ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА
ДАМЯНОВО
Население
: 1880 г. – 883, 1892 г. – 1094, 1934 г. – 2 005, 1946 г. –
2 040, 1956 г. – 1 837, 1965 г. – 1 448, 1975 г. – 1 177,
1977 г. – 1 102, 1985 г. – 922, 1992 г. – 795, 2001 г. – 692, 2011 г. –
411.
Намира се на 16 км западно от
Севлиево и е разположено върху слънчевия склон на рида Гюнето и на двата бряга
на безименна рекичка (Дамяновско дере). Има пет махали: Шангалска, Средна,
Крушовска, Долна и Бобинска.
Историята на селото е проучвана от Цв. Донков, който
оставя непубликуван ръкопис и от Иван Златев, Васил Сомлев, Стоян Ярков и Кою
Кушлев, които през 1986 г. публикуват свое изследване.
От
бегли археологически проучвания е установено, че в землището на днешното село има следи от стари селища. Най-старите
находки са от времето на неолита. В местността
Гърковец, отстояща на 3 км западно от днешното село, е имало старо
селище, където са намерени изгладени каменни брадвички, шлифовани парчета от
кремък, остриета от стрели, копия и др. От епохата на бронза датира боздуган,
изработен от светъл мрамор. На близко разстояние една от друга са разположени
пет надгробни тракийски могили, като при селскостопански работи някои от
гробниците са разкопани. Една от тях представлявала голяма четвъртита плоча,
която захлупвала четири други, образуващи четириъгълник, а вътре два човешки
скелета: единият нормално разположен в дължина, а другият на купчина в краката
на първия.
На
север от селото (500 м), на скалата наречена Лалева канара, личат следи от
трако-римска крепост – наблюдателен пункт.
Към
1900 г. в западната част на селото, в сегашната Бобен махала, в двора на Яким
Коев, при строеж на жилище е изкопан голям бял камък с дупка в средата. През
1901 г. при проучването му в Археологическия музей в София от почти заличения
на него надпис е разчетено, че той е бил надгробен камък от II век. Текстът е: „D(is)
M(anibus) Annia D... Tutaina, vix(it) ann(is) LVIII. Justus Rescupori
bul(euta), coniugi b(ene) m(eritae) posuit”. Надписът показва, че римски военачалник, женен за
романизованата местна тракийка Анниа Тутайна, е поставил паметника върху гроба
на жена си. Личните
имена Анниа и Йустус са римски, а бащините имена Тутайна и Рескупорис са
тракийски. През 1932-1934 г. в същия двор е изровен втори такъв камък, за който
някои археолози изказват предположение, че това навярно е паметник на самия
военачалник.
В местността Чешмите са разкрити две пещи за печене на керамика. Из
пепелта на тия пещи са намерени множество парчета от глинени съдове и тънки
четвъртити плочи.
На
върха на местността Ганчевото са открити следи от пещ и сгурия, както и от
топенето на метал.
Горните
факти говорят, че по време на римското господство тука е имало романизирано
тракийско селище.
Селото е заварено от османските нашественици с днешното
си име, което означава, че то е съществувало по време на Втората българска
държава. Името Дамяново произлиза от личното име Дамян (на еврейски означава победител
и се среща още през ХІІІ век) и наставката за селищни имена -ово,
както Батошово, Душово, Млечово. Дамян или е основател на селото, или е бил
негов владетел. Не може да се приеме за вярно твърдението, че един от жителите
на съседното село Марево, някой си дядо Дамян, не тръгнал със своите съселяни и
станал основател на Дамяново, тъй като маревци се изселват под напора на
кърджалийските набези в края на ХVІІІ век. Векове преди това село Дамяново е
съществувало с днешното си име.
От
регистъра за ленните владения в Никополски санджак от 1479 г. се вижда, че една
част от село Дамяново е тимар на еничарина капитан Яя баши Ибрахим, един от
командирите на джемаата на мустахфъзите, които служели на гемиите на
Никополската крепост. Записано е така: “Дял от село Дамяново, спадащо към
Търново: домакинства мюсюлмани – 4, домакинства неверници – 66, вдовици – 3,
приход без испенча – 5000 (акчета).” Тези данни показват, че селото през ХV век е
най-многолюдното в района по поречието на река Видима. Наличието на четири
мюсюлмански домакинства (5.71%) подсказва начален процес на ислямизация на
местното българско християнско население, започнал през 60-те или 70-те години.
Вторият
дял от селото е в малкия тимар на Хаджъ Байрам, заедно със село Лъжани (дн.
