БУРЯ

 

 ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА

БУРЯ

            Население: 1880 г. – 1 660, 1910 г. – 1 329, 1934 г. – 1 573, 1946 г. – 1 504, 1956 г. – 1 415, 1965 г. – 1 091,1975 г. – 900, 1985 г. – 749, 1992 г. – 520, 2001 г. – 388, 2011 г. – 220.

            Разположено е на 20 км от Севлиево, в източната част на Севлиевските височини, върху високата гърбина Корубаши, на надморска височина 576 м.

            В административно отношение селото е било първоначално към вилает Търново (ХV – средата на ХVІ век), след което към нахия впоследствие каза Хоталич (Селви) до Освобождението. След 1877 г. е в състава на Севлиевска околия, известно време в Дряновска община и от 2000 г. отново в Севлиевска община (президентски указ № 26, публикуван в Държавен вестник, бр.15/2000 г.). 

            В землището на селото има останки от открити селища и надгробни могили, за които се знае малко, поради липсата на системни проучвания. Легендата твърди, че българското село по време на османското завоевание се намирало в местността Кьофери, на 1 км югоизточно от днешното село. Тук наистина има следи от изчезнало селище. Кьофери идва от кьоф, кöy село и  yer място и в превод означава Селското място, Селището. На 1 км източно в местността Арбалар по пътя Свищов-Габрово също има следи от изчезнало село. Според П. Цончев жителите му били задължени да охраняват участъка от пътя в района на селото, като съпровождат турските кервани и ги предпазват от разбойнически нападения. Арбалар означава село на арбовците и идва от харба, което се превежда като късо копие, с каквото били въоръжени пазачите. На 3,5 км югозападно от селото се намира местността Туспат баба, където е погребан известен турски предводител. На 1 км югозападно се намира турско оброчише в местността Топ кору. Известно е също така и като Шеитлери по името на погребания тук Шеит баба. В югоизточната част на селото се намира теке на известния воин Малкоч баба.

            Османското завоевание изглежда заварва българско селище в района на местността Кьофери, тъй като според легендата тук в близост живяли българи и турски колонисти. При верски спречквания селището е изоставено, като българите отишли в съседното село Гостилица, а турците се установили на мястото на днешното село.   

За пръв път писмено под името Ходжа Омер селото е засвидетелствувано в известния ни регистър на ленните владения в Никополски санджак от 1479 г. с 9 мюсюлмански домакинства и приход от 791 акчета. Заедно с другото мюсюлманско село Сюлейман те формират общ приход от 2277 акчета, като първоначално при предходната регистрация той е бил 986 и се е увеличил с 1291 акчета.  Това повече от два пъти увеличение на приходите означава, че по време на предходната регистрация, която по всяка вероятност е била проведена след средата на века (1455-1460 г.), населението на Ходжа Омер е било два пъти по-малко, т.е. 3-4 домакинства. Двете села били тимар на спахиите Али паша, Хасан, Али и Вели, които го владеели съдружно и годишно един от тях участвал във военните походи, въоръжен и с един прислужник. Много по-интересни данни предлага следващия регистър на ленните владения в Никополски санджак от 1485 г. Същият тимар от двете села продължава да се владее от Али паша, син на Хасан; Хасан, син на Хамза; Али, син на Абдуррахман и Вели, син на Илиас. Владеят го като съдружници, съгласно берат на покойния султан Мухаммеди хан (Мехмед ІІ 1451-1481 г.). Село Ходжа Омер, спадащо към вилаета Търново, е посочено с 8 мюсюлмански домакинства, 3 неженени, 2 окчии, 3 спахии и приход от 746 акчета. Намалял е броят на домакинствата и приходът от тях. Процесът на колонизиране обаче продължава: в селото са настанени трима спахии и двама окчии. Окчията е стрелец с лък или пък майстор на стрели, продавач на стрели. На турски ок означава стрела.

