СЕРВИ/СЕЛВИ ПРЕЗ XVII ВЕК

 

СЕРВИ/СЕЛВИ ПРЕЗ XVII ВЕК

Предположението на севлиевския краевед Никифор Ганев,[1] че Севлиево е възникнало в края на XV или най-късно в началото на XVI век беше документално подкрепено от един османотурски регистър от 1516-1517 г., въведен в научен оборот от холандския историк проф. Махиел Кийл (1998 г.)[2], а след това преведен и публикуван от проф. Красимира Мутафова (2003 г.)[3]. Този документ внесе яснота по три важни въпроса: кога, от кого и с какъв статут е основано селището.

Вече е ясно, че днешният град Севлиево е основан от тюркски колонисти в самото начало на XVI век като село с името Серви, принадлежащо в административно отношение към каза Търново. Само за няколко десетилетия, благодарение на централното си разположение в Севлиевското поле, селището се разраства, измества село Хоталич и става вместо него административен и съдебен център на района  към края на XVI век.

Цялото следващо столетие, което е във фокуса на вниманието ни, е време на утвърждаване на Серви/Селви като административно-териториален център и седалище на кадия. За назоваването на този център се използвали, както старото име Хоталич, така и новото Серви или Селви  (нахия Хоталич и нахия Хоталич, с друго име Селви; каза Хоталич и каза Хоталич, с друго име Серви; нахия Серви). Най-често при регистровите документи, особено при джизие регистрите, се използва „каза Хоталич”, като само в единични случаи се пояснява, че има и второ име: „Серви” или „Селви”. В единични документи се срещат: „кадията на Хоталич” или „кадията на каза Селви”; от канцеларията на Търновската митрополия се употребява  „каза Селви”. 

В няколкото на брой регистрови документи от XVI век името на селището винаги е Серви. Изключение прави само един мензилски регистър от 1597-1598 г., където е посочено като Селви.[4]  Този втори вариант на селищното име през XVII век най-често се среща в джизие регистрите, макар да има и изключения, а също и в платежна ведомост на еничарите. От познатия ни досега изворов материал трудно може да се открие някаква зависимост или правило при използването на една от двете форми на селищното име.

Първоначално Серви е със статут на село, но бързо еволюира към селище от градски тип, поради поетите функции на административен център на района в края на XVI век. В подробния регистър от 1580-1613/1614 г.[5] то е записано на първо място, видимо се открояват промени в цялостното му развитие – числено увеличение на населението, две мюсюлмански махали, значими обществени места като петъчната джамия и малкия пазар, появила се е и нова етнорелигиозна общност на българските християни. В документа за пръв път е посочено дословно: „Нахия Хоталич, спадаща към Никболу. Самото Серви, спадащо към споменатата [нахия].[6] Подобен запис („самото Серви” към „казата Хоталич”) имаме и в джизие регистър от 1691 г.[7] Какво означава „самото Серви” (нефс-и Серви)? В историографията е прието, че нефс (в превод самият) означава център на административна единица, в случая Серви е административен център на нахия/каза Хоталич, но терминът има и второ значение: селище от градски тип. В кадийски документ от 1647 г., придобиващото градски облик селище е обозначено като „касабата Серви, спадаща към каза Хоталич”.[8] Значението на касаба е: малък град, селище от градски тип, с население, което се занимава с търговско-занаятчийска дейност. За „градчето” (без да посочва името, но става дума за Селви) пише пътешественикът Евлия Челеби в „Пътепис”-а си, когато преминава през района на път от Габрово за Ловеч, през 1662 г.[9]

Очевидно през седемнадесетото столетие в ход са процеси, които постепенно превръщат Серви/Селви от село в селище от градски тип. Но тези процеси са бавни. Във всички джизие регистри от първата половина на века, а те са доста, и в авариз дефтера от 1642 г.[10]  Серви/Селви е записано със статут на село. Любопитен факт, отразяващ преходния период от село към селище от градски тип, е едновременната употреба на двата термина: в подробния регистър от края на XVI век („неверници на самото село Серви”); в кадийски документ от 1647 г. („касабата Серви”, но и „споменатото село”). По същия начин подхожда в пътеписните си бележки и Евлия Челеби, който употребява едновременно и „село”, и „градчето”.

Има и още едно любопитно явление: отъждествяването на Серви/Селви със село Хоталич. Уточнихме вече, че споменаване като „самото Серви” имаме в регистри от 1580-1613/1614 и 1691 г. Пак в края на века (1696-1697 г.), в поименен списък на мюсюлмани от категорията евляд-и фатихан в нахия Хоталич, с друго име Селви, на първо място е посочен „самият Хоталич”.[11] Изминало е цяло столетие, откакто село Хоталич е получило ново име – Хисарбей. Тъй като в документа не се споменава Селви, считаме, че става дума именно за него. За обозначаването на Селви с името Хоталич имаме и още един пример: в документ от 1696 г. са отбелязани разходи на покойника Махмуд паша от „град Хоталич и околността”.[12] И тук става дума за употреба на отдавна изоставеното селищно име (то повече от век се употребява само за назоваване на административната единица) вместо Селви. Този „град Хоталич”, заедно с данните на Хаджи Калфа от първата половина на XVII век, са причината през цялата втора половина на ХХ век да бъде утвърден митът за големия градски център Хоталич, предшественик на днешния Севлиево, за отъждествяването му със Селви и най-вече за търсенето му в непосредствена близост до днешния град.

