СЕВЛИЕВСКИЯТ КРАЙ ПРЕЗ XV-XVI ВЕК (2)

 

СЕВЛИЕВСКИЯТ  КРАЙ

ПРЕЗ  XV-XVI ВЕК (2)

(Откъс от книгата „Севлиевският край през XV-XVI век“, издание на „М-Прес“ ООД – Севлиево, 2017 г.)

II.ОСМАНСКОТО ЗАВОЕВАНИЕ И ОТРАЖЕНИЕТО МУ ВЪРХУ ДЕМОГРАФСКОТО РАЗВИТИЕ НА СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ

1.Завладяване на Севлиевския край. Последици от османското нашествие

От археологически и исторически свидетелства знаем, че в края на XIV век в района е имало добре развита поселищна система от около 40 селища. Повече от половин дузина са крепостните градища с болярски замъци, охраняващи подстъпите към столицата Търново и проходите в Балкана. Сред тях безспорно изпъкват средновековният град на местността Калето-Джевизни бунар край Севлиево, крепостта и селището край нея на местността Пречиста при село Градница, мощната крепост Макри край село Крамолин, крепостите с болярски замъци при Витата стена и село Батошево, крепостта Калето при село Дебнево. С по-скромни размери се отличават крепостите при селата Градище /две/, Малки Вършец, Кормянско, Петко Славейков, Горско Сливово, Горско Косово, Сухиндол и др.

            Археологическите данни сочат сериозен упадък на средновековния град при Калето-Джевизни бунар през ХІІІ-ХІV век, причинен най-вероятно от татарските нашествия и опустошения през средата и втората половина на ХІІІ век.^[1] Монетните находки свидетелстват за интензивен живот до средата на ХІІІ век и затихване впоследствие.^[2]

За това селище нямаме запазени легенди и предания сред населението на околните села. По всичко изглежда, че османците заварват тук малко поселение без възможности за сериозна съпротива. По-значима роля през ХІV век вероятно има крепостта на Витата стена. Тук са открити монети от времето на последните български царе – Иван Шишман и Иван Срацимир.^[3] Според предание, познато сред местното население и записано още през средата на ХІХ век от Петко Славейков, крепостта оказала отпор на завоевателите и с това предизвикала яростта и отмъщението им.^[4]

В османските регистри от втората половина на XV век^[5] се споменава село Хоталич, което в един момент става административен център на района и чието местонахождение десетилетия наред вълнува историците. Според едни изследователи то се свързва с крепостта при Витата стена и село Яворец^[6], а според други е било на хълма Баалък ямасъ до Севлиево.^[7] В историографията е прието, макар и не безспорно, че средновековният град на Калето-Джевизни бунар е бледа сянка на споменатия в Батошевския надпис Хотел, и се отъждествява със записания в османските извори Хоталич.^[8] В други домашни извори и в наративните творби на османските писатели това селище не се споменава. Истината по този важен въпрос ще изплува окончателно вероятно едва след откриването и въвеждането в научен оборот на още османски документи за селището Хоталич.

Търсейки отговор на важния въпрос за съдбата на Севлиевския край, ще направим един кратък обзор на най-важните военно-политически събития от края на ХІV и първата половина на ХV век, които биха могли да бъдат причина за трагичните събития.

Първото значимо събитие е походът на великия везир Али паша на север от Стара планина през 1388 г., започнал като наказателна акция срещу българите затова, че отказали да дадат на султан Мурад І помощни войски за готвения удар срещу Сърбия и Босна. В историографията той се преценява като първия значителен и решителен за съдбата на Шишманова България турски пробив. С внушителна 30-хилядна армия османците завладяват и поставят под свой контрол и управление редица крепости. Завладените територии около силната крепост Шумен стават своеобразен плацдарм за бъдещи  настъпателни действия. От тук Али паша изпраща отреди към съседните области, за да ги опустошават или поставят под турски контрол. Тези нападения вероятно стигат и до подстъпите на Търновград, за да разстройват неговата отбрана.^[9] Не ще е случайно, че някои хронисти пишат дори за овладяването на българската столица. Едно народно предание, запазено в Ловешкия край, твърди, че по време на похода на Али паша през 1388 г. царицата – жената на Иван Шишман, избягала в Ловчанската крепост от Търново заедно с домочадието и драгоценностите си, които по-късно укрила в една от кулите на крепостната порта.^[10]