            Тридесет и една години по-късно в друг подробен регистър за тимари от 1516 г. се казва дословно: “Село Малкочилер, с друго име Ходжа Омер, спадащо към Търнова.” То е тимар на четирима братя – Исхак, Хасан, Неби и Ферхад, с доход от 4479 акчета. Личният дял (хисе) на всеки от тях бил 1120 акчета. В селото има 27 домакинства, 19 неженени и 1 елиджия – всичките мюсюлмани. Общо 47 пълнолетни мъже са изброени поименно с личното и бащиното име. Двама от жителите на селото носят служебното презиме “син на Абдуллах”: „Калкал, син на Абдуллах, Исмаил, син на Абдуллах и Омер, син на Исмаил” - налице са първо и второ поколение помохамеданчени. В ход е процес на ислямизация. От кой етнос са приелите исляма е трудно да се каже. Възможностите са най-малко две: местни християни българи или довлечени от войните военнопленници роби. В разглеждания документ прави впечатление и нарасналият брой на мюсюлманските домакинства, които за период от 37 години са се увеличили точно три пъти.

В османското законодателство робите са наричани ортакчии и елиджии. Те не били лично свободни, нямали право да се женят за райетски жени, не можели да се отлъчват от селата си, да упражняват друго занятие освен земеделието и др. Задължението им било да обработват личното стопанство на господаря си, при което получавали семе за посев, впряг и инвентар от феодала. Така че ортакчиите и елиджиите по правен статут били по близо до робите, отколкото до зависимото селячество, включено в леновете. Ортакчиите, които обработвали един чифт земя, плащали 100 акчета и работели 3 дни ангария на господаря, а онези, които имали ½ чифт земя – 50 акчета и 2 дни ангария. Оттук и малоземлените ортакчии били наричани „елиджии”  (от elli – 50). В нашият случай най-вероятно се касае за  военнопленник или отвлечен по време на някоя от многобройните войни на империята, който бил настанен в селото и трудът му използуван при специален полуробски статут. Но има и второ становище: според него елиджиите били участници в корпуса на юруците. Като имаме предвид вероятния юрушки произход на първите заселници това е твърде вероятно.

Почти непроменен остава броят на мюсюлманските домакинства в тимарски регистър от 1541 г. – 29, само с две повече от 1516 г. През 1545 г. броят на домакинствата нараства с още едно – 30. От тях едно е на обръщенец в исляма, най-вероятно християнин от съседно село. 

Тенденцията за нарастване на населението продължава и в подробния регистър от 1580 г. виждаме регистрирани 54 мюсюлмански домакинства, от които три на нови мюсюлмани. За кратък период от време – 35 години, е отбелязан значителен ръст в броя на населението. Стабилен демографски растеж показва подробния авариз дефтер от 1642 г., където са регистрирани 81 домакинства. Спрямо 1580 г., след един  продължителен период от 62 години, броят на домакинствата е увеличен с 27. Това са добри и стабилни показатели, особено като се има предвид, че другите мюсюлмански села от района бележат демографски спад или са в застой. Още по-изявен е този процес при християнските села и селата със смесено население.

С бавни темпове, но пък постоянно продължава процесът на ислямизация: 1580 г. – 3, 1642 – 1. Населението на селото се увеличава по пътя на естествения прираст и чрез ислямизация на пришълци от други населени места. „Синовете на Абдуллах” периодично подпомагат растежа на селото.

Демографският възход продължава през XVIII и особено през XIX век. В авариз дефтер от 1751 г. са регистрирани 51 мюсюлмански домакинства, от които 8 са на нови мюсюлмани, а при преброяване от 1845 г. – 150 домакинства, три пъти повече. Салнамето на Дунавския вилает от 1873 г. показва, че за по-малко от три десетилетия броят на домакинствата, отново само мюсюлмански, се е увеличил значително. Със своите 190 домакинства селото е първо по големина сред мюсюлманските селища в района, следвано от Чадърлии.

