СЕВЛИЕВСКИЯТ КРАЙ ПРЕЗ XV-XVI ВЕК (9)

 

СЕВЛИЕВСКИЯТ  КРАЙ

ПРЕЗ  XV-XVI ВЕК (9)

(Откъс от книгата „Севлиевският край през XV-XVI век“, издание на „М-Прес“ ООД – Севлиево, 2017 г.)

IV.ОБЩЕСТВЕНО-ИКОНОМИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ

2.Данъчно облагане на зависимото население

Скромни наблюдения  върху данъчната политика на османските власти ни позволяват да направим познатите ни вече кратки и подробни регистри. Поради липсата на данни за времето на българското средновековие не можем да направим сравнения и някакви изводи.

Преди да пристъпим към същината на въпроса е редно да кажем няколко думи за механизма, който следват османските власти при изготвянето на описните регистри /дефтери/, повечето известни като „тимарски”. Такова описване на раята /християнска и мюсюлманска/ се извършва на всеки 30 години или при идването на власт на нов султан. Задачата по описване населението на Севлиевския край се възлага на емин /служител на държавното съкровище от столицата/, който пристига в Търново /впоследствие в Селви/ и с помощта на кадията, на владелците на тимари и зеамети, на собствениците на мюлкови земи и учредителите на поземлени вакъфи, преглежда предоставените му от тях грамоти /берати/. След уточненията по документите, започва обхождането на района село по село. Еминът, придружен от кадията, спахията, писар и малка военна част, пристига в дадено село, където цялото мъжко население и младежите, навлезли в полова възраст, се събират на едно място. С помощта на местни доверени лица се установява имотното състояние и податните възможности на селището. Събраните данни се обработват в столичните канцеларии, като се определят фискалните задължения на населението към неговия бъдещ спахия. Всичко се оформя в нов опис на населението и приходоизточниците.

Въз основа на новия дефтер всеки спахия сам се грижи за събирането на постъпленията в пари и натура. Приходите в полза на държавата са задължение на местния кадия. Пак той следи за своевременното плащане на извънредните данъци и издирване и описване на успелите да се укрият от данъчните власти. В хода на тимарската регистрация кадията описва платците на джизие и предава списъка на емина. Този данък се събира от специални лица – джизиедари, най-често това са еничари. От подробните описи на населението централната власт добива представа за броя на спахиите в района, а също и за количеството на спомагателните бойци /джебелии/, които следва да водят на поход.

Процедурата по описване на населението е сериозно изпитание за него, някои бягат и се укриват от властите. Прехраната на длъжностните лица се осигурява като всяко хане /домакинство/ заплаща по 2 акчета – 1 за емина и 1 за писаря. Очевидно това изискване не се спазва стриктно, защото в придружаващите документи се напомня да не се изискват от населението подаръци и да не се събират пари и провизии. Такава, накратко, е процедурата по описването на податното население.

За XV век кратките регистри ни дават съвсем бегла информация. Ето например как е описан през 1479 г. тимарът на спахията Емир, владелец на християнското село Букурово: „домакинства – 25; приход 2414; първоначално – 2120; увеличение – 294; испенч – 625; останалите данъци – 1789 акчета”.^[1] За мюсюлманското село Али Факихлер, тимар на спахията Исраил е записано: „домакинства – 22; приход – 1976; първоначално – 1549; увеличение - 427 акчета”.^[2] А ето и данните за смесеното население на село Градница, тимар на Мюрсел, сераскер на Търново: „домакинства мюсюлмани – 2; немюсюлмани – 76; вдовици – 14; приход- 10044; първоначално – 7794; увеличение – 2250; испенч – 1984; останалите данъци – 8060 акчета”.^[3]

Цитираните данни за ленните владения позволяват да хвърлим един поглед  върху общия обем на данъчните постъпления в пари от обикновеното тимарско население. За редица селища обаче не разполагаме с пълните данни, поради което е трудно да изградим точна представа. Чрез две извадки с пълните данни за няколко села ще се опитаме да се приближим до истинското състояние на нещата. Ако вземем числата от около 1460 г. и 1479 г. за селата Градница, Малково, Младен, Търхово и Хирево, ще видим, че е отбелязан ръст в данъчните постъпления от 19.23 %. Регистърът от 1485 г., съпоставен с 1479 г., само за един кратък период от време, показва също 20 % растеж при данъците на селата Градище, Дебелцово, Душево, Кормянско, Крамолин и Младен. За първия по-голям отрязък от време нарастването на данъчните постъпления можем да обясним преди всичко с увеличения числен ръст на населението. Вторият, по-кратък период, не бележи ръст в жителите на селищата, които сме избрали, дори напротив – има известно намаление. Това ни кара да мислим, че през 80-те години има увеличаване на данъчното бреме. 

От записите добиваме конкретна представа единствено за поземлено-личния данък испенч при християните, плащан от пълночленните домакинства в размер на 25 акчета годишно, а от вдовиците по 6 акчета. През следващия век с него вече са обложени и пълнолетните неженени младежи.