Чавдарци, Ловешко). Записът е следния: “Дял от село Дамяново: приход – 438
акчета”. Най-вероятно се касае за обособена част от землището на селото,
предоставена за обработване на селяни от същото село или пък от съседни села.
В подробният регистър от 1516 г. откриваме село Дамяново
с 9 мюсюлмански и 43 християнски домакинства, тимар на Махмуд, кятиб от хората
на Хасан паша (високопоставен служител при султан Баязид ІІ). Освен това са
записани 8 неженени мюсюлмани, 20 неженени християни и 5 вдовици. Селото има
християнски свещеник – поп Бойо. Сред българските имена се срещат и доста
старинни по своя произход: Братохан, Войно, Върло, Добре, Драгно, Драгошин,
Грозо, Злат, Крайо, Кралич, Лало, Лускун, Макдал, Мало, Малчо, Момчо, Постол,
Рад, Симан, Тихна, Трошан и др.
За период от 37 години християните са намалели
с 23 домакинства, а мюсюлманите са увеличили делът си на 17.30 %. Трима от 9-те
женени мюсюлмани (33 %) са бивши християни, носещи служебното име „Абдуллах”.
Процесът на намаляване на българските християнски домакинства продължава и през
следващите десетилетия. През 1541 и 1545 г. те са 27 на брой, по-малко с 16 в
сравнение с 1516 г. В същото време броят на мюсюлманските домакинства
продължава да е 9. От тях през 1541 г. двама бащи, всеки с пълнолетния си син,
са нови мюсюлмани, т. е. наскоро приели исляма местни българи християни.
Регистърът от 1545 г. също отчита две домакинства на обръщенци (22.22 %).
Свидетели сме на един бавен, но непрекъснат процес на ислямизация на местни
християни, започнал още в предходното столетие.
В един регистър на войнуци, съставен през 1548 г. пише: “Село
Дамяново: Влайко, син на Михно, вместо баща си – починал, войнук.” От това
сведение става ясно, че селото не е само тимарско, но е и войнушко. За разлика
от други села в района обаче броят на войнуците е минимален и преобладават селяните,
работещи за своя спахия.
Следващият подробен регистър от 1580 г. бележи нови
тенденции в демографското развитие на Дамяново. Преодолян е непрекъснатият спад
в броя на християнските домакинства от края на ХV и началото на ХVІ век. За период
от 35 години техният брой нараства с 31 и достига до 58, като е отбелязан висок
ръст на средния годишен прираст на населението – 0.88 %. Това явление е валидно
и за редица други християнски села в района. В същото време е преодолян застоят
в развитието на мюсюлманските домакинства през първата половина на ХVІ век. От
9 те нарастват стремително на 36, като само две са на обръщенци (5.55 %), което
подкрепя извода за бавната, но непрекъсната ислямизация. Мюсюлманската общност
вече е 38.29 % от цялото население. Средният годишен прираст на мюсюлманското
население през периода 1545-1580 г., т. е. за 35 години, е 0.77 %. Увеличението
от 27 домакинства за този кратък период от време не можем да отдадем само на
раждаемостта, въпреки че това е ясно изразена демографска тенденция по това
време, както при християните, така и при мюсюлманите. Считаме, че мюсюлманското
ядро се е увеличило и вследствие прииждането на външни лица без да можем да
кажем откъде са дошли.
Джизие регистри за облагането на християнското население
с поголовния данък от 1600 и 1619 г. отчитат 83 и 41 обложени ханета (домакинства);
първоначално имаме увеличение, а след това спад в броя. Следващите джизие
регистри от 1625, 1635, 1639, 1644, и 1650 г. потвърждават развитието на този процес
на непрекъснато намаляване на обложените с данъка джизие християни.
Особено добре са изразени тенденциите на нарастване на
мюсюлманите и намаляване на християните в авариз дефтерът от 1642 г., където са
записани 89 мюсюлмански и само 9 християнски домакинства. Ще отбележим първо,
че тези числа показват селото заедно с още няколко, като едно от най-големите в
района – с 98 домакинства, срещу 94 през 1580 г. На второ място прави впечатление, че през
цялата първа половина на ХVІІ век християните намаляват. Особено чувствително е
намалението през периода 1639-1642 г., когато от 35 домакинствата се стопяват
до 9 (9.18 %). Как е станало това виждаме от данните за новите обръщенци от
християнството към исляма. От 89 мюсюлмански домакинства 12 са на прозелити, т.
