СЕВЛИЕВСКИЯТ КРАЙ
ПРЕЗ XV-XVI ВЕК (10)
(Откъс
от книгата „Севлиевският край през XV-XVI век“, издание на „М-Прес“ ООД –
Севлиево, 2017 г.)
IV.ОБЩЕСТВЕНО-ИКОНОМИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА
СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ
3.Стопанска характеристика
Основен
поминък на селското население през XV и XVI
век са земеделието и скотовъдството. Земеделската техника е
крайно примитивна, но благодарение на благоприятните природно климатични
условия през този период се произвеждат значителни количества растителни и
животински хранителни продукти, производството се обогатява с нови растителни
видове, увеличава се обработваемата земя.[1]
От
земеделските разновидности на първо място е зърнопроизводството. Отглеждат се следните зърнените
култури: пшеница, ечемик, овес, ръж
и просо. Приходите от пшеницата в края на века са близо 18 % от общата сума
на събраните данъци, почти толкова колкото са постъпленията от данъка испенч
при християните. Заедно те съставляват повече от 1/3 от данъците на територията
на нахия Селви през 1580 г. Пшеницата и ръжта формират 50-60 % от необходимата
калорийна дажба за изхранване на населението. Не случайно за храненето по това
време се казва, че е представлявало „ядене
на хляб, пак хляб или каши през целия живот”. Консумацията на хляб е
висока, а лошата реколта от житото е трагедия за земеделеца. Сериозно е застъпено
производството на ечемик /8,2 % от всички данъци/ и на овес, ръж и просо – 8,9
%. Ръжта в планинските части е на второ място в производствената листа след
пшеницата, което безспорно доказва, че тя е основна съставка в изхранването на
хората. Производството на овес и ечемик е предназначено за животновъдството,
което пък е от полза за земеделеца, осигурявайки му редовно наторяване на
обработваемата земя и от там добиви.
От
бобовите култури срещаме обложена с
десятък само лещата, 1360 акчета през 1580 г., или 0,6 % от общите данъчни
постъпления.
В
района е развито добре овощарството. Десятъци се събират от най-различни
плодове, най-много от орехите.
Във
всички села се отглеждат лозови
насаждения – стар поминък на местното население. Забраната за употреба на
спиртни напитки на пръв поглед предоставя лозарството само на българите, но
данните от регистрите, а и от следващите векове, показват, че този поминък се
усвоява успешно и от мюсюлманите, без да се свързва с винопроизводството.
Зеленчукопроизводството
също е добре застъпено във всяко селище и всички домакинства имат зеленчукова градина.
С
рядко срещания данък пашкули са обложени християните от село Добромирка /20
акчета/ в началото на XVI
век и още три села от района на Търново. Вероятно бубарството /копринарството/ се е разпространило бавно през
следващите десетилетия и в други села, защото в изследването на Румен Ковачев
за 1580 г. в нахия Селви данъкът от десятък от пашкули е вече 448 акчета, или
0,2 % от общата сума на данъците. Отделно има записан десятък от необработена
коприна, който е с още по-голям данъчен дял.
В началото на XVI век от влакнодайните
култури се отглежда само лен, а в края на периода се появява и конопът.
Памукът все още не се споменава. Производството,
потреблението и размяната на мед е
широко разпространено сред християни и мюсюлмани. Данъкът върху кошерите,
зимните кошери и пчелните кошери през 1580 г. е от порядъка на 4,23 % от общите
облагания.
Добре развитото зърнопроизводство благоприятства
развитието на воденичарската индустрия.
В района през 1516 г. работят общо 59 воденици, разпределени в 24 села, като
само в 8 села няма такива /Ловнидол, Гъбене, Врабево, Малки Вършец, Хирево,
Селви, Дерели и Малкочлар/.
Най-разпространени
са малките водениците тип „караджейка” – 33 на брой, концентрирани в 12 села.
„Караджейка” произлиза от турската дума „кара”, означаваща „черно”, тъй като
брашното става тъмно на цвят.
По-големите воденици от тип „долап” са 11 и се намират в
Долно Градище, Бара, Сопот, Долно Крушево и Душево. Името идва от водното
колело, което я задвижва. Мелничното съоръжение е същото като при караджейката.
Други
11 от водениците, разположени в Дебнево, Градница, Сопот и Дебелцово, работят
като „тепавици”, т.е. като примитивни съоръжения за производството на шаяк – тъкан,
използвана за направата на традиционни носии /мъжки и женски/.
Интересен
факт е, че в района работят и 4 вятърни мелници: 2 в Добромирка и по една в
Бяла река и Али Факихлер.
Най-развита
е воденичарската индустрия в разположените близо до река Видима села: Дебнево с
15 воденици /9 „караджейки” и 6 „тепавици”/ и Градница със 7 „караджейки” и 3
„тепавици”.
Севлиевският
край е подходящ за развитието на скотовъдството с неговите подотрасли
/птицевъдство, овцевъдство, синевъдство, говедовъдство/. Облагането с „кокошка
и хляб” е достатъчно да направим извод за добре развито птицевъдство.
Категоричната
забрана да се употребява свинско месо, която ислямът налага на своите
последователи, предоставя свиневъдството
като поминък единствено в ръцете на християните българи. Изчисленията показват,
че в различните села домакинствата отглеждат от 5 до 10 свине.
Важно
значение придобива овцевъдството
поради голямата консумация на агнешки и овчи продукти от мюсюлманите. Ежегодно султански заповеди до
кадиите на казите напомнят за срочното доставяне на големи количества агнета и
овце за изхранване на многобройното мюсюлманско население в столицата Истанбул,
а също и за нуждите на войската. В тази връзка впечатление прави облагането на
овцете в края на века, което е само скромните 502 акчета /0,2 %/ и в сравнение
с данъка върху свинете е шест пъти по-малко.
Данъчните
документи не свидетелстват за облагане на едър рогат добитък, но е ясно, че говедовъдството също е добре развито.
Местните
стада, предимно от овце и говеда, осигуряват
изобилие от млечни продукти и месо. В резултат на това в района се появяват и
мандри. В края на века вече имаме засвидетелстван десятък от мандри, който е от
1899 акчета, или 0,8 % от общите данъци.
Обобщавайки,
спокойно можем да заявим, че производството на зърнени храни и други източници
за прехрана в Севлиевско са достатъчни за изхранване на населението.
Тъй
като почти цялото селско население се занимава със земеделие и скотовъдство,
като правило регистраторите отбелязват всяко занятие на данъкоплатците, което
ги отделя от общата маса на селскостопанските производители. Така например, в
подробния регистър от началото на XVI век срещаме записани характерни термини, които говорят
за упражняване на даден занаят:
пчелар /Добромирка, Градище/, говедар /Добромирка, Бериево/, чобан – овчар,
пастир /Крамолин, Дебнево, Горно Чадърлу, Дебелцово, Малкочлар/, окчу – майстор
на лъкове и стрели /Долно Градище/, шивач /Долно Градище/, кассаб – касапин,
месар /Долно Градище/, ягджии – маслари /4 в Долно Чадърлу и Дерели и 12 общо
през 1580 г./, свирач /Врабево/ и воденичар /Долно Крушево/. В по-голямата част
от селата има и свещеници, но за тях ще говорим подробно по-късно. Допускаме,
че регистраторите не са си направили труда да отбележат всички упражнявани от селяните
занаяти и затова няма сведения за железари, казанджии, калайджии, кожухари,
бъчвари, грънчари и др., без които едва ли е могло.
Независимо
от оскъдността на сведенията, ясно е, че селското население, наред със
земеделието и скотовъдството, е упражнявало и редица занаяти, паралелно или
самостоятелно от тях. Това са занаяти, свързани с обработката на
селскостопански продукти от животински и растителен произход, изготвяне и
ремонт на сечива, на облекло, обработка на дърво, камък, глина и т.нат. Тези занаяти
се упражняват, както от християнското, така и от мюсюлманското население.
Обикновено занаятчийските производи се реализират лично от майсторите им, т.е.
имаме съчетаване на търговско-занаятчийската дейност.
Сведения за някаква оживена търговска дейност няма. Вероятно малките излишъци от кожи, дърва,
грозде, шира и мед са се пласирали по пазарите на Търново и Габрово. Пазарната
такса ресм и гюмрюк, в не особено
големи размери, е засвидетелствана през 1516 г. само в мюсюлманските селища
Горно и Долно Чадърлу /115 акчета/, Малкочлар /100 акчета/, Векиллер /98
акчета/ и Дерели /10 акчета/. Новооснованото в началото на века мюсюлманско
село Селви, което през втората половина става и административен център на
нахията /казата/, все още е с малък брой население, което се занимава
изключително със земеделие и скотовъдство. Регистърът от 1580 г. обаче
свидетелства, че то започва да се формира и като скромен пазарен център на
района – обложено е с незначителните все още 350 акчета годишно за бадж-ъ
базар /пазарна такса/[2].
За
българска и турска интелигенция в
района, в истинския смисъл на думата, е все още рано да се говори. Сред българското население има известен брой
духовни лица, които обаче съчетават свещеническия сан и задължения със
земеделие, скотовъдство или друг род стопанска дейност. Даскалите са
изключение. Подобно е положението и при турците.
Наред с икономически активното облагаемо мъжко население
стопанска активност проявява и българската селянка от това време. Тя не само се
грижи за домакинството и отглеждането на децата, но и „тегли ралото наравно с мъжете”. Домашните занаяти като плетене,
предене, тъкане, везане и др. са нейна запазена сфера на проява.
Няма коментари:
Публикуване на коментар