ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА
ГРАДИЩЕ
Население:
1880 г. – 1 043 , 1934 г. – 1 449 , 1946 г. – 1 433 , 1956 г. – 1 224 ,
1965 г. – 835 , 1975 г. – 569 , 1985 г. – 480, 1992 г. – 353, 2001 г. – 279,
2011 г. – 181.
Разположено е в северните разклонения на
Севлиевските височини между реките Мъгър и Крапец, на 384 м надморска височина
и на 19 км от Севлиево. Има следните махали: Горна, Долна, Отсрещна, Крайна и
Забунска.
Археологическите проучвания, направени от
Окръжния исторически музей в периода след 1962 г., дадоха интересни данни за
праисторията на село Градище. Открити бяха останките на шест селища от епохата
на неолита. Музеите в Севлиево и Габрово съхраняват доста керамични фрагменти,
кремъчни и каменни оръдия на труда и други находки. В местностите Калът и
Гламята са открити тесла, брадви-чукове, срещат се фрагменти от глинени съдове,
изработени на ръка, украсени с врязани спирали и изпълнени с бяла боя. При
Зъбът има открито селище от края на новокаменната и началото на каменно-медната
епоха (енеолита). В местността Лукач са намирани хромели и плоски каменни
брадвички. От местността Драгин дял е прибрана вотивна желязна брадвичка. Има
тракийски могили. За съществуването на римска култура свидетелствуват отделни
находки като оброчните плочки на тракийския конник и друуги. Атанас Милчев и
Николай Ковачев публикуват две оброчни плочки на богинята Диана, намерени в
местността Калът, около карстовия извор, на 1 км югоизточно от днешното село.
На първата богинята е възседнала сърна в галоп на дясно, облечена е в
късоръкавен хитон и държи лък в лявата си рака. Сърната е с издължена муцуна и
дълги уши. Предният десен крак на животното се опира на висок пън (може би
олтар), зад който се подава глиган, нападнат от куче. Плочката е датирана към
ІІ-ІІІ век. На втората оброчна плочка е представена пак Диана в ход на дясно.
Облечена е с безръкавен препасан хитон и наметало, двата края на което се
развяват настрани от нея. Обута е в къси ловджийски ботуши. В лявата си ръка
държи лък, а дясната е вдигната нагоре и вади стрела от колчана. Отличава се с
хубава релефна изработка и поради това напомня известната Артемида от Лувъра,
един от шедьоврите на античното изкуство. И двата паметника са свързани с
религията на траките и с техния основен поминък – скотовъдството и лова.
Най-вероятно през ІІ-ІІІ век в околностите на днешното село е имало светилище,
посветено на богинята, където са извършвани жертвоприношения и са отправяни
молитви за здраве, плодородие и успешен лов. Археологическата карта на
Севлиевско сочи, че в района на селото е имало две антични селища.
За обитатели траки свидетелства и една загадъчна находка от 590
монети, открита в селото през 1968 г. при изкопни работи пред дома на Дончо
Цвятков Дончев. Монетите са поставени в гърне, характерно за латенската епоха.
Щанцовани са от еднакви ядра сплав от мед, никел и сребро, със средна тежина до
3 грама и диаметър 28 мм, добре запазени. Имат лека вдлъбнатина и от едната
страна са гладки, а на другата се схваща знак, наподобяващ буквата К.
Публикация за тази находка прави покойният вече нумизмат професор Тодор
Герасимов, който изказа предположение, че това са тракийски разменни знаци,
предназначени за вътрешна консумация, макар че това не е допустимо в
тракийското робовладелското общество. Други учени, наши и чужди, също се
затрудняват при датировката. Въпреки че загадката остава може да се приеме, че
монетите имат пряко отношение към историята на местните тракийски племена. Днес
загадъчните монети са един от уникалните експонати в Градския музей в Севлиево.
Култът към Диана, бог
покровител на лова и скотовъдството, наличието на надгробни могили и находката
от монети още един път потвърждават изказаното мнение, че в Севлиевския край е
живяло тракийско скотовъдно население.
В землището на Градище
има следи и от укрепени селища. На 3 км югозападно от днешното село в
местността Градът на стръмен носовиден склон личат следи от значителна крепост,
чиято керамика според проф. Н. Ковачев се отнася от античността (ІV век пр. н.
