ДЕБЕЛЦОВО

ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА

ДЕБЕЛЦОВО

Население: 1880 г. – 909, 1910 г. – 865, 1934 г. – 977, 1946 г. – 858, 1956 г. – 422, 1965 г. – 76, 1975 г. – 0, 1985 г. – 0, 2001 г. – 4, 2011 г. – 0.

         Разположено е на висока каменлива местност близо до река Росица, на 15 км северозападно от Севлиево. Землището му разполага с около 30000 дка земя по данни от 1941 г.

Системни археологически проучвания на района на Дебелцово не са правени. Северозападно, на по-малко от километър от днешното село, при местностите Старцин и Могилите, има следи от изчезнало селище. Тук се намират и 2-3 надгробни тракийски могили, които  свидетелстват за съществуването на богато тракийско земевладелско имение в този район. В могилите както е известно са погребвани членовете на знатни тракийски родове. Нивите тук са осеяни с фрагменти от глинени съдове с различно изпичане и оцветяване, които могат да се отнесат към тракоримската и славянобългарската епоха. Според легендата от тази местност населението се преместило на изток в гъстата гора и положило началото на днешно Дебелцово. На североизток в местността Голямата поляна са откривани единични корубести византийски монети. Възникването на селището трябва да се отнесе към късното средновековие, за което говорят останките от гробища в западния край на днешното село, където  стърчат основи от зидове на средновековна църква, градена с ломени камъни, споявани с бял едрозърнест хоросан. По план тя поразително прилича на някои църквици от Трапезица при Търново, датирани към ХІІ-ХІV век. На километър в източна посока в местностите Въртопа и Черковища се предполага, че е съществувал средновековен манастир.

            Селото е заварено от османската инвазия с днешното име. Това се вижда от редица османски документи от периода ХV-ХІХ век, където се среща като: Дебелджува /1479 г./, Дебелчова /1516 г./, Дебелчева /1485, 1541, 1548 и 1662 г./, Дебелче  /вт. пол. на ХVІ век, 1618  и 1870 г./, Дебеличе /1635 г./, Дебелица /1638-1639 г./, Тепебели /в османски документ от 1841 г./  и Дебелец /наречено така от Феликс Каниц през 70-те години на ХІХ век/. В един домашен извор, приписка на църковна книга от 1852 г., се среща като Дибилцову. Етимологията на името ни насочва към растението дебелец. С наставката -ово, използувана  за селищни имена, то добива формата Дебелцово.

В един османски документ, който всъщност е регистър на ленните владения в Никополски санджак от 1479 г. пише: “Село Дебелцово: домакинства – 12, вдовици – 1, приход – 1350 . Село Ъглен, спадащо към Ловеч: домакинства – 7, вдовици – 1, приход – 583  /акчета /. Всичко: села – 2, домакинства – 19, вдовици – 2, приход – 1933, първоначално – 1543, увеличение – 390...”  Двете села са тимар на Дауд, който ги владее и участва във военните походи заедно с един прислужник. В „Турски извори за българската история” е дадено още едно село Дебелцово, но най-вероятно става дума за Дебелец, Търновско, и в случая имаме грешна идентификация. В сравнение с първоначалната регистрация, която е била малко след средата на ХV век, има известно увеличение на приходите. Това означава, че броят на домакинствата се е увеличил незначително. Този факт и запазеното име на селото ни навеждат на мисълта, че то е със старинен произход и е съществувало и през време на Втората българска държава.  Дебелцово е от малките християнски български   селища в района.

В друг непълен Никополски регистър от 1485 г. е посочен тимар от 11 български домакинства, 2 неженени, 2 вдовици и приход от 1388 акчета. Очевидно това е тимарът на Дауд, но вече владян от Юнус, син на Кара Хазър, като има минимално увеличение на приходите от 38 акчета.

