БЯЛАТА
ЕМИГРАЦИЯ В СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ МЕЖДУ ДВЕТЕ СВЕТОВНИ ВОЙНИ
ВСТЪПИТЕЛНИ
ДУМИ
Историята
на многочислената бяла емиграция в Севлиевския край започва преди сто години,
когато в началните есенни дни на 1921 г. в Севлиево пристига Дроздовският
стрелкови полк, елитна част от разбитата в Русия армия на барон Врангел.
Повечето от настанените в града са офицери, по-малко войници и чиновници.
Първите
няколко години те живеят с надеждата за
нов поход срещу Съветска Русия. До месец май 1924 г. се съхраняват като военна
единица, след което организирано напускат България, заминавайки за различни
страни от Западна Европа. При престоя си в града те общо взето гледат да
странят от политиката с изключение на няколко случая в началния период.
В
Севлиево остава малка група от дроздовци и белоемигранти от други военни части
на бившата Врангелова армия. Носталгията към родината е силна, но страхът от
възмездие ги възпира и те избират за своя втора родина православна България.
Постепенно се вписват в живота на
местната общност. Началото е изключително трудно и някои преминават през
изпитанията на тежък физически труд. Сред тях има лекари, фелдшери, учители,
инженери, техници, музиканти, свещеници и др., които оставят траен отпечатък в
стопанския и културен живот на Севлиевска околия в периода между двете световни
войни.
I. ДРОЗДОВЦИ: ОТ РУСИЯ ДО ГАЛИПОЛИ
Първите две десетилетия на ХХ век са драматични за
императорска Русия. Кризата започва с революцията от 1905-1907 г., изостря се
по време на Първата световна война и се стига до рухване на монархията.
Стопанската разруха и дълбоките социални, национални, политически и идейни
противоречия в руското общество довеждат страната до Октомврийската революция
през 1917 г., трета по ред, в резултат на която на власт идват болшевиките.
Започва ожесточена гражданска война (1917-1922) между въоръжените сили на
новата съветска власт и разнородните по състав антиболшевишки формирования.
Названието „дроздовци” от началото на 1918 г. носели
воинските части, включени първоначално в Доброволческата армия, а след това във
Въоръжените сили на Южна Русия и Руската армия. Приели името на основателя на
Бялото движение в Южна Русия генерал-майор М. Г. Дроздовски, тогава още
полковник. В сраженията с Червената армия дроздовци се очертали като едно от
най-надеждните и боеспособни съединения на Доброволческата армия на генерал
Деникин и Руската армия на барон Врангел. Отличавали се с добра организация и
дисциплина, висок воински дух и устойчивост в тежките боеве.
В хода на гражданската война първоначалният
доброволчески отряд се развива до дивизия, която през месец септември 1920 г.
включва в състава си четири стрелкови полка, артилерийска бригада, инженерна
рота и конен дивизион, общо 3260 щика и саби.
Под натиска на Червена армия през месец ноември
остатъците от разбитата армия на Врангел се евакуират от полуостров Крим по
разпореждане на англо-френското командване в Близкия изток в района на
полуостров Галиполи, Турция. Тук Дроздовската дивизия се преустройва в полк,
състоящ се от три батальона (два стрелкови и един офицерски). Заедно с
военнослужещите пристигат и много „граждански бежанци” – представители на
финансовата, търговско-промишлена и дворянска знат, интелигенти и др.
В
историческата литература с фразата „галлиполийское сидение“ се нарича периода
от ноември 1920 до май 1923 г., когато в околностите на град Галиполи е
организиран голям военен лагер на евакуираните тук части на Руската армия,
преимуществено от I-ви армейски корпус на генерал Кутепов.
II.ДРОЗДОВЦИ:
ОТ ГАЛИПОЛИ ДО ВАРНА
1.На път към
България
След 9-месечен престой в Галиполи в последните
августовски дни на 1921 г. дроздовските стрелци, артилеристи и кавалеристи
трескаво се стягат за преместване в България. Полкът наброява около 1700 бойци.
С бързоходния турски параход „Рашид паша“ на 30 август от Галиполи отпътуват
дроздовци и алексеевци – първата партия кутеповски галиполийци. Минавайки през
Босфора, навлизат в Черно море и поемат курс към Варна. В дневника си офицерът
Николай Раевский отбелязва: „Ослепительно блестит вода Босфора. На спардеке
Дроздовский оркестр играет Преображенский марш:
Знают турки
нас и шведы,
и о нас
гремит весь свет,
на сраженья,
на победы...
Погода великолепная. Ярко светит солнце. Среди
голубого моря виднеются темно-зеленые силуэты Принцевых островов. Настроение
радостное. Все веселы и довольны. На левом борту, окруженный толпой
офицеров и солдат, старик генерал В. К. Манштейн рассказывает, как
он бывал в Константинополе сорок четыре года тому назад, когда армия
стояла в Сан-Стефано. Дам кругом нет, и „дедушка Манштейн“ говорит
подробно и обо всем. Слушателям становится все веселее.“ Наблюдавайки тази
картина Раевский си мисли: „Что это — начало новой жизни для армии или
начало ее неизбежного конца.“
2.Пристигане
и настаняване
Прехвърлянето на частите на I-ви армейски корпус на генерал А. П. Кутепов от Галиполи в България продължило от август до декември 1921 г. В 27 населени места, предимно в Северна България, били разположени 10 795 войници и офицери, а щабът на генерала се установил в Търново към средата на месец декември. По военни източници, по същото време българската армия наброява около 10 000 души, а според данни на съветското разузнаване – едва 6 500 военнослужещи.
Дроздовци
пристигат във Варна през първите дни на месец септември и след кратък престой
се отправят към указаните им населени места. Според запазено в българския архив „Квартирно разписание на руските части
в България“ Дроздовският стрелкови полк е разпределен както следва: В Севлиево
– 762 души, в Свищов – 975 души стрелци, в Орхание (дн. Ботевград) – 864 души,
повечето артилеристи. Както на повечето места така и в Севлиево
белогвардейските емигрантски части се настанявали в празните казармени
помещения, тъй като по волята на победителите в Първата световна война България
нямала право на редовна армия. Командният състав на Дроздовския стрелкови полк,
разположен в Севлиево, изглеждал така: командир – генерал-майор Антон В.
Туркул, помощник-командир – Владимир В. фон Манщейн, и адютант на полка –
полковник П. В. Колтишев.
III. ДРОЗДОВЦИ
В СЕВЛИЕВО
1.
Дроздовският полк като военна единица (есен 1921- май 1924 г.)
Полкът се установява в Севлиево като организирана
военна единица със свое командване и строга военна дисциплина. В района на
казармата поставят караули, часови и дневални. Командният състав има право да
носи хладно и огнестрелно оръжие, а войниците са въоръжени с винтовки. Целият
състав има право да носи униформа и присвоените отличия и ордени.
Престъпленията от военен характер, извършени от военнослужещи в района на
казармата, се разглеждат от полковия съд.
След неуспешните опити на българските власти във Варна
да бъдат разоръжени влизащите в страната белогвардейски части, втори път такава
стъпка е предприета в началото на месец ноември 1921 г., когато командването на
българската армия издава заповед за изземане на всичкото оръжие, с изключение
на личното такова на офицерите. Колебливите мерки на правителствените власти по
разоръжаването на белогвардейските части продължават чак до пролетта на 1922 г.
В очакване
на „пролетния поход“ срещу Съветска Русия частите на I-ви армейски
корпус, в т.ч. и Дроздовският стрелкови полк, провеждат военни занятия и
продължават да съществуват като боеспособна военна сила. Ден след пристигането
си в Търново генерал Кутепов издава заповед до личния състав на корпуса, в
която разпорежда да се спазва най-строг вътрешен ред и дисциплина: „Да се
приведат в пълен ред и да се опише намиращото се в частите огнестрелно и хладно
оръжие, като се включи и собственото оръжие. Пушките, патроните да се пазят на
едно място под отговорността на ротните командири. …За всички избягали или
незавърнали се от работа да се донася в щаба на корпуса, който да съобщава на
началниците на всички гарнизони списъците на дезертьорите, а те да вземат мерки
за тяхното задържане и предаване на съда… Носенето на гражданско облекло
безусловно се забранява.“
С втората си
заповед от 2 януари 1922 г. Кутепов назначава началници на руските гарнизони в
19 населени места, сред които и Севлиево, които не се съобразяват с
разпорежданията на местните власти и се подчиняват само на своя командващ.
