СЕВЛИЕВСКИТЕ ДОБРОВОЛЦИ В МАКЕДОНО-ОДРИНСКОТО ОПЪЛЧЕНИЕ 1912-1913

 

СЕВЛИЕВСКИТЕ ДОБРОВОЛЦИ В МАКЕДОНО-ОДРИНСКОТО ОПЪЛЧЕНИЕ 1912-1913

(110 години от славните победи на Македоно-одринското опълчение и приносът на севлиевци)

 

ФОРМИРАНЕ НА МАКЕДОНО-ОДРИНСКОТО ОПЪЛЧЕНИЕ

Македоно-одринското опълчение е създадено на 23 септември 1912 г. в навечерието на Балканската война, само няколко дни след обявяването на всеобща мобилизация. Въодушевлението и ентусиазма на българския народ от предстоящата война силно впечатлили чуждите кореспонденти. Един френски журналист написал в своята кореспонденция: „Този народ чака да се бие, както се чака голям празник“.[1]

За командир на Македоно-одринското опълчение е назначен генерал-майор Никола Генев, родом от Севлиево, член на революционния комитет в града по време на Априлското въстание 1876 г., доброволец в Българското опълчение през Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. и участник в Сръбско-българската война 1885 г. Негов заместник е подполковник Александър Протогеров, а началник на щаба – майор Петър Дървингов.

За кратко време до края на месец септември са формирани първите шест дружини от доброволци, а в началото на месец октомври и още нови шест дружини, всичките носещи имената на градове герои от националноосвободителните борби в Македония и Тракия. Създаден е и Щаб на партизанските чети, които са доста на брой, като една част от тях са зад граница, а други се създават на територията на България.

Във военните архиви[2] като постъпили в опълчението още в деня на обявяване на мобилизацията – 17 септември, се водят генерал-майор Никола Генев, Иван Асенов Димитров (четник в четата на Георги Занков), родом от Севлиево, Иван Събев (артист), също от Севлиево, и Йордан Иванов от село Дебелцово. От 18 до 25 септември се записват още 6 доброволци. Всъщност тези патриоти, намиращи се най-вероятно по това време в София, стават бойци от опълчението още преди то да е създадено официално. От Севлиево, с телеграма от 19 септември, председателят на местния комитет д-р Дандолов пита: „Съобщете телеграфически кога да тръгват тукашните македонци и къде да се събират“.[3] С друга телеграма от 9 октомври началник щабът на опълчението майор Дървингов разпорежда на председателя на дружество „Юнак“ в Севлиево: „Да тръгнат стъкмени юнаците-легионери без подлежащия набор.“[4] На 1 октомври се явяват 4 доброволци, на 2 октомври – 6, а до 23 число на същия месец – още 12 души. Общо числото на доброволците от Севлиевска околия достига до 45 души: 25 от града и 20 от селата. Най-голям брой опълченци постъпват от селата Ряховците – 5, Сухиндол – 3, Батошево - 3, Горско Косово – 2, и по един от Дамяново, Душево, Идилево, Дебелцово, Добромирка, Сенник и Шумата.

По дружини доброволците се разпределят както следва: 1-а Дебърска и 3-а Солунска – по 7 души; 12-а Лозенградска – 5; 5-а Одринска – 4; 4-а Битолска, 10-а Прилепска и 11-а Серска – по 3; 2-а Скопска – 2; 7-а Кумановска, 8-а Костурска и 9-а Велешка – по 1. Споменатите 5-ма доброволци в Лозенградската дружина, която се сформирала в град Бургас, би следвало да са членове на дружество „Юнак“, тъй като първа рота на дружината, наричана Юнашки легион, включвала в редовете си 205 души, членове на юнашката гимнастическа организация. Втора рота били само арменци, а трета – членове на македоно-одринското братство в града.

В партизанските чети на Георги Занков, подпоручик Лефтеров и Сборната партизанска рота са записани двама доброволци от Севлиево и един – от село Шумата. Към щаба на опълчението е разпределен 17-годишният Никифор Генев, син на генерал-майор Никола Генев, в лазарета служи Петър Кереметчиев от Севлиево, а Димитър Атанасов от село Батошево е в продоволствения транспорт.