            Трудно е да се каже дали Севлиевският край е засегнат непосредствено през първата фаза от похода на Али паша – зимата и пролетта на 1388 г., но съвсем очевидно е, че опасността вече чукала на портите. Нищо чудно акънджийските налети на турците да са достигнали и до района. Опустошаването на районите около крепостите било обичайна практика на османците. Впоследствие те били превземани по-лесно или се предавали сами.

            Ако за първата фаза можем само да предполагаме, то за втората с голяма сигурност можем да твърдим, че ордите на Али паша са достигнали и до крепостите от Севлиевския край и най-вече до главната от тях – Хоталич. От лятото на 1388 до пролетта на следващата година протича втората фаза от похода на Али паша.^[11] Отказа на Иван Шишман да предостави крепостта Силистра е повод за възобновяване на военните действия. Това предизвиква корекции в първоначалния „наказателен” план на османците. Те трябва да неутрализират размирния български владетел, за да са сигурни, че по време на кампанията им на запад, той няма да ги атакува в гръб. Според османския хронист Мехмед Нешри, султан Мурад І нарежда на Али паша да руши, пали и граби земята на Шишман.^[12] Коджа Хюсеин също приписва подобна заповед на султана: „Да извършите колкото са предопределени набези в царството на Шишман и да завладеете колкото е възможно от крепостите му”.^[13] Според Коджа Хюсеин на пашата били изпратени в помощ много от емирите и войска. Без да подбират средства санджаците на Али паша поставят под своя власт редица крепости, градове и техните области, а Ходжа Садеддин пише, че „помитали като порой всичко по пътя си”, че „ужасът от удара им бил сравним само с този от деня на Страшния съд”. Пак според него Али паша сложил ръка на всички крепости, укрепления, градове и земи на Шишман и ги направил част от територията на исляма.^[14]

            По израза на Петър Мутафчиев някои от крепостите падат „след гореща отбрана, други без съпротивление”. М. Нешри и Леунклавиус посочват имената само на три крепости при настъплението към Търновград: Добръджа /Добрич, Дирица/, Гирпиче /Крапчене/ и Косова. Първата се предава, втората е превзета, третата – завладяна с измама и разорена. Коджа Хюсеин споменава само Дарапча и Косово. Повечето историци ги локализират в Североизточна България – Омурташко и Търговищко. Навремето Петър Мутафчиев предложи Косово да се търси около днешните села Горско или Полско Косово. Доцент Цоньо Петров без да се аргументира потърси крепостта Косова в района на язовир „Ал. Стамболийски” до днешното село Горско Косово.^[15]

            Според М. Нешри ключовете на Търновград са предадени от неговите жители на Али паша и той влиза в българската столица. Коджа Хюсеин обаче не отразява завладяване на столицата.  След това турските сили се прегрупират в две колони като формированията от първата действат по течението на река Янтра в посока Русе и след това към  Свищов. Втората колона, следвайки стария севернобългарски път от Шумен, продължава по направлението Търновград – Ловеч – Враца – Берковица – Пирот, достига и овладява последния. Задачата е да се отрежат пътищата за маневриране и отстъпление на българите и за придвижване на войски от Сърбия и Бдинското царство в помощ, а след това и да се свие плътен обръч около Никопол, където се е оттеглил царят. Вторият лъч от турската войска, който вървял успоредно на Балкана, е засегнал по всяка вероятност и селищата от Севлиевския край.^[16] За това пише и холандският историк Махиел Кийл, който в свое изследване се спира върху експедицията на Али паша в българските земи и предложения от Мехмед Нешри изключително ценен списък на основните градове и крепости на страната по това време. Според османския хронист те са повече от 30, но той изброява само 24. Сред неспоменатите поименно Махиел Кийл смята, че са малките градове с крепости като Раховица, на 8 км от Търново, Плевен, Ловеч, Хуталич и Елена. Доста категорично, той поставя между Ловеч и Търново крепостта Хуталич, на 5 км югоизточно от Севлиево /Селви/.^[17] Тук е редно да посочим, че холандският историк отъждествява крепостта Хуталич с крепостта на Витата стена. Според него не всички тези „повече от тридесет” градове и крепости са били завладени през 1388-1389 г., а само са споменати като съществуващи. По това време османците не са разполагали с толкова човешки ресурси и не са могли да се разпрострат трайно на такава обширна територия. Те се установили по-сериозно в Шумен и някои други места на Североизточна България. Не разполагайки със сериозни сили за съпротива и респектирани от силата на османското оръжие, повечето от крепостите се предавали доброволно и така местните велможи запазвали властта и привилегиите си, поне на първо време. Така е станало и с Хоталич, поради което не можем да допуснем, че крепостта и селището й са пострадали сериозно точно по това време. 