На 18 януари
в Севлиево на празника Богоявление се провежда парад (заповед №18 по строевата
част) с командващ генерал-майор Манщейн II. Към заповедта
на генерал-майор А. Туркул е приложен списък на чиновете на 2-ри батальон,
които имат право да носят Галиполийския кръст: генерал-майор Владимир
Григорьевич Харжевский, полковник Леонид Иванович Андреевский, капитан
Александр Иванович Альбощий, полковник Евгений Борисович Петерс, подполковник
Михаил Христофорович Пурель, полковник Сергей Никандрович Рязанцев, поручик
Владимир Андреевич Торговицкий, подпоручик Николай Михайлович Юрасов и стрелец
Михаил Дмитриевич Матасов.
Отначало
дроздовци са добре осигурени във финансово отношение: месечната войнишка
заплата е в размер на 80 лева, младши офицерите получават по 120 лева, командир
на рота – 300 лева, командир на батальон – 500 лева, и командир на полк – 1000
лева. „Първата година бяха добре – имаха много
пари и докараха доста багаж“ - пише в спомените си един
севлиевец.
С идването
на врангеловата армия руският конфликт се пренася в България. От една страна
частите на Бялата армия се готвят за нов поход срещу Съветска Русия, а от друга
– болшевишката власт предприема поредица от действия, насочени срещу остатъците
от бялата емиграция. Най-точната оценка за ситуацията е на генерал Врангел: „В
България руските национални сили се оказаха ябълката на раздора“
След
катастрофата, с която завършва участието на България в Първата световна война,
обществото в Севлиево е силно поляризирано и политизирано. Дроздовските офицери
и войници са посрещнати в Севлиево добре и със съчувствие от гражданството и
най-вече от представителите на русофилските буржоазни партии. За настроенията
сред социалдемократите (широките социалисти) в спомените си д-р Атанас Москов
пише: „Противоречие създаде сред младите социалисти идването в Севлиево в
началото на 1921 г. на една доста внушителна група белогвардейци от разбитата
армия на генерал Врангел. От една страна, имахме симпатии към руския воин, за
който само сме слушали и чели и който някога ни е освободил от турското
робство. Сега виждахме пред нас гиздавите казашки униформи, приятните руски
лица. От друга страна, това бяха кантрареволюционери, нещо, което не можеше да
се съгласува със социалистическите ни убеждения и революционната ни романтика.“
И по-нататък: „Но с възмущение научавахме, че в казармата се провежда
военно правосъдие, без знанието на нашите власти, че даже имало и смъртни
присъди, приведени в изпълнение. Спорехме помежду си. Отрицанието на
болшевишката власт правеше снизходителни някои от нашите привърженици към тия
руснаци, борили се против болшевиките. Един наш член, Петър Спиридонов Чокоев,
се беше сближил с някои от тях. След като разисквахме помежду си, бях натоварен
да го предупредя, че в нашите среди не се гледа добре на интимността му с
белогвардейци. Но скоро се оказа, че между дошлите в града ни руснаци има
социалреволюционери и социалдемократи. Нисичкият млад поручик Федя беше
социалреволюционер, привърженик на Керенски и син на активен
социалреволюционер. Той дружеше с братовчед ми Стефан Хаджиминчев,
социалдемократ. Капитан Степан Деркач, който по-късно се самоуби, бивш учител,
беше социалдемократ, привърженик на Теодор Дан и почитател на Плеханов. Той се
приобщи към компанията учители социалдемократи и стана приятел на брат ми
Петър.“
По
идеологически причини силно отрицателно е отношението към пристигналите
дроздовци сред комунистите (БКП - тесни социалисти) в града и околията.
Инструкциите от София са партийната организация да наблюдава поведението на
белогвардейците и да води борба против техните контрареволюционни намерения. И
тук най-активни са членовете на младежкото комунистическо дружество „Карл
Либкнехт“, които под ръководството на местната организация провеждат протестна
демонстрация против пристигането и настаняването в казармените помещения на
частите на елитния Дродзовски полк от разбитата армия на генерал Врангел. Често
влизат в публични разпри с белогвардейците. Твърдо се противопоставят на
провокациите на дроздовци по време на една партийна вечеринка в театъра на
Ненчо Томев. Отношението към дроздовци е толкова негативно, че под
ръководството на Симеон Н. Стойнов – активен участник в младежкото революционно
движение, подкрепен от другарите си Симеон Ненов, Христо Григоров и др., като
инициативен комитет през зимата на 1921-1922 г. се явяват пред кмета на града и
настояват даденото разпореждане на първи трудов набор да набави дърва от
местността Баадалата за нуждите на настанените в казармата белогвардейци да
бъде отменено. Акцията е успешна. Докато вървят преговорите, трудоваци и
граждани скандирали пред кметството: „Долу врангелистите!“, „Не искаме
държава в държавата!“, „Да живее Червената армия!“ и др.
През месец
март 1922 г. Комунистическата партия започва кампания срещу врангелистите в
цялата страна. След София митинги и събрания се провеждат в много населени
места, където речи произнасят членове на ЦК на БКП и депутати в Народното
събрание. В Севлиево митингът е свикан на 26 март пред партийния клуб на ул.
„Ст. Пешев“ (в миналото „Г. Димитров“ №55). Оратори са Димитър Кандулков и
варненският народен представител Крайчев. С цел да сплаши участниците генерал
Туркул – характеризиран в личното му дело като „отличен боеви началник,
храбрец“, но „груб, рязък и своеволен“, изпраща войници, които да
обградят митинга. Срещу провокацията се опълчват комсомолците-спартакисти: Иван
Дараданов, Колю Решетаря, работник металик, и други младежи, организирани от
ръководителя на младежката организация – Андрея Станков. След първите признаци
за противодействие войниците се оттеглят.
Доста рязка
и категорична е реакцията на Градското общинско управление, по това време
доминирано от управляващата земеделска партия и от комунистите. По инициатива
на общинския съветник Димитър Кандулков – комунист, на 2 февруари 1922 г. е
внесено предложение „за разглеждане въпроса за руските бежанци – войници и
офицери“, които са „носители на покварата и разврата между севлиевското
гражданство“. Предложението му е подкрепено от авторитетния земеделски
водач Марин Попов, кмета и другите съветници, и с болшинство е прието решение: „Да
се донесе за всеки един конкретен случай на Репарационната комисия и МВРНЗ, за
да ги дигнат (т.е. преместят – б.а.) от града, ако ли това не може, то
поне да се предпише на нашите власти да контролират и ограничават техните
волности“. Управниците на града са разтревожени от поведението на
дроздовската военна част, от разточителния начин на живот, непрекъснатите
вечеринки и лошото влияние върху местните младежи. Опасяват се, че след като
свършат донесените пари ще започнат кражби и грабежи. Съобщава се за три
конкретни случая на фрапиращи нарушения (не е ясно, какви са точно – б.а.), при
които местната власт не се е намесила. В
„Работнически вестник“ - печатния орган на Комунистическата партия, се съобщава
за извършени от белогвардейците в страната насилия, произволи, грабежи, кражби
и побоища. „В Севлиево – пише там, генерал Туркул и неговите
приближени устройвали диви оргии, изнасилвали български жени“. Поради
реакцията на севлиевската общественост околийският началник е принуден да реагира
и издава заповед, с която забранява на българските граждани да посещават
руските бежанци в казармата.
През
пролетта и лятото на 1922 г. земеделското правителство все повече осъзнава
грозящата го опасност от евентуално взаимодействие между добре организираната
руска военна сила и недоволните от управлението буржоазни партии. Поради тази
причина се установява временно сътрудничество по редица технически въпроси с
комунистите, а със Съветска Русия отношенията се подобряват, в страната е
допуснат да работи Съветския Червен кръст.
В началото
на месец май земеделското правителство започва настъпление срещу
белогвардейците, обвинявайки ги в шпионска и заговорническа дейност. От едно
питане в Народното събрание на комунистическата парламентарна група към министъра
на вътрешните работи и народното здраве разбираме за проведена акция по
изземване на укритото оръжие от дроздовци в Севлиево. Жандармерийски войници
внезапно извършват обиски и откриват оръжие в домовете на няколко офицери, сред
които и щабс-капитан Березовски. Както и предходните акции и тази не е особено
резултатна – оръжието е лично – само револвери. Министърът съобщава и за
осъществена контраразузнавателна дейност от дроздовци, които имали създаден
разузнавателен пункт в града, с основна задача да събира сведения за
политическите предизборни борби. Работата на този пункт е била описана в делото
от проверката на властите на цели четири страници. Особено тревожно и скандално
е разкритието за функциониране на военен съд при Дроздовския стрелкови полк.
