СЕВЛИЕВСКИЯТ КРАЙ
ПРЕЗ XV-XVI ВЕК (3)
(Откъс
от книгата „Севлиевският край през XV-XVI век“, издание на „М-Прес“ ООД –
Севлиево, 2017 г.)
2.Промени
в демографската и поселищна структура
А.Поселищно-демографски промени през XV век. Ранна тюркска колонизация и
ислямизация
Средата
на ХV век е преломен момент в овладяването на Балканския полуостров, в това
число и българските земи, от османците. Разгромени са войските на последния
европейски християнски поход при Варна /1444 г./, а през 1453 г. е завладяна
столицата на Византийската империя. Тези събития отдалечават посоката на
военните сблъсъци от българските земи и в частност от Севлиевския край. Отпада
заплахата от водене на военни действия в близост до територията на края, от прякото неблагоприятно въздействие на такива фактори
като физическо унищожение, отвличания в робство и др. Новата ситуация поставя
нови задачи пред османските завоеватели и господари: укрепване на властта,
държане в покорство на населението, създаване условия за ускорено икономическо
развитие.
В споменатия регистър от 1479 г.[1] в Севлиевско са записани 35 селища, от които 29 /83 %/ съществуват и по време на Освобождението. Тридесет от селищата носят слявянобългарски имена, а 5 нови селища са с турски. Според броя на домакинствата можем да разпределим селата на пет групи: в първата група включваме мезрата /обработваема доходоносна земя извън землището на населено място, орница/ с едно домакинство и Хоталич, което е без постоянно население; от 6 до 20 домакинства имат 13 села, сред които най-малобройни са Агатово, Бара, Ходжа Йомер и други; от 21 до 40 домакинства имат 10 села; следва групата от 41 до 80 домакинства, сред които изпъкват Добромирка със 76 и Дамяново със 70. Групата на много големите села включва само Дебнево със 125 домакинства и Градница с 89. Както личи от приложената таблица основната част от населението влиза във втора, трета и четвърта група, т.е. средно малките, средните и средно големите села. Показателен е фактът, че селата в района са с малко население. Средният брой домакинства е 32,7, без вдовишките, което е под коефициента за българските земи по това време – 43 /плюс-минус 3 домакинства/. За селищата от съседния Търновски край този показател е 46,4.[2]
Таблица № 1
Разпределение на селищата според броя
на техните домакинства през 1479 г.
|
I
група |
II
група |
III
група |
IV
група |
V
група |
|
До 5 дом. |
6-20 |
21-40 |
41-80 |
Над 80 |
|
2 |
13 |
10 |
8 |
2 |
|
5,7
% |
37,1
% |
28,6
% |
22,8
% |
5,7
% |
Данните от регистъра показват една добре развита селищна
мрежа, унаследена, както личи, от времето на българското средновековие и
включваща само села и една мезра, разположени по долините на реките Росица и
Видима, повечето съществуващи и днес. Не е заселен балканският район на юг от
селата Батошево, Душево, Градница, Бериево; изключение прави само Млечево. През
ХV век няма данни за поселищен живот в землищата на днешните села Шумата,
Карамичевци, Валевци, Стоките, Кръвеник, Боаза, Столът.
Очевидно е, че демографската криза, характерна за ХІV и
първата половина на ХV век, в съчетание със завоеванието и последвалите военни
походи, непрекъснатите войни, бунтове, междуособици за султанския престол и
т.н., са оказали неблагоприятно въздействие върху демографското развитие на
селищата от района. На първо място, следва да отбележим печалната съдба на
средновековния град при Калето-Джевизни бунар, който загубил статута си на град
и център за околните села и останал без население. Селата около него били
включени в големия вилает Търново.
Както
видяхме броят на домакинствата на селата от района е малък, под средния
показател за страната, а около средата на века според данните от същия регистър
са били още по-малобройни. С най-малко население са селата в северната част:
Агатово, Бара, Сръбе, Градище; тук е разположена и единствената мезра Калотен,
населена само от едно домакинство през 1479 г., оживила се за кратко и
преустановила съществуването си в началото на ХVІ век. На югозапад, в
непосредствена близост с бившия градски център, са съществували малките
мюсюлмански села Сюлейман, наричано още Иса кьой Векили /дн. Ряховците/ и Али Факих, с друго име Оходин. Очевидно те
са резултат от сблъсъка на двата етноса и религии, при който старите български
селища Рахово /Рава/ и Оходин са заменени с нови мюсюлмански. Същото явление
наблюдаваме в района на днешните села Буря и Идилево, където се появяват
малките мюсюлмански села Ходжа Йомер и Али бей. Подобно е положението и в
района на Горна Росица, където върху територията на изоставено средновековно
българско селище в края на ХV век се появява турското Дерели. В района на
Сенник пък се оформило малко мюсюлманско село – Чадърлу. На хълма Баалък ямасъ до Севлиево
прекъсва живота на средновековно българско селище, което според някои
изследователи е било Хотел/Хоталич, а в близост до него – село Рибаре, споменато
в Батошевския надпис. Тук, след възникването на Севлиево, се разполагат лозята
на местните турци.
В
хода на изложението ще видим как именно в посочените райони се осъществява
минимална тюркска колонизация и започва най-рано процесът на ислямизация на
местно и друго население. Едно уточнение следва да направим само за северните
села: Бара, Сръбе, Агатово, Градище, където малкият брой домакинства може да се
дължи и на наличието на население със специални задължения и статут /главно
войнуци/, регистрирани в други регистри, все още неоткрити за историческата
наука.
Завършвайки прегледа за понесените щети от нашествието и
събитията непосредствено след него, трябва да отбележим, че през ХV век
изчезват от картата на района споменатите в Батошевския каменен надпис
християнски села Витен /вероятно на Витата стена/ и Рибаре /на река Росица, до
хълма Баалък ямасъ/, също така Рава /в
района на Ряховците/, Оходин /до Овдин баир/ и безименните села в землищата на
Идилево, Горна Росица, Сенник и Петко Славейков.
Новите условия на живот в пределите на огромната империя
не изискват да се поддържат старите крепостни съоръжения, поради което те са
изоставени и постепенно запустяват и се разрушават.