На второ място, трагичният край на крепостите от Севлиевския край можем да търсим в събитията от лятото на 1393 г., когато е завладяна столицата Търново. Сведенията за водени преговори между българите и маджарите принудили султан Баязид да реагира светкавично и той с голяма армия навлиза в българските предели и се озовава на десния бряг на Дунава. Влашкият войвода Мирчо се признава за васал и договорът с него е подписан най-късно до края на февруари 1393 г. в Никопол. Още по-тежки задължения поема Иван Шишман. Пълномощията му са сведени до ранг на обикновен провинциален управител и османските извори го сочат вече с титлата „бег”. Следва внезапното нападение на Търново, тримесечна  обсада през лятото и превземането му. Според най-новите проучвания Иван Шишман е правил опит да помогне на обсадените защитници на столицата. Открити са копия от четири писма на царя до негови боляри, от които личи, че ги вика в Никопол с войските им незабавно. В подкрепа на предположението може да се приведе и едно народно предание, според което царят зовял на помощ болярите на София, Плевен и Ловеч, но те не се явили.   Опитът за деблокиране излязъл несполучлив, както свидетелства една приписка, в която се казва: „турците бяха нападнати при Търново цар Иван Шишман и бе разбит царят от турците”.^[18] Домашни извори съобщават, че заедно с Търново султан Баязид сложил ръка и на „околните градове”.^[19] А според една византийска хроника през лятото на 1393 г. турците покорили „Загорие”, т. е. земите на север от Балкана.^[20]

 Сведенията на изворите са лаконични и много общи. Струва ни се обаче, че местните крепости едва ли са могли да поемат курс на сериозна съпротива срещу многобройните сили на османците. С отделни изключения, те, както и много други, са преклонили глава пред по-силния враг. По времето когато със сила е превзета столицата Търново на Ловеч са дадени васални привилегии и управителят му си запазва властта. „И голямо пространство заеха свирепите” – възкликва Григорий Цамблак в „Похвално слово за патриарх Евтимий”.^[21] 

Драматичната развръзка в борбата със силния враг се състояла през 1395 г., след поредния поход на султана срещу Влашко. От Тесалия и Беотия, където бил на поход, Баязид се отправил на север срещу влашкия войвода Мирчо Стари. През земите на Видинското царство, заедно с васалите си крал Марко, княз Стефан Лазаревич и деспот Константин, той се прехвърлил на север от Дунав. Решителната битка станала при Ровине. Според професор Николай Овчаров, Иван Шишман се е намирал на северния бряг на Дунав и не е бил в Никопол при връщането на султан Баязид от полесражението. По време на опита да влезе в крепостта на 3.VI.1395 г., той е заловен и екзекутиран. След това турците завладяват Никопол и последните български градове край него. Пак според него именно към това време трябва да се отнесат откритите писма-заповеди до четиримата военачалници, от които личи, че царят трескаво събира остатъците от войските си. За нас обаче предположението на професор Йордан Андреев, че става опит за деблокаж на столицата Търново през 1393 г., е по-приемливо.