Сред иззетата архива е открито писмо от генерал Кутепов до генерал Шатилов, в
което му донася за инцидент в Севлиево с капелмайстора на полковата музика
капитан Котов. Заради изявено от него желание да се завърне в
родината си, той е арестуван и осъден на
смърт. Изпълнението на присъдата се забавило за около десетина дни,
вероятно поради широкия отзвук сред севлиевската общественост. Димитър Божинов,
студент в Музикалната академия, Георги Николов Митев – Кицът, шофьор, и други
севлиевци вземат инициативата и го освобождават от ареста. Укриват го в дома на
стария комунист Кольо Пончито, кожарски работник, след което през Варна е
отправен към родината му. Тодор Луканов говори от трибуната на Народното
събрание за още един фрапиращ случай: „Аз ви съобщавам, че тези хора (белогвардейците – б.а.) не само съществуват като организация тук и
продължават да имат свои щабове, но те издават смъртни присъди. Те са убили из
засада онзи ден един полковник в Севлиево, който е послужил вам, за да се
разкрият действията на врангеловците тук между другото, и осъден от тех, той е
бил убит из засада, а сега се мъчат да кажат, че той се е самоубил. Ако това е
верно, г-н министре на войната, както обяснявате на колегата си президент, аз
Ви питам, какво правите с тези генерали, които са в Севлиево на брой 17? Как
смеете — и по-рано Ви казах, и сега ще Ви кажа — да търпите съдилища в
страната, които издават и изпълняват смъртни присъди?“ Заради
незаконното упражняване на съдебна власт, срещу командира на полка генерал
Туркул е възбудено наказателно дело от прокуратурата в Севлиевския окръжен съд.
В резултат
на благоприятната вътрешно- и външнополитическа обстановка в началото на месец
май, в София с активното участие на БКП (т.с.) е създадена организацията Съюз
за завръщане в родината (Совнарод), който си поставя за цел „най-скорошното
организирано завръщане в родината на всички руски граждани, примирили се със
съветската власт“. В Севлиево сред дроздовци е създадена група, която се
снабдява с агитационна литература и води активна устна и печатна пропаганда за
завръщане в родината. В дейността си групата е подпомагана от местната партийна
организация на комунистите, което проличава добре по време на спасяването на
капелмайстора Котов. През ноември месец е оповестено Заявление от група
генерали и офицери от Бялата армия в България, в което те признават съветското
правителство за единствена законна власт в Русия. То е подписано и от няколко дроздовци:
полковник Громов – бивш командир на бронирания влак „Дроздовец“, капитан
Прокофий Горбань, капитан Петров, поручик Анатолий Брюховецкий, поручик П.
Павловский и поручик Адриан Ждеров. Сред положилите подпис са и няколко
артилерийски офицери от полка, квартируващи в Орхание (дн. Ботевтрад). Между
първите офицери, заминали за Русия в началото на януари 1923 г. отново фигурира
името на полковник Николай Громов.
Лелеяният в
мечтите на дроздовци пролетен поход срещу Съветска Русия пропада, в града и околията
земеделци и комунисти са враждебно настроени, групата на Совнарод работи
активно сред състава за завръщане в родината. През лятото генерал Кутепов и
най-приближените му офицери са изгонени от страната. Сред тях е и командирът на
Дроздовския стрелкови полк генерал Туркул. След отстраняването на върхушката на
врангеловата армия следва още един удар – приемането на мисията на Съветския
Червен кръст в страната, която усилено подпомага дейността на Совнарод за
завръщане в родината. Но най-сериозният удар по опитите да се съхрани Бялата
армия е свързан с опразването на врангеловата хазна. Генерал Врангел оповестил
със заповед „до всички, до всички, до всички“, че касата е празна и
всички чинове от „армията“ са длъжни самостоятелно да заработват
насъщния си хляб с пот на лицето. Както се казва в едно негово писмо от януари
1923 г., белогвардейците преминават към „трудово положение на черен
физически труд, еднакъв за офицери и войници“.
От началото
на 1923 г. активното сътрудничество между земеделците и Съветска Русия е
преустановено – Райко Даскалов вече не е вътрешен министър; врангелистите
влизат в сговор с буржоазните партии, подготвящи преврат срещу Стамболийски.
Поради невъзможност да намерят препитание в Севлиево много от дроздовци се
насочват към други градове и към селата от околията. Някои поемат пътя към
Западна Европа и други държави. Този процес ще се задълбочава още повече
занапред. Разсредоточаването на дроздовци из цяла България и чужбина поставя на
дневен ред въпроса за съдбата на дроздовските знамена. С деликатната задача по
доставянето на реликвите е натоварен полковник Павел Дмитриевич Куравец от
гарнизона в Севлиево, който на 20 април 1923 г. предава на генерал-лейтенант И.
А. Ронжин в София: Николаевските
знамена на 1-ви, 2-ри и 3-ти Дроздовски стрелкови полкове, Георгиевското знаме
на Самурския пехотен полк, Андреевското знаме на 1-ви Морски полк и
Георгиевските тръби на Самурския батальон.
Превратът на 9 юни 1923 г. заварва известно число
офицери и войници в казармата. Там пребивавал и генерал-майор Харжевски, който
поел командването на полка и бил началник на гарнизона след изгонването на
генерал-майор Туркул през пролетта на предходната година. Повечето от
военнослужещите по това време били на работа в съседния град Габрово и по
селата на околията. В казармата пребивавали и взвод български жандарми под
ръководството на ротмистър. Въстаналите в подкрепа на правителството земеделци
арестували ротмистъра и разоръжили жандармеристите, при което дроздовци
запазили неутралитет. Не се намесили в „българската разпра“ и след като
в града влязла малка военна част от Търново, която установила новата власт,
въпреки отправената покана. Както се разбира от спомените на един дроздовски
офицер, в полка все още имало скрито известно количество оръжие, съхранено по време на „гоненията на Стамболийски”. С местните власти при земеделския режим
генерал Харжевски поддържал напълно коректни отношения, такива искал да има и с
новите. Стремейки се да избегне вмешателство в българската разпра, генералът
считал, че само при непосредствена заплаха дългът и честта можели да го
заставят да излезе от положението на наблюдател и да прибегне към силата на
оръжието.
Още от началото на 1923 г. по
външнополитически причини и поради влошаване на отношенията между управляващата
партия на БЗНС и БКП (т.с.), условията за развитието на възвръщенското движение
сред белогвардейците се усложняват. Независимо от това движението има своите
малки успехи. През първата половина на годината от България за СССР отпътуват
изключения от списъците на Дроздовския стрелкови полк полковник Горбацевич и
фигуриращия под №331 в полковия списък капитан Анатолий Николаевич Львов.
След деветоюнския преврат отношението на
новите власти към Совнарод се променя рязко. Започват жестоки преследвания. Със
съдействието на полицията през месец юли дроздовци организират нападение срещу
клуба на Комунистическата партия в Севлиево. В секретно окръжно до окръжните
управители от 14 юли министърът на вътрешните работи генерал Русев нарича
Совнарод „тайна, революционна, поддържана от чужбина организация“. В
същото окръжно е разработена операцията за разгромяване на Съюза за завръщане в
родината. По заповед на министъра, сведена до околийските началници, на 21 юли
в 6 часа сутринта започват арести по предварително изготвени списъци на „руските
болшевишки агенти“. Така в Севлиево са арестувани председателя, секретаря и
активните членове на Совнарод. Извършени са обиски с цел откриване на уличаващи
ги документи и предмети. По този начин е сложен край на дейността на групата на
Совнарод в Севлиево. В Габрово са арестувани и бити председателя и членовете на
групата: Михаил А. Караулни, Сергей Михайлович Еремин и Алексей Попов. Арестът
е осъществен от пристава подпоручик Килифаров, съпроводен от щабс-капитана от
Дроздовския полк Василий Васильевич Сахаров (№569), и както се казва в различни
документи от „неизвестни руснаци“ или „при съдействието на дроздовци“.
