СЕВЛИЕВСКИТЕ НАРОДНИ ПРЕДСТАВИТЕЛИ И ОСМОТО ОБИКНОВЕНО НАРОДНО СЪБРАНИЕ

                 СЕВЛИЕВСКИТЕ НАРОДНИ ПРЕДСТАВИТЕЛИ И ОСМОТО                                                ОБИКНОВЕНО НАРОДНО СЪБРАНИЕ

(5 ОКТОМВРИ 1894 – 10 ОКТОМВРИ 1896)

Пролетта на 1894 г. е белязана от засилване на конфликта между княза и министър-председателя Стефан Стамболов. След като насърчава опозицията да се сплоти и назначава предан на короната офицер за министър на войната, князът приема поредната оставка на Стамболов, който реагира остро и предприема мерки за активизиране на своите привърженици. Свиква митинг пред къщата си, а преди това, с телеграма до окръжните управители и партийните бюра на своята партия, търси подкрепа в борбата срещу княза. 

До свалянето на Стамболов на 18 май 1894 г., в продължение на седем години, в Севлиево политическата борба се води между неговата  Народнолиберална партия и либералите на В. Радославов. В началото на този период около стамболовистите се групират консерваторите и русофилите, които се появяват след Сръбско-българската война през 1885 г. и по време на Регентството. При тях „се наредили всички партийки, противни на либералите“ – спомня си Петър Пешев.

След период на временен упадък, либералите се сгрупират около Петър Пешев и засилват позициите си в началото на 90-те години. Когато на 18 април 1894 г. местните стамболовисти свикват митинг в 5-токласното училище в подкрепа на подалия оставка Стамболов, либералите се организират, явяват се в грамадно болшинство и приемат враждебна на Стамболов резолюция. Следва шумна манифестация из града. Гражданите акламират Пешев и го носят на ръце.

На 18 май князът възлага на д-р Константин Стоилов да състави кабинет. Новото правителство прокламира, че ще се бори за свобода и законност, ред и признаване на княза. От представители на старата Консервативна партия и Народната партия от Източна Румелия около д-р Стоилов се сформира нова Народна партия, която печели парламентарните избори за 8-мо Обикновено народно събрание, проведени на 10 септември.

Както при предишните избори, в Севлиево има само една избирателна секция, където гласуват всички избиратели на околията. Председател на избирателното бюро е Христо Топузанов от Габрово – търговец, адвокат, общественик. В първите години след Освобождението той е симпатизант на либералите и конкретно на Петко Каравелов. Впоследствие се ориентира към Стефан Стамболов и неговата партия. Избиран е за депутат в 4-то ОНС от Севлиевска околия, а в 8-то ОНС става народен представител от Габрово.

По списък в Севлиевска околия избирателите са 9683 души, гласуват  2925 души, което прави активност от 30.20%. За народни представители са избрани: Петър Пешев – 2915 гласа, Хаджи Хубан Кючуков – 2877 гласа, и Христо Кюркчиев 2705 гласа. От останалите кандидати Петко Бобев получава 223 гласа, има и още няколко с нищожен брой гласове. Изборът преминава без особени нарушения. Има несъществени грешки, като: не са приложени гласоподавателните листове; списъците не са подписани от преброителите; избирателното бюро отваря в 9 часа, а не в 8 часа и други. Общият преброителен списък обаче е налице, подписан от цялото избирателно бюро, от преброителите и някои избиратели и замества липсващите преброителни списъци. Комисията по проверка на законността на избора приема, че грешките са дребни, несъществени и няма сериозни нарушения на закона. Приема се избора за законен и тримата кандидати, които са депутати и в предходния парламент, се утвърждават при гласуването.

Петър Пешев е адвокат и ръководител на местната организация на Либералната партия. Негова е заслугата за възраждането на либералите в околията и за постигнатите успехи. Както за времето на предишното събрание, така и сега, той пише в спомените си, че Кючуков и Кюркчиев са му „другари“.

Хаджи Хубан Ненчев Кючуков е севлиевски чорбаджия, търговец и индустриалец. Започва трудовия си път като чирак при богатия за времето хаджи Колю Конов и постепенно се издига до едър търговец. Избиран е за народен представител в 4-то и 7-то ОНС.

Христо Василев Кюркчиев е търговец и лихвар от Севлиево; касиер на Севлиевското окръжно ковчежничество през Временното руско управление; член на Градския управителен съвет; депутат във 2-то Велико народно събрание и 7-то ОНС. Еволюира към новосъздадената Народна партия на д-р К. Стоилов и оглавява местната народняшка организация.

