ГРАДНИЦА

 

ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА

 

ГРАДНИЦА

            Население: 1880 г. – 2235, 1887 г. – 1725, 1934 г. – 2 066, 1946 г. – 2 067, 1956 г. – 1 948, 1965 г. – 1 948, 1975 г. – 2 004, 1985 г. – 1 591, 1992 г. – 1 436, 2001 г. – 1 307, 2011 г. – 963.

            Разположено е на 15 км югозападно от Севлиево, в Граднишката котловина, в ъгъл образуван от реките Боазка и Видима, на надморска височина 282 м.

            Началото на поселищния живот в района на село Градница се отнася към новокаменната (неолитната) епоха (5500-4000 г. пр. н. е.). Неолитно и енеолитно селища са регистрирани в местностите Пречиста и Батьова лъка, където са намерени каменна тесла, длета, мотика, брадви и чукове, както и каменен боздуган от района на селото, отнасящ се към енеолитната епоха. За наличието на поселищен живот в района говорят също находките от фрагменти от глинени съдове. Подобни оръдия на труда, битови предмети и фрагменти от съдове са открити и в районите на близките села Столът, Душево, Батошево, Кръвеник и др.

            Следи от поселищен живот през бронзовата епоха (2750-1100 г. пр. н. е.) са открити пак в местностите Пречиста и Батьова лъка. В първата местност са намерени останки от жилища-землянки и фрагменти от букелкерамика. Жилищата били вкопани в земята. Останали са следи от дупки за коловете. Стените били изградени от преплетени пръти и измазани с глина, примесена със слама. Проф. Ат. Милчев допуска носителите на неолитната и енеолитната култура в района да са били траките или по-точно техните предшественици – прототраките. Според него траките, които живеели в района на селото са от племената на кробизите и други племена, принадлежащи към голямата племенна група на гетите, а също и част от мизите.

            Археологическите разкопки и проучвания свидетелстват, че през старожелязната епоха (1100-600 г.пр.н.е.) е имало раннотракийски селища на хълма Пречиста, а също и в местността Батьова лъка, което е доказателство за един сравнително интензивен живот през късната бронзова и старожелязна епоха. Разкопките разкриха и тракийска крепост на хълма Пречиста, датирана от ранната младожелязна епоха (V-ІІІ в. пр. н. е.). Датировката е извършена не само въз основа на керамиката, но и на открития тук печат върху дръжка на тасоска амфора от края на ІІІ в. пр. н. е.

            В района на Градница са открити два тракийски некропола: първият се състои от 4 могили и се намира в местността Поленици, на юг от река Видима; вторият – от 3 могили в местността Гюр чешма, северно от Поленици. В най-голямата надгробна могила в Поленици, висока 7 м, е разкрито погребение, съдържащо бронзова позлатена хидрия във фрагментирано състояние, с богато украсена вертикална дръжка, върху която е изобразен бюст на сирена и керамичен скифос, покрит с черен фирнис. Хидрията е датирана в средата на втората половина на V в. пр. н. е., а скифосът – в първата четвърт на ІV в. пр. н. е. Така се установява точно, че погребението е от началото на втората четвърт на ІV в. пр. н. е. Проучванията на няколко надгробни могили край селата Столът и Кръвеник свидетелстват за специфичното изграждане на надгробните могили първоначално от каменни могили, а след това с насипване на пръст, което е характерно само за тракийските племена, обитаващи планинските и предпланинските райони. През ІІІ в. пр. н. е. започнали набезите на келтите, които преминали на юг от Балкана вероятно през Русалийския и Химитлийския проход. В тези тежки времена били разрушени тракийските крепости в местностите Пречиста, Градът при Батошево и Имането.

            За охраната на важния Русалийски проход през римската и късноантичната епоха на хълма Пречиста била изградена мощна крепост, а също така и в местността Калето. Начинът на изграждане на крепостната стена, портите и кулите и откритите във вътрешността оръдия на труда, оръжия, битови предмети, накити, керамика, монети и други позволяват да се датира към ІІІ-ІV в. С известни поправки тази крепост съществува и през късната античност. В нея са открити много постройки и еднокорабна базилика.