През месец септември на следващата 1396 г. голяма съюзна армия под командата на унгарския крал Сигизмунд преминала Дунав и започнала последователно да овладява крепостите и градовете като се съсредоточила най-после пред стените на Никопол. Султан Баязид като научил за похода на маджаро-френската войска, прекъснал блокадата на Цариград и с бърз преход през Одрин и Балкана се озовал при Търново, където бил сборния пункт за войските му. Васил Златарски предполага, че е преминал планината през прохода Шипка или Твърдица.^[22] Мехмед Нешри съобщава: „Първом /турците, б. моя/ стигнали до Търнавъ. Повелителят видял тук ризници /унгарски рицари, б. моя/, та пратил Евреноз бей да хване „език”. Ала гяурите пазили добре войската си и Евреноз бей не смогнал да улови „език”. Върнал се при султана и му рекъл: „С тези неверници шега не бива!”^[23] 

От унгарска кралска грамота узнаваме, че става дума за 5-хиляден отряд начело с храбрия бан Йоан Мароти, който бил изпратен от Сигизмунд към Търново с разузнавателна цел. При контакта с бойците на Евреноз бей той загубил един от своите хора, а сам вероятно е получил лека рана.^[24] В последвалото кръвопролитно сражение при Никопол, турците спечелили победата и така утвърдили господството си на юг от Дунав. Васил Златарски пише, че преди да се върне в Азия, където имал за решаване сериозни проблеми, Баязид предприел „един дивашки и хищен поход в страната между реките Дунав и Сава ...”^[25]  В продължение на осем години земите на Централна Северна България се кръстосват от многочислените армии на османските нашественици, с огън и меч те ги завладяват и отстояват завоеванието си срещу западната християнска войска. За конкретните поражения върху селищата и населението от Севлиевско обаче можем само да предполагаме.

Първите две десетилетия на ХV век се характеризират с отслабване на османската власт. Баязид загубил битката с Тимур в Мала Азия през 1402 г. и след една година пленничество починал. Синовете му управлявали различните части на голямата държава и водели ожесточени борби за престола. Към този период от време се отнася първото българско освободително движение срещу турското владичество, известно като въстанието на Константин и Фружин, което обхванало Темско и Видинско на запад и Мадара, Провадия, Овчага, Мост и Айтос на изток, и което продължило с различна интензивност от 1404 до 1413 г.^[26]

            Насърчавани от унгарския крал Сигизмунд, от настъпилата династическа междуособица /1402-1413 г./ се възползвали редица балкански владетели: на юг от Дунав настъпили влашкият войвода Мирчо /в Добруджа/ и синът на Иван Срацимир, Константин /във Видинско/; сръбският деспот Стефан Лазаревич си върнал редица градове; Фружин /син на Иван Шишман/ командвал значителна унгарска войска. Началото на въстаническите освободителни действия на юг от Дунав, ръководени от Константин, вероятно в съюз с влашкия войвода Мирчо, започнали още през пролетта-лятото на 1403 г. Значително улеснен от тях, по същото време откъм Славония и Босна настъпвал на изток мачванският бан Йоан Мароти, преследвайки своя противник Емерик Бубек. Последният бил привърженик на Ладислав Неаполски в борбата му за престола срещу Сигизмунд. Търсейки спасение от преследвачите, Емерик Бубек се оттеглил в посока към Търново при съюзниците си турци. Тук бил обсаден от войската на Йоан Мароти, която дори издигнала землени щурмови укрепления и успяла да превземе града.^[27] По пътя си към старата българска столица унгарският военачалник установил съюзни отношения с движението на българските въстаници и най-вероятно е получил подкрепа от местното население. По-нататъшното развитие на българо-унгарското сътрудничество за освобождението на българските земи довело до изпращането на значителна унгарска войска към България през пролетта на 1404 г., вероятно под командването на Фружин. Така започнало въстанието на Константин и Фружин.

            Разглеждайки в детайли споменатите събития историкът Христо Димитров изказва предположението, че вероятно по това време населението на Ловеч се е ангажирало с действия в подкрепа на възникналото  освободително движение и това по-късно неминуемо е предизвикало ответна реакция на турците и окончателното  овладяване на града /известно като второто/.^[28] Ако допуснем, че  Хоталич все още е съществувал по това време, той би могъл да има същата съдба като Ловеч. Симпатиите към антитурските сили впоследствие са довели до гибелта на малката средновековна крепост и селището й, нападнати внезапно и наказани жестоко. Населението му, доколкото е оцеляло, окончателно се е разпръснало.

            Първоначално на Балканите връх в междуособицата на Баязидовите синове взел принц Сюлейман. След 1409 г. в гражданската война активно се намесил и най-малкият син – Муса, който спечелил за съюзници деспот Стефан и влашкия войвода Мирчо. Според Безименната българска хроника от ХV век негови съюзници били и българите: „Излезе Муса в дунавските области и събра големи множества власи, сърби и българи. С него бе и сръбският деспот Стефан”.^[29] В тези размирни години една част от старата българска феодална класа попаднала под влиянието на Константин и Фружин и се стремяла да си възвърне старите привилегии и обществено положение, а друга част – преминала в тимарската система след завоеванието, клоняла към Муса, защото той се обявил не само срещу Сюлейман, но и срещу едрата феодална аристокрация, която притискала еднакво и мюсюлманските, и християнските спахии. Тъкмо сред дребните тимариоти /спахии/, съюзници на Муса, трябва да търсим и оцелелите от завоеванието боляри от Севлиевския край. В последвалите сражения между братята през 1410 и 1411 г., Муса се проявил като жесток тиранин и затова загубил съюзниците си, включително и българите. С битката при Чамурли /дн. Шишманово, Софийско/ през юли 1413 г. междуособицата се прекратява и на престола се възкачва Мехмед.^[30]

            Последното значимо военно-политическо събитие, което би могло да се отрази фатално върху съдбата на средновековните крепости в Севлиевския край, е последният християнски кръстоносен поход срещу османците от 1443-1444 г. През втората година военните действия протичат между Дунав и Стара планина. По време на боевете за Шуменската крепост крал Владислав ІІІ Ягело изпраща разузнавателен отряд от 500 души, който да проучи идват ли турски войски през проходите в посока към Търново. При сблъсъка с турския гарнизон на Търново мюсюлманите дават 300 души убити. Твърде вероятно е по време на тази операция да се е раздвижило и населението на околните селища. Според професор Бистра Цветкова данните от описния регистър от 1479 г. за отвлечени към Цариград 26 български домакинства от село Калугерово, с друго име Плужна, са свидетелство за наказателна акция за оказаната подкрепа на кръстоносците.^[31]

            И така, от направения преглед на най-важните военни кампании на османците, можем да заключим следното: както много други крепости и селища, така и разположените в Севлиевско, понасят редица последователни удари от завоевателите /1388-1389, 1393, 1395, 1396 г./, по време на които населението им намалява значително и които се оказват сериозна пречка за по-нататъшното им развитие; вероятна съпричастност към похода на бан Йоан Мароти към Търново през 1403 г., към въстанието на Константин и Фружин, или пък участие в борбата между синовете на Баязид, довежда до ответна реакция на турците през първото десетилетие на ХV век, изразяваща се в изненадващото нападение над крепостта Хоталич, разграбване на богатствата й и отвличане на населението по време на наказателната акция. В регистъра от 1479 г. фигурира само село Хоталич, но без население, както през средата на века, така и през споменатата година. Същата печална съдба са имали болярските крепости при Батошево, Градница и др. Легендарното сведение за упорита съпротива на защитниците на крепостта при Витата стена ни кара да мислим, че тук е имало ягма, т.е. след превземането с щурм е имало разграбване и разорение, а оцелялото население е било взето в робство. Към тази мисъл ни навежда изразът от легендата: „поклели са ги да изтребят до една жива душа”.^[32] Така по-лесно бихме могли да обясним липсата на сведения в османските регистри за селище с име Витен и въобще за селища в района на днешното село Яворец през ХV век. Според предание съпротива е оказала и крепостта при село Градница, която била сломена едва след предателство. Три различни предания говорят за това, че селището и крепостта при Батошево са станали на пепел по време на  завоеванието. Липсата на данни за средновековния град на Калето-Джевизни бунар в османските регистри от втората половина на ХV век, а също така на предания и легенди за него, само затвърждава становището ни, че е бил изоставен още в края на ХІV век.