В комендантството те са подложени на силен побой и са обвинени във връзки с
комунистите. На Еремин е нанесена щикова рана.
Свалянето на Стамболийски и установяването
на новата власт в страната е възприето от белогвардейската върхушка като „кардинална
промяна на ситуацията“, считало се, че положението на Руската армия в
България се е укрепило. В документ от 23 юни за състоянието на Врангеловата
армия се казва: „България може да стане база за активно настъпление срещу
Русия и да замени непригодната за това, поради вътрешното си положение, Полша. При
съдействието на Англия и Франция е възможен десант в Крим.“ Очаква се, че с
връщането на изгонените от Стамболийски генерали, в това число и генерал
Туркул, боеспособността на Кутеповия корпус ще нарасне. Трезвата и реалистична
преценка обаче показва, че дроздовци вече съвсем не са боеспособна единица,
каквато са били през есента на 1921 и началото на 1922 г. Занятия вече не се
водят. Настроението е силно понижено, има стремеж за освобождаване от армията и
устройване на работа. Антисъветските
настроения и мечтата за въоръжена борба не само със Съветския съюз, но и със
световното зло – комунизма, все още обаче съществувала. Жадно се следял всеки
слух, всяка вестникарска бележка за случващото се в родината им. „Аудиторията
вярвала (на врангеловата пропаганда – бел.а.) и направо от събранието
отивала в съседната кръчма, където, пиейки чаша след чаша ракия, разработвала
планове за бъдещия „пролетен поход“ – пише в спомените си един
белогвардеец.
В доклад до генерал Врангел от 5 август е посочено,
че Дроздовският пехотен полк и Дроздовският конен дивизион в Севлиево, с
временен командир генерал Докунин, наброяват 650 души. „Полкът има работа в
района на своето разположение – работи почти целият“ – завършва сведението
за дроздовци. По време на
Септемврийското въстание в Севлиевска околия и близкия район няма вълнения.
Комунистите са арестувани още на 12 септември. С разрешение на Междусъюзническата военноконтролна комисия на
правителството е разрешено да набира доброволци сред белогвардейците за
разправа с въстаниците в районите където има надигане. Генерал Туркул, заедно с
генерал Витковски взема активно участие във формирането на руски отряди за
потушаване на въстанието в различни части на страната.
Квартирно
разписание на частите от галиполската група в България с дата 1 декември 1923
г. сочи като командир на полка генерал-майор Туркул, а списъчният състав се
разпределя както следва: генерали, офицери и чиновници – 834 души; войници –
399 души; всичко – 1233 души. От тях в района на Севлиево са – 116 души, а
извън пределите на България – 119 души.
2. Дроздовци след май 1924 г.
Следващата
1924 г., на 1 септември в Югославия, генерал Врангел създава Руски общовойнски
съюз (РОВС) – нова форма на съществуване на Руската армия,
превърнала се в най-мощната белогвардейска организация в емиграция. Малко преди това, в началото на
месец май, кадрите на Дроздовския стрелкови полк напуснали организирано
Севлиево и поели към София, откъдето повечето от тях заминали към Югославия и
Западна Европа. Градското общинско управление със заповед №184 от 15 май
назначава комисия, която да приеме казармените помещения и инвентара от
заминаващите дроздовци.
Към 1 август 1924 г. в списъците на полка и неговите
подразделения се числели: офицери и чиновници – 740 човека; войници – 375;
всичко – 1115 души. Дроздовския конен дивизион наброявал: офицери и чиновници –
92 души; войници – 88 души, или общо – 180 души. Инженерната рота включвала:
офицери и чиновници – 30 души, и войници – 4.
В Севлиево след дроздовци останал създаденият от тях
паметник в чест на починалите през 1920-1921 г. в Галиполи военнослужещи от
полка. За него се споменава в мемоарите на някои белогвардейци, като се смята,
че е изчезнал. Всъщност той е запазен и се намира в западната част на Стария
гробищен парк на града.
Трябва да отбележим също така, че в града и околията
остават известен брой дроздовци, които решават България да стане тяхна втора
родина. Данните от преброяването на населението в страната от 31 декември 1926
г. показват, че в град Севлиево живеят 171 души, предимно руснаци и украинци,
повечето от тях със семействата си, а в 24 села – 161 души, или общо в околията
те наброяват 332 човека. Тези хора продължават да се смятат за част от своя
полк. Това личи от рапорт на генерал-майор Туркул до генерал-майор Зинкевич от
22 септември 1928 г., в който са дадени данни за разпределението на кадрите на
Дроздовския стрелкови полк, останали в България. Групата на дроздовци в
Севлиево наброява 14 души и има за командир подполковник Пастушков, в Сухиндол
– 19 души, с командир капитан Бондаренко, и в Батошево –
9 души, с командир полковник Трубников, или общо в околията – 42 души. В
съседно Габрово живеят 47 души с командир подполковник Чебанов. Освен това в
София пребивават 45 души, в Свищов – 14, в Сливен – 5, Харманли – 3, Плевен –
4, Ботевград – 9, Лом – 6, и Княжево – 20. Общо в България по това време
дроздовци наброяват 195 души, разпределени в 12 команди със свои командири.
Тези данни от края на 20-те години подсказват, че
дроздовци все още продължавали да живеят с мисълта за борба срещу болшевизма и
поддържали своята организация в различните европейски страни, включително в
България и в частност в Севлиево и околията. Но тя все повече заприличвала на
организация на ветераните на Бялото движение. Въпреки че бойните действия
отдавна са прекратени, дроздовци продължават да губят своите бойни другари. Ето
само няколко примера от запазения архив на полка, които са доста показателни за
живота на дроздовци през 20-те и началото на 30-те години.
В хрониката на вестник
„Росица“ от 16 юни 1922 г. пише: „На 5 т.м. се самозастреля в града руския
полковник Петерс. Погребението му бе извършено от пребиваващата тук войскова
част с големи почести и тържественост.“
На 26
февруари 1922 г. със самоубийство завършва живота си старши унтерофицер Петър
Никитич Тренев, член на състава на военния оркестър на полка.
„Капитана от Дроздовския стрелкови полк Муратов умира
в нощта на 5 срещу 6 януари 1925 г. в град Севлиево от разрив на сърцето“ – съобщава
руски военен източник.
„Подпоручик Павел Чистяков от Дроздовския стрелкови
полк умира на 30 ноември 1925 г. от телесна повреда, получена по време на
работа във фабрика „Аспарух“ в Габрово и е погребан там на местното гробище.
Изключен от списъка на полка съгласно заповед на генерал Туркул“. Съобщава отново руски военен източник.
На 25 юли 1925 г. руският емигрант Никола Греков е
умишлено удушен с ремък в общинското управление на село Дамяново. Подбудите са
политически и криминални. Убийците му са осъдени.
Не можал да се приспособи към мирния живот и
генерал-майор Владимир Владимирович фон Манщейн, който нямал друга професия
освен военната, а бил и инвалид – с една ръка. Дъщеря му починала в Галиполи, а
съпругата му поискала развод. В утрото на 19 септември 1928 г. в Борисовата
градина в София, той застрелва жена си и слага край на живота си.
„20 март 1929 г. Град Сухиндол. България. … Животът
наш протича тихо, скучно, еднообразно. Работа почти няма. Сезонните дейности
още не са започнали и ще започнат не по-рано от април. Помня завета на нашите
велики вождове, завещали ни да обичаме Родината, всички несгоди да преодоляваме
търпеливо“ – съобщава отново руски военен източник.
В рубриката „Хроника“ на вестник „Развитие“ от 27 април 1931 г. е публикувано следното
съобщение: „В черничевата градина където севлиевци се разхождат руснак прави
опит да се обеси. … Ученикът Петър Панайотов от осми клас прерязва въжето и го
свестява. Запитан, защо се беси, той отговаря, че от 3 дни не е ял.“
Месец септември 1931 г. генерал
Туркул заедно със семейството си напуска България и се установява във Франция.
