партизани е последван от провал в ремсовата организация, предизвикан от предателството на заловения Христо Атанасов. Арестувани са 20 ремсисти, участници в четири ремсови групи. В показанията си предателят пише, че в селото има още четири ремсови групи, но до участниците в тях полицията не стига. Вследствие на този провал в младежката ремсова организация в затвора с големи присъди от 10-15 години попадат: Петър Николов Манаилов, Петър Иванов Петров, Петър Димов Петров, Йоню Иванов Караиванов, Станчо Йонев Кунев, Йоню Косев Николов, Никола Петров Илиев и други. Никой не извършва предателство и четата е запазена. На доживотен затвор е осъден студентът Кънчо Пантелеев. Христо Атанасов издава, че секретарят на партийната организация в селото Велчо Ненков Ванев снабдява партизаните чрез кооперативния магазин. По това време обаче той е в черна рота, а след това е прехвърлен в концлагер и не е търсен и съден.

            Озверели от неуспешните опити да разгромят Севлиевския партизански отряд властите предприемат крути мерки срещу близките на партизаните. Повечето от тях са интернирани, но това не е достатъчно. Решено е да се изгорят къщите на Харалан Димов, Вълчо Цанков, Хубан Гочев, Цвятко Иванов, Ганчо Цанков и Петър Митев, но околийският управител Асен Каракунев и кмета на селото не се съгласяват. Вместо къщата на загиналия партизански командир е подпален домът на неговия брат.

            Терорът, арестите, побойщата и интерниранията не спират работата на партийната организация, която продължава да действа, да печели нови ятаци и помагачи в подкрепа на съпротивителното движение. Организацията наброява 24 души и е разделена на три групи с отговорници Иван Христов Димов, Илия Петров Димов и Янко Недялков Янков. Секретар продължава да е Велчо Н. Ванев. Ремсовата организация наброява 25 члена. Двете организации и техните сподвижници продължават да поддържат партизанския отряд. Над 80 на сто от населението на селото поддържа и симпатизира на партизанското движение. Цели родове, като тези на Вълчетата и на Ешечетата, са в първите редици на борбата. Въоръжена борба от такъв мащаб не би била възможна без наличието на сериозна мрежа от яташки квартири, от верни ятаци и помагачи – комунисти, земеделци, безпартийни. Тази мрежа се изгражда методично още от есента на 1941 г. като се търсят предани, но некомпрометирани пред властта дейци и съмишленици на революционната борба. Над 25 са яташките къщи, като особено често посещавани са домовете на Петко Ненчев, Съби Ненчев, Иван П. Димов, Илия Богданов, Христо Христов, Иван Христов, Хубан Гочев, Янко Недялков, Станьо Илиев, Осман Сердаров, Димитър Генев. Домът на Иванка Ил. Ненкова е винаги отворен за партизаните. В него се укрива оръжие, циклостил и хартия. Вярната ятачка запазва самообладание и след убийството на сина ѝ Ненко, и след разстрела на съпруга ѝ. Домовете на Петко и Съби Ненчеви Ненкови са сигурна база за партизаните и нелегалните. При една голяма блокада Петко Ненчев укрива в плевнята си Харалан Димов и Ненко Илиев като ги затрупва със слама и полицията не ги открива. Базисна квартира за нелегалните е домът на Илия Богданов. В спомените си партизанският командир Иван Райков /Владо/ пише: „Стоплени от голямото майчино сърце на кака Радка, /съпруга на Богданов, б. моя/ в този дом ние често прекарвахме през дългата зима на 1942-1943 г. Събирали сме се по 5-6 души. Идем от разни посоки и краища: Асен, Димо и Лазар от Крамолин, Бончук и Петко от Кормянско и Петко Славейков, ние с Боян и Здравко от обиколки из цялата околия. По това време Андрей беше разквартирувал четата си в Крушево. Често и той биваше в този дом. Тук правехме заседания, обменяхме опита на партийните организации и четите”. Сред сподвижниците на съпротивителното движение са Къню Хараланов Главчев – баща на загиналия партизанин Хубан, Иван Димитров Кръстев, Димитър Б. Попов, Атанас П. Рачков, Христо Хр. Димов, Христо П. Димов, Къньо Хр. Колев, Стефан Цв. Станев с родителите си и десетки други ятаци и помагачи.