 

---

[1]Симеонов, Симеон. Средновековният град-крепост край Севлиево. Севлиево, 2007, 27. 

[2]Симеонов, С.. Средновековният град-крепост ..., 62-64; Крепостта „Хоталич” край Севлиево. 30 години археологически проучвания. Каталог. Севлиево, 2009, 63-64.

[3]Милчев, А., К. Койчева. Археологически данни за поселищния живот в две крепости в Габровски окръг. – Годишник на музеите от Северна България, кн. IV, 1978, 57.

[4]Славейков, Петко. Смесна китка или годишно периодическо списание. Год. I, Букурещ, 1852, 157-158.

[5]ТИБИ, т. ІІ. ..., 227; Ковачев, Р. Опис на Никополския санджак ..., 112. 

[6] Въгленов, М. Нови данни за селището и името Хоталидж, Хоталич. – Росица, бр. 11, 1970; Кийл, М. Хора и селища..., 285.

[7]Ковачев Р.  Нахията Хоталич ... , 278, бел. 27.

[8]Ковачев, Н. Отново за местонахождението на средновековното селище „Хотел-Хотелец /Хоталич/” – Росица, 26, № 11, 17 март 1984; Симеонов, С. Средновековният град-крепост ..., 65-66. 

[9]Игнатов, Веселин. Походът на Али паша срещу българите. – Военноисторически сборник, 1996, 4, 9-11. 

[10] Каракановски, Б. Превземането на град Ловеч от турците в 1474 г. – В: Ловеч и Ловчанско. Т. 2, С. 1930, 96-100.

[11]Игнатов, Веселин. Походът на Али паша ..., 4, 11-13; Кийл, М. Мевляна Нешри и градовете на Средновековна България. - В: Хора и селища в България през османския период. С. 2005, 377.  

[12]Игнатов, В. Походът на Али паша ..., 4, 11-13; Кийл, М. Мевляна Нешри ... - В: Хора и селища в България през османския период. С. 2005, 377.  Нешри, Мехмед. Огледало на света. История на османския двор. С. 1984, 92. 

[13]Петров, П., В. Гюзелев. Христоматия по история на България. Т. 2. С. 1978, 190.

[14]Калицин, М. Корона на историите на Ходжа Садеддин. В. Търново. 2000, 216.

[15] Петров, Ц. и др. Борби за освобождение и подем в Габровския регион 1393-1878 г. Габрово, 1996, 9.

[16]Игнатов, В. Походът на Али паша ..., 11-13.

[17]Кийл, М. Мевляна Нешри ... - В: Хора и селища в България през османския период. С. 2005, 377. 

[18]Андреев, Йордан. История на Второто българско царство. Курс лекции. В. Търново. 1997, 96. 

[19]Пак там, 97.  

[20]Пак там, 97.

[21]Динеков, П и др. Христоматия по старобългарска ритература. С. 1967, 436.

[22]Златарски, Васил. България през XIX и XV век. Лекционен курс. С. 2005, 225.

[23]Нешри, Мехмед. Огледало на света. История на османския двор. С. 1984, 127.

[24] Димитров, Хр. Унгарски латиноезични извори за турските нашествие по българските земи през XIV-XV век. – Турските завоевания и съдбата на балканските народи, отразеви в историческите и литературните паметници от XIV-XVIII век. С. 1992, 89, 92.  

[25]Златарски, Васил. България през XIX и XV век. Лекционен курс. С. 2005, 226.  

[26] Кузев, Ал. Восстание Константина и Фружина. – Bulgarian Historical Reviewq 1974, № 3, 53-69.

[27]Димитров, Хр. Унгарски латиноезични извори ..., 89-93.  

[28]Димитров, Хр. Средновековният град Ловеч през XI-XV век. – Исторически преглед, 1992, 3.  

[29]История на България. Т. 4. Изд. БАН. С. 1983, 106.

[30] Пак там, 194-108.

[31] Цветкова, Б. Паметна битка на народите. С. 1979, 303-304.

[32] Славейков, Петко. Смесна китка или годишно периодическо списание. Год. I, Букурещ, 1852, 157-158.