Българският Трети отдел на РОВС е оглавен от генерал-лейтенант Ф. Ф. Абрамов, а
за старши началник на всички дроздовски групи в страната е назначен полковник
Василий П. Конков (№295). С това е закрита „балканската“ страница от историята
на дроздовци. Към средата на 30-те години в България съществували 70 клона на
РОВС, включително и в Севлиево. Видимата страна от тяхната дейност е свързана с
благотворителност, взаимопомощ и съхраняване на руските воински традиции. В
полицейските архиви няма данни за извършване на противоправни деяния. Сред
останалите да живеят в Севлиево и околията може да споменем подполковник
Николай Йосифович Пастушков, полковник Леонид Михайлович Трубников, капитан
Бондаренко, капитан Всеволод Иванович Бльок, подпоручик Иван Михайлович Булгаков,
подпоручик Семен Сергеевич Дюбин, подпоручик Николай
Петрович Живагин, капитан Павел Акимович Курилин, щабс-капитан Михаил
Феодорович Леско, Николай Николаев Майданов - чиновник, поручик Иван
Митрофанович Нощенко, капитан Георгий Николаевич Чекурна и др.
Испанската гражданска война
привлякла вниманието на разпръснатите из Европа дроздовци с възможността да се
противопоставят на съветските военни специалисти, воюващи на страната на
републиканска Испания. Поради тази причина отряд от 72 доброволци се сражавал
на страната на Франко, като повече от половината загинали на бойното поле. Но с
това не завършва трагичната история на дроздовци. Втората световна война и
особено нападението на Германия срещу СССР внася разцепление в редиците им.
Едни са с традиционната англо-френска ориентация, други вземат страната на
хитлеристите, водени от девиза на Врангел: „Против большевиков – с кем
угодно“. Последните се включвали направо в частите на Вермахта, или в
различните руски формирования, воюващи на страната на Германия: Руската
освободителна армия на генерал А. Власов, Руския охранителен корпус и Казашкия
кавалерийски корпус. Сътрудничеството с хитлеристите струвало скъпо на
дроздовци, войната буквално ги смляла: мнозина загинали на фронта, други
попаднали в съветските лагери или били застреляни, а някои продължили
емигрантския живот. Ето само три примера: генерал Туркул през 1945 г. е началник
на управление в Руската освободителна армия и командир на доброволческа бригада
в Австрия; капитан Иван
Васильевич Виноградов (Исаакий) – след края на войната е арестуван в Чехия,
след което живее в Казахстан; поручик Арчил Йосифов
Кикодзе - служи в редовете на Руския
корпус в германската армия. Предаден е на властите на СССР през 1945 г.
След 9
септември 1944 г. някои от белогвардейските емигранти в страната са
репресирани. През 1945 г. в създаденото Трудово-възпитателно общежитие „Росица“
наред с привърженици на земеделския лидер Никола Петков, легионери и бранници
са настанени принудително и 50 души белогвардейци. Известно време те работят на
строежа на язовир „Ал. Стамболийски“.
Подполковник Сергей Алексеевич Шишов от Донския корпус през 1946 г. е
интерниран със семейството си в Севлиево за шест месеца. Николай Юхновски (баща
на академик Иван Юхновски) е интерниран в Севлиево през 1945 г. и живее в града
със семейството си 18 г., след което софийското му жителство е възстановено.
IV. РУСКАТА КОЛОНИЯ В СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ
1.Пристигане и първи
впечатления
Историята на бялата
емиграция в Севлиево и Севлиевския край от есента на 1921 до пролетта на 1924
г. е неразривно свързана с настанилия се в свободните казармени помещения
Дроздовски стрелкови полк. Както пише в спомените си севлиевецът Петър
Габровски „Този белогвардейски полк се наричаше Дроздовски. С него бяха
дошли жени, деца, избягали с тях генерали, лекари, инженери и други.“ Те са
посрещнати възторжено и топло от севлиевското гражданство като потомци на
освободителите на града от турско робство през 1877 г. Сред тях е и един пряк
участник в събитията от освободителната Руско-турска война – генерал Владимир Карлович
Манщейн. След настаняването в казармените помещения, още първата вечер,
дроздовци изнасят концерт – хор и балалайки. Севлиевци са във възторг. Д-р
Атанас Москов пише в спомените си: „В читалищния салон се бяха събрали
граждани, много от които не бяхме никога виждали да посещават концерти или
забави, между тях забележителните фигури на: стария учител Иван Бакърджиев,
Никола Корназов, с чаталестата си дълга брада, Ботю Ханчев, държащ с
тържественост черното кораво бомбе на коленете си, Сава Генев, Стефан Нерезов,
поп Тодор и други, насядали на първите редици. Със симпатия виждахме руснаците
да отиват на разходка към моста групово и да пеят хорово хубавите руски песни“.
Петър Габровски е силно впечатлен от факта, че за дроздовци: „Първата работа
беше да си направят църква, тъй като бяха много набожни. Направиха я в един от
хангарите, където се помещаваха оръдията на полка. Имаха си и попове. Хангарът
беше накрая на казармата – на 600 крачки от нашата къща, всичко се виждаше.
Великден за тях беше голям празник. Ходих първата година да гледам. Направи ми
впечатление, че когато попът каза „Христос воскресе!“ всички мъже започнаха да
целуват жените, па даже и попът.“
В честването на важни
дати и събития от българската история дроздовци се включват активно. Местният
вестник „Росица“ в брой 9 от 15 юли 1922 г. отбелязва, че по повод
тържественото честване на 45-та годишнина от освобождението на Севлиево от
турско робство в празника вземат участие и много руснаци от квартируващия полк.
Реч произнесъл старият учител и краевед – Васил Беязов. По покана на
ръководството на Народно-прогресивната партия в Сухиндол на 19 март 1922 г.
дроздовци участват в организираната в тяхна чест литературно-музикална вечер. В
края на тържеството е организирана подписка за подпомагане на емигрантите.
Есента на 1921 и
първата половина на 1922 г. са време през което настанилите се в казармата
дроздовци са обезпечени финансово – имат пари, докарали са доста багаж. С
хубавите си рокли и шалове рускините силно впечатляват севлиевци. Свободното си
време запълват с културни занимания. Духовият оркестър на полка под
ръководството на капелмайстора капитан Дубатов разнообразява живота на
емигрантите, а често е ангажиран да свири на тържества, сватби, погребения и
всички празници в града. Разпуснат е едва към края на 1923 г.
Продължена е
традицията и на театъра на полка, който в Галиполския лагер се конкурирал със
съставите на Марковския, Корниловския и Алексеевския полкови театрални групи.
Там дроздовци усвоили изкуството на театралната миниатюра – новост за времето.
В Севлиево, както пише Петър Габровски, „В едно от спалните помещения бяха
направили нещо като театър със сцена“. Театралните постановки са посещавани
и от севлиевци. Нещо повече: там ставали и големи балове, посещавани често от
севлиевските младежи. „Жените им бяха много свободни – продължава Петър
Габровски, даже започнаха да се любят и с нашите мъже“. Разтревожените
общински съветници поискали да се забрани на българските граждани да посещават
руските бежанци в казармата и успели в това си намерение. През месец май 1922
г. околийският началник издал заповед с такава забрана.
От средата на 1922 г. ситуацията от финансова гледна точка се променя
кардинално. Доста образно картината е пресъздадена от Петър Габровски в
спомените му: „В нашата къща приехме да
живее едно семейство - мъж и жена с петгодишно дете. Мъжът се казваше Льони, а
жената Олга – висока и хубава. На втората година започнаха да продават
излишните си вещи. Парите им бяха на свършване. Тези, които имаха занаяти,
намериха работа в града, отвориха работилници, а лекарите – кабинети. Тогава
общината правеше шосето за Ловеч и Габрово – работа имаше много. Ходих да ги
гледам как чукаха камъни и постлаха шосето. Други заминаха да работят по лозята
в Сухиндол. Льони също замина с тях, а жена му с детето си остана при нас – на
наша издръжка. През зимата, за да се топлят, изкъртиха подовете на помещенията
в казармата.“ Група офицери под ръководството на
полковник Димитър В. Житкиевич получават разрешение от общината да създадат
зеленчукова градина за своите нужди в долната част на изоставената през
военните години градска градина. Срещу това те се задължават по представена от
тях схема да възстановят за отдих и развлечения горната част от запустялата
градина.