***

Седемнадесетото столетие се оказва благоприятно за демографското развитие на Серви/Селви. Вероятно за това допринася и фактът, че то е административен и съдебен център на района. Селището е със смесено население – повечето мюсюлмани и по-малко християни, но тенденцията е членовете  и на двете общности да се увеличават. Според авариз дефтер от 1642 г. броят на домакинствата, обложени с извънреден данък, е 69 – 57 мюсюлмански и 12 християнски. Около половин век по-рано общият им брой е бил 49, от тях 44 мюсюлмански и 5 християнски. Мюсюлманите живеят в две обособени махали – Юкаръ (Горна) и Ашагъ (Долна). Селището има петъчна джамия и пазар. Забелязва се известно усложняване на социалната и религиозната структура на мюсюлманската община. От религиозните авторитети в началото на века можем да посочим поименно Махмуд, син на Мехмед, който е хатиб и имам, и Исмаил Али – мюезин при джамията; около средата на века хатиб в джамията на касабата Серви е Мустафа ефенди, а Халил ефенди е имам в същата джамия; през 60-те години като имам се споменава Шабан ефенди. Местният мюсюлмански елит включва фигурата на кадията (Мустафа), войводата на казата (вероятно на султанския хас), градския субашия (Юсуф, син на Абдуллах), всички споменати в кадийския документ от 1647 г.

Регистърът за извънредните данъци от 40-те години на века показва известно усложняване на социалната структура на мюсюлманската община, посочени са и конкретни професии, упражнявани от жителите на градчето: един кетхуда (старейшина, пълномощник), един капуджу (страж, еничар), един кассаб (месар) и един бербер. По-голямата част от домакинствата обаче продължават да се препитават главно от земеделие и отчасти със скотовъдство.

Османските документи недвусмислено подсказват за съществуването на мюсюлмански мистици в Серви/Селви през XVII век. Индикации за проникването на идеите на мистичния ислям откриваме още в началото на века, когато в поименен регистър са записани мюсюлмани със следните имена: Пири, Бекташ, Календер, има и един Сейиди (потомък на пророка). Появяват се и еничарите (Мехмед кетхуда, Мехмед капуджу, Хюсеин дервиш – кул – 1642 г.; Мехмед беше – 1647 г.), като техният брой в бъдеще ще нараства доста стремително.

Наличието на мюсюлмански мистици и мистични братства е категорично потвърдено от авариз дефтера от 1642 г., кадийския документ от 1647 г. и пътеписните бележки на Евлия Челеби от 1662 г. В регистъра трима от мюсюлманите са записани като дедета (водачи на мюсюлмани мистици) – Рамазан деде, Вели шах деде Хабиб и Али шах деде Хабиб, а един като Хюсеин дервиш – кул. В кадийския документ се споменава Али Дервиш, а Евлия Челеби пише за Мустафа деде и имам Щабан, които 43 години през деня постели, а през нощта будували. Когато се намирали в духовния свят не разговаряли с никого, не се хранели и не пиели; не обличали забранени дрехи и ползвали само бяла шейска аба, изтъкана от вълната на собствените им овце. „Всички хора на градчето прославят праведността им” – завършва разказа си за своите домакини Евлия Челеби.

Проф. Кр. Мутафова предполага, че градчето най-вероятно се вписва в мрежата от дервишки братства в българските земи по това време, без да конкретизира принадлежността на мюсюлманите мистици. Все пак, поради наличието на дервишко теке в село Малкочево (днес Буря), предпазливо допуска, че може би става дума за бекташии.[13] Данните от Евлия Челеби силно подкрепят това предположение.

Започналият още през XVI век процес на ислямизация набира сила. Сред жителите на Серви/Селви в двата подробни описа се срещат записани както синове на Абдуллах („син на Божия слуга”), така и синове на Абидин, за които в историческата литература е прието, че са нови мюсюлмани, т.е. наскоро приели исляма християни. В началото на века те са 8 на брой глави на домакинства и пълнолетни младежи, а през 40-те години – 6 души, глави на домакинства, съответно 11,4% и 10,5% от регистрираните мюсюлмани.

Тук е мястото да посочим, че в опис-ведомост от 1679-1680 г. на момчетата (гулям), служещи в султанската градина Богазкесен на Анадолския бряг, откриваме името на „Халил от Селви”, който получавал дневно възнаграждение от 5 ½ акчета. Това българско момче, чието име не знаем, е взето като кръвен данък вероятно в началото на 70-те години. Девширмето е само един от многото начини за численото намаление на българската народност в градчето.

