БАТОШЕВО

ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА

БАТОШЕВО

            Население: 1880 г. – 4 132 с махалите, 1887 г. – 413, 1900 г. – 408, 1934 г. – 428, 1946 г. – 378, 1956 – 509, 1965 г. – 714, 1975 г. – 857, 1985 – 987, 1992 г. – 984, 2001 г. – 776, 2011 г. – 547.

Разположено е на 15 км южно от Севлиево, в северните склонове на Предбалкана, край левия бряг на река Росица, на 412 м надморска височина. Землището на селото е било много голямо, но от него последователно отпаднали село Стоките през 1887 г. и село Шумата през 1926 г. През 1975 г. землището на Батошево е включвало 22 987 дка земя.

Героичното минало на Батошево – едно от най-старите селища в Севлиевско, е проучено от проф. Николай Ковачев, проф. Атанас Милчев, н.с. Кина Койчева, Недьо Александров, Богдана Алексиева, Недка Арменска и Маргарита Малчева-Пенкова, които през 1987 г. издават историята на селото под заглавие „Батошево”. Така те осъществяват отдавнашната мечта на заслужилите синове и дейци на селото Йоаким Бакалов, Димитър Попиванов и Гичо К. Гичев, които години наред извършват събирателска и изследователска дейност за героичните борби на батошевци по време на Априлското въстание през 1876 г., за възникването на родове, колиби и махали, за стопанското, политическото и културно-просветното дело на родното си място. Написаното от първите двама и краеведската музейна сбирка, дело на третият от тях, и днес са най-важните източници за миналото на селото.

            Проведените археологически разкопки през 1951-1953 г. на местността Имането и през 1967-1976 г. на местността Градът хвърлиха нова светлина върху историята на Батошевския край до завладяването му от османците в края на ХІV век.

            Землището на Батошево е богато на останки от различни исторически епохи. Зараждането на живота тук е засвидетелствувано още към края на неолита и енеолита (3 500-1 900 г.пр.н.е.). За това говорят случайно намерените оръдия на труда – брадви-чукове, тесли, длета, мотики, които са от камък и кремък. Част от тях са изработени от материали нетипични за района, което подсказва, че е осъществяван междуплеменен обмен. В музеите в Габрово и Севлиево и в музейната сбирка в село Батошево се пазят следните находки от тази епоха: бойни топки и каменни клинове с дупка от местността Отлуджа, кремъчни ножчета от местността Градът, кремъчни ножчета и връх от стрела в местността Напоите (дн. в района на с. Шумата), а също и груба ръчна керамика. Подобни сечива и части от глинени съдове са открити и в землищата на съседните села Кръвеник и Столът.

            Бронзовата епоха (1900-1200 г.пр.н.е.), която се свързва с появата на първите тракийски племена, е много бедна откъм находки. Сигурно датирани са само една каменна брадва-чук от местността Имането (дн. в района на с. Шумата) и медна кирко-мотика от района на махала Енев рът.

            За следващия железен период (ХІІ-І век пр.н.е.) землището на селото дава богата археологическа информация. Смята се, че през V век пр.н.е. този край е вече гъсто населен с тракийски племена. От изследванията в областта на историческата география е установено, че на запад от река Янтра е живяло тракийското племе кробизи.  Въз основа на данни от археологическите разкопки в Севлиевско, Троянско и Тревненско проф. Атанас Милчев говори за тракийски скотовъдни племена, живеещи в планинските и предпланинските райони. Те обитавали малки открити селища, разположени в близост до укрепени пунктове на мъчнодостъпни височини.

            Археологическите проучвания от 1951-1959 г. локализираха няколко тракийски крепости, сред които две в Батошевското землище. Останки от укрепителни съоръжения са открити на мъчно достъпния връх на местността Имането. Крепостта тук е имала неправилна елипсовидна форма. На най-уязвимите места е имало втора външна стена. Начинът на строителство и намерените фрагменти от глинени съдове, дават основание тази крепост да се датира към V-ІV век пр.н.е. В началото на ІІІ век пр.н.е. тя понася жесток удар от нашествието на келтите, след което данните за живот секват. Такава впрочем била съдбата и на крепостта на връх Голям Острец, югозападно от село Кръвеник.