В
търсене на работа, тъй като Севлиево не предлага богати възможности, дроздовци
се разсредоточват из селата на околията и близките градове. Не се отказва
никаква работа, дори и най-трудната и непривлекателна. Мнозина се ориентират
към земеделския труд в околните села и най-вече към лозята на Сухиндол, което
село руснаците изписват като град в своите
документи. Полковник Трубников работи в пчеларската кооперация на село
Батошево. Някои стават миньори в мините „Принц Борис“ и „Бъдеще“ на гара
Плачковци. Други се насочват към индустриално Габрово: текстилна фабрика
„Александър“, фабрика „Аспарух“ и други фирми. Възможностите на този град са
значително по-големи, поради което белоемигрантската колония в него нараства
числено. Подпоручик Павел Александрович Чистяков от Севлиево се прехвърля в
Габрово на работа във фабрика „Аспарух“. Тук става член на основаното Руско
военно събрание. Умира по време на трудова злополука на 30 ноември 1925 г.,
поради което е изключен от списъка на полка. В Габрово намират препитание и се
заселват трайно подполковник Сергей Георгиевич Чебанов, Василий Иванович
Красавин (фабрика „Александър“), Таранец, Тикбиюки, Калмиков, Караджи и др. През
1923 г. в село Батошево пристига от Севлиево една руска команда
войници-емигранти със задача да прокопае вадата на бъдещата водна
електроцентралата. Започнало строителството на бента, изкопа за здание на
централата, доставката на тръби и машини.
2.Адаптиране
в мирния живот и приноси за развитието на Севлиевския край
Независимо
от трудностите на емигрантския живот дроздовци запазват изряден външен вид на
военни хора, демонстрират високо самочувствие и дух. През месец май 1924 г. те
организирано напускат град Севлиево, а след това и България. В града и селата
на околията остават малко дроздовци. Таблицата която представяме, показва как
са разпределени те в населените места, според преброяване от 1926 г. От нея
става очевидно, че освен дроздовци в околията са се настанили белоемигранти и
от други военни формирования на Врангеловата армия. Трайно уседналите в града
са 171 души, а в 24 села на околията – 161 души. Общият брой на емигрантите е
332 души. След Севлиево с най-голям брой емигранти са Сухиндол, Дерелии,
Ловнидол и Батошево. Един рапорт на генерал Туркул от 1928 г. за състава на
Дроздовския полк показва, че дроздовци в района не са много. На отчет все още
се водят 14 души в Севлиево, 19 – в Сухиндол, и 9 – в Батошево. По-многочислена
е групата на дроздовци в Габрово – 47 души. Има живущи в София, Свищов, Сливен,
Харманли, Плевен, Ботевград, Лом и Княжево. Това сведение красноречиво сочи, че
по-голямата част от устроилите се в околията след 1924 г. белоемигранти, са от
други части на армията на барон Врангел.
Брой
руски емигранти в Севлиевска околия, според преброяването от 31 декември 1926
г.
|
Селище |
Емигранти |
Селище |
Емигранти |
|
Севлиево
|
171 |
Душево
|
5 |
|
Батошево
|
7 |
Калакастрово |
5 |
|
Букурово
|
2 |
Крамолин |
3 |
|
Бяла
река |
6 |
Ловнидол |
8 |
|
Върбовка |
40 |
Малкочево |
3 |
|
Г.Калугерово |
3 |
Ряховците |
1 |
|
Г.Сливово |
2 |
Сръбе |
6 |
|
Градище |
1 |
Угорелец |
5 |
|
Гъбене |
1 |
Боазът |
1 |
|
Музга |
1 |
Сухиндол |
48 |
|
Дамяново |
2 |
Търхово |
1 |
|
Дерелии |
8 |
Шумата |
1 |
|
Добромирка
|
1 |
|
|
След
заминаването на дроздовци останалите да живеят в града и околията белоемигранти
постепенно се сближават с местните хора, усвояват за две-три години българския
език, адаптират се към стопанския и културен живот. Руската колония в
Севлиевския край има приноси в почти всички сфери на живота, което ще покажем в
следващите редове.
Сред
дроздовци има хора с инженерно-техническо образование (полкът има инженерна
рота), които успяват сравнително лесно да се реализират като специалисти, тъй
като в периода между двете световни войни има известен стопански подем и
търсене на такива кадри. Подпоручик Иван Михайлович Булгаков например
работи като технически специалист в Севлиевска околия. През 30-те години бил
ангажиран с решаване водния проблем на село Сенник като технически ръководител
на обекта, подпомаган от специалиста Николай Никитин (или Никитов). През 1938
г. участва в изработването на тригодишен благоустройствен план на селото. За
сенничани той е дядо Иван, висок червенобузест старец, с голяма бяла брада,
която стигала до гърдите му. Помни се един случай, при който дядо Иван се
разгневил от закъснението на един работник. Виновният се оправдавал, че ще „навакса“
пропуснатото време. „Я не хочу твоя вакса. Я хочу на време дойде!“ – още
по-ядосано се развикал руският специалист. Запомнен е също като много добър по
душа човек, който винаги имал в джоба си бонбони за малките деца. Григорий Клюс
и Георгий Миклашевски откриват първата авторемонтна работилница в Севлиево. В
нея израстват едни от най-добрите автомонтьори в града – Димитър Габровски,
Васил Димитров, Димитър Бонев, Николай Киров и др. Дмитрий
Федорович Голишев работи като машинен монтьор (техник) в Севлиево, а дъщеря му
Зоя завършва специалност геология и работи като геолог в минните шахти на
Чумерна и в рудник Говежда, след което по семейни причини се прибира в родния
си град Севлиево. Николай Николаев Майданов, военен чиновник в нестроева рота
на полка, очевидно човек с техническо образование, през 1953 г. иска разрешение
от Околийското инженерно дружество – Габрово, за узаконяване и пускане в
експлоатация на техническа работилница в Севлиево. Василий
Василиевич Бубликов и други негови другари се местят в Габрово, за да работят
като машинни техници. Левицки работи
като радиотехник дълги години в града, а Николай Воротников е моделчик в завод
„Оригинал“. Инженер Николай Петрович Живагин започва подготовка за комасирането
на земята на село Горско Сливово и проектира електроснабдяването на селото. Ростислав
Сергеевич Берегов, който учи и живее в София, завършва Геологическия институт и
се отдава на научна работа. По-късно той ръководи изследователската дейност по
строителството на язовир „Ал. Стамболийски“ и тук на обекта трагично загива на
13 юни 1946 г. Николай Зотович Попов, заселил се в село Ряховците, стопанисва
фуражомелка, национализирана през 1947 г.
Като
много добър майстор-строител и организатор е запомнен дроздовецът капитан Павел
Акимович Курилин, който дълго време живял на квартира у адвоката Асен Каракунев
– околийски управител на околията от 1934 до 1943 г. Негово дело са сградите на
училището във Врабево, църквата и млекарницата в Душево, мостовете по шосето от
Столът през Боаза, моста при село Младен, къщата на д-р Петров на ул. „Ген. Н.
Генев“ и редица други в града. Капитан Георгий Николаевич Чекурна е строителен
предприемач и техник и като такъв участва в строежа на новата кооперация
„Оригинал“ и строежа на селскостопанския техникум.
Дроздовският полк разполага с доста
медицински кадри, които естествено не могат да се устроят на работа в малко
Севлиево и се разпръсват из страната. За старшия лекар на 1-ви полк – Сергей
Порфирьевич Казанцев, научаваме от една поздравителна пощенска картичка до
него, изпратена от генерал Туркул от Севлиево с дата 1 декември 1921 г. За
кратко в село Малки Вършец след 1938 г. като лекар работи Борис Ковалевски.
Преди него в селото като фелдшер, завеждащ здравната служба, работи по-продължително Иван Детлов
(Треперко). С безспорен принос в развитието на здравеопазването в града се
ползва Сергей Григоревич Федоров. За него вестник „Развитие“ в брой 37 от 3
декември 1938 г. съобщава, че е назначен за градски лекар в Севлиево. По-време
на Гражданската война той е санитар в Бялата армия, тъй като бил студент по
медицина втори курс. В България продължил да учи в Софийския университет и
завършил медицина, вероятно при професор Янишевски, след което се завърнал в
Севлиево и тук основал Първа епилептична болница, по-късно Психоневрологична
болница. След смъртта му служителите пожелали болницата да се назове с неговото
име, но местните власти не разрешили, тъй като бил белогвардеец. На 15
септември 1930 г. в градската болница е приета като медицинска сестра
Александра Шестакова, а потомъкът на емигрантската фамилия Шеверня, д-р Виктор
Виталиев Шеверня, работи като травматолог в Севлиевската болница от 1991 до
2000 г.