Най-млад сред доброволците е Никифор Генев. В групата на опълченците от 20 до 29 години влизат 20 души, като най-много са 23-годишните – 5, и 22-годишните – 4. По един доброволец има на 32, 34, 46 и 50 години. Най-възрастен е 50-годишният Андрея Николов от село Горско Косово.

Образованието на доброволците е най-различно: 4-то отделение са завършили 3 души, 1-ви и 2-ри клас – по двама, 3-ти клас – един, завършено основно образование имат 4 души, средно – 1, и висше – 2. Висшистите са зъболекар и агроном.

Голямо е разнообразието при професиите на опълченците: работник-1; земеделец –2; градинар-1; дюлгер-2; кожар-1; табак-1; шлосер-1; печатар-1; хлебар-1; търговец-2; артист-1; агроном-1; учител-2; зъболекар-1. При всички разгледани до тук показатели данните са непълни поради липса на достатъчно сведения в личните досиета на постъпилите в дружините и четите на Македоно-одринското опълчение. Независимо от това показателите за възраст, образование и упражнявана професия са достатъчно убедителни да направим извода, че делото за освобождение на поробените братя в Македония и Тракия е възприето като дело всенародно. Почти всички доброволци са редови бойци, с изключение на подпоручик Иван Досев от село Батошево, офицерските кандидати Никола Пушкаров и гимназиалния учител Христо Янков, и двамата от Севлиево.

Отначало доброволците не разполагат с оръжие, поради което се набляга на занятията по строева, тактическа и физическа подготовка. Към огнева подготовка се пристъпва едва през средата на месец октомври, когато са доставени станоци, мишени и други необходими пособия. В последните дни на октомври опълченците са снабдени с оръжие в Търново сеймен (днес Симеоновград), Лозенград и Бабаески. Недостига офицерски кадър, няма униформи. Всички тези въпроси се решават в хода на започналата война с Османската империя.

 

НА ФРОНТА СРЕЩУ ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ

Дружините на опълчението се отправят към Източния фронт на 17 октомври и вземат дейно участие в боевете за освобождаване на Източни Родопи и Беломорска Тракия.

В началото на месец ноември започва настъпление към Гюмюрджина. Има сражения с турски войски при Местанлъ и Саранлъ, последвани от превземането на Фере. Застигнат е неприятеля при вододела на Родопите. Следват сраженията при Малгара, Балкан Тореса и завладяване на Гюмюрджина. По пътя си опълченците помитат малки и по-големи турски части. След кратка почивка в Гюмюрджина започва преследване на неприятеля към Дедеагач.

3-а Солунска дружина в състава на Малградския отряд взема участие във втория бой при Малград на 11 ноември. Опълченците се сражават храбро и самоотвержено. В боя загиват командирът на 1-а рота подпоручик Иван Досев[5], родом от село Батошево, 46-годишен, и още двама офицери; ранени са 8 опълченци.

В боя при Фере (13-15 ноември) противникът е притиснат към блатата на река Марица. С решителни действия корпусът на Явер паша е обграден до село Мерхамлъ и е принуден да капитулира. Пашата лично предава сабята си на генерал-майор Н. Генев, който му я връща. Пленниците са повече от 11 000 души, всичко две дивизии. Голямото количество оръжие е поверено за охрана на две опълченски дружини. В сражението на 13 ноември, по време на разузнаване и попадане на засада, загиват подпоручикът от руската армия Порфененко, доброволецът Никифор Генев[6], син на генерал-майор Генев, и един конен стражар; ранени са 5 бойци.

На царица Елеонора, която е подарила на опълчението знаме, е изпратена телеграма: „Вчера, 15 ноември, 2-а и 3-а македоно-одрински бригади взеха най-деятелно участие при обкръжаването и пленяването на корпуса на генерал Явер паша. Пред развятото знаме, подарено от Ваше Величество, дефилираха пленени 1 генерал, 3 полковници, 243 офицери, 9363 долни чинове и огромно количество военни припаси и трофеи. Фере, 16 ноември, генерал-майор Н. Генев“.[7]  На следващия ден царицата с телеграма им пожелава още по-големи победи и отличия.