След изборите П. Пешев е поканен от министър-председателя д-р К. Стоилов за министър на правосъдието и заема тази длъжност в продължение на три месеца. Напуска я поради възникналите разногласия между Васил Радославов и министър-председателя. Във втората редовна сесия на Народното събрание (октомври 1895-февруари 1896 г.) участва активно с изказвания, предложения, има и подготвено питане, което не се осъществява поради разпускането на парламента. Член е на комисията по изготвяне отговора на тронното слово (1895 г.), а също и на бюджетната комисия.

В Народното събрание Хубан Кючуков е избран за член на комисията по Министерство на земеделието и търговията, а също така и за член на депутацията по отговора на тронното слово.

От протоколите на втората редовна сесия е видна една съгласувана акция на Градските общински управления на Севлиево и Калофер до Народното събрание, с която се иска съдействието на държавата за изграждане на шосе между двете населени места, преминаващо през Ново село, днес Априлци, Троянско. Отговорът е, че няма пари и прошенията се насочват към Министерството на общите сгради, пътищата и съобщенията. Пак по това време се обсъжда и въпросът за строежа на ж.п. линия Шумен-Търново-Севлиево-Ловеч.

В началото на 1896 г. възникват проблеми вътре в Народната партия, изострят се противоречията между управляващите и либералите на В. Радославов, които се обявяват за опозиция. Различните опозиционни групировки в парламента образуват т.нар. либерална концентрация, която се надява да спечели предстоящите през есента избори. След като губи мнозинството си министър-председателят К. Стоилов е принуден да поиска разпускането на 8-то Обикновено народно събрание и насрочването на нови избори.

Преди това в края на втората редовна сесия (1895 г.) са приети важни изменения в Избирателния закон. Най-същественото сред тях касае начина за определяне състава на изборните бюра по време на изборите. От Освобождението до този момент демократичната практика предвижда следното: в деня на избора избирателите от селата и градовете се съсредоточават в околийския градски център пред изборното място, обикновено общината или училищната сграда. С явно гласуване в 8.00 часа събраното множество избира бюро, което взема урните и произвежда избора. Вместо мирно и тихо да се изберат почтени и ползващи се с доверие граждани, често става точно обратното. Групирани около партийните си водачи, възбудени до краен предел, избирателите започват остри препирни, кои лица да съставят изборното бюро. Явното гласуване и преброяването се осъществяват много трудно, резултатите се оспорват, често не се признават. С викове „долу“ и „горе“ започва щурм за овладяване на урните. Случва се добре организирана тълпа от буйни глави, подпомогната от полицията, да разгони многобройните привърженици на някоя партия и да заеме бюрото. По този начин изборът е със сигурност спечелен. Такова бюро пречи на противниците си да гласуват, пуска в урните цели снопове с бюлетини на своята партия. Ако това не е достатъчно, за успеха се предприема чупене или крадене на урните, с последващо унищожаване на бюлетините.  По описания начин е опорочен изборът за членове на окръжния съвет в село Млечево на 4 август 1891 г. и са провалени изборите за първото Обикновено народно събрание в Севлиево през 1879 г., поради което севлиевци остават без народни представители.

Какво ще променят измененията в Избирателния закон ще видим в изборите от есента на 1896 г. за 9-то Обикновено народно събрание.

 

Източници:

Дневник (стенографически) на 8-то Обикновено народно събрание, 3-то заседание, 19 октомври 1894 г., с. 39-40, 200.

Станев, Н. История на Нова България. 1878-1941. С. 1992, 93-96, 103-104.

Пешев, П. Историческите събития и деятели. С. 1993, 325, 339.

 

 

СЕВЛИЕВСКИТЕ НАРОДНИ ПРЕДСТАВИТЕЛИ И СЕДМОТО ОБИКНОВЕНО НАРОДНО СЪБРАНИЕ

 

СЕВЛИЕВСКИТЕ НАРОДНИ ПРЕДСТАВИТЕЛИ И СЕДМОТО ОБИКНОВЕНО НАРОДНО СЪБРАНИЕ

(15 ОКТОМВРИ 1893 - 1 АВГУСТ 1894 г.)