е.) до края на Втората българска държава
(ХІV век). Тук са намерени желязна шпора, 3 плътни бронзови гривни, 2 бронзови
гривни от усукана тел, завършващи с петлици, датирани от Х-ХІ век и други
находки. Наблизо до крепостта при височината Трапезица личат основи от
средновековна църквица, градена от ломени камъни и бял хорасан, именувана от
населението Манастира. В местността Пънчища е фиксирано открито селище от
времето на късния феодализъм.
Останки от крепостни
съоръжения има и на местността Високата ливада, на 2 км югозападно от Градище.
Богатството от
археологически находки ни дава основание да направим извод, че районът е обитаван
от траки, римляни, византийци, славянобългари. Следа са оставили и келтите.
От средновековната
крепост (дн. мястото се нарича Градът) идва името на сегашното село Градище,
което е непроменено и до днес. Наставката
-ище говори за старинност и за място, където е имало град, от
старобългарското градъ, което означавало укрепено селище със стени,
крепост, твърдина (във Виргинската грамота на цар Константин Асен се споменава
за някакво Градище – вж. Иванов, Й. Българските старини в Македония, с. 583). Името фигурира в османските документи още от
ХV век. Споменава се също и в домашни източници: в парусията на Батошевския
манастир (с.101) и в парусията на Троянския манастир (с.61) от 1836 г.
За пръв път в писмен
извор името на селото се среща през 1479 г. В регистър на ленните владения в
Никополски санджак то е записано два пъти в два различни тимара – първия път
заедно със село Сирбие (дн. Малък Вършец), а втория – със село Горно Косово (издателите
на документа го отъждествяват с Горско Косово). Според Руси Стойков и Николай
Ковачев и в двата случая става дума за село Градище. Част от село Градище, част
от село Сирбие и село Циганово (дн.Правда, Горнооряховско) са включени в тимара
на Акбаш, син на Доган, който срещу
приходите е трябвало да участвува в султанските походи лично, да осигурява един
въоръжен боец и една палатка. Делът от селото е записан само с 5 християнски
домакинства и приход от 434 акчета. Същият приход по това време е давало и село
Хоталич, само че от живущи извън селото.
Вторият тимар е на Юмлу, син на Мурад,
който също участвува лично във военните походи и осигурява двама въоръжени
бойци и една палатка. Тимарът включва село Горно Косово с 26 християнски
домакинства, 4 вдовици и част от село
Градище с 20 християнски домакинства, 3 вдовици и приход от 2507 акчета. В
сравнение с предходната регистрация, която е била след средата на века
приходите на двете села са се увеличили с 45 %. Следователно и населението им е
било почти два пъти по-малко по това време. Прави впечатление и големият брой
вдовици, факт, който можем да обясним с някаква съпротива срещу поробителите и
дадени жертви от мъжкото население. По същото време от село Калугерово, с друго
име Плужна, са отвлечени 26 души за Цариград. Голям е броят на вдовиците и в село
Градница – 16.
В следващия регистър от
1485 г. броят на домакинствата в първия тимар е 4, неженени 2 и една вдовица,
като приходът от тях е нараснал на 640 акчета. От Акбаш тимарът е преминал у
Хасан, който го владее съгласно берат, получен от Искендер паша, бейлербей на
Румелия. При втория тимар домакинствата са намаляли на 14, но са записани и 8
неженени, 2 вдовици и приход от 2489
акчета.
Изнесените данни характеризират село Градище
от 50-те до 80-те години на ХV век като малко село, което почти удвоило
населението и приходите си за периода от 25-30 години.
Интересни сведения ни
предлагат османотурските документи за ХVІ век. Подробният регистър от 1516 г.
също отбелязва село Градище към две различни спахийски владения. Едното от тях
продължава да бъде само с 5 християнски домакинства, както в предходните
десетилетия. Другото, по-голямото, се е разрастнало и вече се означава под
името Градище-и зир, т.е. Долно Градище. То е част от зеамета на Тугрул бей,
заедно с други села. Включва 11 домакинства на мюсюлмани, 3 неженени, 1
спахийски син и 3 прислужници на спахия; 37 домакинства на християни, 23
неженени и 2 вдовици. В сравнение с 1485 г. християните почти са се удвоили.