На 16 ноември опълченците отдъхват в град Фере. Времето е дъждовно и хладно. През деня е организирано погребението на доброволеца Порфененко, доброволеца Никифор Генев и конния  стражар Мито Младенов, паднали в боя при Фере на 13 ноември за свободата на отечеството. Раздялата с покойниците, млади хора, е тежка и трогателна. Генералът понася загубата твърдо.[8]

Следващите дни една дружина остава за гарнизон в Дедеагач, друга за охрана на ж.п. линията при Софлу, а останалите се насочват към Димотика, където ще чакат нови заповеди. Междувременно участват в преследване на турски чети и башибозуци около Бунархисар и Виза, обезоръжаване на местното турско население, конвоиране на пленници, товарене трофеите на вагони, прибиране на всичкия пленен добитък - повече от 2000 глави.

В град Димотика върлува холера, поради което командването на опълчението взема необходимите предпазни мерки. Тук, на Булаирския фронт, доброволците от Македоно-одринското опълчение вземат дейно участие в сраженията срещу турската армия в края на месец ноември. В първия бой при Шаркьой (28 ноември) се отличава ротният командир на 4-а рота от 4-а Битолска дружина кандидат-офицерът Никола Пушкаров[9] от Севлиево, който показал голямо хладнокръвие и неустрашимост и през всичкото време на сражението бил между своите хора във веригата. Във втория бой при Шаркьой (30 ноември) участват 2-а и 4-а роти на Битолската дружина и 1-а рота от Солунската дружина. Турците са около 2000 души, докарани с параход и по суша от Галиполи. Като особено отличили се в сражението в журнала на дружината са посочени: командирът на 1-и взвод от 1-ва рота на 3-а Солунска дружина Ненчо Тошев[10] от Севлиево и командирът на 2-и взвод от 1-а рота на същата дружина Харалан Касабов,[11] също от Севлиево. Пушкаров и Тошев са отличени с орден „За храброст“ 4 степен, а Касабов – с кръст „За храброст“ 4 степен.

Към 5 декември на фронта на Кърджалийския отряд, към който се числи и Македоно-одринското опълчение, царува спокойствие, примирието е установено по целия фронт. През първите 10 дни на декември към Кърджалийския отряд се присъединяват 1-а Дебърска дружина, 2-а Скопска дружина и 3-а рота на Битолската дружина. Така цялото Македоно-одринско опълчение се оказва в състава на отряда под командата на генерал-майор Генев. 

На 10 декември с телеграма от Главната квартира се съобщава, че главнокомандващият е наградил началника на Кърджалийския отряд генерал-майор Генев с военния орден „За храброст“ 3 ст., за постигнатите бляскави успехи и ценни заслуги към отечеството от страна на поверения му отряд. Генералът благодари на всички чинове за тяхната самоотвержена, достойна, добросъвестна и полезна служба.[12]

През декември Кърджалийския отряд напускат всички военни части, които не са свързани с опълчението и към нова година остава в употреба само названието Македоно-одринско опълчение. Доброволческите дружини се съсредоточават между село Айнарджик, град Родосто и Мраморно море на квартири.

Началото на втория период на войната заварва опълчението още необлечено, необучено, но затова пък искрено въодушевено да се бори на живот и смърт за свободата на отечеството. Към края на месец януари примирието е нарушено. Водят се сражения при село Платана (22 януари) и град Шаркьой (23 януари), който е превзет. Доброволците се отличават с висок дух и самоотверженост в сраженията, има убити и ранени. Следващите дни османското командване стоварва десант на северния бряг на Мраморно море в тила на 7-а пехотна Рилска дивизия, блокираща Галиполския полуостров. Османските части настъпват и срещат до Шаркьой две дружини от опълчението, които въпреки численото преимущество на противника успяват да се задържат в града до вечерта, след което организирано отстъпват. На брега слизат още турски войски, поради което командването прехвърля към района основните части на Македоно-одринското опълчение и други части. Следващите дни противникът е принуден да отстъпи и с корабите да се прехвърли отново в Галиполи.

Към 29 януари военните операции са преустановени. Започва усилена строева подготовка, единично обучение, маршировка, отдаване на чест, стегната военна походка, пеене на песни в строй и т.н. Всичко това за да могат да видят братята македонци славната българска войска. По-голяма част от пролетта опълчението прекарва на брега на Мраморно море в празненства, тържества и упоение от победите на българското оръжие, и от надеждите, които тия победи възбуждат в душите на всички. Тук се посреща и новината за падането на Одрин на 13 март.