 Три дни след закриване на 4-то Велико народно събрание с указ на княз Фердинанд са насрочени избори за 7-мо Обикновено народно събрание на 18 юли 1893 г. В Севлиевска околия избирателите са групирани около управляващата Народнолиберална партия на Стефан Стамболов и около бързо възраждащата се Либерална партия на д-р Васил Радославов, чиято организация в града и селата от четири години възглавява и укрепва неуморно действащият адвокат Петър Пешев. Благодарение на професията си той бързо придобива известност в околията, и не само в нея. Кантората му в центъра на града се превръща в щаб на либералите радослависти. Сплотени около него, привържениците му от града и селата: Бериево, Кръвеник, Горско Сливово, Млечево, Батошево, Стоките, Сенник и Градница, стават силна крепост на Либералната партия и пример за „единодушие, борчество, доблест и свободолюбие“ в цялата страна. С най-близките си партийни другари Пешев започва предизборна обиколка в района още докато заседава Великото народно събрание. На 17 май, по време на празника Свети Дух, е поканен в село Бериево, където пристига с най-близките си сподвижници: Минчо Пешев - негов брат, Никифор Влаев, Ботю Цанков Бобев, Петър Пощаков, Марин Пенчев, Иван Мутев и др. Това село се очертава като непристъпна крепост на либералите и здрава опора лично за Петър Пешев. Силен оптимизъм и въодушевление обхваща привържениците и съмишлениците на либералите. Към техните редици се приобщават постепенно и „първите хора на другите партии“.

В съответствие с промените, направени от 4-то Велико народно събрание, в Севлиевска околия вече се избират само трима народни представители. Има само един избирателен пункт в града, където от 11 296 избиратели по списък, гласуват само 2412 души, или 21.35%. Активността е изключително ниска и една от причините вероятно е неудобството за селските избиратели, които трябва да се явят за гласуване в града. Изборният ден протича спокойно, няма подадени контестации.

За народни представители са избрани: Петър Пешев – 1999 гласа, Христо В. Кюркчиев – 1195 гласа, и Хаджи Хубан Кючуков – 1984 гласа. След изборите в Народното събрание постъпва контестация, подписана от няколко души. В нея се твърди, че има случаи на гласуване от хора, които не са вписани в избирателните списъци, или пък такива, които са на служба във войската; отсъстващи от града лица са вписани в избирателните списъци; починали лица са записани като гласували и др. Комисията по проверка законността на избора приема, че тези случаи на нарушения са малко на брой, не могат да повлияят на изборния резултат, и утвърждава избора на тримата депутати като законен.

В национален мащаб изборите печели Народнолибералната партия –132 депутатски места от общо 145. Останалите 13 народни представители са от Либералната партия. Точна оценка за случилото се в Севлиево дава П. Пешев в спомените си: „Изборите на 18 юли  1893 г., в които за пръв път се избрах за народен представител, станаха сравнително свободни. Избрах се със 1999 гласа. Противниците получиха 430 гласа. Изборът председателстваше Ив. В. Конов, член на Окръжния съвет, който дойде на изборното място от дома си тържествено, възседнал на кон. Другарите ми депутати бяха: Хубан   Кючуков и Христо В. Кюркчиев, първенци, видни търговци, по-стари мои съграждани. Когато вечерта се прогласи резултата тържеството на гражданите и селяните бе голямо. Радостта неописуема.“ Извършен е сериозен пробив в редиците на управляващата партия на Ст. Стамболов в града. С тази изборна победа на П. Пешев започва неговата дълга парламентарна и политическа кариера, продължила около четвърт век.

В първите заседания на новото събрание за член на прошетарната комисия е избран Христо Кюркчиев, а Петър Пешев – за член на комисията по Министерството на народното просвещение и член на комисията по Министерство на общите сгради, съобщенията и пътищата. От първото, второто, третото, петото и други заседания на Народното събрание отсъства хаджи Хубан Кючюков, вероятно по здравословни причини. Отсъствия има и другият севлиевски депутат – Христо Кюркчиев.

Петър Пешев е непрекъснато в Народното събрание, кипи от енергия, отправя питания към министрите, изказва се по много от разглежданите въпроси. Неговата парламентарна дейност, продължила до края на Първата световна война, с едно изключение през 1896 г., когато не е избран за депутат, заслужава специално проучване. Тук накратко ще отбележим следното: „Първата ми реч 17 ноември 1893 г. в събранието бе развитие запитване към министър-председателя Ст. Стамболов – по вътрешната му насилническа политика. Преди мене по същия предмет говори Ат. Краев, също либерал и опозиционер. Той бе предмет на хули, оскърбления и груби прекъсвания от хората на Стамболов. Като дойде ред да отида на трибуната, другарите ми Кючуков и Кюркчиев, уплашени от станалото с Краев, ме молиха да се откажа от думата, но аз се реших и отидох на трибуната. Речта си, не тъй често прекъсвана, завърших с успех. В отговора си Стамболов, без да отрича насилията, които конкретно посочих, каза, че той не се стеснява да наруши законите в интерес на България, че той управлява по „вътрешното си убеждение“. Тая ми реч спечели симпатиите на обществото. Тя обърна вниманието и на княз Фердинанд, който на закуската в двореца, 6 декември 1893 г., след поднасяне отговора на тронното слово, ме извика настрана и разговаря с мене повече от половин час. В тоя си разговор той пропусна някои загадъчни думи за Стамболов, от което се разбираше, че скоро ще го свали.“