            През лятото Севлиевският партизански отряд действа на цялата територия на околията, провежда акции в селата Търхово, Петко Славейков, Коевци. През месец октомври 1943 г. севлиевци и габровци се обединяват в крупна бойна единица – Габровско-Севлиевския партизански отряд. През есента се провеждат редица снабдителни акции в южната част на околията и в Габровско. Отрядът се готви за зимуване в Балкана. В Крушево след седемте скъпи жертви се вземат мерки за запазване целостта на яташката мрежа, комунисти и ремсисти се сплотяват още повече около партийната организация. Вземат се мерки за недопускане нови предателства. Има много случаи когато обикновени селяни без да знаят, че Велчо Н. Ванев е секретар на партийната организация, го предупреждават да вземе предпазни мерки. След месец юли 1943 г., въпреки свирепия терор, арести, побоища и интернирвания, провали няма.

            По инициатива на правителството, за да се преодолее изолацията, властите предприемат действия по изграждане на правителствена формация, известна под името „Обществена сила”. Под ръководството на кмета Денчо Попхараланов на 12 февруари 1944 г. в Крушево е изградено ядро на Обществена сила, в което се включват Атанас Конов, Петко Йонев Бибов, Атанас Иванов Карабичев, Илия Николов Цвятков, Никола Илиев Чекаджиев, Христо Кънев Колев и Станю Гатев Станев. Това усилие за създаване на масова опора на властта в селото не се увенчава с успех.[11]

            През зимата на 1944 г. Габровско-Севлиевският партизански отряд води героични битки в Балкана на връх Бузлуджа, при Варениците и Равна гора. В жестока схватка е ранен в устата Иван Димитров Иванов /Славчо/, който първоначално е лекуван в селата Шипка и Шейново, а после е изпратен на лечение при ятаци от Крушево.

            След битките в Балкана отрядът се изтегля към средата на месец март в района на село Крушево, разполагайки се на база в гората на дядо Бирник в местността Карадоурук. Влиза се във връзка с ятаците и помагачите от Крушево, Букурово и други села. Действията по снабдяване на отряда с провизии са усетени от полицията. На 22 март околийският управител в Севлиево отправя телефонограма до кметовете на селата, в която се казва: „На някои места в околията са се появили нелегални. Засилете охраната и бдителността. Вземете необходимите мерки. Веднага съобщете в управлението, ако се появят някъде такива”. На 27 март 1944 г. пада сняг и още същия ден околийският полицейски началник разпорежда да се предприемат мерки за наблюдение и откриване на партизаните. Рано сутринта на 28 март старшията на полицейската застава в Крушево Пенчо Иванов от махала Камещица, Гъбенска община, формира голяма група от 35 души за претърсване горите на изток от селото, където се предполага, че може да е отрядът. В нея влизат 8 полицаи от местната застава, 10 души селски караул /наричани от полицията „милиционери”/ и 16 души ловци. Разделят се на три групи, като към една от тях се присъединява и горският от селото, родом от село Горна Росица. Тръгват на изток по билото на Крушевския баир над местността Гюнето. Стигат до Разбойник и се връщат на северозапад. Преминават по пътя край горите, където се намира отрядът, без да го открият. Минава и втората група, от която горският се отделя по заешка диря и се натъква на партизански пост. Предупреден да спре, той хуква да бяга и е убит. Третата група минава по същия път без да разбере за случилото се. След като се събират старшията установява, че горският липсва. Разбират, че по него е стреляно в гората и Пенчо Иванов дава заповед да се върнат и да я претърсят. Старшията, полицаите Стою Пиргето от село Букурово и Илия Христов от Крушево, заедно с още 5-6 ловци откриват дирите на горския в гората. Нареждат на ловеца Харалан Ц. Данков да върви напред, като след него тръгва Стою Пиргето. Ненавлезли и 5-6 метра и се чува женски глас „Стой!”. Пиргето побягва назад. Полицаите започват стрелба, при която е ранен ловецът Харалан Данков, един от добрите помагачи на партизаните. Невъоръжените селяни се разбягват, а полицаите са обградени и пленени. Успява да избяга само Стою Пиргето, гонен в продължение на половин километър от Цанко Ганчев /Бончук/. Той стига в Букурово и веднага сигнализира в Севлиево. Старшията Пенчо, като виновник за провалите на партийната и ремсовата организация в селото и за изстъпленията му над селяните, е осъден на смърт от партизаните и ликвидиран на място. Селяните са освободени, а полицаите са задържани като пленници.