            По-голям интерес представлява тракийската крепост на местността Градът, разположена на естествено защитена височина край един завой на десния бряг на река Росица, в близост до днешното село Батошево. Този обект привлича вниманието на известния наш историк Петър Мутафчиев още през 1920 г., който посещава мястото и пише рапорт за проучванията си. Оттук визуално се контролира поречието на реката, а има и пряка видимост към Витата стена и към Имането. Стар път от подножието на хълма по долината на Росица води към крепостта на местността Имането. На Градът са разкрити останки от крепостен зид. Намерени са цели и фрагментирани глинени съдове, носещи характерните белези за V-ІV век пр.н.е. – въжеста ивица или удължени ямички и пъпки с врязани кръстове. Укрепеното селище продължава да функционира и в по-късен период – ІV-ІІІ век пр.н.е. Фрагментите от съдове са дебелостенни, със сив цвят, с ниски профилирани столчета на дъната. Запазен е изцяло глинен съд с биконечно тяло, с плоско дъно и една дръжка с канелюр, работен на колело. Появата на дръжка с канелюр показва по-късна дата на неговото производство – ІІ-ІІІ век. От същия пласт произхождат и две еднофитилни глинени лампички, метални предмети и животински кости.

            Според Кина Койчева данните от тракийския културен пласт дават основание да причислим културата на обитателите на поселението на местността Градът към културата на тракийските скотовъдни племена, разпространена в планинските райони на Севлиевския край.

            Груба керамика, метални предмети и монети са открити при изкопни работи в местностите Пчелина, Драгановото и Ивански лъг. По сведение от Димитър Попиванов на местността Чукара през 1886 г. работници попаднали на погребения и други материали като копия, разни железни предмети и гривни, които трудно могат да се датират поради липса на точно описание. Може само да се предполага, че принадлежат на тракийската култура. В Батошевското землище са известни няколко непроучени тракийски могили в местностите Чукара, Могили и Босево круше. Вероятно те са аналогични на разкопаните надгробни могили при селата Кръвеник и Столът, които са датирани към VІІ-ІV век пр.н.е. и са характерни за тракийските скотовъдни племена, живеещи в планинските и предпланинските райони.

            Счита се, че траките през този период от време са водили неуседнал начин на живот, повлиян от това, че са предимно скотовъдци. Но те познавали грънчарското колело, умеели да обработват металите и да строят укрепителни съоръжения и сгради. Известното имуществено неравенство все още не могло да заличи напълно родовообщинния строй и общинните отношения.

            Върху развалините на тракийското селище на местността Градът през V-VІ век се издига крепост, която била важна преграда към Русалийския проход, по това време снабден с врата за затваряне и контрол, и подсигурен от охрана, разположена в специално построени помещения. Цялото плато на върха е защитено от крепостна стена, оформяща неправилен четириъгълник, дълга 271 метра. Разкритите жилищни и стопански постройки по градеж са аналогични с редица други крепости и поселения, свързани с провинциалното  византийско строителство от V-VІ век. От този период е датирана и трикорабна, едноабсидна базилика с пристроен към нея баптистерий, които обслужвали не само обитателите на крепостта, но и околното население.

            Архитектурните особености на строителството на местността Градът причисляват крепостта към ранновизантийския период (V-VІ век). За това категорично свидетелстват находките от фрагментирани и цели глинени съдове: амфори, гърнета, капаци. Към същия период принадлежат и намерените фибули. За датировката са важни откритите монети от императорите Теодосий (408-450), Анастасий І (491-518) и Юстиниан І (527-565).

            По време на аварските и славянските нападения в края на VІ и началото на VІІ век крепостта е опожарена и разрушена.