През краткия живот на това Народно събрание Петър Пешев развива бурна парламентарна дейност. Взема отношение по редица важни въпроси като: доклада на комисията по строителството на ж.п. линията София-Роман; законопроекта за лихварските дела по Черноморието; законопроекта за избирателния закон; законопроекта за пенсиите на чиновниците и учителите. В повечето случаи прави конкретни предложения и някои от тях се приемат.

Аргументирано и пространно се намесва при обсъждане въпроса за закриването на Севлиевски и Трънски окръзи. Говори за отнемането на 5 села от Севлиевска околия към Паскалевска преди три години и че сега се иска още пет да се отделят – това са Горско Сливово, Крамолин, Сухиндол, Коевци, Сопот. Обръща внимание, че икономически те са свързани с пазара в Севлиево. Това че са били към Търново по време на османското управление не е аргумент според него и иска да се отчитат настроенията на населението. Пешев предлага въпроса за закриване на окръга и преместването на селата към Паскалевска околия да се отложи с една година, което се приема.

Животът на 7-то Обикновено народно събрание е кратък – разпуснато е на 1 август 1894 г. През това време има само една редовна сесия, продължила от 15 октомври до 21 декември 1893 г.

 

Източници:

Дневник (стенографический) на 7-то Обикновено народно събрание, 6-то заседание, 25 октомври 1893 г., с. 46 и сл.

Пешев, П. Историческите събития и деятели. С. 1993, 321-325, 330, 339.

 

 

 

 

 

 

 

СЕВЛИЕВСКИТЕ НАРОДНИ ПРЕДСТАВИТЕЛИ И ЧЕТВЪРТОТО ВЕЛИКО НАРОДНО СЪБРАНИЕ

 

СЕВЛИЕВСКИТЕ НАРОДНИ ПРЕДСТАВИТЕЛИ И ЧЕТВЪРТОТО ВЕЛИКО НАРОДНО СЪБРАНИЕ

(3-17 МАЙ 1893 г.)

През есента на 1892 г. министър-председателят Ст. Стамболов внася в Шестото обикновено народно събрание проект за изменение на конституцията, който предвижда промяна на обръщението към монарха от „Светлост“ за княза и „Сиятелство“ за престолонаследника на „Царско височество“, увеличаване мандатът на обикновените народни събрания от 3 на 5 години, един народен представител да се избира на 20 000 жители, вместо на 10 000 хиляди, създаване на две нови министерства и др. Най-важната промяна е свързана с вероизповеданието на престолонаследника и възможността да изповядва вярата на родителите си, т.е. католицизма. Доминираното от партията на Стамболов народно събрание приема проектът за изменение на конституцията с огромно болшинство. Остава да се свика Велико народно събрание, което да приеме набелязаните промени. Това посегателство срещу православието обаче довежда до възникване на голямо напрежение в страната, в резултат от което се формира така наречената съединена легална опозиция.

Изострената предизборна борба започва през февруари 1893 г., когато князът с указ насрочва изборите за 4-то Велико народно събрание през месец април. В Севлиево управляващите са решени с всички средства да се противопоставят на усилващото се влияние на либералите на д-р Васил Радославов, които се предвождат от адвоката Петър Пешев. В спомените си за това време Пешев пише: „На 13 април 1893 г., в навечерието на изборите за 4-то ВНС, окръжният управител В. Попов, облечен в генералска униформа, каквато носеха тогаз окръжните управители, дребен на бой, но важен и горд, ма повика в кабинета си и ми каза от името на Стамболов да не вземам участие в изборите, защото властта по никой начин не ще допусне избирането ми. Отговорих, че не мога да се откажа от борбата и ще я водя законно, докато насилието на властта не се прояви по начин, за да бъде воденето ѝ невъзможно.“ Пак от неговите спомени научаваме, че правителствените привърженици в града по това време са разделени на два враждуващи лагера, които взаимно си отправят нападки. В самото навечерие на изборите, на 16 април, с помирителна мисия в Севлиево пристига министърът на правосъдието Панайот Славков. Опитите му да сближи позициите на двата лагера не успяват и той се принуждава да постави начело на правителствената листа кандидатурите на Стефан Стамболов и Димитър Петков. В основата на раздора е промяната във вероизповеданието на престолонаследника. Марин Конов, личен приятел на Ст. Стамболов, не отива да посрещне министър Славков, който отсяда при братя Геневи.