В Шаркьой е построена братска обща гробница с парк-градина, в която са положени останките на 109 души опълченци, синове на Македония и Тракия, едно свято място за поклонение. Защото тук славните опълченци отбиват десанта на Хуршид паша и Енвер бей. Тук през април идва и началникът на опълчението със своя щаб на поклонение.[13]

От партизанските чети и нови доброволци се формират още три македоно-одрински  дружини през февруари и март – 13-а Кукушка, 14-а Воденска и 15-а Щипска.

В щаба на Македоно-одринското опълчение се получава заповед по действащата армия №70, с която се произвеждат в запасни подпоручици от 1 януари 1913 г. следните чинове от опълчението: от 3-а Солунска дружина офицерският кандидат Христо Янков[14] и от 4-а Битолска дружина офицерският кандидат Никола Ганчев Пушкаров.[15] На 19 май е произведен в чин запасен санитарен офицерски кандидат  зъболекарят Дандолов,[16] считано от 16 май 1913 г.

 

ПРИНОСЪТ НА ПАРТИЗАНСКИТЕ ЧЕТИ

Партизанските чети, които общо са 59 на брой, навлизат в Македония в началото на месец октомври и оказват сериозна помощ на сръбската и гръцката армии. Според дадената номерация четата на Георги Христов Занков е записана под №10. Тя действа в района на Серско, брои 24 души, които първоначално са въоръжени с 10 пушки. В състава на тази чета от 17 септември е 29-годишния севлиевец Иван Асенов Димитров.[17]

От 5 до 7 октомври четата на Занков и още няколко други чети освобождават град Банско и оказват отпор на турските сили, идващи откъм Мехомия. Трима четници загиват, взети са 18 пушки като трофеи. В града е устроен тържествен водосвет, българското знаме се развява на високата 35-метрова кула. Настъплението продължава и в следващите дни заедно с една дружина от 39-и полк освобождават град Неврокоп, където са посрещнати радушно от местното население. След престрелка с турски войскови части на 24 октомври четата на Занков, която е в авангарда на Родопския отряд, влиза в град Сяр (Сер, Серес), където взема трофеи 4 локомотива, 150 вагони и 4 картечници. Установява се българска военно-административна власт с комендант Занков. По-късно в спомените си той пише: „Негово Царско Височество престолонаследника Борис мина през град Серес, вече завзет от мене и го преведох през града и го съпроводих за Драма, вън от Серес“.[18]

Чета №41 на подпоручик Лефтеров е разположена в района на Дойранско и Поройско. Тя започва да действа с 60 пушки и достига до 91 човека. Съставена е главно от войници от 8-и Приморски полк. В списъка на тази чета откриваме 34-годишния Христо Петров[19] от село Шумата, без да знаем кога точно е постъпил в нея. Същият се е числил впоследствие във 2-а рота на Кюстендилската дружина (по-късно Кумановска дружина) и в нестроева рота на 7-а Кумановска дружина. Като имаме предвид, че в Кюстендил дружината се формира на 1 октомври, а на 9 октомври в София се преименува в Кумановска, можем да предположим, че в четата на подпоручик Лефтеров е бил само през месец септември. Поради това няма да проследяваме бойния път и подвизите на четниците на подпоручик Лефтеров.

В сборната партизанска рота служи Христо Стефанов[20] от Севлиево. Тя е организирана на 18 май 1913 г., а личният състав е утвърден на 3 юни. Ротата действа в районите на Воден, Лерин и Солун, като съставът ѝ включва 17 чети с 309 четници. Стефанов първоначално бил доброволец в 10-а Прилепска дружина.

 

НА ФРОНТА СРЕЩУ НЕВЕРНИТЕ СЪЮЗНИЦИ

В навечерието на Междусъюзническата война Македоно-одринското опълчение влиза в състава на 4-а армия и е дислоцирано северно от град Кочани. През месец май тук се появява холерата. Първите заболявания са регистрирани в 4-а рота на 10-а Прилепска дружина, която е дошла от Сяр, а също така има няколко случая и в други дружини. Лекар на Прилепската дружина е д-р Дандолов. Към 16 юни, началото на военните действия срещу сърбите, болните от холера опълченци са 90 души, от които 22 умират. С решителната намеса на медицинския персонал холерната епидемия при опълченците скоро е ограничена.