            Вдигнати са на крак за кратко време всички полицейски, жандармерийски и военни сили в Плевенска област. Включва се и авиацията. Започва героичната Балванска битка, продължила два дни, в която срещу многохилядния враг Габровско-Севлиевският партизански отряд успява, въпреки понесения жесток удар, да се съхрани като боеспособна единица. В отряда по това време са само трима крушевци: Цанко Ганчев /Бончук/, Ненко Илиев /Лазар/ и Христо Димитров /Милчо/. Вълчо Цанков /Боян/, Харалан Димов /Асен/ и Илия Събев /Сашо/ са по организационна работа и отсъствуват. В започналите сражения са дадени и първите скъпи жертви, сред които секретарят на РК на РМС в Севлиевския партиен район Ненко Илиев /Лазар/. Той е покосен от картечен огън привечер на 28 март в третата схватка с врага. Последните му думи са: „Другари, дръжте се! Нека моята смърт не ви отчайва. Борбата е жестока и сурова, тя изисква жертви. Аз умирам, вие продължете! Прощавайте, другари! Победата е близка!”

            За охрана на селото властите мобилизират над 60 души, като за караулен началник е назначен Цоню Т. Данков. Усилени постове са поставени на всички изходи от селото, а в центъра има около 20 души. Училището е превърнато в щаб на развилнялата се полиция.

            В следващите една след друга ожесточени битки отрядът е лишен още първия ден от ранения си командир Иван Райков /Владо/, а на втория ден край село Балван и от заместилия го Стоян Бъчваров /Мишо/. Под ръководството на изпълняващия длъжността командир на отряда Цанко Ганчев /Бончук/ партизаните удържат на напора на многохилядния противник и успяват да се измъкнат от обкръжението. Габровско-Севлиевският партизански отряд дава скъпи жертви: от 39 в началото на двудневната битка от обкръжението излизат само 20 души. Със смъртта на храбрите загиват 11 души, 4 са ранени, от тях 2 пленени и разстреляни. Противникът дава 13 убити, 10 ранени, 7 пленени, като това не са пълните данни, а само документално установените.

Отрядът е съхранен, а не унищожен и в следващите месеци бързо се съвзема и продължава борбата. При изтеглянето от обкръжението партизанинът Христо Петров Димитров /Милчо/ изостава и изгубва отряда. В продължение на 40 дни се укрива, докато най-после успява да се свърже с другарите си. В суровите дни на Балванската битка, преминавайки от ятак на ятак, изчезва безследно ранения Иван Димитров Иванов /Славчо/.[12] През зимата на 1943-1944 г. умира в партизанското скривалище-болница Васил Хубанов Гочев /Ганчо/. Така свидните партизански жертви от село Крушево стават общо десет.

            В разгара на Балванската битка, вбесени от неспособността си да се справят с партизаните, властите предприемат зверска разправа с цивилното население. Рано сутринта на 29 март полският пазач Петко Ст. Бибов бие барабана и съобщава: „Забранява се излизането извън домовете. Този, който наруши, ще се застреля без предупреждение. Селото е блокирано”. С автобусна кола от Севлиево пристигат 12 униформени и цивилни полицаи, които провеждат кратко съвещание в общината при секретар-бирника Христо М. Додунов. Уточнен е списък, по който започват арести. Селото настръхва. Хората са смутени. Арестувани са 12 мирни жители на селото, комунисти и ремсисти, верни ятаци и помагачи на съпротивителното движение с изключение на случайно попадналия Петър Димитров Божанков. Още в общината е освободена Стоянка Христова Димова, а малко по-късно и Божанков. Групата от 10 души повеждат по пътя на изток от селото, като им казват: „Ще ни водите там, където са убити горският и старшията”. При самия връх на местността Бряста старшият командва: „Бягай!” Арестуваните се обръщат с лице към полицаите, след което са покосени от куршумите на оръжията им. Загиват десет от най-верните сподвижници на антифашистката борба: Илия Ненков Вълчев – ятак и баща на партизанин, Илия Петров Димов – брат на партизанин, отговорник на партийна група, Христо Петров Димов – брат на партизанин, ятак, Къньо Христо Колев, Трифон Христов Станев, Атанас Хараланов Попов, Иван Минков Иванов, Иван Христов Влаев, Хубан Първов Хубанов и Стефан Цвятков Станев, убити без съд и присъда, според полицейския акт „при опит за бягство”. Половината от тях са младежи от 16 до 23-годишна възраст.

