НАХИЯ И КАЗА ХОТАЛИЧ/СЕРВИ (СЕЛВИ) ПРЕЗ ХVІІ ВЕК

 

НАХИЯ И КАЗА ХОТАЛИЧ/СЕРВИ (СЕЛВИ) ПРЕЗ ХVІІ ВЕК

Най-общо границите на каза Хоталич/Серви (Селви), спадаща към санджак Никопол, се очертават от водосборните райони на река Росица (горно и средно течение), река Видима и река Боазка. Списъкът на селищата, изготвен според регистрите от ХVІІ  век[1], включва 46 села: Али Факихлер[2] (изч.), Акънджилар[3] (дн. Петко Славейков), Бара (изч.), Батошево, Бяла река (дн. Павликенско), Бериево, Богатово, Врабево (дн. Троянско), Гостилица (дн. Дряновско), Градище, Градница, Гъбене (дн. Габровско), Дамяново, Дебнево (дн. Троянско), Дебелцово, Дерели (дн. Горна Росица), Дикенлер[4] (изч.), Добромирка, Доймушлар[5] (неуст., изч.), Душево, Идиллер (дн. Идилево), Кормянско, Крушево Горно, Крушево Долно[6] (изч.), Кючюк Острудж (Малък Острец, дн. Априлци), Ловнидол, Малково[7] (изч.), Малкочлар (дн. Буря), Мананлъ (неуст., изч.), Маров дол[8] (Марово, изч.), Млечево, Мумджулар[9] (изч.), Накшили[10] (изч.), Ново село (дн. Априлци, Троянско/, Рабива (изч.), Рахова (дн. Ряховците), Серви, Сопот[11] (изч.), Сърбие (дн. Малки Вършец), Търхово, Хаджъоглу юрду[12] (изч.), Хадъмлар (дн. Янтра, Габровско), Хирево, Хисарбейли (дн. Яворец), Чадърли Горно (дн. Сенник), Чадърли Долно (изч.). Съществени промени в териториалния обхват на административната единица през следващите векове не настъпват. Малко след средата на ХVІІ век турският пътешественик Евлия Челеби съобщава за 36 добре уредени села в Севлиевска каза. В регистър за събиране на данъците авариз-и дивание и текялиф-и йорфие в нахията Хоталич през 1642 г.[13] и регистър на авариз ханетата в казата Хоталич, с др. име Серви от 1703-1704 г.[14], общият брой на селата е 39. 

Северната граница на казата минава по склоновете на Деветашкото плато и обхваща землищата на селата Малки Вършец, Градище, Дебелцово, Бара, Бяла река и Добромирка. На изток тя се спуска през селата Добромирка, Буря, Гостилица, Янтра, Гъбене. В съседство на север и изток се разпростира територията на голямата каза Търново. Южна граница се явява билото на Стара планина. По това време северните предпланински части са все още слабо населени. Епизодично споменаване имаме само на Кръвеник[15], Селище[16] и Столът[17]. Появяват се новите селища Малък Острец и Ново село. Горното течение на река Видима и землищата на селата Млечево, Дебнево, Врабево, Петко Славейков и Малки Вършец оформят западната граница на казата в съседство с каза Ловеч.[18]  

През ХVІІ век административно-териториалната единица каза с център Серви се утвърждава окончателно. Централното селище придобива все повече градски вид. Населението му се увеличава, в него започват да се заселват и еничари. В различните по вид и предназначение османски документи от XVI до XIX век срещаме да се употребяват термините нахия и каза Хоталич, нахия и каза Серви (Селви). С утвърждаването на Серви за административен център и залязването на село Хоталич (Хисарбей), старото име на второто селище остава само за административната единица. Тъй като в практиката се използват и двете имена, периодично се налага да се прави пояснение: „каза Хоталич, с друго име Серви” – 1643, 1696, 1703 и 1826 г.[19] Едва след средата на ХІХ век името Хоталич изчезва и се налага окончателно това на Селви.

Едновременното използване на термините нахия и каза не бива да ни смущава, защото има логично обяснение на този факт. След завоеванието, с оглед военните нужди на империята, земите от Севлиевския край са организирани в тимарската военно-административна система. Още през ХV век, когато се изготвят първите описи, всяко село или дял от село принадлежи към определен тимар, а тимарите образуват нахии. Всъщност това са старите български феодални владения. Тимарската администрация изготвя регистрите за населението и неговото данъчно облагане. Изпълнителната власт в нахия Хоталич се осъществява от заселилите се в селата спахии и от техния бей. С утвърждаването на казата в градския център се появяват фигурите на субашията и войводата, за което съдим по запазени кадийски документи от средата на века. Градският субашия има полицейско-надзирателни функции и като офицер от спахийската конница следи за спазване на военната дисциплина. Войводата на казата пък е длъжностно лице, което е натоварено със събиране на доходите от султанските хасове и с управлението на държавните приходоизточници. Войвода на хасовете има и в село Бериево (1628 г.)[20]. Тъй като тимарската организация просъществува твърде дълго, употребата на термина нахия срещаме до ХІХ век включително.[21]

След настаняването на кадия в Серви към края на ХVІ век административно-териториалната единица все по-често започва да се нарича каза или кадилък, като двата термина са равнозначни. За разлика от субашията и войводата, които произхождат от военната класа и представляват изпълнителната власт на султана, кадията произхожда от улема (религиозната класа) и представлява юридическата власт на султана. Неговата фигура е изключително важна. Като съдия той прилага шериата. В различни документи от това време срещаме: „шериатския съд на касабата Серви”[22] или „ищецът се оплакал в градския меджлис,”[23] т.е. в градския съвет.