В нашия регистър няма данни за манастири, каквито има
например за други райони, а такива по-рано са функционирали – Батошевският
ставропигиален манастир, манастирът при Ивански лъг край Батошево, двата
манастира при Градница, манастирът в местността Баалък ямасъ, манастирът в
местността Дедерица в землището на село Крушево, двата манастира при
Добромирка, манастирите при Ряховците и др., които стават жертва на
нашествениците, изоставени са и престават да съществуват. Подобна е съдбата на
редица църковни храмове, предимно в крепостите, които са разграбени и
опустошени. Едва през ХVІ и ХVІІ век двете църкви в средновековния град при
Калето-Джевизни бунар са преустройвани и ползвани от населението на близките
села. Църквите в крепостите при селата Градница, Крамолин и Батошево също се
ползват от местното население.
Най-голямото село в района – Градница, е посочено с
твърде много вдовици – 16. Тук е имало добре укрепена крепост и твърде вероятно е този факт да се дължи на оказана
съпротива и последвалите след това репресии. Сравнително голям е броят на
вдовиците и в селата Бара, Градище и Дебелцово. В близост до тях е и село
Калугерово, с друго име Плужна, за чието наказание от османците вече
споменахме. Общо в района има регистрирани 58 вдовици, което прави 5,7 % от
българските домакинства и е косвено свидетелство за висока смъртност. Този факт
може да обясним с наказателни акции от страна на османските власти, довели до
избиването и прокуждането на част от мъжкото население, а също и като резултат от дадени жертви от мъжете,
ангажирани във военните и военно-помощните корпуси на османската армия. Големия
брой вдовици в северната част на района ще свържем също с наличието там на
значителен контингент от войнуци, както личи от документи от първата половина
на ХVІ век.
За да добием по-пълна представа за промените, които настъпили
в селищния модел и в демографията ще разгледаме поотделно трите групи селища,
които се формират според етно-религиозната принадлежност на населението.
Първата и най-голяма група наброява 18 села /половината от всички/ само с
българско християнско население.
Повечето са с малко жители – от 10-12 до 40 домакинства, или 34 % от
населението. Към тази група причисляваме и Хоталич, който е безлюден. Според
данните от втория регистър /1485 г./ имаме намаляване на броя на българските
домакинства в селата Агатово с 4, Градище - 6, Крамолин - 6, Младен - 4 и
Дебелцово с 1. Едва ли това се дължи на някакви неблагоприятни фактори за
развитието на селищата. По-скоро се касае за преминаване на част от
обикновените спахийски домакинства към категорията население със специални
задължения и статут – войнуците.
Новост за селищния модел са шестте села /20 %/, които са населени само с мюсюлмани, резултат от начален процес на колонизация. Със своите 93 домакинства те представляват 8,11 % от цялото тимарско население. Отличават се с малък брой домакинства: от 9 до 14-17, като само в едно селище са 22. Очевидно се касае за наскоро възникнали села, заселени от малки групи мюсюлмански колонисти. Имената им са турско-арабски и най-често принадлежат на водача на групата. Такива са Али Факихлер, Али бей, Ходжа Йомер, Сюлейман, Иса. По-друг е случаят с името Чадърлу, което преселниците носят от старото си местоживелище в Мала Азия или пък то е дадено по някакъв характерен признак /по вида на заетата местност или на палатковите им жилища/. Колонизирали се землищата на запустели селища. Така е при Али бей, където старото българско селище е изоставено по някакви причини. Не е имало местно население, което да съхрани спомена за старото име и затова заселниците са дали свое турско. Същото е и при Чадърлу. При Али Факихлер, Ходжа Йомер и Сюлейман ситуацията е по-друга: споменът за старите български селища се е пазел, а може би отначало е имало и малобройно българско население. То или е прогонено, както твърдят запазени предания, или се е ислямизирало и приобщило към колонизаторите. Затова в документите се е отразявала връзката на новото селище със старото, поради което се появяват двойните имена: Али Факихлер, с друго име Оходин; село Векиллер и Сюлейман и Иса кьой, наричано още и Рахова. Според предание в българското село Оходин се заселили мюсюлмани и заживели заедно с българите, но впоследствие ги ограбили и прогонили. След повече от два века турското име Векиллер е изоставено и възстановено старото българско име Рахово.[3] Друго предание пък твърди, че мюсюлманите от Ходжа Йомер първоначално живеели заедно с българите в общо селище, но се разделили след верски спречквания.[4]
Таблица № 2
Разпределение на селищата според
религиозната принадлежност на населението през 1479 г.
|
До 5 дом. |
6-20 |
21-40 |
41-80 |
Над 80 |
||||||||||
|
Х |
М |
С |
Х |
М |
С |
Х |
М |
С |
Х |
М |
С |
Х |
М |
С |
|
2 |
|
|
7 |
5 |
1 |
5 |
1 |
4 |
4 |
|
4 |
|
|
2 |
Забележка:
Х – селища, регистрирани само с немюсюлмански /християнски/ домакинства
М – селища, регистрирани
само с мюсюлмански домакинства
С – селища, регистрирани с немюсюлмански и мюсюлмански домакинства /смесени/
Съвсем
различен е случаят с Качково: село с българско име, но с 16 мюсюлмански
домакинства. Просъществувало е за кратко, защото в следващите регистри вече не
го откриваме. Смятаме, че се касае за регистрация на временно отседнали
номадски пришълци, настанили се в старо българско селище, чието име се
пазело.
Внимателният анализ на броя на мюсюлманските
домакинства на заселниците /има възможност приблизително да се изчислят и за
средата на века/ показва, че началото на процеса на колонизация в Севлиевския
район трябва да бъде поставено около средата на ХV век. След победата при Варна
и превземането на Константинопол османците се почувствали пълни господари на
Балканския полуостров и търсели начини за увеличаване влиянието на исляма в
нови територии. Не става дума за помитаща колонизационна вълна, а за ограничен
по количество и територия начален процес на колонизация. Неговото поетапно
развитие по-късно обаче довежда до завоюването на сериозни позиции в селищната
система на района и до съществени етно-религиозни промени сред
населението.