            В подробен регистър от 1516 г. Дебелцово е тимар на спахията Пир Саид, син на Мурад: домакинствата са 23 на брой, посочени са също и 9 неженени, а доходът  е 2324 акчета. За период от 31 години броят на домакинствата се е удвоил, каквато е и общата тенденция в района. Населението отглежда пшеница, ечемик, овес, ръж, просо, лен, сусам, добива коприна, отглежда пчели. Обложено е с десятък от овощия и сено, плаща данък макту, данък петел и погача, данък ниябет, бач и др. Селото разполага с една стара воденица с един камък.

Абсолютно същите показатели за населението – 23 домакинства и 9 неженени – сочи нов регистър от 1530 г. 

Селото освен тимарско е и войнушко, т. е. има население със специални задължения. Осем от жителите му се сочат като зеваид войнуци /допълнителни, резервни войнуци/. За войнушкия статут на част от населението на селото свидетелстват три регистъра: първият е от 1529 г. и съобщава за 5 действуващи войнука; вторият е от 1548 г. и в него поименно са записани двама ямака /заместници на войнуци/; третият е  регистър от втората половина на ХVІ век с поименно посочени също двама войнука. За четирима войнука се споменава и в османски документ от 1870 г. /Иван, син на Миню, Бенчо, син на Мончо, Ангел, син на Никола и Никола, син на Желязко/.

            След краткия подем в края на ХV и началото на ХVІ век два регистъра от 1541 и 1545 г. показват спад в броя на домакинствата – съответно 14 и 15. Вторият документ показва един нов момент – появата на  5 мюсюлмански домакинства, от които едно е на християнин, приел исляма за своя нова вяра.

            Следва кратък демографски възход: в подробния регистър от 1580 г. са записани 35 християнски и 3 мюсюлмански домакинства, сред които две са на обръщенци в исляма. Процесът на ислямизация, труден и бавен, продължава. В следващите известни ни османотурски документи обаче не се срещат повече мюсюлмани, което ни кара да мислим, че бавният и незначителен процес на ислямизация на местно християнско население, продължил през цялата втора половина на XVI век, се е оказал нетраен и неуспешен.

            ХVІІ век отново е време на демографски упадък за село Дебелцово. Подробният авариз дефтер от 1642 г. е отбелязал само 10 християнски домакинства. Намаляването на домакинствата се потвърждава и от джизие регистрите за плащащите поголовен данък: 1600 г. – 9 ханета /домакинства/, 1618 г. – 10, 1625, 1635 и 1639 г. – по 8. За период от 62 години /1580-1642 г./ изчезват 25 домакинства. По всяка вероятност тези семейства се изселват поради засиления икономически и религиозен натиск в района и се заселват в търновското село Дебелец /дн. град Дебелец/. В „Юбилейна книга на село Дебелец” се посочва, че по това време дошли 30 семейства от севлиевското село Дебелцово, начело с бея си. Твърди се, че техни потомци са днешните родове Педеци, Тошковци, Стойчевските, Смилеците, Сираците, Драгошиновци, Газибарите, Главанаците и др.

            В джизие регистри от 1644 и 1650 г. за Дебелцово са записани съответно по 12 и 15 домакинства, което е сигурен белег за преодоляване на негативната тенденция за спад.

            Следващият авариз дефтер от 1751 г. показва Дебелцово с 35 християнски домакинства и свидетелства, че кризата е преодоляна, тъй като увеличението в сравнение с 1642 г. е три и половина пъти. Тенденцията към увеличение на населението продължава и през следващия ХІХ век: 1845 г. – 70 домакинства, 1873 г. – 98 домакинства. Последният период /1845-1873 г./ се характеризира с висок среден прираст на населението /0.71 %/, което е характерно за всички християнски села по това време. Първото преброяване в освободена България от 1880 г. отчита население от 909 души, само българи, а това означава, че едно домакинство по това време е включвало по 8-9 души в състава си.