            Археологическите разкопки показват, че крепостта на местността Градът е заселена  от българите в началото на ІХ век и че животът тук е продължил без прекъсване до ХVІ век. Не е строена нова крепостна стена, а е използувана старата византийска, като е поправяна и възстановена. Заедно с крепостите при Витата стена и селата Градница и Дебнево, тя е охранявала пътя към презбалканските проходи и е била част от защитната линия на столицата Търново откъм юг. Културният слой е богат на материали, характерни за славяните и най-общо за средновековната битова керамика от ІХ-ХІ век. Находките убедително показват появата на българско поселение в Градът към началото на ІХ век. Със значително по-малки размери, върху останките на разрушената ранновизантийска базилика, е построена малка еднокорабна църква с некропол до нея. Такива църкви се появяват из българските земи към края на Х век и са характерни за развития феодализъм. Намерените части от глинени съдове, както и голямото количество медни скифати, най-ранните от Йоан ІІ Комнин (1118-1143), а най-късните от Алекси ІІІ Комнин (1195-1203), доказват, че църквата е функционирала през цялото това време. Гробният инвентар в разкритите 63 християнски погребения на некропола също се датира към ІХ-ХІ и ХІІ-ХІV век.

Според Кина Койчева паралелно с крепостта през ІХ век възниква и малко селище, разположено на десния бряг на река Росица, в местността Горните лъки, под укрепения хълм. Тук разкопки не са правени, но  в изронения от водите бряг са открити следи от огнища, а при обработка на земята –  фрагментирани глинени съдове, шлак, глинена мазилка, едно изцяло запазено гърне, с типичните за този период техника на изработка и орнаментиране. Следите от жилища-землянки, изградени от колове и плет, измазани с глина и с неизменната пещ в тях, са типични за Първата българска държава. Обитателите им се занимавали основно със скотовъдство и земеделие. Това селище, което просъществувало дълго, от ІХ до ХІV век, се смята за предходник на днешното Батошево, без да е ясно неговото име.

Селището и крепостта били тясно свързани със столицата Търново, с нейните духовни и дворцови среди и доказателство за това е съществуването на ставропигиален (пряко подчинен на патриарха) манастир, за който съобщава т.нар. Батошевски надпис от ХІІІ век. В околностите на селото са намерени три фрагмента от плоча с надпис за построяването на манастира от патриарх Василий ІІ в първите години от царуването на малолетния цар Михаил ІІ Асен (около 1250 г.) и че царят по покана на патриарха го поел под свое попечителство, станал негов ктитор и го издигнал в степен царски. Патриаршеската грамота, изсечена върху камък по стара българска традиция, е един рядък вид документ (потвърдителна грамота или акт), който съобщава за строителството на манастира в недостъпната пустиня на Стара планина и за даряването му с трите селища: Батошево, Витен и Рибаре. Няма твърдо становище за първоначалното място на манастира. Като най-убедителни се приемат доводите, че той е бил разположен в склоновете на масива Разлатец, където днес се намира построеният през 1836 г. Батошевски мъжки манастир „Успение Богородично”. В този район случайно са открити разнообразни средновековни предмети: бронзови и медни отворени гривни, завършващи със змийски глави, бронзов пръстен с кръгла плочка, орнаментиран с два вплетени кръга, бронзов пръстен с елипсовидна плочка, отнесен към ХІІІ-ХІV век. В махала Енев рът е намерен железен боздуган, в местността Горна лъка – желязна шпора, в местността Широка поляна – желязна брадва с чук, типична за ХІІІ век. В музейната сбирка на селото се съхраняват железни върхове на копия, листовидна стрела, железен сърп, нож, брадва-търнокоп и др. В махала Карамичевци е открит фрагмент от каменен калъп за отливане на накити, датиран към ХІV век. Тези находки подкрепят становището, че манастирът е непрекъснато обитаван през средновековието и, че в Батошево е имало не само железарски работилници и производство, но и ателиета за ювелирни изделия. Един от батошевските грънчари дори е поставял на съдовете си производствен знак-монограм от буквите П и Г, вероятно неговите инициали.