За етническия произход на колонизираните
домакинства, поради липсата на конкретни указания в изворите, ще трябва да се
доверим на резултатите от общите проучвания за българските земи. Според тях
основната маса от колонизаторите са юруците. Те са полуномади от Мала Азия,
които османците използвали във военно време като участници в помощните корпуси
на армията, а в мирно време – заради скотовъдните им умения. В разглеждания регистър от 1479 г. обаче няма
изрично посочване за юрушки поселения в Севлиевския край, въпреки че за други райони
има такива. Налага се да приемем, че незначителните юрушки заселвания от
средата на ХV век са последвани от трайно усядане на пришълците в новите земи,
поради което вече не се сочат изрично. Упоменават се само като мюсюлмани.
Редица признаци ни карат да смятаме, че Али бей, Ходжа Йомер и Чадърлу са
резултат от юрушка колонизация. Селата Али Факихлер и Сюлейман вероятно са
заселени с размирни мюсюлмански еретици от Мала Азия, както твърди запазено
предание.
Вторият етап от процеса на колонизация в
Севлиевския край, за който свидетелства регистърът от 1485 г., протекъл през
последните две десетилетия на века. Той показва, че освен юруците и размирните
верски елементи с този процес били свързани и спахии, спахийски синове,
освободени помюсюлманчени роби от различен етнически произход, духовни лица и
пр. В по-малко от половината от селата, само 5-6 години след регистрацията от
1479 г., се заселват 9 спахии, 21спахийски синове, 2 окчии /стрелци/, 1
ешкенджия /член на военна формация на действителна служба/ и 1 доганджия
/соколар/. Чрез колонизиране на 9 мюсюлмански домакинства, 2 неженени мюсюлмани
и 19 спахийски синове е оживено село Хоталич. Появява се едно ново селище –
Доймушлар, с 5 мюсюлмански домакинства и 3 неженени. То не е локализирано,
просъществувало малко повече от век и изчезнало, поради което смятаме, че е
юрушко поселение. В Ходжа Йомер се настаняват 3 спахии и 2 окчии, все
представители на военното съсловие; в Адил /Али бей/ - 2 спахии и 1 ешкенджия;
в Сюлейман – 3 спахии; Сериозен опит да се насели е направен при мезрата
Калотен, където са настанени 3 мюсюлмански домакинства, 1 спахия и 1 доганджия.
С настаняването на 2 спахийски синове в Душево е направена сериозна крачка към
по-нататъшното увеличаване на мюсюлманското присъствие в селото. Наблюденията
върху обикновените мюсюлмански домакинства показват, че те намаляват: Ходжа
Йомер - с 1, Адил – с 4, Сръбе – с 6 и Сюлейман – с 1. Чадърлу запазва същия
брой домакинства. В същото време в тия села са настанени представители на
военното съсловие. Със сигурност, ако регистърът от 1485 г. беше пълен, щяхме
да отчетем едно още по-засилено присъствие на мюсюлманския елемент в селищния
модел на района. Сведенията от по-късни регистри показват, че на границата на
ХV с ХVІ век се появяват още три мюсюлмански селища: Селви, Дерели и Акънджилари.
След християнските и мюсюлманските селища идва
третата група, която включва селата със смесено население. Те са 11 на брой
/почти една трета/ и включват в състава си 43 мюсюлмански домакинства /7,3 %/.
В тази група влизат най-многолюдните села и в тях османската власт е взела
мерки да осигури мюсюлманско присъствие. То не е голямо: с 1-2 мюсюлмански
домакинства са селата Батошево, Богатово, Добромирка и Ловнидол; с 3-6
домакинства са Градница, Дамяново, Душево, Кормянско и Търхово. В Сръбе
мюсюлманските домакинства са най-много – 9, но пък в 1485 г. са намалели до 3.
Към тази група по-късно се приобщава и Букурово с 1 мюсюлманско домакинство.
Налице е процес на ранна ислямизация на местно
население, който стартирал след средата на века през 60-те и 70-те години. Убедени сме, че посочените
мюсюлмани в смесените селища са от средата на местното християнско население,
тъй като е трудно да си представим отделни представители на чужд етнос да
заживеят изолирани сред коренните жители. През следващите векове малките
мюсюлмански ядра се разраснали и укрепнали, разбира се, най-вече за сметка на
автохтонното население. Освобождението заварва Бара, Богатово, Букурово,
Добромирка, Дамяново, Кормянско и Хирево като напълно мюсюлмански села;
Градница, Дебнево и Душево запазват българското си население, но в нови и
отдалечени от центъра махали: Граднишки, Дебневски и Душевски колиби. Със
смесено население също са Сръбе, Агатово, Крамолин, Крушево. Най-важното
доказателство, че тези мюсюлмански села са обитавани от население с български
корен е запазеното име на селището.
В
историческата литература е утвърдено мнението, че новата религия се приемала по
пътя на единичните помюсюлманчвания, един процес, който задължително водел
впоследствие до пълна асимилация. Основният мотив, който ръководел прозелитите,
бил стремежът за постигане на социална прекатегоризация в османското
теократично общество. При всички случаи това били хора, които имали чести
контакти с мюсюлмани и изпадали под тяхно влияние, търсейки начин да споделят
привилегиите на мохамеданите в обществото и в икономиката. Най-напред част от
старата българска феодална класа запазила своите привилегии чрез смяна на
религията. Последвали я местните селски първенци, които съдействали на новите
властници при събирането на данъците например.
Обезкръвяването
и обезродяването на местното християнско население се осъществявало и чрез
девширмето /кръвния данък/, практикувано в българските земи между 1438 и 1705
г. Юрушката организация се подхранвала също с християнско население, поради
което тя се превърнала в едно от основните средства за трайно верско и езиково
асимилиране на местни хора. По същия начин се поддържала числеността на
акънджиите и мюселемите. Но тези процеси са по-добре очертани в османотурските
документи, касаещи Севлиевския край, през следващия ХVІ век.
За
обезкървяването и обезродяването на българския род допринасяли честите
отвличания в робство на млади българи от нашествениците, осъществявяни по време
на завоеванието, а и след него. Ще посочим само няколко от множеството примери,
които разкриват безрадостната съдба на млади жени, пленени и продадени в
робство от османските турци, фиксирани в официални документи и множество частни
нотариални актове от архива на Венецианската република и по-специално на дука
на Кандия. Така например през 1390 г. управата на Кандия регистрира робския
статут на българката Теодора от село Болван /Балван, Великотърновско/, на
следващата година е регистрирана Мария от селището Мазат /вер. Мазалите, дн.
Живково, Габровско/, а през 1411 г. – Маргарита от село Божена /дн. Боженци,
Габровско/.[5]
Примерите са показателни и като време на действие, и като териториален обхват.
Става дума за едно кратко надникване от академик Васил Гюзелев във Венецианския
архив /само този на дука на Кандия/. Хиляди подобни случаи могат да се открият
в архивите на Генуа, на османците и т.нат. Народната памет е съхранила спомена
за заробването в два топонима – Робово ливаде и Робова пътека. На ливада край
сегашното шосе Гъбене-Горна Росица предводителят на турците събрал над 3000
непокорни българи, които завързани с въжета поели по тежкия път към робските
пазари. Друго предание от село Стоките твърди, че заробените преминавали
Балкана през местността Робова пътека покрай връх Кадемлия.
След направения анализ на състоянието на трите големи
селищни групи и тяхното население е редно да споделим и някои общи наблюдения и
да очертаем, въз основа на регистъра от 1479 г., приблизително следната
демографска картина: 1146 домакинства общо, от които 1010 са немюсюлмански
/т.е. български, християнски/ и 136 –
мюсюлмански. Като използваме възприетия в историческата литература коефициент
за численост на едно домакинство в тази епоха – пет души, ще получим, че общият
брой на населението възлиза на около 6404 души. От тях около 5724 – християни
/89.4 %/ и около 680 мюсюлмани /10,6 %/.
Към християните прибавяме и 100 домакинства на войнуци, каквито
безспорно е имало в района, както личи от техни регистри от началото на
следващия век. Количественото съотношение между християни и мюсюлмани е 8,4:1.
В Търновския край /дн. Великотърновска област/ то е 6,7:1, а в Никополския санджак – 10:1.
Изглежда, все пак, концентрацията на мюсюлмани в Севлиевския край не е
безобидна.
Нужно е да направим някои уговорки по така предложения
общ брой на населението в Севлиевския край през 70-те години на ХV век. Преди
всичко не може да не отчетем факта, че тук данните са само от тимарски
регистър, който при това не е съвсем пълен. В регистър за соколари от 1477 г.[6]
са посочени 4 домакинства на неверници в село Ловнидол, занимаващи се с тази
специфична дейност. Някъде около средата на ХVІ век техният брой е значително
увеличен. Пак по това време голям брой соколари има и в село Богатово. Поради
липсата на изворови данни, не може да сме сигурни, че в района няма и друго
население с т. нар. специален статут и задължения, като войнуците например,
дервентджиите, споменатите соколари и др. Възможно е да е имало вакъфи и
вакъфска рая, за каквито има данни през ХVІ век в Хоталич, Дерели и Адиллер.
Можем да предположим с голяма доза сигурност, че части от някои селища са били
с друг статут, не тимарски, и поради тази причина в тимарския регистър са с
малко население села като: Сръбе, Агатово, Горно Крушево, Долно Крушево и
Крамолин, които през първата половина на ХVІ век са посочени във войнушки
регистър с голям брой войнуци. Ето защо предложените числа за броя на
населението на този етап са само предварителни и неокончателни. При всички
случаи броят на жителите на разглежданата територия е по-голям от предложения.
Разкриването и публикуването на нови документи ще допринесе за окончателното
изясняване на проблема.
Б.Промени
в структурата на селищната мрежа през XVI век. По-нататъшно ускорено развитие
на процесите на колонизация и ислямизация.
Богатата информация, почерпана от
подробните регистри от 1516, 1530, 1541-1545 и 1580 г., предоставя
благоприятната възможност за едно сравнително изследване на структурата на
селищната мрежа на формиращата се нахия /каза/ Хоталич/Селви през XVI век. Доста точни наблюдения могат да
се направят върху плътността на селищната мрежа, типовете селища съобразно броя
на населението и неговата религиозна принадлежност, появата на нови селища и
„роенето” на селата, увеличили броя на жителите си. Добре се открояват и
тенденциите в развитието на селищната система през целия век.
Следва да поясним, че подробният
регистър от 1516 г.[7]
е преведен, но е непълен и незавършен. Останалите три подробни регистъра не са
преведени цялостно и от тях разполагаме само с данни за броя на пълноценните
домакинства. Освен това трябва да сме наясно, че тези османски документи не
могат да претендират за абсолютна, а само за относителна точност. От смятаната
за съвършена система за описване на населението, все пак, отделни хитреци са
успявали да се изплъзнат от регистрация. Някои изследователи изчисляват
величината на нерегистрираното население на около 10-15 %.[8]
Проучвайки внимателно регистрите
трябва да отчетем, че сравнително добре се
очертават границите на формиращата се нова нахия /каза/ Хоталич или Селви. От
общо 40
селища през 1516 г. и 47 през 1580 г.[9]
не са идентифицирани и локализирани само мюсюлманските села Доймушлар, Манели,
Мокчилар и Хаджъ оглу.[10]
За мезрата Дичин[11]
се знае твърде общо, че е била между селата Дамяново и Али Факихлер, а в района
на село Бара се споменават още две мезри – Ръждава и Голубовник, с приход от 30
акчета.[12]
Обобщените данни в таблица № 3
разкриват плътността на селищната мрежа през цялото шестнадесето столетие. В
нея селищата са разпределени в пет групи съобразно броя на регистрираните
домакинства /християнски и мюсюлмански, пълноценни и вдовишки/.[13]
Таблица № 3
Разпределение на селищата според броя
на техните домакинства през XVI век
|
|
I
група |
II
група |
III
група |
IV
група |
V
група |
|
|
До 5 дом. |
6-20 |
21-40 |
41-80 |
Над 80 |
|
1516 г. |
1 |
9 |
15 |
11 |
4 |
|
|
2,5
% |
22,5
% |
37,5
% |
27,5
% |
10
% |
|
1580 г. |
- |
8 |
14 |
16 |
9 |
|
|
- |
17
% |
29,8
% |
34
% |
19,1
% |
Забележка:
I група
– много малки села; II
група
– средно малки села; III
група
– средни села; IV
група
– средно големи села; V
група
– много големи села. При определяне мястото на селата Градище и Малки Вършец е
взет предвид факта, че те имат многобройно войнушко население.
Анализът на данните за 1516 г.
показва, че основната част от населението живее в средно и средно големите
села, принадлежащи към трета и четвърта група /65 %/, а във втората група на
средно малките села – близо една четвърт. С най-малко жители е малкото
мюсюлманско селище Доймушлар, вероятно юрушко поселение, все още
неидентифицирано. Последната група на много големите села включва Добромирка,
Дебнево, Крамолин и Градница, от които първите две наброяват повече от 100
домакинства. Селищата в тази група представляват 1/10 от общия брой.
Интересни са резултатите от
сравнителния анализ на данните от двата регистъра. През 1580 г. групата на
много малките села вече няма представител, защото домакинствата на Доймушлар от
5 са достигнали до 17. Поради увеличаване броя на жителите, част от селата на
втората група /средно малките села/ преминават в по-горните групи и тя намалява
значително от първоначалните 22,5 % до 17 %.
Ако проследим развитието на трета и
четвърта група, които обхващат селата с най-голям брой домакинства, ще видим,
че те запазват и дори укрепват позициите си, като обхващат вече 63,8 % от
регистрираните села, т.е. две трети от всичките. В тези две групи живее повече
от половината от населението – 58 %.
Рязък скок е регистриран при последната група на големите села, която от 1/10 нараства на повече от 1/5. Това са селата: Врабево – 133 домакинства, Дебнево – 106, Градница – 103, Бериево – 102, Дамяново – 94, Ловнидол – 92, Богатово – 90, Гостилица – 88 и Добромирка – 87 домакинства. През втората половина на века тези селища, обхващат 40,8 % от населението на нахия Хоталич/Селви и имат първостепенно значение за нейното демографско развитие.
Таблица № 4
Разпределение на селищата според
религиозната принадлежност на населението през XVI век
|
|
До 5 дом. |
6-20 |
21-40 |
41-80 |
Над 80 |
||||||||||
|
|
Х |
М |
С |
Х |
М |
С |
Х |
М |
С |
Х |
М |
С |
Х |
М |
С |
|
1516 |
- |
1 |
- |
1 |
5 |
1 |
7 |
4 |
6 |
3 |
- |
8 |
- |
- |
4 |
|
1580 |
- |
- |
- |
- |
6 |
1 |
1 |
5 |
7 |
5 |
6 |
6 |
- |
- |
10 |
Забележка:
Х – селища, регистрирани само с немюсюлмански /християнски/ домакинства
М – селища, регистрирани само с
мюсюлмански домакинства
С – селища, регистрирани с немюсюлмански и мюсюлмански домакинства
В
документацията, с която разполагаме, отчетливо се открояват съществени промени
в разпределението на селищата според религиозната принадлежност на населението
на Севлиевския край /табл. № 4/. Данните от регистрите от 1516 и 1580 г.
позволяват да оформим отново три големи групи села: християнски, мюсюлмански и
смесени. Ще започнем с мюсюлманските села, общо 10 /впоследствие 17/ на брой,
където промените са най-значителни в сравнение с предходния век. От
мюсюлманския селищен модел отпада едно село /Качково/, а се появяват нови
четири села: Селви, Акънджилари, Дерели и Долно Чадърлу. Първите три са
резултат от ограничена колонизация на няколко домакинства на акънджии и
мюселеми в самия край на XV
или
началото на XVI век;
последното – раздвоено от Чадърлу, поради нарастване на населението му. В
регистъра от 1580 г. са записани още седем нови мюсюлмански селища: Мокчилар –
раздвоено от Хисар бей, Манели, Мумджълар, Каяджилар, Накъшлъ, Хадъмлар и
неизвестното Хаджъ оглу – вероятно юрушко поселение. По-особен е случаят със
старото българско село Бара, което от групата на смесените селища преминава в
края на века в групата на чисто мюсюлманските, поради пълната ислямизация на
своите жители. Разпределението на селищата според броя на домакинствата през
1516 г. е следното: в групата на много малките села е само Доймушлар; групата
на средно малките села /повечето новоосновани/, с до 20 домакинства, наброява 5
села; само 4 села влизат в групата на средно големите селища /Адиллер,
Малкочлар, Векиллер и Горно Чадърлу/. В края на века ситуацията е съществено
изменена: В първата група няма селища, във втората и третата има съответно 6 и
5, а в четвъртата – 6. Въпреки добре изразената тенденция, все още няма селища в последната група с
най-многобройни домакинства. Характерно е, че всички селища са изцяло
мюсюлмански и не се допуска заселването в тях на християни. Тази отличителна
черта се запазва до времето на Руско-турската война от 1877-1878 г. Изключение
прави само централното селище Селви, в което през 1545 г. вече е направен
пробив и има едно християнско домакинство,[14]
а през 1580 г. – 5, и село Манели. С течение на времето делът на християните в
градското селище ще се увеличава все повече и те ще вземат превес през втората
половина на ХІХ век. Първоначалният административен център – Хоталич, се
развива бавно и населението му едва достига до 26 домакинства през 1580 г.
Съществени
трансформации настъпват в голямата група на старите българските селища, която в
началото на века наброява 31 села, а в края – 30. В резултат от постоянно
протичащия процес на ислямизация на местното население, броят на чисто
християнските селища от 11 през 1516 г. се свива до 6 през 1580 г.: Батошево,
Гъбене, Малково, Млечево, Маров дол[15]
и Сопот, всичките с изключение на последното, разположени в южната
предпланинска част на района. Отначало по-голямата част от тях са в групата на
средните и средно големите села, а впоследствие само на средно големите. Във
войнушкия регистър от 1529 г. срещаме имената на още две български селища –
Столът и Селище, с по един войнук на действителна служба, но не ги включваме в
изследването понеже нямаме повече данни за тях.[16]
Стремежът
на османските власти да имат свои представители във всяко населено място
проличава много добре при смесените българо-мюсюлмански селища, които се
увеличават за същия период от време от 19 на 24. Тук протичат интензивни
процеси в полза на мюсюлманското малцинство и това е видно от промените в
състава на обособените пет групи в таблицата. Броят на вписаните мюсюлмански
домакинства към смесените селища варира най-често от 1 до 3, в повечето случаи
новоислямизирани, бивши християни. Тука можем да посочим селата Богатово,
Букурово, Добромирка, Душево, Градница, Кормянско, Крамолин, Ловнидол и Хирево.
През 1580 г. съставът на тази специфична подгрупа се увеличава, а и размерът на
домакинствата можем да вдигнем до 5. Тука влизат: Агатово, Бериево, Букурово,
Дебелцово, Градище, Крамолин, Горно и Долно Крушево, Ловнидол, Търхово и
Хирево.
На
следващо място можем да обособим няколко села със смесено население, в които
мюсюлманите заемат все по-сериозни позиции. Докато в началото на века това са
само Сръбе с 18 мюсюлмански домакинства, Дебнево с 16, Дамяново с 9 и Бара със
7, в края на периода положението е сериозно променено. В Дебнево мюсюлманските
домакинства са нараснали на 40, в Дамяново на 36, в Сръбе – на 22, в Кормянско
– на 14, в Душево – на 11, в Богатово – на 8 и т.н. Бара, както вече
споменахме, загубва християнското си население и вече е населена само с
мюсюлмани – 25 домакинства. През следващите два века това ще се случи с
Дамяново, Богатово, Добромирка, Хирево и Кормянско.
Добре
очертаната тенденция за нарастване броя на големите селища довежда до едно
типично явление за селищното развитие на Севлиевския край, известно като
„роене” на селата. То е следствие най-вече от естествения прираст на
населението и екстензивния начин на обработка на земята. В различните регистри
се отбелязват по едно и също време Горно Крушево и Крушево, Чадърлу се разделя
на Горно и Долно, споменава се за Крамолин и Крамолин-и бюзюрг /Голям
Крамолин/, за Долно и Горно Градище. От село Хисар бей /Хоталич/ се обособява
мюсюлманското Мокчилар.[17]
Показателно е развитието на новооснованото в
началото на века селище Селви, което бързо взема връх над съседното село
Хоталич и изземва административните му функци. Основната заслуга за това е
средищното положение, което заема новото селище в центъра на плодородното
Севлиевско поле. Според османските административни критерии през 1580 г. Селви
вече е малък град и е записан като: „Нефс-и Селви таб-и Хоталич”, т.е.
„самият /град/ Селви, спадащ към Хоталич”.[18]
Малкото градче има два квартала и джамия. Няма спор за местоположението на
Селви, което е било разположено върху североизточната част от територията на
днешния град Севлиево, на левия бряг в завоя на река Росица. Там се намирали
конакът и къщите на по-богатите турци. А гробищата му, в района на днешния Дом
на културата „Мара Белчева” и старата сграда на училище „Хр. Ботев”, показват
до къде се е простирало възникналото селище.
За селищната структура на района през XVI век са характерни и двата крепостни пункта: Хисар
бей-и баля /Горна крепост на бея/ и Хисар бей-и зир /Долна крепост на бея/.[19]
Мезрите, за които доста се дискутира в миналото, не са
характерни за района и в регистъра от 1516 г. има данни само за три: Дичин,
Ръждава и Голубовник. За Дичин не сме наясно дали е била землище на изчезнало
село или само обработваема земя. Преводачката на документа, Красимира Мутафова,
неправилно отъждествява тази мезра с великотърновското село Дичин.[20]
Ръждава и Голубовник, разположени близо до село Бара, са били вероятно само
обработваема земя.
Общото
заключение, което можем да направим въз основа на богатия фактически материал,
е, че старата /хилядолетна/ селищна система на Севлиевския край продължила да
се развива стабилно и устойчиво, размерът на селищата се увеличава. С
формирането на нахия /каза/ Хоталич се възстановили административните функции
на старото българско селище, вече населено с мюсюлмани, а съперникът му Селви –
новият административен център, бил обявен за градско селище. Появилите се през
предходния век нови мюсюлмански поселения се увеличили както по брой, така и по
численост на населението, а в почти всички български селища имало повече или
по-малко мюсюлмани. Предварителните ни проучвания за следващите векове показват
устойчивост в развитието на така очертаната селищна мрежа на новооснованата
нахия /каза/ Хоталич/Селви.
Представените обобщени данни в табл.
№ 5 показват устойчивото демографско развитие на селищата от края на XV до края на XVI век. Нещо повече: налице са
достатъчно числови данни, които говорят за преодоляване на демографската зима,
продължилата от средата на XIV
до втората половина на следващия век и дори за демографски подем /някои
изследователи говорят за демографски бум/. Числата от таблицата са изключително
убедителни: общият брой на домакинствата от 1146 през 1479 г. нараства на 1501
през 1516 г. и достига до 2530 през 1580 г. Увеличението е повече от два пъти в
рамките на изминалите сто години като за него допринасят и двете религиозни групи:
християнската и мюсюлманската.
Таблица № 5
Населението на Севлиевския край от
края на XV до
края на XVI век
|
Година |
Общо |
Мюсюлмани |
% мюс. |
Немююлмани |
|||||
|
дом. |
неж. |
вд. |
дом. |
неж. |
дом. |
неж. |
вд. |
||
|
1479 |
1146 |
- |
58 |
136 |
- |
11,8
% |
1010 |
- |
58 |
|
1516 |
1501 |
475 |
12 |
304 |
124 |
20,3
% |
1197 |
351 |
12 |
|
1580 |
2530 |
- |
- |
861 |
- |
34
% |
1669 |
- |
- |
В подробните регистри, където
поименно се изброяват данъчно задължените лица, често се среща формулата „Син на Абдуллах” за някои от
мюсюлманите. Към нея османските регистратори прибягват, когато трябвало да
запишат бащиното име на някой бивш християнин, наскоро приел исляма за своя
нова вяра. Нароилите се по българските села прозелити получавали това име за
бащино, тъй като нямали родител с мюсюлманско име. „Син на Абдуллах” означава „син
на Божия раб”. В края на XV
и
началото на XVI
век този процес е бил твърде интензивен, защото през 1516 г., макар и по
непълни данни, процентът на обръщенците в исляма сред населението на
българските села е 39,8 %. Вследствие забавяне на процеса през 1545 г. делът им
вече е 26,4 %, а през 1580 г. – 15,4 %. Със сигурност бляскавите победи на
османското оръжие през XVI
век
са една от основните причини за големия брой обръщенци в исляма сред местните
християни. Мюсюлманското население в Севлиевския край заема все по-сериозен дял
в смесените българо-мюсюлмански селища. От скромните 3,8% през 1479 г., през 7,6 % и 9,2 % от 1516 и 1545 г., до 12,6
% през 1580 г. В абсолютни числа от няколко на брой домакинства в началото на
века към края на периода в Дебнево вече живеят 40 мюсюлмански домакинства, в
Дамяново – 36, Врабево – 29, Сръбе – 22, Кормянско – 14, Душево – 11 и т.н.
От подробния регистър от 1516 г.
долавяме интензитета и посоките на слабо изразени миграционни процеси. С
пояснението „пришълец” са обозначени
общо 14 данъкоплатци от следните селища: Градница и Дебнево – по 3, Градище –
2, и по един в Добромирка, Богатово, Гъбене, Врабево, Хирево и Сопот. В
Добромирка са записани „Николо грък”,
„Герги, син на грък”, „Яни, син на грък” и „Стана, жена на грък”, а в Горно
Крушево и Врабево откриваме двама синове на сърби. По-нататък долавяме влашко
присъствие в Богатово: „Сърбо влах” с двамата му сина – Драган и Никол, и „поп Бойо влах” от Градница. В Хирево
данъкоплатеца Петро е обозначен като „син
на солунчанина”. Вътрешните миграции понякога са фиксирани с конкретни
бележки, като следната за село Богатово: „Майър,
син на Нефрил; Никола, син на Нефрил.[Бележка] : [Последните двама] споменати неверници са синове на
спахии и занапред имат техните берати. Синове са на Аккирман и Бугари”.[21] Според Красимира Мутафова, преводачка
на дефтера от 1516 г., Аккирман и Бугари са днешните градове Белгород
Днестровски и Болград в Украйна, от където вероятно идват двамата спахийски
синове.
За да привършим с наблюденията върху
демографската картина на българското население ще се спрем и на въпроса за
вдовиците и неженените пълнолетни младежи, обхванати в регистрите като
данъкоплатци. В края на XV
век
/1479 г./ вдовиците са 58 на брой, или 5,7 % от общия брой християнски
домакинства, а през 1516 г. – 12, или 1 %. Тъй като броят на вдовишките
домакинства се разглежда като показател за нивото на смъртността, налага се
изводът за намаляването ѝ в началото на века. За съжаление не разполагаме с
данни за този интересен показател през следващите десетилетия.
През XVI век, за разлика от предходния,
когато не е имало практика да се облагат, в регистрите се появяват голям брой
данъчно задължени неженени пълнолетни младежи. В началото на века /1516 г./ те
са 351 на брой, т.е. на всеки три домакинства по един неженен. Очевидно по това
време младежите се женят късно и техният голям брой е придобил значение за
османския фиск. Поради увеличената раждаемост и нарастване броя на населението
земята недостига и затова младежите не бързат да създават семейство. За
съжаление и тук не разполагаме с данни за следващите до края на века
десетилетия.
Демографският подем през
шестнадесетото столетие е особено добре изразен при мюсюлманското население и
ясно се очертава от следните числа: 136 домакинства в края на XV век, 304 в началото на XVI век и 861 в края на века. На
границата на двата века увеличението е повече от два пъти, а в рамките само на разглежданото
столетие – два пъти и половина. Относителният дял на мюсюлманите сред цялото
население нараства от 11,8 % през 1479 г. на 20,3 % през 1516 г. и достига в
края на периода до 34 %, повече от една трета.
Това
стремително увеличение не може да бъде резултат само от естествен прираст. То
се дължи преди всичко на заселването на колонисти в новооснованите селища:
Селви, Дерели, Акънджилари, а към края на века Мокчилар и Хаджъ оглу. Пак по
това време се появяват Каяджилер, Манели, Мумджълар, Накъшлъ и Хадъмлар, за
които знаем малко. За Селви например в регистъра от 1516 г. изрично е посочено:
„извън регистъра”. Известно е, че
османските регистратори прибавят тази формула „harıç ez defter”
към имената на села, които не са открити в предишния опис. Сред колонистите
откриваме и известен брой нови мюсюлмани, които според нас не са от местното
население, а довлечени военнопленници от войните, които след период на робско
съществуване се освобождават. Те не са много: 29, или 14 % през 1516 г., и 29,
или 5,6 %, през 1580 г. И ако в началото на века това е ставало само в няколко
от мюсюлманските села, в края виждаме, че са обхванати всички без Хоталич.
Смяната на религията от едно или няколко семейства и приемането им в затворената
мюсюлманска община /в тези села нямало християни/, довеждало до скорошна
асимилация. Потомството на тези прозелити, поставено в новата езикова и битова
среда, израствало със съзнанието за принадлежност към исляма и турската
народност и нямало какво да му напомня за произхода на родителите.
Освен
по пътя на колонизирането мюсюлманското население нараства и чрез нестихващата
индивидуална и доброволна ислямизация на местно и чуждо население. Сериозното
настъпление на исляма в смесените села се вижда от общия брой на мюсюлманските
домакинства, които от 98 през 1516 г. /7,6 %/, нарастват на 240 /12,6 %/ през
1580 г. Това увеличение можем да отдадем главно на бавния, но непрекъснат,
процес на ислямизация на местно християнско население. За колонизирано
мюсюлманско население в смесените села нямаме категорични данни за сега, но на
отделни места е възможно да има такива, какъвто е случаят със село Крушево.
Данните
от табл. № 5 очертават приблизително следната демографска картина: в началото на века в Севлиевския край има 1501 пълноценни
домакинства общо, от които 1197
са български и 304 – мюсюлмански, а в края – 2530 пълноценни домакинства, от които
1669 български и 861 мюсюлмански. Общият брой на населението[22]
през 1516 г. следователно е около 8404
души, а през 1580 г. – 14150
души. В
изчисленията включваме вдовишките домакинства и домакинствата на действащите
войнуци /150 за 1516 г. и 300 за 1580 г/. Нарастването на броя на населението
спрямо 80-те години на ХV век е с около 7746 души, което е твърде показателно за
демографския ръст на селищата в Севлиевско. Като имаме предвид, че и двата
източника, въз основа на които правим изчисленията, са подробни, т.е. отразяват
в пълнота цялото население, можем да претендираме за относителна точност. И все
пак това не е максимално точното число, защото тук липсват представителите на
военната класа /военно задължените акънджии, юруци, мюселеми, мартолоси и др./
и улемата, които не са данъчно задължени и липсват в регистрите. Със сигурност
има и малка част от населението, което е убягнало от регистрация.
Обобщавайки
изнесеното до тук можем да кажем, че през ХVІ век ислямът завоюва сериозни
позиции в Севлиевския край. В началото на века /1516 г./ мюсюлманите са 20,3 %
от всичкото население, или около една пета, а в края на века /1580 г./ делът им
се увеличава на 34 %, или повече от една трета. Две трети от тях живеят в
мюсюлманските селища, а останалите – в смесените селища. Мюсюлманите в
смесените селища са със смесен произход: малко колонисти и болшинството
ислямизирани местни жители, които след смяната на религията бавно и постепенно
се асимилират и езиково. През ХІХ век те се смятат за турци, а същото е
отношението към тях и от съседите им българи.
Както
през ХV, така и през ХVІ век преобладаващата част от населението на Севлиевския
край е българско и християнско. Етно-религиозните отношения обаче определено се
развиват в полза на новата господстваща религия. Мюсюлманите се умножават
числено, нараства броят на техните селища, увеличават се и смесените селища. В
почти всички села има мюсюлмански домакинства и това е свидетелство за широкото
настъпление на исляма. Пробивът в някогашния православно-християнски регион е
значителен. Създадените мюсюлмански ядра, макар и малочислени, разполагат с
благоприятни условия за развитие и нарастване. Още през първата половина на ХVІ
век успехи в тази насока регистрират Малкочлар, Чадърлу, Векиллер, Али
Факихлер, Адиллер и Дерели. Централните селища Хоталич и Селви, със своите
военни, административни и съдебни органи, също дават своя принос за
настъплението на исляма.
В историографията появата на мюсюлманите в българските
земи се обяснява с колонизационните мероприятия на османските власти и с
ислямизацията на местно и друго християнско население. Размерите на
колонизацията в Севлиевския край съвсем не са за подценяване – колонистите са
около два пъти повече от ислямизираните.
Прегледът
на поселищните и етно-демографски отношения в Севлиевския край през ХVІ век
налага няколко важни извода. Преди всичко не може да не отчетем стабилитета в
развитието на селищната система, която се запазва и дори разширява.
Преобладаващата част от населението е българска християнска, но абсолютния и
относителния дял на мюсюлманското население непрекъснато се увеличава.
Изградена е сериозна мрежа от мюсюлмански ядра, които, макар и малобройни, са
сериозна предпоставка за бъдещите успехи и завоевания на исляма. Формирането на
административен център и настаняването на кадия в централното селище са важни
условия за по-нататъшното успешно развитие на процеса на ислямизация сред
местното население.
Данните
от регистрите показват едно стремително и трайно увеличение на общия брой на
населението, което е следствие преди всичко от отдалечеността на района от
театъра на бойните действия и оживяването на стопанската дейност.
[1]ТИБИ,
т. ІІ. ..., 161-333.
[2]Чапкънова-Станева, Светослава. Към въпроса за демографските промени и съдбата на българското население във Великотърновски окръг през XV-XVI век. - Турските завоевания и съдбата на балканските народи, отразеви в историческите и литературните паметници fт XIV-XVIII век. С. 1992, 487.
[3]Недялков, П., М. Макавеев. Село
Петко Славейков. Минало и настояще. Севлиево. 2011, 16-20, 129-144.
[4]Недялков, П. Исторически очерци за миналото на селищата от Севлиевска община. Севлиево. 2012, 43.
[5]Венециански документи за историята на България и българите от XII-XV век. Архивите говорят: Главно управление на архивите при Министерския съвет. С. 2001, 72, 89, 92, 146, 154, 186.
[6]ТИБИ, т. І. ..., 160.
[7]Калицин
М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи ..., 112-197; ТИБИ, т. І, С.
1964, с. 21-60.
[8] Матанов
Хр. Възникване и облик на
Кюстендилския санджак (XV-XVI век). ИФ-94, София, 2000, 112.
[9] Данните за 1580 г. са по Кийл, М.
Хора и селища в България през османския период. С. 2005, 296.
[10] Доймушлар се появява за пръв път в
описа от 1485 г. и за последно през 1580 г.; малобройно, вероятно юрушко,
поселение. Мокчилар е раздвоено от Хисар бей и следователно е в близост до това
селище. Също като Хаджъ оглу се споменава само в описа от 1580 г.
[11] Калицин М., Кр. Мутафова. Подбрани
османски документи ..., 180. Записано е: „Мезра
Дичин. Извън регистъра. Освен [жителите] на село Али Факихлер я обработват
неверниците от село Димянова. От тях се вземат десятъци. Приход – 220”.
[12] Калицин М., Кр. Мутафова. Подбрани
османски документи ..., 152.
[13] За образец е използвана петчленната схема от изследването върху селищната мрежа на Никополския санджак от Цветана Георгиева - Георгиева Цв., Природна среда и модел на селищната мрежа в Българското пространство през XV-XVII в. – Исторически преглед, кн. 2, 1996, 71.
[14] Кийл,М. Хора и селища ..., 402,
таблицата.
[15] За Маров дол няма сведения в
регистъра от 1580 г., но предполагаме, че е съществувало, защото със сигурност
знаем, че изчезва едва по време на кърджалийските нападения в края на XVIII
век.
[16] Йорданов Кр. Селищата ...
[17] Ковачев, Р. Нахията Хоталич в
началото на ХVІІ век ..., 270.
[18] Кийл,М. Хора и селища ..., 288.
[19] За местонахождението им няма
единно виждане. Някои изследователи ги локализират на хълма Калето-Джевизни
бунар, а други – на Калето при село Яворец-Витата стена. Трети търсят Долната
крепост при местността Баалък ямасъ.
[20] Калицин М., Кр. Мутафова. Подбрани
османски документи ..., 180.
[21] Калицин М., Кр. Мутафова. Подбрани
османски документи ..., 122.
[22] За изчисляване на населението е
възприет коефициента 5, като отразяващ най-точно средния брой на членовете на
едно семейство. За времената на демографска криза той би следвало да е по
нисък, а при демографски подем – по-висок. За вдовишките семейства коефициента
е 3. Повече по спорния въпрос за броят на хората в едно хане вж. Грозданова, Ел. За данъчната единица
„хане” в демографските проучвания. - ИПр, 3, 1972, с. 83-87.
Няма коментари:
Публикуване на коментар