е. 13.48 %. Тези 12 домакинства според нас са част от изчезналите 26 в краткия
отрязък от време преди регистрацията в 1642 г. Очевидно се касае за групово
преминаване към исляма: дали е доброволен акт или е имало и натиск е трудно да
се каже. Не може да не се сетим обаче за запазената сред местното население на
християнско Бериево легенда за избитите в местността Стърчек 100 моми и ергени.
По същото време в съседно Хирево новите мюсюлмани са също 12, в Градница – 10,
Дебнево – 16, Душево – 6 и т. нат. Ясно е, че по това време религиозният натиск
над християнското население е бил много силен. На него се е поддала една част
от християнското българско население, а друга част са потърсили нови места за
заселване и по-спокоен живот в посока към Балкана и други села. По същото време
съседно Марево например увеличава християнското си население.
Посочените 12 домакинства на обръщенци обаче не могат да
обяснят напълно появата на цели 53 мюсюлмански домакинства в повече спрямо 1580
г. Големия среден годишен прираст на мюсюлманското население, изисква да
посочим, че тук е осъществено заселване на мюсюлмани и от други краища на
империята.
Ускореният процес на ислямизация на местното население,
започнал в края на 30-те и началото на 40-те години на ХVІІ век, приключил по
всяка вероятност в края на същия век, защото повече не откриваме християнски
домакинства в регистрите за населението. Потопени изцяло в мюсюлманската среда
последните бивши християни постепенно изгубили не само вярата си, но и своя
собствен език и напълно се турцизирали. Турският пътешественик Евлия Челеби
отбелязва, че през 1662 г. на път за
Ловеч минава през Дамяново и го споменава наред с Чадърлий (дн.Сенник), Хиранова
(дн. Хирево), Гранбечесе (Градница), Демервале (Горни бивол, дн. Дъбрава) и
Деливале (Долни бивол, дн. Васильово)
като чисто мюсюлманско село.
Наличните данни дават основание да очертаем два периода в
ислямизацията на дамяновци. Първият е продължителен, бавен и трае от 60-70-те
години на ХV до началото на ХVІІ век.
Към исляма първи се обръщат представителите на местната селска аристокрация,
които по този начин запазват привилегиите си и общественото си положение.
Оформилото се ядро от мюсюлмани още в края на ХV век става притегателен център
за нови ренегати, стремящи се към по-добри условия на живот сред
господствуващата мюсюлманска маса.
Процесът
на пълзящата ислямизация ускорява темпове от 20-те години на ХVІІ век. През
30-те и 40-те години сме свидетели и на групово преминаване към исляма,
вероятно под религиозен натиск. Основното при ислямизационния процес все пак е
постепенният му характер. В регистъра от 1642 г. проф. Махиел Кийл открива
двама мюсюлмани, Хюсеин и Хасан, които са внуци на някой си Хъзър, самият той
син на Абдуллах, т. е ислямизиран местен християнин. В регистъра е и неговият
син Мустафа, баща на споменатите Хюсеин и Хасан. Така научаваме историята на
три поколения мюсюлмани, чиито родоначалник Хъзър, бивш български християнин,
преминава към новата вяра малко преди или около 1600 г. Окончателното
приключване на ислямизационния процес в селото можем да отнесем най-общо към
втората половина на ХVІІ век.
През
ХVІІІ век село Дамяново е изцяло мюсюлманско. Подробният авариз дефтер от 1751
г. го сочи с намалял брой домакинства – 68, с 21 по-малко от предишната
регистрация (1642 г.). Следващите документи, с които разполагаме, показват един
скок в ръста на населението. За период от 94 години то почти се е удвоило: от
68 домакинства през 1751 г. на 115 през 1845 г. Малко по-късно Салнамето на
Дунавския вилает от 1873 г. отчита 140 домакинства, като средният годишен
прираст на населението е високото число от 0.89 %.
Руско-турската освободителна война, 1877-1878 г., заварва
Дамяново като голямо мюсюлманско селище. Неговото население се формирало в
преобладаващата си част от местни българи, които сменили вярата си и постепенно
се турцизирали, и от минимален брой мюсюлмански заселници, преди всичко
представители на властта и еничари след втората половина на ХVІІ век. За такива
пришълци напомня запазилото се и до днес местно наименование Чаушова ограда. А
чауш е нисш чин в османската армия и полиция. Устни предания сочат, че преди
Освобождението селото е било почти чисто турско. Не се помни български род, който
да е живял тук. Поминъкът на турците бил земеделие и скотовъдство. Най-богати
турци били Божната и Селеолу, но чифликчии не е имало. По-богатите турци си
вземали ратаи млади мъже българи от близките балкански села. Такива били Петър
Келеша, Иван Недялков и др., които след Освободителната война останали в
селото. Може би това имат предвид проф. Н. Ковачев и авторите на историята на
Дамяново, когато твърдят, че преди 1878 г. в Дамяново е имало отделни български
родове. Във всеки случай този въпрос не е проучен в дълбочина. Изследването му
може да разкрие нови и интересни факти.