            В землището на селото е открита и колективна находка от 320 бронзови монети от различни римски императори, сечени в монетарници на Никополис ад Иструм, Марцианопол, Анхиало и др. На хълма Пречиста и в местността Калето са открити много монети от римската и късноантичната епоха. Въз основа на тях (броят им надминава 500), може да се направи изводът, че през ІІ-VІІ век там е протичал интензивен икономически живот, била е развита търговията с близки и далечни центрове. В източната част на крепостта на хълма Пречиста бе открит водопровод от глинени тръби, който получавал вода от извора „Киф кладенец”.

            От ІІ-ІІІ век датират откритите оброчни плочки, статуйки и други предмети на тракийското изкуство. Преобладават паметниците, посветени на главното божество на траките – тракийския конник, наричан Херос.  През 1971 г. в местността Поленици е намерена вотивна ръка на бог Сабазий – единствен по рода си паметник в България. Тази ръка, датирана средата на ІІ-средата на ІІІ век,  разкрива нови аспекти от култа към Сабазий в българските земи през римската епоха.

            През VІІІ век славяните се настаняват за постоянно в района, отначало в разрушените крепости в Пречиста и Калето, а също и в местността Казанджийската лъка. През VІІІ-ІХ век на левия бряг на река Боазка под заслона на хълма Пречиста възниква малко селище, дало живот на днешното село Градница. Археологическите материали свидетелстват за това убедително. В Казанджийската лъка са намерени погребения и глинени урни, които се датират в началото на ІХ век. Всички находки от разкопките се отнасят към ранното средновековие (VІІІ-Х век) и показват, особено керамиката и погребенията с трупоизгаряне в урни, че техни постоянни жители са били новозаселилите се славяни. Животът в района продължил и по време на византийското владичество (ХІ-ХІІ век).

            През Втората българска държава крепостта на хълма Пречиста отново играе важна роля, този път като част от добре организираната укрепителна система на столицата Търново. Крепостната стена била изградена успоредно на късноантичната в края на ХІІ век, като няколко пъти била преправяна. Крепостта, с територия над 20 дка, се оформила като величествен и добре охраняван феодален замък – седалище на местния болярин. В нея има църква, датирана в ХІІІ-ХІV век. За тази кръстокуполна църква, която била в развалини, съобщава Петър Мутафчиев, когато я посетил през 1915 г.  В близост до нея са открити над 120 погребения. На юг от Пречиста в местността Казанджиска лъка има неукрепено селище от същата епоха. Личат следи от сгради, вероятно занаятчийски работилници и жилищни помещения. Разкрити са и над 34 християнски погребения от ХІІІ-ХІV век. Очевидно тук са се намирали занаятчийският квартал на крепостта на хълма Пречиста, средновековно селище и некропол.

            На юг от Казанджийската лъка се намират руините на манастира „Св. Петър и Павел”, за който и до днес са запазени легенди. Местното население е нарекло местността на името на този манастир Петровица, от който личат следи от зидове, от крепостни стени и помещения. Според намерените материали се датира от Второто българско царство.

            Източно от Пречиста се намира местността Черковище, където бе открит средновековен български некропол. Южно от Калето над шосето за село Млечево и Столът, на стръмния скат бе открит също некропол. На юг в пролома на река Боазка в местността Сухата чешма при сегашната ловна хижа има силно разрушени зидове от сграда. Тук може би е имало манастир, който би могъл да се датира към ХІІІ-ХІV век.

            Предполага се, че османските завоеватели сложили ръка окончателно върху крепостта едва в началото на ХV век, сломявайки съпротивата на местното население. Сред ужасите на пожарите и убийствата селото успяло да оцелее, но част от жителите му се оттеглили към Балкана.

            За пръв път името на село Градница се появява в османски документ от 1479 г. като Крадниче, Каратнидже, Гъраднидже (според различните преводачи). Последователно, все така осмислено според турските езикови закони, се появява в османски документи като: Градниче – 1548, 1781, 1848 г., Гарадниче – 1571 г., Градиче -  втората половина на ХVІ век, Гърадиндже – 1618 г., Къратиндже – 1635 г., Гранбечесе (или Грабница) – 1662 г., Граднича – 1783 г. Във в. Дунав, г. ХІІ, бр. 1069 от 24.V.1876 г. е дадено най-пълно като Граденица. В домашните извори, Парусията на Троянския и на Батошевския  манастир (1847 и 1857 г.), е отбелязано като Градница. Името Градница е старославянско. Според проф. Н. Ковачев то ще е произлязло от ГРАДЬНИЦА – ГРАДЕНИЦА – ГРАДНИЦА и означава място, което е оградено, крепост, град. В подкрепа на своето твърдение той сочи, че западно от крепостта Пречиста и сега има местност Граден дол. Проф. Ат. Милчев  обръща внимание на старинния суфикс –ица, който е характерен елемент за славянското словообразуване и смисловото му значение е да изрази принадлежност, умалително название или ласкавост. Според него Градница означава малка крепост, наречено е така заради крепостта Пречиста и под същото име е съществувало и през ХІІ-ХІV век. Това име е запазено и до днес без промяна.