Военните действия срещу сръбските войски започват на 16 срещу 17 юни. На опълченците е заповядано да настъпят към връх Султан тепе и да го превземат. Опитите за завладяване на Султан тепе и Парадли продължават и през втория ден от сражението. Сръбската позиция е сериозно укрепена и предпазена от телени заграждения, които опълченците трябва да преодолеят. Скопската дружина, която е съсредоточена при връх Емирица, разгъната в боен ред с две роти в първа линия и една във втора, минава Злетовската река и започва настъпление по склона към неприятелските окопи, непрекъснато държани под сполучливия огън на батареите. Към 14.30 дружината се понася към неприятеля, разстроен от артилерийския огън и с атака заема предния му окоп, а след това и втория окоп в ръжта, като останал третия окоп на 100 крачки в дясно. Тук от пленник опълченците узнават, че сърбите са получили три полка подкрепления. Към 18.30 часа противникът се раздвижил, имало опасност от обкръжаване и затова командирът заповядал бавно отстъпление към Връшник. Дружината дала през този ден 18 убити и 71 ранени. Тук е ранен Иван Атанасов Цонков,[21] 23-годишен земеделец от Севлиево, 1-а рота на 2-а Скопска дружина.

На 23 юни опълчението отстъпва организирано към Баня чука. Този ден, при съприкосновение с противника, загива опълченецът Стефан Никифоров Деливуйчев,[22] от Севлиево, от 1-а рота на 12-а Лозенградска дружина. Същият ден при Драмча, Царевоселско, почива от холера Стефан Илиев Нойков от Севлиево, 1-а рота на 12-а Лозенградска дружина.

В края на юни и началото на юли дружините на Македоно-одринското опълчение се укрепяват на позиции при Драмча. Холерната епидемия продължава да върлува. Разгаря се Калиманската битка, в хода на която опълчението взема участие в боевете при Редки буки, Парадли, Султан тепе, Пониква и Говедарник.

Първата атака на сърбите срещу връх Говедарник на 8 юли е отбита. Сражението започва рано сутринта с ожесточена артилерийска и пушечна стрелба. Неприятелят е прикован на позициите си и всичките му опити да се вдигне в атака са задушавани в зародиш. Загубите са големи – 6 офицери и 230 опълченци са убити и ранени. В битката при Говедарник и река Каменица е ранен Рачо Рачев Станев[23] от село Добромирка, от 2-а Скопска дружина. Въпреки загубите опълченците задържат позициите си.

На следващия ден ожесточеното сражение продължава. Сръбската атака срещу връх Говедарник отново е отбита. На десния фланг по склона на върха е разположена 5-а Одринска дружина. По обед боят е в разгара си. Атаката, която започва с викове „напред, на нож“ и „ура“, завършва успешно. В кървавото двудневно сражение опълченците се сражават смело и себеотрицателно, осъществяват бляскава контраатака, с което записват имената на Говедарник и Цера със златни букви в историята на Македоно-одринското опълчение, наред с тези от Малгара, Шаркьой и редица други. Всяко едно от тези имена съхранява спомена за падналите герои, за неимоверните усилия за победа и извоюване на свободата. Тук на 9 юли загива Димитър Хараланов Войводов[24] от Севлиево, 1-а рота на 12-а Лозенградска дружина. Ранен е 23-годишният Стефан Георгиев,[25] търговец от Севлиево, от 1-а Дебърска дружина. Дружината дава 2 убити и 24 ранени. Особено големи са загубите на Одринската дружина – 92 убити и 27 ранени. В списъка на ранените в сражението при Говедарник откриваме имената на 24-годишния Иван Д. Станчев[26] от село Сухиндол, 3-а рота на същата дружина, и на подпоручик Христо Янков,[27] командир на 2-а рота на Солунската дружина, гимназиален учител от Севлиево. В същия ден се поминал от холера подпоручик Никола Ганчев Пушкаров.[28]

В злополучната война с бившите си съюзници България губи и е принудена да отстъпи територии, населени с българи. Противоречията не са решени, поради което знамената са свити за по-добри времена.