Дълги
години преподавателските места по руски език в града са окупирани от съпругите
на белоемигрантите. По-възрастните севлиевци още помнят своите учителки по
руски език: Пастушкова и Левицка. Левицка преподавала до средата на 60-те
години на миналия век и се пенсионирала в Първо основно училище „Хр. Ботев“.
Елисавета Осиповна Карпинска, племенница на генерал-лейтенант Александър
Фьодорович Селецки, преподавала в Севлиевското педагогическо училище до смъртта
си през 1931 г. Едно съобщение във вестник „Развитие“ от 23.09.1930 г.
разкрива, че е давала и частни уроци: „Курсовете по френски език на г. Ел.
Карпинска за ученици от първоначалните училища и прогимназията, които вече
няколко години съществуват с добър успех ще подновят работата си от 1 октомври
1930 г. в дома на г. Карпинска.“ Сергей Чеботарьов също преподава руски
език в педагогическото училище. На страниците на в.
„Развитие“ от 16.10.1944/бр.16 четем: „На 20 октомври ще се открие курс
по руски език, който ще се ръководи от учителите Чеботарьов и Хесапчиев“. Дъщерята на Георгий Николаевич Чекурна – Вера
Г. Здравкова, родена в Севлиево през 1921 г., също е уважавана дългогодишна
преподавателка по руски език в града.
Военният
оркестър на полка оставя добри спомени сред севлиевци. Дроздовци свирят на
тържества, сватби, погребения и са на разположение за всички празници. Помнят
се имената на капелмайстора Дмитрий Никитич Котов, който е спасен от местните
комунисти след произнесена смъртна присъда от военния съд. Другият
капелмайстор Алексей Иванович Дубатов през 1925 г. емигрира в Западна Европа,
където пял в Кубанския казашки хор. В село Батошево се заселил трайно полковник
Леонид Михайлович Трубников – отличен певец, с много добър глас, който организирал
църковен хор към местния храм. Александър Берендеев – диригент на военен хор в
армията на Врангел, създава смесен хор в село Бериево през 1929 г. В репертоара
са включени и руски песни. Обществените му изяви не се ограничават само в
селото, има концерти в околните села и в Севлиево. Хорът добива известност и
слава.
Евгений
Петрович Ващенко – талантлив график, живописец и сценограф, преподава рисуване
известно време в училищата на Севлиево. Рисува портрети, занимава се с графика
и малка пластика от теракот. Награждаван е два пъти с орден „Кирил и Методий“ и
званието „Заслужил художник“. Сергей Алексеевич Шишов, подполковник
от Донския корпус, известен живописец и педагог, преподава рисуване в
гимназиите на Сухиндол, Кюстендил и Петрич. Рисува пейзажи, портрети,
натюрморти, икони, картини, посветени на исторически събития. През 1921 г.
получава първа премия на общобългарския художествен конкурс за картината
„Подполковник Калитин в боя при Стара Загора на 19 юли 1877 г.“. През 1946 г.
като руски емигрант е интерниран със семейството си и живее в Севлиево в
продължение на шест месеца. С белогвардейско потекло
е художникът Евгений Босяцки, всепризнат майстор на изящната линия. Години
наред той живее в село Бериево, до кончината си през 2009 г.
Дроздовският щабс-капитан Михаил
Феодорович Леско се утвърждава в Севлиево като признат художник-фотограф. Дълго
време работи в съдружие с Всеволод Бльок в двора на книжаря Атанас Сърбенов,
където използвали стара къща. През последните си години работел
илюстровани картички. Стари севлиевци казвали: „Хубава продукция изкарваше”.
Капитан Всеволод Иванович Бльок през 30-те години се отделя от Леско и започва
да работи самостоятелно. Във вестник „Развитие“ от 28
ноември 1931 г. е публикувана следната обява: „Фирми, реклами и други
художествени произведения изработва Всеволод Блиок, Севлиево, ул. „Хаджи
Димитър“, срещу Топуто, №148.“
Грузинецът Арчил Йосифов Кикодзе е известен с работата си по
ремонта и реставрацията на храма „Св. Троица“ в града през 30-те години на ХХ
век. В писмо до архиерейския наместник пише: „Не само настоятелството, а и
гражданите намират работата на Арчил Кикодзе за изискана и дори много скромно
възнаградена…“ Заедно с търновеца Атанас Велев, той изработва иконите за храма „Св. Иван Рилски“
в село Сенник през 1932 г.
Из
средите на бялата емиграция в Севлиево израстват и отлични научни работници
като геологът Ростислав Сергеевич Берегов, за който вече споменахме. В Севлиево
живее и завършва средно образование бъдещият академик Иван Николов Юхновски.
Баща му е белоемигрант - художник, автор на бижута и художествени изделия от
пластмаса и стъкло. Иван Юхновски е известен учен химик-органик,
председател на Българската академия на науките. Към историческото минало на
Севлиево запазва жив интерес, има публикации в местната преса. Спасява ценни
книги от севлиевската библиотека.
За кратко време в Севлиево служат като
енорийски свещеници Николай Георгиевич Бутков и Иван
Васильевич Виноградов (Исаакий). Илья Андреевич Леонов, донски казак, завършва
богословски образование в България, жени се за българка от Свищов и се заселва
трайно в село Малки Вършец, където е свещеник до смъртта си през 1983 г. Имал
трима сина и една дъщеря. Синът му Борис също завършил семинария, но не станал
свещеник. За богослова протойерей Константин Онуфриев Чирко, който се заселил в
село Драгиевци, са написани много добри думи в историята на селото. Тук той
служил от 1927 до 1939 г. Направил основен ремонт на храма. Организирал
дарителска дейност за църквата. Оказал помощ за откриването и освещаването на
църквата в село Стоките. Обръщал внимание на проблемите на хората и им помагал.
Съдействал на колегите си в съседни села при провеждането на някои църковни
мероприятия. Почива внезапно в село Крушево, където е бил командирован за около
50 дни през 1939 г. В знак на признателност неговите съселяни го погребват в
мраморна гробница, редом до най-големия църковен дарител на селото.
Дроздовци
оставят следа и в спортния живот на града. Те имали футболна команда и в
Галиполи участвали в срещи с отборите на другите военни части от армията на
барон Врангел. В Севлиево в състава на местния спортен клуб „Раковски“ се
включват Дюбетие (Дубетис), като дясно крило, много висок състезател, вероятно
над два метра, и Ястребински (Истрибински), като ляв бек. Те допринасят много
за победата през август 1923 г. срещу СК „Отто“ – Габрово, с резултат 2:1.
Руските
емигранти не смятат България за чужбина, някои от тях бързо решават, че тази
страна ще е тяхната втора родина, поради което приемат и българско гражданство.
Не случайно по това време се ражда израза: „Курица не птица, Болгария не за
граница“. По такъв начин те се адаптират бързо в новата среда. Нещо повече,
не малко от тях сключват брак с българки. Така например донският казак Дмитрий
Федорович Голишев се жени за Ана Тотева Матеева и от брака им се ражда дъщеря –
Зоя. Друг донски казак – Иван Федорович Снегирев, се жени за вдовицата Надежда
Петрова, осиновява и успява да изучи дъщеря ѝ Йорданка. Аналогична е съдбата на
Василий Василиевич Бубликов, който се жени за севлиевката Цанка Иванова
Плевнелиева. Семействата на Снегирев и Бубликов се местят да живеят в Габрово. Прокопий
Василиевич Митин, с дворянски произход, първоначално се
устройва в Плевен, където поддържа пивница, но парите свършват и я затвaря.
Запознава се със Стефанка от село Хирево, създават семейство с нея и се установяват
да живеят в Севлиево, където работи като строител. Раждат им се двама сина –
Василий и Георги, и много внуци. Донският казак и офицер Илья Андреевич Леонов
създава многолюдно семейство в село Малки Вършец с българка от Свищов.
Майсторът на различни художествени произведения, дроздовецът Всеволод Иванович
Бльок създава семейство с учителката Ана Семерджиева Бльок (или Ана Всеволодова
Бльок), която стари севлиевци помнели като жена с много труден характер. Друг
дроздовски офицер, Николай Петрович Живагин, се жени за учителката Цана
Маринова от село Горско Сливово и се установява да живее в това село. Могат да
се посочат и още примери, но и тези са достатъчни, за да потвърдят извода за
бързата адаптация на част от емигрантите към новата за тях среда.