Освен това кадията организира изпълнението на кануна (гражданския закон), т.е. на административните и финансовите нареждания на султана. Докладва на правителството за всяко незаконно действие от страна на местната администрация. Сред многообразните документи намираме такива, от които става ясно, че той упражнява контрол при разпределението и събирането на данъците; проверява войнуците и глобява нередовните от тях; осигурява доставката на овце за столицата; обезпечава военните походи с нужните припаси и др. Споменатите задължения на кадията го определят като главен контролен орган на централната власт, имащ изключително важното право на пряк контакт със султана.[24] Кадията на Серви, както разбираме от Евлия Челеби, е от най-ниската степен, т.е. получавал по 60-80 акчета възнаграждение на ден. За съседните кази Казанлък, Ловеч и Плевен той казва: „една почтена каза със 150 акчета заплата на кадията”, а самото Серви нарича „градчето”[25].

Освен разгледаните два термина през ХVІІ век срещаме в употреба и трети: вилает. Този термин се използва от службата, която администрира поголовния данък (джизие) и следователно става дума за финансов, а не за административен район.[26] Според създадената организация за събиране на джизието съществува големият вилает Търново, включващ в състава си каза Търново и каза Хоталич. В поредицата запазени кратки джизие регистри за първата половина на века винаги се използва формулата „Каза Хоталич, спадаща към вилаета Търново”. Някъде в началото на 60-те години зависимостта от Търново отпада и до времето на данъчната реформа през 1690-1691 г. съществува вилает Хоталич, отделно от Търново. Ето и няколко примера: през 1664-1665 г. в джизие регистър е записано: „вилает Хоталич”; това обозначение срещаме и през 1688-1689 г.[27]

Каза Хоталич към Търново, или вилает  Хоталич, включват следните селища с християнско българско население, плащащо джизие данък: Селви, Долно Крушево, Търхово, с друго име Доганджи, Дебелцово, Богатово, Малково, Душево, Градница, Марово, Рахово, Дебнево, Млечево, Бериево, Батошево, Добромирка, Гостилица, Дамяново, Ловнидол, Долно Крушево, Кормянско, Бяла река, Хирево. Селата Гъбене, Рабива и Сопот се появяват в регистрите след 1643-1644 г., а Ново село чак в регистъра от 1691 г. Неизвестното Селван фигурира само един път в регистър от 1635 г.[28]

Джизие-вилаетът има свои собствени граници, които не винаги отговарят на територията на нахията или казата. Така например селата Гъбене и Врабево няколко пъти се срещат записани във вилает Ловеч, а Кръвеник, Столът и Улюфеджилер (Дерели, дн. Горна Росица)  в каза Търново на вилает Търново. Село Бяла река откриваме към неизвестното село Долинче от каза Плевен. Селата Рабива, Сопот и Нова село просто липсват в някои от регистрите. Смесването на границите на казите и вилаетите  и случаите на „скитащи села” се нуждае от внимателно проучване според холандския историк Махиел Кийл.[29]

Проф. Кийл споменава и друг проблем: т.нар. „административни острови”.[30] Става дума за селища от една нахия, които се намират в подчинение на друг по-далечен административен център. Такъв случай имаме през 1628 г., когато в документ е посочено: „Ахмед чауш, войвода на хасовете в Бериево, Търновска каза”.[31] От някои регистри изчезва село Букурово. То е султански хас и вероятно смяната на поземления режим – от обикновен тимар в султански хас, е причината за внезапното изчезване от обикновените данъчни регистри и причисляването към друга административна единица. По същата причина и вакъфското село Малък Острец липсва от регистрите. Този проблем също се нуждае от по-задълбочено проучване. 

 

---

[1] Кийл. М. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха (XV- XVIII в.): колонизация и ислямизация. – В: Мюсюлманската култура по българските земи. Изследвания. (Съст. Росица Градева, Светлана Иванова). С. 1998, 56-125; Ковачев, Р. Нахията Хоталич в началото на ХVІІ век – селища, население, елементи от стопанското развитие. – В: Институт за балканистика. Studia balcanica 23. Изследвания в чест на чл.-кор. професор Страшимир Димитров. С. 2001, 279-283; Андреев, Ст., Хр. Темелски. Подбрани османски документи за Севлиево и Севлиевска каза. Севлиево. 2018, 134-302.