            За пръв път името на селото става известно в научната литература през 1896 г., когато В. Добруски публикува намерения в околностите на Батошево каменен надпис от ХІІІ век. По името на селото той го нарича „Батошевски”. Тук за пръв път се среща и част от името на селото с формата Батошово. Названието се среща в различни османски документи като: Батушува – 1479, 1580, 1618, 1638 г., Батошева – 1635 г., Батош – 1650 и 1660 г. и  Батошево – 1848, 1870-1872 г. В домашни извори също го откриваме като: Батошво – в приписка на Поптихов молитвеник от 1665 г.; Батошово – в парусията на Троянския манастир от 1830 г.; Батошуву – в приписка от 1835 г. на „Александрия” от 1816 г. в същия манастир; Батошово – в парусията на Батошевския манастир от 1836 г., а в 1855 г. – Батошуву с редукция на неударените гласни. Оттук е ясно, че първоначалната стара форма на селищното име е Батошово, а Батошево е по-късна, книжовна.

Три различни мнения има по въпроса за името Батошево. Най-неприемливо е това за гръцкия му произход от думата батос, означаваща трънак, капинак.

Според дългогодишния изследовател на миналото на селото проф. Николай Ковачев Батошево е старинно славянско име, което се е появило с възникването на селището още по време на Първата българска държава. Със същото име той открива назовани други обекти в нашата страна като: Батошово – стръмна ливада; Батошовска махала при село Балканец, Троянско; Батошовец – кладенец в ниви край село Малък Вършец, Севлиевско; Батошка – чешма при село Жълтеш, Габровско; Батошница – село в Беленско и др. Известно е лицето Пенчо Батоша, което е живяло в село Шипково, Троянско. Според проф. Ковачев всички тези названия са свързани с изчезналото старославянско лично име Батош, което влиза в словообразувателния общославянски модел за лични имена с наставка –ош (Братош, Доброш, Драгош, Лалош, Милош, Радош и др.). В основата на личното име се крие коренът бат-, бате-, батьо, означаващ по-голям брат, като руското батя (баща). Името на селото е свързано с това на старейшина родоначалник на заселилата се първа славянска група около разрушената антична византийска крепост или на български владетел, на когото са били предадени крепостните селяни, т.е. „селото на Батош” – село Батошово. Наставката –ово служи за образуване на притежателни прилагателни от лични и други имена. Този модел е бил широко разпространен за села по горното течение на река Росица и нейните притоци през средновековието и началото на османското владичество. Изложеното мнение се потвърждава и от две запазени местни предания. От първото научаваме, че на хълма Градът е имало град, основан от български цар на име Батой. Второто твърди, че селото е получило името си от някакъв град Батин или Батошов, който съществувал на територията на селото и близките височини: Градът, Могилата, Парязето. Този град бил изгорен, жителите му се пръснали и след като се върнали, изградили ново селище със старото име. Трябва да отбележим, че има рационално зърно в народното предание и то е свързано с основаването на селището и крепостта от българите през ІХ век. 

Третото мнение е на историците от по-старото поколение - Васил Миков и Йордан Иванов, които говорят за кумано-печенежки, татарски или тюркски произход на името на селото.

А може би и български произход на това име може да се търси. И днес например откриваме махала Батош в град Карши, Узбекистан; село Батош в Таджикистан; село Нов Батош в Брянска област, Русия; село Батош има на 12 км северозападно от град Регин в Румъния. Името Батуш, наред с много други български думи според историка Петър Добрев, се среща често в района между Видин и Белград. Всичките тези примери навеждат на мисълта за български произход на името, което виждаме запазено по маршрута на разселване на българите от изток на запад до днешните български земи.