За изборите, които са произведени на 18 април, са сформирани две избирателни околии: в Севлиево и в село Гъбене, и са избрани 10 народни представители за 4-то Велико народно събрание. В Севлиевска избирателна околия от 7534 избиратели се явяват и гласуват 2277 души, което означава, че активността е 30.22%. С вишегласие са избрани: Стефан Стамболов – 1654 гласа, Димитър Петков – 1656 гласа, Никола Мънков – 1684 гласа, Димитър Рачев – 1684 гласа, Никола Драгошинов – 1684 гласа, и Никола Генев – 1653 гласа.

В Гъбенска избирателна околия от 3694 избиратели гласуват 1430 души, което прави активността малко по-висока от тази в Севлиево - 38.71%. За депутати са избрани: Косю Стоянов – 1417 гласа, Иван Конов – 1322 гласа, Никола Корназов – 1321 – гласа, и Колю Попски – 1322 гласа.

Според изборните книжа денят е преминал спокойно и към изборните бюра не са отправяни заявления за нарушения. След изборите в Народното събрание постъпват три заявления, с които граждани от Севлиево сигнализират за ограничения от полицейските власти, но комисията по проверка на законността обръща внимание, че в протоколите на бюрото няма споменато нищо. Приема се, че тези заявления следва да се отправят другаде и изборът в Севлиево и Гъбене е признат за „редовен и законен“. Тук следва да се отбележи, че Стефан Стамболов и Димитър Петков са избрани за депутати също в Софийски окръг и в Русенска околия.

Оскъдна е информацията ни за севлиевските депутати. Трима от тях: Димитър Рачев, Никола Корназов и Никола Генев, са действащи народни представители от 6-то ОНС. Н. Генев е избиран още в 3-то ВНС и 5-то ОНС. Търговци са Димитър Рачев и Иван Конов. Колю Попски от село Батошево, с консервативни убеждения, забогатява чрез закупуване на земя от изселващите се турци и продаването ѝ. Избиран е за окръжен съветник и за съдебен заседател. Никола Драгошинов, брат на известния Георги (Гочо) Драгошинов, е член на революционния комитет и участва в подготовката на Априлското въстание през 1876 г.  Никола Генев също е участник в подготовката на въстанието.

Заседанията на 4-то Велико народно събрание се провеждат в Търново от 3 до 17 май 1893 г. Димитър Петков е избран за председател на събранието. За членове на комисията за проверка на изборите са избрани: Никола Генев и К. Попов. В комисията, която трябва да изучи и докладва Проекта за закон за изменение на конституцията, са включени Никола Мънков и Никола Генев. Н. Мънков е определен да участва и в депутацията за поднасяне отговора на тронното слово.

Без особени дебати, промените са приети и гласувани. На 15 май народните представители подписват първообраза на конституцията. Сред тях срещаме имената на севлиевските народни представители: Н. Драгошинов, Ив. В. Конов, Н. П. Корназов, Димитър Рачев и Колю Попски. Вместо Никола Генев, срещаме Никола Ф. Генов. Имената на Никола Мънков и Косю Стоянов липсват.

На 17 май ВНС е закрито.

 

Източници:

Алманах на Българската конституция: По случай създаване Третото българско царство. Издание на Петър Г. Бакалов, Търговска печатница Пловдив, 1911, 716-723.

Дневник (стенографический) на 4-то Велико народно събрание, 4-то заседание, 10 май 1893 г., с. 28-29.

Пешев, П. Историческите събития и деятели. С. 1993, 321.

Станев, Н. История на Нова България 1878-1941. С. 1992, 85-86.

НАХИЯ И КАЗА ХОТАЛИЧ/СЕРВИ (СЕЛВИ) ПРЕЗ ХVІІ ВЕК

 