След
Освобождението турците започват масово да се изселват като процеса е особено
интензивен през периода 1880-1889 г. Българите от съседните балкански села, които
работели като ратаи на богатите турци от селото, първи се заселили в него.
Устни предания сочат, че това били Нинуш Кънчев, Пенко Мирчев, Кольо Райката и
др. И тримата отворили кръчми в закупените от турците къщи по сегашното шосе в
източната част на селото. Там ставали спазаряванията за имотите между
изселващите се турци и прииждащите заселници българи. От Ново село, Троянско и
околните махали придошли до към 1889 г. следните по-многолюдни родове:
Кушлевци, Пеновци, Добревци, Ходжевци, Ярковци, Бакалите, Чаушите, Паздерите,
Карлиците, Гробчаните и др. От Кръвеник придошли: Боевци, Чолаците, Терзиите,
Сюлейманите и др.; от Млечево – Карахристовите, Боховци, Малчо Стоянов и др.;
от Врабево – Бекташите, Йорданите, Урумите и др.; от село Враца, Ловешко – Врачените,
Гарипите, Маровски и др. Първото преброяване
от 1880 г.показва, че селото е
със смесено турско-българско население и в него живеят 883 души. От тях 527 са
турци, 264 – българи и 53 – цигани. Към есента на 1889 и пролетта на 1890 г. в
селото вече има само две турски семейства: Божната и Юсеин Чинтата (Чинтоолу).
През 1892 г. в селото вече живеят 1094 души, от които 1075 българи и 19 цигани.
Турци няма. Процесът на българизация приключва твърде бързо: за около 10
години.
По време на Руско-турската война и след това до пролетта
на 1888 г. кмет на селото е турчина Алиоолу – строг, но справедлив, с авторитет
сред турците и българите. По негово време през 1886 г. се построява църквата
„Св. Димитрий”. В набавянето на материали за строежа той заставял да участвуват
и турците, като отказващите изкарвал на работа с камшик. През 1888 г. бил
тържествено изпратен с масово напускащите селото турци. След него кмет на
селото става Радион Петков Михов.
Преди да се изселят турците имали свое училище при
джамията. Отначало заселилите се българи учели децата си в училище, което
повече напомняло за килийното. Ползували се частни помещения на Колю Койнов
Баирченина, на Христо Тодоров Карахристов, на Начо Минков и Цонко Табака. Едва
през 1888 г. е построена нова специална сграда с две големи класни стаи и една
учителска стая.
Според устни сведения се знае, че читалището е основано
десет години по-късно по инициатива на Георги Иванов Минков (Широкият) - учител
в селото, жител на Севлиево. Функционирало временно и без устав. На 15.10.1910
г. по инициатива на група селяни начело с Петър Попникифоров – учител,
читалището е възобновено, а уставът му е утвърден от Министерството на
народната просвета на 11.08.1912 г.
Ислямизирането и асимилирането на жителите на Дамяново през
втората половина на ХVІІ век довежда до сериозни промени в топонимията на
района, но не и в името на селото, което е най-яркото доказателство за
българския произход на мюсюлманите. Появяват се турски названия на редица
местности като Малкая, Мал тепе и др. Особено голям е броят на смесените
българо-турски и турско-български имена: Беко бунар, Дада могила, Марта кузу,
Мутевица (от изчезнало лично име Мутьо+евица), Носова (от лично име Нусо+ова),
Свинар дере, Черков тепе, Чаушова ограда и др. Въпреки ислямизационния и асимилационен
натиск на господстващата народност някои названия на местности, които очевидно
са много старинни, се запазват. Ще посочим имената Гърковец (от гърк, грък или
лично име Гърко), Илиница (тук е имало черква „Св. Илия”, служело се на светеца
на Илинден), Романица (от изчезнало лично име Роман), Катица, Корита, Марево,
Чернево (от изчезнало лично име Черньо), Чировец. Тези имена са съществували
далеч преди завоеванието в края на ХІV век и носят старинните суфикси -ец
и -ица. Стари по тип и образуване са и имената Гогелчината и Ката.
Топонимията на Дамяново е ярко свидетелство за дълголетното съществуване на
селото и за това, че тук животът не е прекъсвал, въпреки религиозните промени,
довели до промени и в етническия състав на населението.
Няма коментари:
Публикуване на коментар