В края на ХІV век Батошево споделя съдбата на столицата Търново и другите български градове и села. Крепостта на местността Градът е съборена, разорен и разрушен е и ставропигиалният манастир. Може би оттука води началото си преданието за разрушението на града и последвалото завръщане на хората и основаване на село, което и днес носи името Батошево. 

В регистъра за ленните владения в Никополски санджак от 1479 г. пише: “Село Батошево: домакинства мюсюлмани – 2, неверници – 20, вдовици – 2, приход – 2349 акчета. Село Бързобело (неизвестно): домакинства – 1, приход – 240.” Споменава се, че първоначално прихода от двете села е бил 2100 акчета, а увеличението – 489, което означава съвсем малко нарастване  в сравнение с предходната регистрация малко след  средата на ХV век. Следователно през 50-те години на ХV век броят на домакинствата  в Батошево е бил около 16. Тимарът се владее от спахията Суле, син на Пънари, който е задължен да участвува в султанските походи лично, въоръжен и да носи една палатка. Както показват числата демографският удар, понесен по време на османското нашествие, започва да се преодолява едва след средата на ХV век. Следващият ХVІ век показва бързо нарастване на християнското българско население на Батошево. През 1516 г. броят на домакинствата е вече 34 и след известно колебание (29 домакинства през 1545 г.) се удвоява на 67 домакинства през 1580 г. Следващите двадесет години бележат нов сериозен демографски ръст: 151 пълнолетни женени и неженени мъже, регистрирани в джизие регистър от 1600 г. Това нарастване на населението повече от два пъти не може да бъде резултат само от естествен прираст. Очевидно тук са се заселили пришълци от други райони. По това време Батошево е най-многолюдното село в района, единственото с повече от 100 домакинства.

ХVІІ век се характеризира със сериозна демографска криза, която засяга и село Батошево. През 1619 г. в джизие регистър са отбелязани 107 домакинства, което е с една трета по-малко спрямо 1600 г. Намаляването на населението продължава през цялата първа половина на века: 1625 г. – 70 домакинства, 1638 г. – 60 домакинства, 1642 г. – 66 домакинства. Около средата на века има известен ръст в броя на домакинствата: 1644 г. – 98, 1650 и 1660 г. – 99. Тук е редно да отбележим, че османотурските документи характеризират населението на селото само като тимарско (спахийско). Един регистър за джизие от 1643-1644 г. обаче подсказва нещо друго: 32 от общо посочените 98 домакинства не плащат авариз, т.е. извънреден данък. Това означава, че те са население със специални задължения и статут и като такова са освободени от плащането на извънредни данъци. Най-вероятно се касае за войнуци. Следователно селото не е само тимарско, но и със специален статут. Че то е било и войнушко свидетелства и документ от 1870 г., където поименно са изброени 50 войнуци от Севлиевска каза, заминаващи да работят в околностите на Цариград като коняри и косачи. Сред тях фигурират имената на пет батошевци -  Калю, Миню, Калю, Ганю и Дочо, на възраст от 20 до 38 години.

За ХVІІІ век разполагаме само с един османотурски документ – авариз-дефтер от 1751 г., който сочи 46 християнски домакинства, т.е. два пъти по-малко след стогодишно развитие.

Следващите повече от сто години се характеризират с демографски бум в развитието на Батошево. Той започва през първата половина на ХІХ век и е особено изразителен след средата му: 1845 г. – 191 домакинства, 1873 г. – 213 домакинства. Налице е увеличение на населението от четири пъти.