И все пак
при не малка част от тях надеждата за връщане в родината или преместване в
друга държава е тлеела доста дълго. През 1927 и 1928 г. 34 от тях подават молби
до общината в Севлиево и получават удостоверения за бедност, които да им
послужат за освобождаване от такса при снабдяване с нансенов паспорт, съгласно
предписанието на МВРНЗ от 5.10.1926 г.
На
някои от младите емигрантски семейства децата се раждат в Севлиево. Такъв е
случаят с полковник Александър Петрович Чирков, първоначално устроил се в Севлиево,
където през 1922 г. се ражда дъщеря му Олга. През 1921 г. в семейството на
Георгий и Полина Чекурна се ражда дъщеря им Вера, а през 1926 г. и син –
Николай.
Почувствали се част от севлиевското
общество, белоемигрантите се включват активно в редица дарителски акции. За
новата болница на Севлиево, построена през 1936 г., Руската колония дарява 500
лева. В хрониката на вестник „Развитие“ от 1940 г., бр.9,
се съобщава: „Георги Чукурна – внася 684 лева като помощ за старопиталището,
също и 1 агне“. Свещеник Константин Онуфриев Чирко от село Драгиевци
организира дарителска дейност за местната църква. Иван Юхновски прави дарения
към различни културни институти в града.
Традиционно белоемигрантите не се занимават с
политическа дейност, но различни обществени ангажименти поемат. Особено активен
е учителят Сергей Чеботарьов, който се изявява като член на управителния съвет
на клона от Съюза за закрила на децата в Севлиево (1945 г.), член е на
Временния комитет на Околийския читалищен съюз (1944 г.), подпомага дейността
на Младежкия червен кръст в гимназията, развива дейност по настаняването на
югославските деца в града. С публикация в местния вестник през 1946 г.
разяснява измененията в Закона за народното просвещение. Бурна дейност развива
като назначен кмет на село Ряховците през 1934 г. – сформира
съсловно-представителен общински съвет, разяснява на събрания изгодата от
създаването на селски съдилища. Михаил Леско е активист на Ловното дружество
през 30-те години, член на управителния съвет и касиер на дружеството.
Белоемигрантите в Севлиево и околните села са
организирани в т.нар. Руска колония. Те общуват помежду си, ходят си на гости.
Познават се и поддържат връзки със събратята си в съседните градове и в цялата
страна. По-възрастни севлиевци помнят как при семейни сбирки те пеели стари
руски народни песни. В паметта им са се врязали следните думи:
Волга, Волга, мать родная,
Волга, русская река,
Не видала ты подарка
от донского казака!
Чтобы не было раздора
между вольными людьми,
Волга, Волга, мать родная,
на, красавицу, прими!
ПОСЛЕСЛОВ
Завършваме
разказа си за нелеката съдба на бялата емиграция в Севлиево с ясното съзнание,
че проучванията по тази тема предстоят. След края на Втората световна война нейните
представители без изключения са вече български граждани. Техните дела оставят
трайна следа в обществения и културния живот не само в Севлиевския край, но и в
цяла България. Днес имената на потомците им подсказват техния произход. С тях
те могат да се гордеят. А севлиевци са съпричастни към съдбата им, помнят и
оценяват техния принос за развитието на нашия град.
ИЗТОЧНИЦИ ПО ТЕМАТА
Атанасов,
Ст. Борбата срещу белогвардейския военен съюз. – в. Росица, 31 юли 1971/31.
Батошево. С. 1987,
121.
Белоемигранты в
Болгарии. Воспоминания. Москва, 2013.
Габровски, Петър. Свят от надежди. – в. Росица,
1990/42.
Гагкуев
Р.Г., Чичерюкин-Мейнгардт В.Г. Биографический справочник. Дроздовский и
дроздовцы. М., 2012.
Карпов, Н. Крим-Галлиполи-Балканы. Москва, 2002.
Каратеев М. Белогвардейцы
на Балканах. Буэнос-Айрес, 1977.
Коркинов,
Й. Младежкото дружество „Карл Либкнехт“ в Севлиево – в. Севлиевска трибуна, 1961/19.
Маджаров,
Д., Симеон Н. Стойнов (Монката) – активен участник в младежкото революционно
движение. – в. Росица.
Маринов,
Б. 150 години храм на вярата. Севлиево. 2020, 55.
Мичев, Д. и др. Работническото
революционно движение във Великотърновски и Габровски окръг 1891-1971 г. С.
1972, 179-193.
Морошкин, Владимир Александрович. Эмиграция
военных и гражданских лиц из России в Болгарию и ее военно-политические
последствия (1919-1944 гг.). Автореферат диссертации на соискание учёной
степени кандидата исторических наук. Москва. 2013.
Москов,
Атанас. Спомени. С. 1997.
Недялков,
П. Село Сенник. Севлиево. 2020, 184.
Протоколи
на 19-то Народно събрание, ІІІ извънредна
сесия от 01.06.1922 г. - 31.07.1922 г.
Раевский Н.А. Дневник
галлиполийца. Изд. „Простор“ (Алма-Ата), №№1-2, 2002. -http://militera.lib.ru/db/raevsky_na/index.html
Раевский Н.А. Дневник Галлиполийца.
Государственный архив Российской Федерации (ГА РФ). Ф. 5840. Оп. 1. Д. 1. Л.
67.
Русская военная эмиграция
20-40-х годов. Документы и материалы. Т.1. Так
начиналось изгнанье 1920-1922 г.г. Книга вторая. На чужбине. Изд. „Гея“. М. 1998,
239, 603-605, 657.
Русская военная эмиграция 20-40-х годов. Документы
и материалы. Т.2. несбывшиеся надежды… 1923 г. Триада-х. М. 2001, 107, 109-111,
150-151, 162.
Русская военная эмиграция 20-40-х годов. Документы
и материалы. Т.3.
Возвращение… 1921-1924 г.г. Изд. Триада-ф. М. 2002, 287-289, 314-317, 344, 365,
374, 425.
Русская военная эмиграция 20-40-х годов.
Документы и материалы. Т.4. У истоков общевоинского союза 1924 г. М. 2006,
№160, с.357, №161, с.359.
Руската
емиграция в България. 1878-2006. Библиографски указател. С. 2000. 625. Редкий
приказь – в. Русское дело, №132, 17 май 1922, 3.
Симеонов,
С. Ловно-рибарското дружество в град Севлиево 1897-1997. В. Търново, 1997, 35.
Спасов, Л. Съюзът за завръщане в Родината
[на руските белоемигранти] (1922-1923 г.). – сп. Исторически преглед, 1987/11,
87-99.
Спасов, Л. Правителството на БЗНС,
българо-съветските отношения и руските белоемигранти. – сп. Исторически
преглед, 1979/2, 63-74.
Спасов, Л. Болшевишката революция, Коминтернът
и България 1917-1924 г. - https://zonanews.bg/mnenia-i-analizi/bolshevishkata-revolyutsiya-kominternat-i-balgariya-1917---1924-gg
(публикация от 21.02.2021 г.)
Списък на населените места в Царство
България според преброяването на 31.12.1926 г. С. 1930, 80.
Чернявски, Г., Д. Даскалов. Борбата на БКП
против врангелисткия заговор. С. 1964.
Чичерюкин-Мейнгардт, Владимир. Дроздовцы
после Галлиполи: под звездами Балканскими. Откъси от
подготвената за издаване книга „Дроздовский и дроздовци“.12.12.2005 г. -
https://ruskline.ru/monitoring_smi/2005/12/12/drozdovcy_posle_gallipoli_pod_zvezdami_balkanskimi
Архиви
ТА-Габрово,
ф.6 к, оп.1, а.е.32, л.205; а.е.33, л.3-4; а.е.39, л.167-168; а.е.40,
л.141-142; а.е.43, л162-163; а.е.79, л.69.
ТА-Габрово, ф.139 к, оп.1, а.е.36,,
л.1-88, дело №805/1925.
ТА – Габрово, ф.145 к, оп.2, л.257.
ОДА- Търново, ф.60, оп.1,
дело 39, л.176, 179-182, 184-185, 188-189.
Градски исторически музей – Севлиево, 329,
III-4
– притурка на в. „Балкански земеделец“.
Вестници
в.
Росица, 14 април 1922/1; 16 юни 1922.
в. Работнически вестник, 10.06.1922/280.
в. Развитие“, 27 април 1931; 28 ноември
1931; 1940/9; 16.10.1944/16.
Петко Недялков
24 август 2021 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар