СЕВЛИЕВСКИЯТ КРАЙ ПРЕЗ XV-XVI ВЕК (12)

 

СЕВЛИЕВСКИЯТ  КРАЙ

ПРЕЗ  XV-XVI ВЕК (12)

(Откъс от книгата „Севлиевският край през XV-XVI век“, издание на „М-Прес“ ООД – Севлиево, 2017 г.)

ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ  ДУМИ

Ретроспективния поглед към първите два века от османското господство, базиран преди всичко на разнообразните регистри, известни към настоящия момент, очертава една сравнително пълна и точна представа за съдбата на земите и населението на днешния Севлиевски край. Без да претендираме за всеобхватност /тя ще е възможна по-късно, когато в научен оборот се вкарат още документи от познатите архиви/, ще направим следните обобщения и изводи:

1.Територията на Севлиевския край, като част от Търновска България, влиза в пределите на османската държава след поредица от военни походи, сред които изпъкват тези от 1388-1389 и 1393 г., т.е. завоювана е с огън и меч. Районът е лишен от градско селище, обезлюдени и разрушени са крепостните селища и пунктове с локално значение, изчезват от картата редица села и всички манастири. Легендите говорят за предателства, но и за упорита съпротива, за проявен героизъм от защитниците на крепостите. Селското население на района преживява истински шок от загубата в двубоя с друговерците-мюсюлмани, разклатена е вярата му в християнските ценности, чувства се изоставено от своя бог.

2.Последиците от продължителната и безперспективна съпротива срещу по-силния противник довеждат до човешки загуби в резултат на физическо унищожение на непокорните, разселване, заробване, принудителна ислямизация; изчезва местният елит, разграбени и унищожени са културни ценности, принизен е духовният живот.

3.Едва след средата на XV век шокът е преодолян, възстановява се нормалният ритъм на живот, селската икономика започва да се съживява и да функционира нормално. Важна предпоставка за това е съхранената в общи линии селищна мрежа. Демографските загуби са възстановени, стресът е преодолян, постепенно се възвръща нарушената вяра в християнския бог. Започва период на адаптация към новите условия на живот, наложени от завоевателите и изискващи съвместно съществуване на християни и мюсюлмани.

4.През двете столетия обликът на икономиката се определя изключително от тимарската система, чрез която централната власт си гарантира издръжката на конната армия /спахийството/. Вакъфската /частна/ собственост се появява едва през втората половина на XVI век. Господството на държавната собственост върху земята /тимара/ означава за селяните от района, че те са подложени на двойна експлоатация: от спахията-тимариот и от дсържавата. И двата субекта не проявявали стремеж към развитие и усъвършенстване на производството и то се характеризира със застой: едни и същи данъци, едни и същи култури за отглеждане.

5. В разрез със съществуващото мнение, че селската маса е сива и еднообразна, османските документи показват една доста разнообразна структура на селския свят. Мястото на българската аристокрация е заето от мюсюлманския военен, административен и духовен елит. Основната част от населението – обикновената тимарска /спахийска/ рая, както християнска, така и мюсюлманска, е заета изключително със задачата да произвежда блага за нуждите на различните институции на държавата и преди всичко на своите ленни владелци – тимариотите. Важно място в структурата на селското общество заемат многобройните групи на категориите население със специален статут и задължения към централната власт, ползващи се с данъчни и други преференции. Сред тях изпъкват заетите преди всичко във военнопомощните корпуси на османската армия, а също така ангажираните с охраната на пътищата и занимаващите се със специфични производствени задачи.

6.Чуждото владичество води след себе си тежки последици с дълготрайно действие. В района е осъществена минимална тюркска колоницация, която е само отглас от голямата колонизаторска вълна в североизточните части на покорена България. Заселват се земи и освободен жилищен фонд от убити, пленени и отвлечени в робство местни жители или на забягнали към Балкана непокорни българи. Планово, системно и целенасочено е изграден обръч от мюсюлмански селища около новопоявилия се нахийски /казалийски/ център, обезпечени са и трасетата на важните за района пътища. Заселниците са от Мала Азия – предимно юруци и други полуномадски тюркски общности, организирани на военна основа. Процесът започва малко преди средата на XV век, протича на етапи и приключва в общи линии през третата четвърт на следващия век.

7.С появата на колонизаторите, сред изключително българското население, започва бавен, но непрекъснат процес на ислямизация. През XV век темповете са ограничени и бавни, но все пак са налице първите сравнително компактни групи мюсюлманско население. През следващия век процесът постепенно набира скорост и към края вече имаме добре оформени мюсюлмански общини в редица села, които през следващите векове ще продължат да нарастват и укрепват.  Голяма част от българските села са вече със смесено население и с основание можем да заявим, че ислямът е завоювал сериозни позиции в района.

8. От средата на XVI век районът е обособен в административно-териториална единица под името Хоталич и Селви; започва изграждането на нов градски център.

9.Историята на Севлиевския край през първите два века на чужда власт, представена според наличните към момента извори, далеч не изчерпва многообразието от теми и въпроси, които ни интересуват, но със сигурност разбива на пух и прах твърдението, че това са „тъмни векове”.