След подписването на мира идва заповед опълчението да бъде ариергард на цялата армия до изтеглянето на всички обози. На 2 август доброволците потеглят с горчивина в душите към границата на България. Вали ситен дъжд: майка Македония плаче неутешимо за своите верни синове!

В София опълчението е посрещнато триумфално. Начело с цар Фердинанд то дефилира сред множеството посрещачи, които го акламират и обсипват с цветя и венци. При трети полицейски участък е издигната триумфална арка, на която са описани всичките му победи. Кметът на София държи приветствена реч, в която казва: „Столицата на България посреща синовете на Македония, като свои синове и се гордее от техните славни дела… Македонио! Ако те забравя, гласът ми да онемей!“[29] Царят награждава началника на опълчението с високия орден „Св. Александър“ II степен, а на всички опълченци благодари от свое име и от името на България.

Повечето от севлиевските доброволци са демобилизирани на 10 август 1913 г.

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Македоно-одринското опълчение просъществува малко повече от една година. За това време през него преминават 14 670 доброволци, почти всичките записани като българи, повечето родом от Македония и Одринска Тракия. Сред 2 512-те доброволци от Царство България са имената и на 45 предимно млади мъже от Севлиевска околия, които не са служили в редовната армия към този момент. Севлиевци има във всичките 12 дружини на опълчението, в три от партизанските формирования, в лазарета и в продоволствения транспорт. Началник на Македоно-одринското опълчение е генерал-майор Никола Генев от Севлиево. Четирима от доброволците оставят костите си по бойните полета на Беломорска Тракия и Македония, петима са ранени, от холера почиват двама. За проявена храброст по време на сраженията са наградени: с бронзов медал – 1; кръст „За храброст“ IV степен – 3; орден „За храброст“ IV степен – 12; орден „За храброст“ III степен – 1; орден „Св. Александър“ II степен – 1.

 

генерал-майор Никола Генев - командир на Македоно-одринското опълчение

подпоручик Иван Досев - командир на 1-а рота от 3-а Солунска дружина; загинал на 11 ноември 1912 г.

 

запасен санитарен офицерски кандидат д-р Иван Дандолов - лекар на 10-а Прилепска дружина

Никифор Н. Генев - син на генерал-майор Никола Генев; доброволец при щаба на МОО; загинал в боя при Фере

СПИСЪК НА ДОБРОВОЛЦИТЕ В МАКЕДОНО-ОДРИНСКОТО ОПЪЛЧЕНИЕ ОТ СЕВЛИЕВСКА ОКОЛИЯ 1912-1913

ГРАД СЕВЛИЕВО

Асенов, Стефан – Севлиево; 1-а рота на 4-а Битолска дружина; неизвестно-11.08.1913 г.

Войводов, Димитър Хараланов – Севлиево; 1-а рота на 12-а Лозенградска дружина; 16.10.1912-9.07.1913 г.; убит.

Генев, Никола – Севлиево; началник на МОО; 17.09.1912-1.10.1913 г.; орден „За храброст“ III ст.

Генов, Никифор Н. – 17-годишен, ученик в Трета мъжка гимназия - София; Севлиево; Щаб на МОО; неизвестно-13.11.1912 г.; убит при гр. Фере.

Георгиев, Стефан – 23-годишен; Севлиево; търговец; 2 клас; 1-а рота на 1-а Дебърска дружина; 21.09.1912-10.08.1913 г.; ранен на 9.07.1913 г.; орден „За храброст“ IV ст.

Дандолов, Иван – 27-годишен; Севлиево; зъболекар; висше образование; нестроева рота на 10-а Прилепска дружина; 16.10.1912-неизвестно; кръст „За храброст“ IV ст.

Деливуйчев, Стефан Никифоров – Севлиево; 1-а рота на 12-а Лозенградска дружина; неизвестно-23.06.1913 г.; убит.

Димитров, Ив. Асенов Хр. – 29-годишен; Севлиево; четата на Георги Занков; 17.09.1912-22.12.1913 г.

Индиян, Христо Ст. – 25-годишен; Севлиево; работник; основно образование; 2-а рота на 10-а Прилепска дружина; 23.10.1912-неизвестно; орден „За храброст“ IV ст.