            По сведения на стари хора Димитър Попиванов е успял да определи разположението на отделните стари родове в селото между 1700-1800 г. Под местността Корийката югозападно на север до Селския дол са обитавали родовете: Колаксъзи, Койновци, Рачели (Качамаци), Градули, Зайци, Ънкови, Бьолюци, Груевци и Гаджали. Под Зъбера (сегашните гробища) и Чукара: Бръмеци, Загубаци, Калаени, Коломини и част от Попските. По югоизточния склон на Могилата са били разположени: Бумбали, Бързили, Геньови, Гечаци и др. В триъгълника между реката, шосето и Селски дол: Драгневи, Ишпеци, Карафизеви, Митовци и др. А според Н. Ковачев най-стари са родовете: Попкръстеви, Хаджиите и Дядоминеви. В тези граници приблизително се разпростирало селото до трагичната кърджалийска епоха и междуаянските стълкновения в края на ХVІІІ век, когато Батошево било опожарено на няколко пъти и жителите му се разпръснали с добитъка и покъщнината си на юг по височините, доловете, горите и закътаните местности на Разлатец, Бухал и Балкана. В продължение на десетина години много от тях преживявали по построените даями и колиби. Така се поставило началото на многобройни родови колиби, запазили имената на отделните стари родове от Батошево. Тогава възникнали колиби Стоките, Дряна, Тумбалово. Пак по това време придошли жители от село Малково, Севлиевско, от Габровско (родовете Неновци и Грънчери), от Калоферско и от Ново село, Троянско. В началото на ХІХ век, когато обстановката се успокоила, отделни семейства започнали да се връщат по старите си огнища, а други останали по новите си места. Като по- големи махали и колиби на селото се очертават: Шумата, Прозованец, Чуките, Кастел, Енев рът, Корията (Душевски колиби), Гроз(д)евци, Карамичевци, Могили, Бенеците, Стоките, Селището, Дряна, Бяла, Жалаловци, Валевци, Тумбалово, Терзии и Попска. При първото преброяване на населението в свободна България през 1880 г. в Батошево и махалите му са преброени 4132 души. След Освобождението много жители се изселват към Горна Росица, Яворец и др. През 1887 г. се отделя като самостоятелно селище махала Стоките с 1380 жители. През ХХ век и други махали добиват статута на самостоятелни села.

            За църковното дело – храмове, свещенослужители и енории, черпим сведения от дългогодишните изследвания на Димитър Попиванов, според когото в селото по време на османското владичество е имало поне два храма. Единият е бил в двора на сегашната църква и се предполага да е бил малка дървена къща, без кубе и камбанария. Този скромен храм, посветен на „Св. Велм. Димитрий” просъществувал до 1800 г., когато кърджалиите го ограбили и опожарили заедно със селото. На същото място батошевци издигнали отново малък дървен храм през 1817 г., който по-късно през 1864 г. бил заменен с нова обширна и солидна църковна сграда, изградена по инициатива на местните първенци Георги Бакалина, Миню Попкоев, дядо Минчо Стария, Минчо Малкия, неговия син Тотю Минчев, Тихо Радев, поп Кръстю Иванов и др. През 1872 г. имало три енории, които обслужвали Батошево и махалите: Енев рът, Шумата, Кастел, Душевски колиби. От проучванията са известни имената на следните свещеници: поп Тихо (1665 г.), свещеник Гиргин, роден около 1650 г., свещеник Илю, негов син, роден около 1700 г., свещеник хаджи Станчо и др.

            По време на османското владичество Батошево е един от центровете на културния и просветен живот в района. Свещениците не само свещенодействували, но и съставяли или преписвали „молитвеници”, давали елементарно образование, будели народностното съзнание. В един ръкописен требник, писан в Батошево, открит и съхранен в музея на град Елена, е запазено името на преписвача-книжовник: „Писа попь Тихо сие молитьвникъ от село Батошво въ лето 1665”. Около 1820 г. с обучението на децата в селото се занимавал свещеник Миньо Попкоев, а по-късно и неговият син Кръстьо Попкоев. Силен тласък получил културно-просветният живот след възстановяването на Батошевския мъжки манастир през 1836 г. На следващата година там се открило килийно училище, а през 1845 г. такова било открито и в селото, в частната къща на севлиевския търговец Дочоолу, дарена на манастира. Първият учител монахът Павнутий, обучавал желаещите момчета без възнаграждение. След него учителствали последователно даскал Димитър, наречен Дамаскин, родом от село Бериево, и Димитър хаджи Николов от Дряново. По инициатива на учителя Коста Минев, с участието на цялото население, било построено ново училище в двора на църквата през 1861 г.