[2] За него повече вж. Недялков, П., М. Макавеев. Село Петко Славейков. Минало и настояще. Севлиево. 2011, с.129-133.

[3] Пак там.

[4] Вероятно югоизточно от село Петко Славейков.

[5] Недялков, П. Исторически очерци за миналото на селищата от Севлиевска община. Севлиево. 2012, 218.

[6] Жителите му се разселват към Севлиево и Горно Крушево в края на XVIII и началото на XIX век. Намирало се вдясно от пътя Севлиево-Крушево в местността Юртлука.

[7] Жителите му се разселват към Севлиево и в други посоки в края на XVIII и началото на XIX век. Намирало се на юг от Севлиево в обширно поле отляво на река Видима преди вливането ѝ в река Росица.

[8] Жителите му се разселват в края на XVIII и началото на XIX век. Намирало се между селата Бериево и Дамяново.

[9] Основано от домакинства, отделили се от село Хисарбей (днес Яворец).

[10] На 2 км североизточно от село Сенник.

[11] Изчезнало село, което се намирало близо до Сухиндол.

[12] В района на селата Идилево и Янтра.

[13]Радушев, Евг., Ковачев, Р. Опис на регистри от Истанбулския османски архив към Генералната дирекция на държавните архиви на Република Турция. С. 1996, с. 43-44.

[14] Пак там.

[15] Записано е като Искравеник с пет ханета в джизие дефтер от 1619 г., но не към каза Хоталич, а към каза Търново, вилает Търново. Вж. Стойков, Р. Български селища с населението им в турски регистри за джизие от XVII век. - Известия на държавните архиви, т. 8, 1964,  148.

[16] Записано е с един войнук в подробния регистър от 1528-1529 г. Вж. Йорданов, Кр. Селищата с войнушко население в Севлиевския край през първата половина на XVI век. Статията предстои да бъде публикувана в сборника „430 години от основаването на град Севлиево”. Благодаря на автора за предоставените ми данни за подробния войнушки регистър от 1528-1529 г.

[17] Записано е като Истолче с един войнук в подробния регистър от 1528-1529 г. Вж. Йорданов, Кр. Селищата … Записано е и като Босна Мехмед Истолник в джизие регистър от 1635 г. към каза Търново, вилает Търново.  Вж. ТИБИ, т. 7, с. 394.

[18] Р. Ковачев в изследването си за нахия Хоталич в началото на ХVІІ век (с. 267) дава по-широки граници, включвайки землищата на селата Горско Сливово, Крамолин, Коевци  и Агатово на север, с което не можем да се съгласим. По това време те са в състава на каза Търново. Село Габрово също е посочено към каза Хоталич/Селви, факт който се потвърждава от Евлия Челеби и няколко нови регистъра.

[19] Архивите говорят. Турски извори за българската история. Т. 13, С. 2001, с. 143; Радушев, Евг., Ковачев, Р. Опис на регистри от Истанбулския османски архив към Генералната дирекция на държавните архиви на Република Турция. С. 1996, с. 46-47, 38-41; Ковачев, Н. Селището предшественик на Севлиево. – в. Балканско знаме, 1960/бр. 100.

[20] Недков, Б. Османо-турска дипломатика и палеография. Т. 2. Документи и речник. С. 1972, 126, док. №53.

[21] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи за Търново и Търновска каза. В. Търново. 2003, 22; Иналджък, Х. Османската империя. Класическият период 1300-1600. С.2006, с. 118-9; Ковачев, Р. Опис на Никополския санджак от 80-те години на 15 век. С. 1997, 40-41; Стойков, Р. За някои неясноти и грешки в поселищната ни литература. – Исторически преглед, г. XV, 1959, кн. 1, 105; Кийл. М. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха (XV- XVIII в.): колонизация и ислямизация. – Хора и селища в България през османския период. С. 2005, 381-382 – пише за нахия Хоталич още през 1479 г., с което не можем да се съгласим, тъй като наличните документи не потвърждават едно такова становище.

[22] Андреев, Ст., Хр. Темелски. Подбрани османски документи за Севлиево и Севлиевска каза. Севлиево. 2018, 235-236.

[23] Пак там.

[24] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи ...  с. 25; Иналджък, Х. Османската империя ... с. 106, 119

[25] Евлия Челеби. Пътепис. Под ред.на Страшимир Димитров. С. 1872, 50-54. 

[26] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи ...  с. 23;  Кийл, Махиел. Хора и селища ...  с. 381-382.

[27] Опис на джизие регистри, запазени в ориенталския отдел на НБКМ. С. 1983.

[28] Андреев, Ст., Хр. Темелски. Подбрани османски документи …, 212.

[29] Кийл, Махиел. Хора и селища ...  с. 382.

[30] Пак там, с. 224.

[31] Недков, Б. Османо-турска дипломатика и палеография. Т. 2. Документи и речник. С. 1972, с. 126.