НАХИЯ И КАЗА ХОТАЛИЧ/СЕРВИ (СЕЛВИ) ПРЕЗ ХVІІ ВЕК

Най-общо границите на каза Хоталич/Серви (Селви), спадаща към санджак Никопол, се очертават от водосборните райони на река Росица (горно и средно течение), река Видима и река Боазка. Списъкът на селищата, изготвен според регистрите от ХVІІ  век[1], включва 46 села: Али Факихлер[2] (изч.), Акънджилар[3] (дн. Петко Славейков), Бара (изч.), Батошево, Бяла река (дн. Павликенско), Бериево, Богатово, Врабево (дн. Троянско), Гостилица (дн. Дряновско), Градище, Градница, Гъбене (дн. Габровско), Дамяново, Дебнево (дн. Троянско), Дебелцово, Дерели (дн. Горна Росица), Дикенлер[4] (изч.), Добромирка, Доймушлар[5] (неуст., изч.), Душево, Идиллер (дн. Идилево), Кормянско, Крушево Горно, Крушево Долно[6] (изч.), Кючюк Острудж (Малък Острец, дн. Априлци), Ловнидол, Малково[7] (изч.), Малкочлар (дн. Буря), Мананлъ (неуст., изч.), Маров дол[8] (Марово, изч.), Млечево, Мумджулар[9] (изч.), Накшили[10] (изч.), Ново село (дн. Априлци, Троянско/, Рабива (изч.), Рахова (дн. Ряховците), Серви, Сопот[11] (изч.), Сърбие (дн. Малки Вършец), Търхово, Хаджъоглу юрду[12] (изч.), Хадъмлар (дн. Янтра, Габровско), Хирево, Хисарбейли (дн. Яворец), Чадърли Горно (дн. Сенник), Чадърли Долно (изч.). Съществени промени в териториалния обхват на административната единица през следващите векове не настъпват. Малко след средата на ХVІІ век турският пътешественик Евлия Челеби съобщава за 36 добре уредени села в Севлиевска каза. В регистър за събиране на данъците авариз-и дивание и текялиф-и йорфие в нахията Хоталич през 1642 г.[13] и регистър на авариз ханетата в казата Хоталич, с др. име Серви от 1703-1704 г.[14], общият брой на селата е 39. 

Северната граница на казата минава по склоновете на Деветашкото плато и обхваща землищата на селата Малки Вършец, Градище, Дебелцово, Бара, Бяла река и Добромирка. На изток тя се спуска през селата Добромирка, Буря, Гостилица, Янтра, Гъбене. В съседство на север и изток се разпростира територията на голямата каза Търново. Южна граница се явява билото на Стара планина. По това време северните предпланински части са все още слабо населени. Епизодично споменаване имаме само на Кръвеник[15], Селище[16] и Столът[17]. Появяват се новите селища Малък Острец и Ново село. Горното течение на река Видима и землищата на селата Млечево, Дебнево, Врабево, Петко Славейков и Малки Вършец оформят западната граница на казата в съседство с каза Ловеч.[18]  

През ХVІІ век административно-териториалната единица каза с център Серви се утвърждава окончателно. Централното селище придобива все повече градски вид. Населението му се увеличава, в него започват да се заселват и еничари. В различните по вид и предназначение османски документи от XVI до XIX век срещаме да се употребяват термините нахия и каза Хоталич, нахия и каза Серви (Селви). С утвърждаването на Серви за административен център и залязването на село Хоталич (Хисарбей), старото име на второто селище остава само за административната единица. Тъй като в практиката се използват и двете имена, периодично се налага да се прави пояснение: „каза Хоталич, с друго име Серви” – 1643, 1696, 1703 и 1826 г.[19] Едва след средата на ХІХ век името Хоталич изчезва и се налага окончателно това на Селви.

Едновременното използване на термините нахия и каза не бива да ни смущава, защото има логично обяснение на този факт. След завоеванието, с оглед военните нужди на империята, земите от Севлиевския край са организирани в тимарската военно-административна система. Още през ХV век, когато се изготвят първите описи, всяко село или дял от село принадлежи към определен тимар, а тимарите образуват нахии. Всъщност това са старите български феодални владения. Тимарската администрация изготвя регистрите за населението и неговото данъчно облагане. Изпълнителната власт в нахия Хоталич се осъществява от заселилите се в селата спахии и от техния бей. С утвърждаването на казата в градския център се появяват фигурите на субашията и войводата, за което съдим по запазени кадийски документи от средата на века. Градският субашия има полицейско-надзирателни функции и като офицер от спахийската конница следи за спазване на военната дисциплина. Войводата на казата пък е длъжностно лице, което е натоварено със събиране на доходите от султанските хасове и с управлението на държавните приходоизточници. Войвода на хасовете има и в село Бериево (1628 г.)[20]. Тъй като тимарската организация просъществува твърде дълго, употребата на термина нахия срещаме до ХІХ век включително.[21]

След настаняването на кадия в Серви към края на ХVІ век административно-териториалната единица все по-често започва да се нарича каза или кадилък, като двата термина са равнозначни. За разлика от субашията и войводата, които произхождат от военната класа и представляват изпълнителната власт на султана, кадията произхожда от улема (религиозната класа) и представлява юридическата власт на султана. Неговата фигура е изключително важна. Като съдия той прилага шериата. В различни документи от това време срещаме: „шериатския съд на касабата Серви”[22] или „ищецът се оплакал в градския меджлис,”[23] т.е. в градския съвет.