           Днешната църква „Св. великомъченик Димитър” е построена през 1844 г. със специален ферман от 1841 г. на султан Абдул Азис хан. Каменен надпис над входа сочи: „сенету аомд /т.е. 1844 г./ блажени милостиви яко ти пумилвани будеть”. Иконостасът на църквата бил изработен от Георги Момчов и сина му Момчо. Иконите са рисувани от зографа Иван Попрайков от Разград /1785-1845 г./. След съграждането на църквата населението събрало 9000 гроша за полилеи, книги, светилници и др., от които 3100 били употребени за закупувани на руски богослужебни книги. Даскал Панчо Нейков записал на първия лист на „Типикон сиест Устав”, печатан в Москва през 1844 г., следното: „За тези книги настоявал папа Стойку и Балтовлу Стоян Чорбаджи и Станчо Топузовлу Чорбаджи и Вълко Колю Чорбаджи и мали велики обретающихся в селу сей Дибилцову да се поменува у доамина и до века с домом и чадам купили ги за 3100: гроша. Подписал даскал Панчу на Нейка Табакат от Ловичъ на 1852: год: иулий 3: число.”  По това време са закупени два стъклени полилея от Цариград и донесени на коне в сандъци. Общината подарила на църквата имоти, за да може да се издържа сама занапред. Първият свещеник, родом от Дебелцово, бил поп /папа/ Стойко Денев. Със свои средства той направил храмовия трон и на самия него издълбал следния надпис: „Ктитор папа Стойко и Златю брат му престоитель 1853 г.” След смъртта му през 1859 г. бил наследен последователно от свещениците Никола Божков, Захари Мичев, поп Росан, поп Иван Ст. Топузов и др. Църквата в Дебелцово е обявена за паметник на културата през 1954 г. Поради обезлюдяване на селото през 60-те години на ХХ век иконите, книгите и по-ценните вещи са отнесени в Преображенския манастир.

            Килийно училище било открито малко след построяването на църквата през 1846 г. Един от първите учители бил Панчо Нейков Табаков от Ловеч, който учителствал до 1852 г. По време на влиятелния дългогодишен кмет и чорбаджия на селото Станчо Топузов започнал строеж на училищна сграда – 1856 г. Привлечен бил за учител добре подготвеният Андрей Пейков от Крамолин /1860-1868 г./, който преподавал и по светските предмети. През 1869 –1870 г. учители станали местните младежи  Иван Станчев Топузов и Симеон Коев Пончев, които се занимавали и с революционна дейност. Заподозряни от турската власт, те били принудени да се преместят, първият в Гъбене, а вторият във Враниловци. След 1871 г. в селото преподавали Желязко Мичев, поп Русан Пенчев, Божил поп Николов.     

            По-известни стари родове са: Белювци, Дзънгъри, Дърмадани, Желязковци, Йовчевци, Кузмани, Кунчевци, Мартиновци, Пончевци, Топузови, Торневци, Чоловци и др.  

            Дебелцово е старинно българско селище и за това свидетелства категорично  неговата топонимия. Стари по тип и образуване са имената Варана, Гръмът, Пожега, Рупака, Ряхолът, Сланик, Старцин /от Страца/, Старцин дол. Между тах по старинност се нарежда и името на селото – Дебелцово. Старинните суфикси –ец и -ица носят имената Драготинец /от изчезнало лично име Драготин или Драгота/, Бабенчец, Бальовец, Демищерец, Ковачовец, Мингушовец, Пръдливец, Четовец /от чет кошара/, Драглица, Савелица и др. От изчезнали лични имена са Радичовото и Цайкиното. Сред наличните названия две са с безспорен славянски произход – Сланик и Драготинец. Названия като Катунище и Парцал махала показват, че в селото са живяли и цигани, а името Помаковото свидетелства за наличието на българи, които са сменили вярата си. Има ограничен брой чисто турски названия на местности като Текето, Тепе бели. Топонимията на Дебелцово е старинна и показва, че животът в селото датира много по-рано от османското завоевание и че не е прекъсвал за дълго време.

                Данните от ХV-ХІХ век, макар и оскъдни, свидетелстват, че село Дебелцово е старо българско селище от времето на Втората българска държава, което преживява османската инвазия, успешно преодалява опитите за ислямизация и запазва своя български християнски характер и име. 

/Из книгата "Исторически очерци за миналото на селищата от Севлиевска община"/