            В регистъра на ленните владения в Никополски санджак от 1479 г. откриваме два тимара от село Градница. Първият е владение на Мюрсел, сераскер на Търново и включва 2 домакинства на мюсюлмани, 76 домакинства на неверници, 14 вдовици и приход от 10044 акчета. Първоначално доходът е бил 7794 акчета и се е увеличил с 2250 акчета, или с 29 %, което означава, че около 1455-1460 г. селото е наброявало около 60-65 християнски домакинства. То е дадено не на кого да е, а на коменданта на Търново, който бил задължен да участвува в походите на султана с 3 въоръжени бойци, 1 прислужник и 1 шатра. Тимарът е най-голям за Севлиевския район и потвърждава голямото значение, което е имало селото. То също е едно от най-големите в околността. Втори по-малък тимар от селото под името Каратнидже, заедно с други три малки села, е оформен и даден във владение на шестима спахии. От 1 мюсюлманско домакинство, 10 домакинства на християни и 2 вдовици се получава доход от 1480 акчета. Тука увеличението на прихода на четирите села, спрямо средата на века е от 66 %. Като имаме предвид, че половината от приходите са само от Каратнидже, може да направим извода, че тази част от селото по това време е била само с 4-5 домакинства. Може би този дял от тимара е образувал по-късното Горна Градница или Граднишки колиби. От документа от 1479 г. научаваме също, че селото е към вилает Търново, Никополски санджак. Прави впечатление големият брой вдовици – общо 16, което говори за стълкновения с османските власти в резултат на оказана съпротива и упражнени репресии от тях. Налице е и начален етап на ислямизация на местното българско население в лицето на общо трите регистрирани мюсюлмански домакинства. Според проф. Бистра Цветкова те са местни ислямизирани българи, най-вероятно представители на старата българска аристокрация. Тука не можем да се съгласим с мнението на проф. Ат. Милчев за колонизация на турци от Мала Азия още в началото на ХV век. Регистърът от 1479 г. не дава възможност за такъв извод. Данните общо за района също не подкрепят такова становище.

            В разрез с общия подем в редица други села от района подробният регистър от 1516 г. показва един застой при Градница: отново 2 мюсюлмански домакинства, 79 християнски домакинства, само с 3 повече от 1479 г., и 28 неженени. Регистърът разкрива едно изключително българско по своя състав селище. Пълнолетните му мъже носят следните имена: Бано, Бато, Бело, Бойко, Богдан, Бойо, Боро, Бран, Братан, Братин, Братой, Братохан, Братохо, Бръчко, Велко, Владислав, Гаго, Герги, Гергине, Гой, Грозо, Димитри, Добре, Добрил, Добродан, Дойко, Драгошин, Дражан, Дудо, Духльован, Злат, Йован, Кали, Калчо, Каро, Кръсто, Лило, Малчо, Мандрич, Мачко, Михаил, Михно, Михо, Мърсо, Ненко, Никола, Петко, Петри, Петро, Писо, Първо, Рад, Радоя, Русин, Станислав, Стефо, Стоян, Таной, Тодор, Тоно, Филчо, Хинад, Черно и др. Един от мъжете е споменат като влах, а друг носи името Куман. Трима са пришълци от другаде. Селото има свещеник – поп Бойо, а Злат и Йован са синове на поп Герги. Данъчните задължения са също както на останалите села. Прави впечатление големият брой воденици караджейки – 7,  и тепавици – 3.

            Регистър от 1530 г. разкрива аналогична картина: 2 мюсюлмански домакинства, 79 християнски домакинства и 29 неженени.

Следващият регистър от 1545 г. показва намаляване на броя на християнските домакинства на 44, факт, който можем да обясним само с непълнота на документа. Регистрираните неженени са доста на брой – 54. Мюсюлманските домакинства са станали 4.