Мюсюлманското ядро, което не е малко, е формирано от обръщенци в исляма – 8 на
брой. Очевидно е налице един активен начален процес на ислямизация на местно
християнско население, който обаче прекъсва по-късно, защото всички следващи
документи показват селото като изключително българско. Сред множеството
български имена впечатляват старинните и вече изчезнали: Бежано, Бобил, Брато,
Брезо, Вестар, Гаго, Голуб, Грозо, Дабижив, Доброслав, Драги, Драгич, Драголин,
Кръсто, Мачо, Мързан, Рад, Размир, Румена, Сразимир, Сталяна, Хрусо, Черника и
др. За един от мъжете е посочено, че е пчелар, а други двама са пришълци. При
мюсюлманите Хамза и Кая са записани като синове на окчу (майстор на лъкове и
стрели), Ахмед е шивач, а Хамза - кассаб (касапин).
В тимарски регистър от
1530 г. откриваме селото раздвоено на две части: Градище-и зир и Градище-и
баля, т.е. Долно и Горно Градище. В Долно Градище са регистрирани 11
мюсюлмански домакинства и 3 неженени, а християнските домакинства са 35 и
неженени – 23. В Горно Градище населението е само християнско: 50 домакинства,
10 неженени и 1 вдовица.
Според подробния регистър
от 1545 г. в Долно Градище има 13 мюсюлмански домакинства и 7 неженени, а
християнските домакинства са 24, неженените – 11, и 1 вдовица.
Следващият подробен
регистър от 1580 г. представя тимарското населението на селото само с 6 домакинства:
5 християнски и едино на нов мюсюлманин, току-що приел исляма. Очевидно
документът не ни дава пълна представа за тимарското население на селото. Не
бива да забравяме, че по това време голяма част от българското население е било
записано като войнушко.
Други три регистъра от XVI век показват, че населението на Градище не е
съставено само от тимарска рая, а има и жители със специален статут и
задължения. Най-ранният запазен войнушки регистър от 1529 г. сочи 34 действащи
войнука от селото. В друг регистър от 1548 г. са записани общо 63 души българи,
от които 20 войнуци и 41 ямаци. В третия непълен регистър от втората половина
на века са записани 1 войнук и 7 ямака. Войнуците и техните заместници ямаците
служели посменно по няколко месеца в обоза на османската армия, като помощна
военна формация. Наличието на тимарско и войнушко население през ХVІ век
показва, че селото е голямо, най-вероятно с общо около 100-130 броя домакинства
– християнски и мюсюлмански, в средата на века. Именно големият брой жители
налага раздвояването на селото на Долно и Горно.
Появата на толкова голям
брой войнуци в средата на ХVІ век не може да стане изведнъж. Очевидно тука
става въпрос за старо войнушко население, заварено от османските завоеватели и
включено от тях във формирания военно-помощен войнушки корпус. Това население
със специални задължения и статут не било обхванато от тимарската система,
описвало се в специални войнушки регистри и се ползувало с известни привилегии.
То е съществувало и през ХV век, макар и по-малко на брой. Затова с основание
можем да приемем, че по това време Градище не е било незначително и малобройно
село, а селище от средна величина за района, най-вероятно с 25-35 домакинства.
Интересни са данните от регистрите за плащане
на данък джизие от християнското население от първата половина на ХVІІ век. В
тях за село Градище са записани много малък брой ханета (домакинства): 1619 г.
– 5, 1635 г. – 3, 1638-1639 г. – 5, 1643-1644 г. – 4 и 1650-1660 г. – 4. По
различни са данните на холандския историк професор Махиел Кийл, който сочи като
обложени с данък джизие 10, 17 и 22 домакинства. Каква е точно причината не
може да се разбере, но явлението е общо за повечето села от района. Трябва да
отчетем, че в началото на този век започва демографска криза. Другата основна
причина със сигурност ще е регистрацията на войнушкото население в отделни
джизие-регистри, с които не разполагаме, или освобождаването им от този данък.
А войнуците в селото, както видяхме, са доста на брой. Това население със специфични
задължения се запазва до края на османското владичество. През 1870 г. например
от Градище са включени най-много войнуци
– 11, в групата от Севлиевска каза, които трябвало да отидат да косят
султанските ливади край Истанбул. Това били: Гено, син на Калю, Ангел, син на
Велю, Янко, син на Данчо, Станчо, син на Съби, Станчо, син на Ганю, Серю, син
на Руси, Станчо, син на Ганю, Ганю, син на Серю, Дочо, син на Моню, Трифон, син
на Пенчо, Кръстю, син на Георги.