Анализът на имената на селото ни води до интересни заключения. Първичното име през ХV век е било Ходжа Омер (Йомер) и безспорно е име на авторитетен турски предводител, който е водач на малка група колонисти, заселили се в района на днешното село Буря някъде около средата на века. Тази практика през това време е разпространена силно. Ходжа е почетна титла, но и обръщение, и в различните мюсюлмански страни през различните епохи тази дума е имала различно значение. Буквално означава „господин”, „старейшина”. В Османската империя така са били титулувани членовете на улемата (разбиращите от богословие, теоретиците и практиците в сферата на религията и образованието), духовните наставници. В нашия случай приемаме, че се касае за религиозен и светски водач, старейшина на малката група колонисти.

От началото на ХVІ век селото е преименувано по името на друг прославил се военачалник на име Малкоч. Заради подвизите си той е увековечен след смъртта му с теке, което е запазено и до днес. Турската дума malкоc означава войвода. Името е разпространено по това време, а и днес като лично, както след мюсюлманите, така и сред християните. Един от спахиите на село Малково (изчезнало село в Севлиевско) се наричал Малкоч, а в Гъбене през 1516 г. живеел „Йован, син на Малкоч”. Днес село с името Малкоч има в Кърджалийско, община Кирково, в Каварненско (до 1942 г., дн. Селце), а в Турция – град Малкочлар. Фамилното име Малкоч е разпространено не само в България, но и в Турция, Молдова, Украйна и Беларус. Един продължителен период от време селото се обозначава с две имена, практика широко ползвана от османците и наложила се поради бурните промени в живота на селищата, свързани с премествания и изменения в религиозните и етническите характеристики на населението.  В началото на ХVІ век го срещаме като „село Малкочилер, с друго име Ходжа Омер”, а през 1591 г. в регистър за тимари – „Малкочлу, или Омерджа”, административно подведомствено вече не на Търново, а на Хоталич. Това регистраторите правели, за да има по-голяма яснота и да не се бъркат двете имена. Освен в османотурски документи името на селото (Малкочилер, Малкочлу) се среща и в домашни извори: през 1800 г. в писмо на габровеца Христо Рачков се казва : “… а Карафези (кърджалийски главатар, б.а.) сась неговат си бьолюк на Малкочово е”; през 1853 г. в писмо на габровските чорбаджии името на селото е изписано пак Малкочово. С това име селото е известно до 1950 г., когато е наречено  Буря по псевдонима на Стефка Цонева – партизанка от Габровско-Севлиевския отряд, загинала през 1943 г. в сражение край Малкочево.

Макар и недостатъчни, наличните данни дават основание да приемем, че в района на днешното село Буря около средата на ХV век се заселва малка група тюркски колонисти. Проф. Ковачев смята, че това е военна група и е прав като имаме предвид вече споменатите предводители – Омер (Йомер), Малкоч, Туспат, Шеит, а също и присъствието на окчии-стрелци. По конкретна е Мария Донева, автор на историята на село Добромирка, която смята, че се касае за юруци. Според нея селото е юрушко и води началото си още от първите години на завоеванието. Предположението си за юрушкия произход на заселниците тя гради върху факта, че и днес в района има запазено наименование на местност Юрушкото. Към този аргумент трябва да прибавим сведението от един турски документ от 1855 г., съхраняван в Народна библиотека „Кирил и Методий” под сигнатура ОА, 3/5, № 2539, в който се споменава за черибашията Дахил от Малкочлу, а тази титла са носели юрушките военачалници.