В подробния регистър от 1580 г. християните набъбват до 95 домакинства. Това е върховият момент в демографското развитие на българската християнска общност в селото, а и общо, тъй като цялото население достига 103 домакинства. Следва един дълъг период от време, почти два века, през който всички османотурски документи - преброителни, авариз и джизие регистри – показват непрекъснат спад в числото на християнските домакинства: 1600 г. – 77, 1635 г. – 45, 1642 г. – 48, 1644, 1650 и 1660 г. – 39. Най-ниският брой на християнските домакинства е от 1751 г. – 30.

            В същото време мюсюлманската общност се увеличава числено и укрепва. Този процес е бавен, но възходящ. След един продължителен период от време (1479-1530 г.), през който мюсюлманските домакинства са само 2, следва удвояването им на 4 през 1545 г. Как са се увеличавали те и какъв е бил произходът им се вижда от факта, че двете домакинства от 1516 г. и трите от 1545 г. са на нови мюсюлмани, т. е. на обръщенци в исляма. Всички те са записани със служебните имена „син на Абдуллах”, което означава „син на Божия слуга”, тъй като са нямали мюсюлманско бащино име. След 35 години, през 1580 г., мюсюлманите са се удвоили отново – 8 домакинства, от които едно на ислямизиран местен жител. Отново виждаме, че бавният, но постоянен ислямизационен процес продължава. Качествено нова обстановка ни разкрива авариз регистърът от 1642 г. Тук откриваме записани 38 мюсюлмански домакинства, което е едно сериозно нарастване. От тях 10 /26.3 %/ са нови мюсюлмани, обръщенци в исляма от средите на местното автохтонно население. Този висок брой и процент на прозелитите е характерен и за съседните Хирево, Дамяново, Душево и други села от района. Началните десетилетия на ХVІІ век се характеризират с ускоряване на процеса на ислямизация. Дори и като приспаднем новите мюсюлмани остават 28 домакинства, едно твърде високо число в сравнение със скромната стартова база от 8 домакинства през 1580 г. Високата раждаемост и многочислеността на семействата по това време също не може да даде задоволителен отговор. Считаме определено, че през този период, края на ХVІ и началото на ХVІІ век, в Градница е осъществено заселване на мюсюлмански пришълци. Какви са те и от къде, е трудно да кажем. Само така можем да обясним стремителния скок в броя на мюсюлманските домакинства.

            Следващият период от време, очертан от регистрите от 1642 и 1751 г. се характеризира със застой в демографското развитие на мюсюлманите, които нарастват само с 2 домакинства. През това време домакинствата на християните намаляват от 48 на 30. Достигнато е най-ниското ниво в развитието на християнската общност в селото, както отбелязахме и по-горе. Една от основните причини за това явление е разселването на местните християни в посока на юг към Балкана. Именно през този период от време, за да спасят дъщерите си от отвличане и женитба за мюсюлмани, много българи потърсили нови места за заселване и по-спокоен живот. 

            През ХІХ век двете религиозни общности в Градница се развиват бързо. От 40 домакинства през 1751 г. мюсюлманите нарастват на 103 през 1845 г. и на 118 през 1873 г. И през двата периода е постигнат висок среден годишен прираст на населението – 0.67 % и 0.53 %. Българската християнска общност също нараства числено: от 30 през 1751 г. на 59 и 67 през 1845 и 1873 г. Средният годишен прираст обаче тук е по-малък: 0.30 % и 0.28 %.

             През петвековното османско владичество населението на Градница не било еднородно. Още през 1516 г. петима от мъжете били записани като резервни войнуци. Три непълни регистъра за  войнуци от 1529, 1548 г. и от втората половина на ХVІ век показват, че в селото имало не само тимарско, но и войнушко население, т. е. население със специални задължения и статут. В първия регистър е записан 1 действуващ войнук, във втория - 1 войнук и 4 ямака (заместници на войнука), а в третия – 1 войнук и 2 ямака. Предвид непълнотите във втория и третия регистър, можем да допуснем, че броят на войнуците от селото е бил по-голям, така както е в повечето села от района. По време на многобройните походи на османската армия, а и в мирно време, те изпълнявали военно-помощни функции. Този статут на част от градничени се запазил през всичките векове, защото и в 1870 г. откриваме един войнук, призован да изпълнява службата си в Цариград.

            Два документа от 1781 и 1783 г. – махзар до султана и доклад на севлиевския кадия – свидетелстват за настъпилите междуаянски борби и за кърджалийски нападения над населението в казата. От тях пострадали и градничени, тъй като се съобщава за убит първенец от селото – Кечиоглу Ибрахим.