Освен по пътя на раждаемостта и ислямизацията на християнско население, мюсюлманите увеличават числеността си и чрез вторичната колонизация (Махмуд Анадоллу, заселник от Анадола), а също и чрез миграцията. Така например от 57 домакинства през 1642 г. 6 (10,5%) са на хайманета (пришълци). Появяват се и еничарите.

За демографското развитие на християнската общност през века данни черпим от няколко джизие регистъра. В началото на столетието (1600[14] и 1619 г.[15]) като платци на този специфичен данък са регистрирани 9 ханета, т.е. домакинства. Интересен факт е, че при първата регистрация 5 от домакинствата на платците на джизие са на пришълци (хайманета). Следващите години (1635[16] и 1639 г.[17]) броят на домакинствата, плащащи този данък, нараства на 12. Този брой на християнските български домакинства се потвърждава и от авариз дефтера от 1642 г. Към средата на века обаче два джизие регистъра от 1643-1644[18] и 1650 г.[19] отбелязват само 5 ханета. Тази стагнация проф. Кр. Мутафова свързва с ускоряването на процеса на ислямизация на християнското население в района по това време, а бихме добавили също и периодичното набиране на еничари. Негативните тенденции в демографското развитие на малката християнска общност са преодолени едва към края на века.

В поименния списък на плащащите джизие жители на Селви от 1691 г. са записани имената на 42 пълнолетни българи с описание на външния им вид и посочване на упражняваната професия. Колко са главите на домакинства не е ясно, защото няма указания за броя на неженените. Все пак спокойно може да се твърди, че броят на християните е нараснал поне три пъти в сравнение със средата на века. Това увеличение безспорно можем да отдадем на заселването на българи от околните села, но продължава и споменатия вече миграционен процес. Сред записаните данъкоплатци има пришълци от Берковица – един, към имената на двама е добавено „сърбин” т.е. придошъл от западните български земи, които са в съседство със сърбите, един е записан като „другоземец”. Допускаме, че през последното десетилетие на века вече може да се е оформила българска махала, но не разполагаме с документални сведения за това. В списъка с имената на данъкоплатците не откриваме свещеник, което не означава, че някой от посочените не е упражнявал религиозна дейност в собствения си дом.

***

В стопанско отношение периодът също е преходен – сред първоначалното изключително земеделско население започват да се появяват и занаятчии, т.е. селището става все повече земеделско и занаятчийско-търговско. Посочихме вече данни в това отношение за мюсюлманската общност през средата на века. Сред все повече укрепващата българска християнска общност този процес също се развива. Наред с овчари, говедари, воловари, земеделци и ратаи започват да се срещат и сапунари, воденичари, дюлгери и гребенари, а това означава, че селището от земеделско, започва да придобива и занаятчийски характер, нещо което съответства на развиващата се градска структура на Серви/Селви.

Наличния изворов материал и неговото интерпретиране позволяват да се направи важния извод, че през XVII век Серви/Селви се налага като административен и съдебен център за селищата от Севлиевското поле и около него. Демографският възход обаче все още не дава възможност за квалифицирането му като пълноценен град, всъщност селището е нещо средно между село и малко градче. Едва към средата на следващия век то вече придобива статута на малък град.

 

---

[1] Ганев, Никифор. Севлиево – произход и име. – Севлиево и Севлиевският край. Том 1. С. 1967, 190.

[2] Кийл. М. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха (XV- XVIII в.): колонизация и ислямизация. – В:Мюсюлманската култура по българските земи. Изследвания. (Съст. Росица Градева, Светлана Иванова). С. 1998, 56-125.

[3] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи за Търново и Търновска каза. В. Търново. 2003, 190-191.

[4] Антонов, Александър. Инфраструктура на овладяното пространство. Османски документи за пътните станции по Диагоналния път (Orta Kol)  от XVI, XVII и XVIII век. – Етнически и културни пространства на Балканите. Част 1. Миналото – исторически ракурси. Сборник в чест на проф. Цветана Георгиева. С. 2008, 209-210.

[5] Андреев, Ст., Хр. Темелски. Подбрани османски документи за Севлиево и Севлиевска каза. Севлиево. 2018, 149-150.

[6] Пак там, 149.

[7] Пак там, 246.

[8] Пак там, 235.

[9] Евлия Челеби. Пътепис. Превод, съст. и ред. Стр. Димитров. С. 1972, 50-54.

[10] Андреев, Ст., Хр. Темелски. Подбрани османски документи..., 217-218.

[11] Пак там, 296-297.

[12] Андреев, Ст. Анотация на османотурски документи за Севлиево и Севлиевска каза. Машинопис. Док. №12, с.7. (НБКМ, Фонд 183 А, а.е.21).

[13] Мутафова, Кр. Ислям и християнство в Севлиево (Серви/Селви) в османската документация от XVI-XVIII век. – Известия на Регионалн исторически музей – Велико Търново, XXXIII2018, 298.

[14] Андреев, Ст., Хр. Темелски. Подбрани османски документи…, 138.

[15] Пак там, 209.

[16] Пак там, 211.

[17] Пак там, 215.

[18] Пак там, 234.

[19] Петров, Петър. По следите на насилието. Том 2. С. 11988, 296.