Наличните
документи за ХVІІІ век характеризират селото като средно по големина. В един
списък на селищата от Търновска каза от края на ХVІІ и началото на ХVІІІ век
Градище е посочено с 66 пълнолетни мъже немюсюлмани, а в регистър от 1751 г. –
с 50 домакинства.
През
ХІХ век, особено след отминаването на аянските смутове и кърджалийските
вилнежи, а също и на чумните епидемии, последвало стремително демографско
развитие. През 1845 г. са регистрирани 80 домакинства. Според Неделчо Вълев,
изследовател на миналото на селото, през 1852 г. в него живеят 1040 души, но не
сочи откъде черпи това сведение. Салнамето от 1873 г. посочва 111 християнски
домакинства, което е сериозен демографски ръст. Пренаселеността принуждава
градищени да започнат да се изселват и търсят нови по-добри места за живот. В
Севлиево например се заселва бащата на видния по-късно възрожденец Хаджи Стоян
– Никола Зуреолу. Освобождението заварва Градище като чисто българско село с
1035 българи и само 8 турци.
Многобройното българско
население рано почувствало нужда от свой храм и затова църквата „Всех Светих” е
една от първите, съградени в Севлиевския
край (1820 г.). Пръв свещеник бил поп Велко от Токмаците. През 1909 г. е
изградена нова, по-голяма църква, наречена „Рождество Пресв. Богородици”. Двата
храма са съхранили за поколенията редица стари служебни книги. На „Типикон,
сиреч Устав” четем следната приписка: „Продава ся от Господина Йордана Иов.
Стоянов книгопродавий на село Градище в Севлиевска епархия 1863: май 24.”
Отначало за обучението на децата се грижел
поп Велко, а след ръкополагането на Стефан Сяров за свещеник през 1836 г. в
селото е открито килийно училище в специално построена сграда, наречена
по-късно Курничето.
В
Градище театралната дейност води началото си от 1888-1889 г. Инициатори за
подготвянето на пиеси са били учителите Неделчо Цонев, Димитър Минев и Петър
Гочев. Първата пиеса е била „Многострадалната Геновева” от Л. Тик. Читалище е основано
едва през 1928 г.
В
Освободителната руско-турска война (1877-1878 г.) участва опълченецът от
Градище Бончо Денев, внук на Топал Ганчо. Той се присъединява към опълченците
във Влашко и участва в боевете на Шипка. През 1885 г. в селото се формира
специална чета за защита на Съединението.
Стари
родове в селото са: Златинът, Косвалиите, Мумеркинът, Славоевци, Балевци, Стойчовци
и др. От Градище, от родът Зуреви, е коренът на бележития севлиевски
възрожденски деец Хаджи Стоян Николов. В топонимията на селото има запазено име
на местност от този изчезнал род – Зурева бахча. В Севлиево е имало улица
Зуревска, където живеели преселници от този градищенски род.
Някои особености в говора и носията
на населението от Градище го характеризират като интересно старинно селище.
Запазени са най-много мизийски особености в говора: меки съгласни, остатък от
изговора на ы, изговор на частицата ще като жъ. Старобългарското
ы се застъпва в говора от ъ (смесен вокал): например Бранковец се
изговаря като Брънкоыц.
В землището на селото има много стари имена на
местности със старинните суфикси –ец и –ица, като: Балевец, Калевец, Калугерец (Калугерча дупка),
Качулевец, Коренчец, Кръстевец, Къклевец, Лъковец, Срайновец, Търколец,
Чернатовец, Дедерица, Драгославица, Оряховица, Сигурица (от
прабългарското сигор, шегор), Трапезица и др. Част от тези имена
са получени от изчезнали стари лични имена (например: Балевец, от Бальо,
Драгославица от Драгослав, Калевец, от Кальо) или са стари, звучни славянски
имена: Лъкевец, Оряховица, Трапезица, Устието. От изчезнали стари лични имена
са и названията на местностите Асканова круша (от Аскан), Брай камък (от Брайо),
Гугова страна (от Гуго), Цайкиното (от Цайка). Стари по тип и образуване са
имената Градът, Гърлото, Калът, Каменна греда, Кукла, Кърчевото, Лъкан,
Оряхолът, Ряволът, Старцова страна. Голямото богатство на имена, които не са
отскоро, говорят не само за своята старинност, но и за това, че селото е
съществувало много време преди края на ХІV век, а също и, че тук животът не е
прекъсван никога за по-дълги периоди от време.
Няма коментари:
Публикуване на коментар