            Отново барабанчикът съобщава: „Всички мъже от 16 до 60-годишна възраст да се явят веднага пред общинското управление. „Шумкарите” са избити, ще се претърсят горите и приберат телата им”. Вестта за убийството обхожда селото като мълния. Мало и голямо се отправя към Бряста. Покрусени от жестоката гледка плачат близки и познати, плачат и най-твърдите, плачат всички. Полицията не разрешава труповете на убитите да се откарват по домовете им, а направо в гробищата. Хората не се подчиняват. Всеки помага с каквото може, включват се и турци. Така са погребани десетте члена на БРП и РМС, преданите ятаци и помагачи на партизаните. 

            Цялото село потъва в дълбок траур. По великденските празници не се устройват обикновените тридневни традиционни хора, веселия, забави и вечеринки, не свири музика. На деветия ден от погребението, младежи и девойки, членове на РМС, полагат венци на гробовете на убитите си другари.

            С този варварски акт е изкопана дълбока пропаст между крушевци и фашистката власт. Партийната и ремсовата организация подлагат на трезва оценка пропуските в конспиративната и партийната работа и набелязват мерки за недопускане на провали. Скъпите жертви не стряскат крушевските комунисти и ремсисти, които още по-усърдно продължават да подпомагат съпротивителното движение.

            Безсилни да овладеят положението, властите започват да се отнасят със селяните още по-зверски. С драконовските си мерки превръщат селото в концлагер. Камбанен звън разрешава на крушевци да излизат на работа по нивите си, а преди залез ги прибира обратно. На работа по полето се излиза без хляб, за да не се поддържат „шумкарите”. Агенти следят и слухтят, разпитват за партизаните. Разрешават седенки в точно определени къщи с надеждата да доловят информация. Новият кмет на селото, Гюров от шопския край, взема всички предпазни мерки за организиране охраната на селото и недопускане нападение от страна на партизаните. Всяка вечер се поставят засади край селото и се стреля предупредително.

            През лятото на 1944 г. Габровско-Севлиевският партизански отряд възкръсва след понесения тежък удар и започва провеждането на серия от различни по характер акции. Местата на загиналите герои са заети от ново попълнение. Сред новите партизани са и двама крушевци: младежите Минко Добрев Димов /Любчо/ и Стоян Янков Ненков /Лазар/, които след една блокада през месец юни се озовават в отряда.

---

[1] Основни източници за написването на този материал са: В първите редици на борбата. С. 1969.; Врачев, Ив. и др. Борбата против фашизма в Габровски окръг 1939-1944. С.1979.; Райков, Ив. Обречени на безсмъртие. С. 1997; Спомени на Цанко Ганчев /Бончук/, т. 1 и 2, машинопис; Цанко Ганчев /Бончук/. Крушевската партизанска чета през есента на 1942 г. – в. Росица, 25.10.1969/ 43; Същият. Пред изгрева на свободата. – в. Росица, 23.08.1969/ 34; Цанков, В. По призива на партията. – в. Росица, 14.11.1970 г.; Димитров, Хр. Силни криле. С. 1981; Голанов, Н. В бурята. С. 1962.

[2] Папка „Сведения и други материали за съпротивата” (съхранява се в местното читалище). – Разговор с Христо Димитров /Милчо/.

[3] Папка „Сведения и други материали за съпротивата” – Разговор с Йонко Горняков.

[4] Обвинителен акт по следствено дело № 329/1942 г. на Севлиевския областен съд.

[5] В различни източници се споменават две имена на четата: „Страхил” и „Републиката”. Вж. В първите редици на борбата ... с. 33 и Врачев, Ив. Борбата против фашизма ... с. 172.

[6] Папка „Сведения и други материали из съпротивата” – Сведение от Ислям Сердаров.

[7] Голанов, Н. В бурята. С. 1962, с. 185.

[8] Папка „Сведения и други материали за съпротивата” – Сведение на Янко Недялков Янков, с.5-6.

[9] ОДА – Плевен, ф. 62 к, оп. 7, а. е. 2, л. 51-52.

[10] След жестоки инквизиции в полицията подписва разписка за получени 500 лева и става секретен сътрудник.

[11] Протокол № 1 от 12.02.1944 г. Съхранява се в читалището.

[12] В началото на март е доведен в Крушево и оставен при Гатю Стоев Балев. След това при Петко Ненчев Качерски го завеждат Христо Димитров /Милчо/ и Цанко Ганчев /Бончук/. През 1972 г. при строежа на пътя от село Младен към Добромирка се откриват останките на Славчо, заровен в нивата на ятака Колю Вителов /Вж. Спомени на Цанко Ганчев – Бончук, с. 1151/.