          По това време (около 1862 г.) се заражда и читалищното дело. Под влияние на авторитетния севлиевски възрожденец Марин Софрониев Калугеров се формира група с просветни задачи от десетина батошевци. Организирали се вечерни сбирки, разисквали се важни въпроси от обществен характер, четели се и се обсъждали книги и вестници от „дулапите” (библиотеките) на Коста Минев, поп Кръстьо, Иван поп Кръстев и Петър Грънчаров. Сред тях били „Царственика” на Паисий, „Александрията” и „Горски пътник” на Г. С. Раковски, „Нещастна фамилия” на В. Друмев и др. От членовете на тази група севлиевският революционер Стефан Пешев изградил местен революционен комитет на 21 април 1875 г., просъществувал до въстанието като просветна група „Помощ”.

            След избухване на Априлското въстание 1876 г. населението на Батошево въстанало на 4 май. Заедно с част от четата на Цанко Дюстабанов се сформирала бойна група, която отбранявала селото и подстъпите към Балкана от настъпващите от Севлиево башибозуци. На 6 май героичната съпротива на въстаниците била сломена, селото  превзето, ограбено и опожарено. Свидни жертви дава за свободата село Батошево. Убити били 33 мъже, 6 жени и 6 деца; опожарени – 63 къщи, 263 стопански сгради, 38 дюкяна, 1 църква и 1 училище от всичко 750 сгради; ограбени  - 650 къщи, 896 домакинства, 5076 лица; изчезнал (отвлечен) добитък – 1332 говеда и коне, 3028 овце и кози, 96 агнета и ярета. 69 души били арестувани и измъчвани в затворите на Севлиево и Търново.

Топонимията на Батошевския край е проучена в подробности от проф. Н. Ковачев, според който названията на местностите са близо 2 000. Сред тях най-старинни са имената на самото село Батошево, на махала Кастел, на река Росица. Със старинност се отличават и звучните славянски имена Жижните, Кичер, Обръща, Празованец, Пряслапа, Разлатец, Слоновете, Щълбик и др. Към старинния пласт от названия можем да отнесем и имената на реките Бяла, Студена, Негойчовица, Маришница, Зелениковищица, Цървулщица и имената на следните местности: Варенец, Градулово, Грънска поляна, Дълбок дол, Загора, Ивански лък, Катуна, Кордела, Парезето, Присоето, Присойката, Разсоватец, Средока. Епизодично се срещат турски названия на местности в северните части на землището, в съседство с мюсюлманските села Сърбеглий (Яворец), Дерелий (Горна Росица) и Чадърлий (Сенник). В района на махала Кастел се срещат названия, които говорят за късно заселване на власи.

Антропонимията на Батошево също издава старинност. За това красноречиво говорят следните лични имена: Беро, Татьо, Десьо, Дедьо, Дойко, Доко, Калаян, Кътьо, Лукай, Слав, Тишо, Авита, Гуна, Добра, Дота, Кута, Кева, Мота, Момера, Първо, Трохана и др., които за Кръвеник, Столът и Млечево са неизвестни. Днес тези имена почти не се срещат. Няколко местности се назовават по отдавна изчезнали лични имена: Байков дол, от лично име Байко; Босевото круше, от лично име Босьо; Градуловото, от Градул, със старинния суфикс –ул, като Динул, Станкул, Нягул, Радул.

            Топонимичните и антропонимичните данни категорично сочат за непрекъснат живот на българското християнско население в землището на Батошево през късното средновековие и периода на османското владичество, а археологическите данни убедително показват, че животът тук датира от хилядолетия. 

/Из книгата "Исторически очерци за миналото на селищата от Севлиевска община"/