Освен това кадията организира изпълнението на кануна (гражданския закон), т.е. на административните и финансовите нареждания на султана. Докладва на правителството за всяко незаконно действие от страна на местната администрация. Сред многообразните документи намираме такива, от които става ясно, че той упражнява контрол при разпределението и събирането на данъците; проверява войнуците и глобява нередовните от тях; осигурява доставката на овце за столицата; обезпечава военните походи с нужните припаси и др. Споменатите задължения на кадията го определят като главен контролен орган на централната власт, имащ изключително важното право на пряк контакт със султана.[24] Кадията на Серви, както разбираме от Евлия Челеби, е от най-ниската степен, т.е. получавал по 60-80 акчета възнаграждение на ден. За съседните кази Казанлък, Ловеч и Плевен той казва: „една почтена каза със 150 акчета заплата на кадията”, а самото Серви нарича „градчето”[25].

Освен разгледаните два термина през ХVІІ век срещаме в употреба и трети: вилает. Този термин се използва от службата, която администрира поголовния данък (джизие) и следователно става дума за финансов, а не за административен район.[26] Според създадената организация за събиране на джизието съществува големият вилает Търново, включващ в състава си каза Търново и каза Хоталич. В поредицата запазени кратки джизие регистри за първата половина на века винаги се използва формулата „Каза Хоталич, спадаща към вилаета Търново”. Някъде в началото на 60-те години зависимостта от Търново отпада и до времето на данъчната реформа през 1690-1691 г. съществува вилает Хоталич, отделно от Търново. Ето и няколко примера: през 1664-1665 г. в джизие регистър е записано: „вилает Хоталич”; това обозначение срещаме и през 1688-1689 г.[27]

Каза Хоталич към Търново, или вилает  Хоталич, включват следните селища с християнско българско население, плащащо джизие данък: Селви, Долно Крушево, Търхово, с друго име Доганджи, Дебелцово, Богатово, Малково, Душево, Градница, Марово, Рахово, Дебнево, Млечево, Бериево, Батошево, Добромирка, Гостилица, Дамяново, Ловнидол, Долно Крушево, Кормянско, Бяла река, Хирево. Селата Гъбене, Рабива и Сопот се появяват в регистрите след 1643-1644 г., а Ново село чак в регистъра от 1691 г. Неизвестното Селван фигурира само един път в регистър от 1635 г.[28]

Джизие-вилаетът има свои собствени граници, които не винаги отговарят на територията на нахията или казата. Така например селата Гъбене и Врабево няколко пъти се срещат записани във вилает Ловеч, а Кръвеник, Столът и Улюфеджилер (Дерели, дн. Горна Росица)  в каза Търново на вилает Търново. Село Бяла река откриваме към неизвестното село Долинче от каза Плевен. Селата Рабива, Сопот и Нова село просто липсват в някои от регистрите. Смесването на границите на казите и вилаетите  и случаите на „скитащи села” се нуждае от внимателно проучване според холандския историк Махиел Кийл.[29]

Проф. Кийл споменава и друг проблем: т.нар. „административни острови”.[30] Става дума за селища от една нахия, които се намират в подчинение на друг по-далечен административен център. Такъв случай имаме през 1628 г., когато в документ е посочено: „Ахмед чауш, войвода на хасовете в Бериево, Търновска каза”.[31] От някои регистри изчезва село Букурово. То е султански хас и вероятно смяната на поземления режим – от обикновен тимар в султански хас, е причината за внезапното изчезване от обикновените данъчни регистри и причисляването към друга административна единица. По същата причина и вакъфското село Малък Острец липсва от регистрите. Този проблем също се нуждае от по-задълбочено проучване. 

 

---

[1] Кийл. М. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха (XV- XVIII в.): колонизация и ислямизация. – В: Мюсюлманската култура по българските земи. Изследвания. (Съст. Росица Градева, Светлана Иванова). С. 1998, 56-125; Ковачев, Р. Нахията Хоталич в началото на ХVІІ век – селища, население, елементи от стопанското развитие. – В: Институт за балканистика. Studia balcanica 23. Изследвания в чест на чл.-кор. професор Страшимир Димитров. С. 2001, 279-283; Андреев, Ст., Хр. Темелски. Подбрани османски документи за Севлиево и Севлиевска каза. Севлиево. 2018, 134-302.

[2] За него повече вж. Недялков, П., М. Макавеев. Село Петко Славейков. Минало и настояще. Севлиево. 2011, с.129-133.

[3] Пак там.

[4] Вероятно югоизточно от село Петко Славейков.