Йонков, Димитър Иванов – 23-годишен; Севлиево; 3-а рота на 6-а Охридска дружина; 1.10.1912-10.08.1913 г.; орден „За храброст“ IV ст.

Касабов, Харалан – 26-годишен; Севлиево; шлосер; 1 клас; 1-а рота на 3-а Солунска дружина; 3.10.1912-26.09.1913 г. кръст „За храброст“ IV ст.

Кереметчиев (Керемекчиев), Петър – Севлиево; Лазарет – МОО; 10.12.1912-10.08.1913 г.

Константинов, Димитър – 22-годишен; Севлиево; печатар; 2 клас; 2-а рота на 12-а Лозенградска дружина; 15.10.1912-неизвестно; орден „За храброст“ IV ст.

Нойков, Стефан Илиев – Севлиево; 1-а рота на 12-а Лозенградска дружина; неизвестно-23.06.1913 г.; починал от холера при Драмча, Царевоселско.

Павлов, Иван Д. – 32-годишен; Севлиево; 1-а рота на 5-а Одринска дружина; 2.10.1912-10.08.1913 г.

Пашков, Иван – 23-годишен; Севлиево; кожар; 1-а рота на 11-а Серска дружина; 19.09.1912-10.08.1913 г.

Петров, Димитър Николов – 22-годишен; Севлиево; градинар; 4 отделение; 1-а рота на 2-а Скопска дружина; 20.09.1912-18.06.1913 г.; заболял.

Петров, Петър Н. – Севлиево; 2-а рота на 11-а Серска дружина; 14.06.1913-2.07.1913 г.

Пушкаров, Никола Ганчев – 25-годишен; Севлиево; 4-а рота на 4-а Битолска дружина; 4-а рота на 2-а Скопска дружина; неизвестно-9.07.1913 г.; орден „За храброст“ IV ст.

Радоев, Петър Т. – Севлиево; 1-а рота на 12-а Лозенградска дружина; 16.10.1912-неизвестно.

Стефанов, Христо – Севлиево; 2-а рота на 10-а Прилепска дружина; Сборна партизанска рота – МОО.

Събев (Събов), Иван – 20-годишен; Севлиево; артист; 3 клас; 2-а рота на 3-а Солунска дружина; 17.09.1912-10.08.1913 г.; бронзов медал.

Тошев, Ненчо Илиев – 24-годишен; Севлиево; табак; 1 клас; 1-а рота на 3-а Солунска дружина; 3.10.1912-неизвестно; орден „За храброст“ IV ст.

Цонков, Иван Атанасов – 23-годишен; Севлиево; земеделец; 4 отделение; 1-а рота на 2-а Скопска дружина; 1.10.1912-неизвестно; ранен на 18.06.1913 г.; орден „За храброст“ IV ст.

Янков, Христо Ив. – Севлиево; гимназиален учител; 2-а рота на 3-а Солунска дружина; 6.10.1912-неизвестно; ранен на 9.07.1913 г.; орден „За храброст“ IV ст.

 

СЕЛА

Андреев, Иван – с. Сухиндол; хлебар; 1-а рота на 11-а Серска дружина; 8.10.1912-неизвестно.

Атанасов, Димитър – 46-годишен; с. Батошево; местоживеене гр. Бяла Слатина; учител; средно образование; продоволствен транспорт – МОО; 3.12.1912 – неизвестно.

Барбалов, Стефан Николов – 24-годишен; с. Дамяново; търговец; 4 отделение; 1-а и 3-а роти на 1-а Дебърска дружина; 7.10.1912-10.08.1913 г.; кръст „За храброст“.

Ганчев, Тодор – 26-годишен; с. Сухиндол; агроном; висше образование; 4-а рота на 1-а Дебърска дружина; 7.10.1912-10.08.1913 г.; орден „За храброст“ IV ст.

Георгиев, Никола – 27-годишен; с. Идилево; 1-а, 3-а и 4-а роти на 5-а Одринска дружина; 2.10.1912-10.08.1913 г.

Добрев, Деню – с. Ряховците; 1-а рота на 9-а Велешка дружина; 2.10.1912-10.08.1913 г.