            От чисто християнско село през ХІV и ХV век Градница става село със смесено население: първоначално християнско-мюсюлманско, а през ХVІІІ и ХІХ век мюсюлманско-християнско. Мюсюлманите нараствали числено преди всичко за сметка на местното автохтонно  население. За колонизирано мюсюлманско население не можем да говорим с изключение на настанените представители на властта – спахии, еничари, духовни лица и др. Че процесът на ислямизация и асимилация продължил до самото освобождение е видно от факта, че в селото имало през 80-те години на ХІХ век фамили като Ахмед Мечоолу, Ахмед Вълкоолу и др. И двамата правили опит да се изселят в Турция, но се завърнали, защото там животът не им харесал. В селото била изградена джамия за религиозните нужди на турското население, преустроена след Освобождението в църква. В северната част на двора на джамията имало турско училище махтела. Богати земевладелци били Гавазът, Андът, Тюридият, Шерифът, Карталът и др., чиито имена днес носят някои местности в околностите на селото, бивши техни владения. В Градница, като голямо село, се упражнявали различни занаяти в Казанджийската махала, така както през късната античност и средновековието.

            През вековете на османското владичество старото българско население било изтласкано на юг в планината, където се поставило началото на множество махали и родови колиби в района на днешните села Столът, Боаза, Кръвеник и Млечево. По-значителен бил този процес през ХVІІ и ХVІІІ век. Към края на ХVІІІ и през ХІХ век в Градница останали да живеят само мюсюлмани, а християните се обособили в махала Граднишки колиби (след Освобождението село Столът).

Няма сведения средновековният манастир „Св. Петър и Павел” в местността Петровица да е бил възстановен и да е просъществувал по време на османското владичество. Но църквата в Пречиста била запазена и българите от Градница през всичкото време извършвали там своите религиозни обреди. Сред имената на данъкоплатците през 1516 г. откриваме записано името на поп Бойо, споменават се Злат и Йован, синове на поп Герги. При разкопките в Пречиста по стените на църквата бяха открити запазени на места стенописи. Тези фрагменти бяха съхранени до 1963 г. Името Пречиста хълмът получил от българското население още след завоеванието по името на малката църква, която била посветена на Св. Дева Мария Пречиста. От този хълм в музея в Севлиево през 2007 г. постъпи рядка и много ценна находка – оловен териак, произведен в Цариград, датиран към средата на ХVІІ век.

            Свободата заварва Градница и Граднишки колиби (Горна Градница, дн. Столът) като една община, която при първото преброяване от 1880 г. показва население от 2235 жители: българи – 1621, турци – 384 и цигани – 230. В резултат на масовото изселване на турците към Цариград и Мала Азия и на заселване на българи от балканските селища през 1887 г. в селото са преброени 1580 българи, 7 турци и 138 цигани, което показва, че процесът на българизация тук протекъл много бързо, само за 7-8 години. Големият брой цигани, едва ли резултат от ново заселване, показва, че тук една значителна част от мюсюлманите са били от този етнос. Най-много преселници българи дошли от Кръвеник: родовете Кьоресовци, Тафрите, Боевци, Мюзините, Пелитите, Горалите, Костовци, Кечовци, Сиромасите; от Столът: Дундевци, Пътилите, Памукчиеви и др.; от Млечево: Белоите, Шапратилите, Гавазите, Дачовци.

            Продължителният живот на мюсюлмани в селото довежда до промени в топонимията. Редица местности са назовани с турски имена, има и названия със смесен характер (Зира поляна и др.). Коренното българско население, което е заварено от завоевателите, запазва голяма част от своите местни имена. Старинност издават следните местностни названия: Бързи брод, Вунева лъка, Гагой, Гламя, Граден дол, Драгнина стена, Казанджийска лъка, Карпинина, Киев кладенец, Млаката, Пречиста, Ремски дол, Садината, Усоето. Старинните суфикси –ец и –ица носят имената на местностите Бранковец, Обаеница, Петровица, Скорчовица. От отдавна изчезнали стари лични имена са названията на местностите Бранковец (от Бранко), Вунева лъка (от Вуньо), Гагой (от Гагой). Топонимията на селото показва, че то е съществувало много преди края на ХІV век и че животът тук, въпреки превратностите и изпитанията, не е секвал.

/Из книгата "Исторически очерци за миналото на селищата от Севлиевска община"/