[5] Недялков, П. Исторически очерци за миналото на селищата от Севлиевска община. Севлиево. 2012, 218.

[6] Жителите му се разселват към Севлиево и Горно Крушево в края на XVIII и началото на XIX век. Намирало се вдясно от пътя Севлиево-Крушево в местността Юртлука.

[7] Жителите му се разселват към Севлиево и в други посоки в края на XVIII и началото на XIX век. Намирало се на юг от Севлиево в обширно поле отляво на река Видима преди вливането ѝ в река Росица.

[8] Жителите му се разселват в края на XVIII и началото на XIX век. Намирало се между селата Бериево и Дамяново.

[9] Основано от домакинства, отделили се от село Хисарбей (днес Яворец).

[10] На 2 км североизточно от село Сенник.

[11] Изчезнало село, което се намирало близо до Сухиндол.

[12] В района на селата Идилево и Янтра.

[13]Радушев, Евг., Ковачев, Р. Опис на регистри от Истанбулския османски архив към Генералната дирекция на държавните архиви на Република Турция. С. 1996, с. 43-44.

[14] Пак там.

[15] Записано е като Искравеник с пет ханета в джизие дефтер от 1619 г., но не към каза Хоталич, а към каза Търново, вилает Търново. Вж. Стойков, Р. Български селища с населението им в турски регистри за джизие от XVII век. - Известия на държавните архиви, т. 8, 1964,  148.

[16] Записано е с един войнук в подробния регистър от 1528-1529 г. Вж. Йорданов, Кр. Селищата с войнушко население в Севлиевския край през първата половина на XVI век. Статията предстои да бъде публикувана в сборника „430 години от основаването на град Севлиево”. Благодаря на автора за предоставените ми данни за подробния войнушки регистър от 1528-1529 г.

[17] Записано е като Истолче с един войнук в подробния регистър от 1528-1529 г. Вж. Йорданов, Кр. Селищата … Записано е и като Босна Мехмед Истолник в джизие регистър от 1635 г. към каза Търново, вилает Търново.  Вж. ТИБИ, т. 7, с. 394.

[18] Р. Ковачев в изследването си за нахия Хоталич в началото на ХVІІ век (с. 267) дава по-широки граници, включвайки землищата на селата Горско Сливово, Крамолин, Коевци  и Агатово на север, с което не можем да се съгласим. По това време те са в състава на каза Търново. Село Габрово също е посочено към каза Хоталич/Селви, факт който се потвърждава от Евлия Челеби и няколко нови регистъра.

[19] Архивите говорят. Турски извори за българската история. Т. 13, С. 2001, с. 143; Радушев, Евг., Ковачев, Р. Опис на регистри от Истанбулския османски архив към Генералната дирекция на държавните архиви на Република Турция. С. 1996, с. 46-47, 38-41; Ковачев, Н. Селището предшественик на Севлиево. – в. Балканско знаме, 1960/бр. 100.

[20] Недков, Б. Османо-турска дипломатика и палеография. Т. 2. Документи и речник. С. 1972, 126, док. №53.

[21] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи за Търново и Търновска каза. В. Търново. 2003, 22; Иналджък, Х. Османската империя. Класическият период 1300-1600. С.2006, с. 118-9; Ковачев, Р. Опис на Никополския санджак от 80-те години на 15 век. С. 1997, 40-41; Стойков, Р. За някои неясноти и грешки в поселищната ни литература. – Исторически преглед, г. XV, 1959, кн. 1, 105; Кийл. М. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха (XV- XVIII в.): колонизация и ислямизация. – Хора и селища в България през османския период. С. 2005, 381-382 – пише за нахия Хоталич още през 1479 г., с което не можем да се съгласим, тъй като наличните документи не потвърждават едно такова становище.

[22] Андреев, Ст., Хр. Темелски. Подбрани османски документи за Севлиево и Севлиевска каза. Севлиево. 2018, 235-236.

[23] Пак там.

[24] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи ...  с. 25; Иналджък, Х. Османската империя ... с. 106, 119

[25] Евлия Челеби. Пътепис. Под ред.на Страшимир Димитров. С. 1872, 50-54. 

[26] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи ...  с. 23;  Кийл, Махиел. Хора и селища ...  с. 381-382.

[27] Опис на джизие регистри, запазени в ориенталския отдел на НБКМ. С. 1983.

[28] Андреев, Ст., Хр. Темелски. Подбрани османски документи …, 212.

[29] Кийл, Махиел. Хора и селища ...  с. 382.

[30] Пак там, с. 224.

[31] Недков, Б. Османо-турска дипломатика и палеография. Т. 2. Документи и речник. С. 1972, с. 126.