Досев, Иван – 46-годишен; с. Батошево; 1-а рота на 3-а Солунска дружина; 20.09.1912-11.11.1912 г.; убит.

Иванов, Йордан – с. Дебелцово; 2-а рота на 3-а Солунска дружина; 17.09.1912-неизвестно.

Кацарски, Янко Стоянов – с. Батошево; 3-а рота на 3-а Солунска дружина; 18.09.1912-18.06.1913 г.; орден „За храброст“ IV ст.

Кожухаров, Иван Калев – с. Горско Косово, Севлиевско; 1-а рота на 2-а Скопска дружина; 1.10.1912-неизвестно; кръст „За храброст“ IV ст.

Николов, Андрея – 50-годишен; с Горско Косово; 1-а рота на 6-а Охридска дружина; 1.10.1912-10.08.1913 г.

Петров, Христо  - 34-годишен; с. Шумата; четата на подпоручик Лефтеров, 2-а рота на Кюстендилската дружина, нестроева рота на 7-а Кумановска дружина.

Станев, Рачо Рачев – 23-годишен; с. Добромирка; земеделец; основно образование; 4-а рота на 2-а Скопска дружина; 25.09.1912-неизвестно; ранен на 8.07.1913 г.; кръст „За храброст“ IV ст.

Станчев, Иван Д. – 24-годишен; с. Сухиндол; 3-а рота на 5-а Одринска дружина; 2.10.1912-10.08.1913 г.; ранен на 9.07.1913 г. при вр. Говедарник.

Стоянов, Минчо С. – 24-годишен; с. Ряховците; 1-а рота на 5-а Одринска дружина; 2.10.1912- 10.08.1913 г.

Томов, Кръсто – с. Чадърлии; 2-а рота на 8-а Костурска дружина; 15.10.1912-10.08.1913 г.

Унчев, Киро Колев – с. Душово; 1-а рота на 4-а Битолска дружина; 2.10.1912-10.08.1913 г.

Христов, Георги – 22-годишен; с. Ряховците; дюлгер; основно образование; 1-а рота на 1-а Дебърска дружина; кръст „За храброст“.

Христов, Георги – с. Ряховците; 1-а рота на 1-а Дебърска дружина; 8.10.1912-неизвестно.

Христов, Панко Г. – 22-годишен; с. Ряховците; дюлгер; основно образование; 1-а рота на 1-а Дебърска дружина; 5.11.1912-неизвестно.

 

 

---

[1] Радев, Симеон. Това, което видях от Балканската война. С. 1993.

[2] Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0.

[3] Дървингов, Петър. История на македоно-одринското опълчение. Том първи. Животът и действията на опълчението във войната с Турция. С. 1919, 5.

[4] Пак там, 45.

[5] Пак там, 278, 282.

[6] Пак там, 297, 319; Йонков, Хр. Христо Спиридонов - първият кмет на град Севлиево след Освобождението на България. Севлиево. "М-Прес" ООД, 2009, 192. Ученик в Трета мъжка гимназия - София, днес 18-то средно училище "Уйлям Гладстон". Там има някаква паметна плоча.

[7] Пак там, 329.

[8] Пак там, 327.

[9] Пак там, 361-365.

[10] Пак там, 372.

[11] Пак там, 372.

[12] Пак там, 387.

[13] Пак там, 534.

[14] Пак там, 545.

[15] Пак там.

[16] Пак там, 548.

[17] Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006, 218. 

[18] Записки на Георги Хр. Занков в книга „Македоно-одринско опълчение“-Том 1. Личен семеен архив;

в. Свободен глас, №12, 14.12.1913 г., с. 2; в. Камбана, бр.1870, 6.04.1914 г., с.1.

[19] Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав ..., 567. 

[20] Пак там, 648.

[21]  Дървингов, Петър. История на Македоно-одринското опълчение Том втори. Животът и действията на Опълчението във войната със съюзниците през 1913 г. С. 1925, 167; тук грешно е посочен като убит.

[22] Пак там, 346.

[23] Пак там, 498.

[24] Пак там, 514.

[25] Пак там.

[26] Пак там.

[27] Пак там, 545.

[28] Пак там, 545; в списъка от военния архив това не е отбелязано.

[29] Пак там, 720.