Силен е култът към бабаите в селото – едно от разклоненията на неортодоксалния ислям в българските земи. Историческата памет е съхранила и до днес спомена за Малкоч баба, Туспат баба и Шеит баба. Текето (тюрбе, гробница) на Малкоч баба се намира в югоизточния край на селото, където има и турско гробище, и най-вероятно е построено през втората половина на ХІХ век. То представлява седемстенна каменна сграда, измазана само отвътре. Гробът се намира в средата на тюрбето и е ориентиран по оста изток-запад. Това култово място не се посещава често поради факта, че днес почти няма турско население. По същата причина е занемарена и джамията. Този факт се потвърждава и от холандския османист Махиел Кийл, който твърди, че в края на ХХ век в селото още живеят няколко турски семейства, които са казълбаши или алиани със силни шиитски тенденции, следи от малоазийския им юрушки произход. Според легендата, съхранена сред местните жители, Малкоч баба е дошъл от Мала Азия, без да се знае кога точно и при какви обстоятелства. Заселил се в селото с двамата си сина, които по-късно заминали за Турция, а той останал. Бил много богат, но и добър човек, защото помагал на бедните. Като сайбия на селото го пазел от злини.

През вековете Малкочево се разраства и е едно от най-големите мюсюлмански села в района. Прирастът обаче се дължи и на непрекъснатото ислямизиране на християни от съседните български села, които първоначално сменяли само вярата си, а впоследствие и народността си, тъй като живеели сред компактна маса турско население. Заселването на роби военнопленници или отвлечени по време на постоянните войни на империята също увеличавало броя на населението. Отвличането на моми за жени на турците от съседното българско село Гостилица също било практикувано.

В годините преди Освобождението селото се управлявало от юшурджията Хаджи Алил, който имал чифлик от 800 дка земя и укрепена  кула. Според запазени спомени, той закрилял много работещите на чифлика му български ратаи. Бил известен и като укривател на разбойници. Особено много се развихрило разбойничеството по време на Кримската война (1853-1856 г.) и през следващите две десетилетия. В едни писма от 1853-1855 г. габровските чорбаджии се оплакват от разбойника Фирад ага Рухчукли, който грабел в района на Малкочево и Адъмово (днес село Янтра), където минавал оживения път Свищов-Габрово. Обект на грабежите били само българите.

Любопитен е един факт, който показва как туркинята Сехерханъм Хаджисалиева от Малкочево пазела и укривала български въстаници през 1876 г. В молбата си за поборническа пенсия след Освобождението, тя пише с гордост: „В българското въстание от 1876 г. съм симпатизирала на българите... съм пазила и укривала българските въстаници, докато не (само, б.а.) турците, но и самите българи по това време вършеха противното спрямо своите страдащи за народни права братя”.

Кметът на селото, Мехмед Юсменов, през 1886 г. уловил и предал на полицейските власти Мустафа Хаджи Алиев, главатар на една разбойническа шайка, която върлувала в Севлиевско и Търновско. За тази проява по предложение на Министерството на вътрешните работи той бил награден със 150 лв.

Освобождението заварва Малкочево като голямо турско село. Първото преброяване от 1880 г. посочва 1660 жители, от които само 20 българи. През 1910 г. обаче ситуацията е променена вследствие развилия се процес на изселване към Турция: българите са 1154, турците – 108, а циганите – 67.

Българско училище в селото започва да функционира от 1884 г., построена е и църквата „Света Параскева”.

Читалище „Пробуда” е основано през 1919 г.

Мюсюлманите в Буря създават своя топонимия: турска и смесена. От турските местностни наименования ще споменем Арбалар (село на арбовците), Доган даа (Соколов хълм), Кьофери (Селско място), Малкочово (от изчезнало лично име), Сатма бунар, Спаагюне (Спахийски припек), Топ кору, Туспат баба, Шеитлери и др. За влиянието между двата етноса – българи и турци – говорят названията Гаргаджик (гарга + турския суфикс –cik), Ерикли път, Карши-ята (турски корен + българска наставка). Стари български имена на местности няма, тъй като българското селище е унищожено и се наложило новото мюсюлманско. След Освобождението селото бързо се българизира и топонимията се променя. Названията Беброво (от изчезнало лично име Бебро), Друмът, Душин дол (от лично име Душа), Кутлицата, Помакова каца, Попина могила, Хайдушка каца и други най-вероятно са отпреди Освобождението.

/Из книгата "Исторически очерци за миналото на селищата от Севлиевска община"/