 Всички останали данъци са дадени общо, поради което не можем да добием представа за вида им. При тях се долавя известно различие между мюсюлмани и християни. Когато направим съответните изчисления за останалите данъци, извън поземлено-личния, виждаме ясна разлика в полза на мюсюлманите. Така например като изчислим ресм-и чифт /поземлено-личен данък/ за 22-та мюсюлмани на село Али Факихлер, виждаме че остава сумата от 1492 акчета, т.е по 67 акчета на домакинство за т.нар. останали данъци. При християнските села останалите данъци за едно домакинство са различни и се очертават така: за село Хирево – 87 акчета, за село Букурово – 71 акчета, за село Малково – 69 и т.нат. Въпреки оскъдността на данните долавяме различията в облагането на мюсюлманското и християнското население през XV век.^[4]

От известните ни вече регистри за  XVI век, особено тези от 1516 и 1580 г., можем да добием отлична представа, какви са по вид данъците, събирани в пари и натура, какъв е размерът им и какви са различията при християните и мюсюлманите, да разберем какви земеделски култури и животни се отглеждат.^[5]

            Общият брой на данъците и различните такси е около тридесет в началото на XVI век. Най-значимото парично облагане на населението е поземлено-личния данък, известен като испенч за християните и ресм-и чифт за мюсюлманите. Османският испенч е личен данък, платим само от християнското население. Събира се от господаря на владението /тимар, зеамет, хас, вакъф и пр./, в чиито граници живее данъкоплатецът. Плаща се от всички християни от мъжки пол – женени, неженени, както и вдовиците, независимо дали притежават земя или не. В този си вид данъкът твърде много напомня на джизието, т.е. на поголовен данък. Испенчът не зависи от имотното състояние на платците. По-скоро събирането е свързано с възможностите на дадено лице да изкарва прехраната си и да печели от труда си. Всеки млад незадомен човек, който още не притежава собствено парче земя, но се труди в бащините имоти и изкарва хляба си, вече е подвластен на този данък в размера му от 25 акчета. Същата сума плащат и всички останали стопани, независимо колко земя притежават, само вдовиците дължат по 6 акчета. От данъка са освободени някои категории население със специални задължения, като войнуците например, а дервентджиите плащат по-малко от половината от стойността му /10 акчета/.

Ресм-и чифт е името на поземления данък, събиран в полза на ленния владелец от мюсюлманското население, владеещо земя в размер на един или повече чифтове, и възлизащ на 22 акчета. Под чифт като мярка за повърхнина следва да се разбира земя, която може да се обработи с един чифт волове и възлиза при добра почва на 60-80 дьонюма, при средна – 90-100 и при слаба – 130-150 дьонюма.^[6]

Ресм-и беннак пък е форма на поземления данък ресм-и чифт, изискван от домакинства със земя по-малко от един чифт. Такива домакинства в Севлиевския край не са регистрирани.

Данъкът ресм-и чифт съответства на испенч при християните, само че тук ясно се забелязва обвръзка с притежаването на земя и налице имаме наистина личен поземлен данък, а не поголовно облагане, както е при християните. Тъкмо затова имаме и диференциация в облагането: малоимотните беннак плащат не 22 акчета, а 11, неженените пък, които нямат собствено стопанство, са задължени с по 8 акчета.

В регистъра от 1516 г. поземлено-личният данък е обозначен като „ресм-и чифт и беннак”, не защото има и малоимотни мюсюлмани, а защото към пълночленните домакинства са прибавени и пълнолетните неженени младежи. Първите плащат по 22 акчета, а вторите – по 8 акчета. Ето как изглежда записването при мюсюлманското село Улюфеджилер, с друго име Дерели: „Домакинства – 5; неженени – 2; ресм-и чифт-и беннак – 126”.^[7] Изчисленията показват, че първите са обложени с 22 акчета, а вторите – с 8. По този начин е процедирано за всички женени и неженени мюсюлмани. За вдовици при мюсюлманите не се споменава.

       Различните наименования на поземлено-личния данък за християни и мюсюлмани не е случайно и не е въпрос само на терминология: става дума за сериозни облекчения в данъчното облагане на мюсюлманите в сравнение с християните. На пръв поглед разликата от 3 акчета не е голяма. Но какво се получава, когато стане дума за семейство с две пълнолетни неженени момчета? Християнското домакинство трябва да заплати 75 акчета, а мюсюлманското – 38. Разликата от 37 акчета вече съвсем не е за пренебрегване, особено като добавим и задължението по данъка джизие. В много реални случаи от живота това фискално облекчение за мюсюлманите, породено от верската принадлежност, се явява като сериозен мотив за преминаване към исляма от бедни християни.

       От различните регистри е видно, че цялото земеделско производство на зависимия селянин, християнин и мюсюлманин, е обложено с най-различни десятъци. Тук са включени всички зърнени храни, бобовите, влакнодайните и маслодайните растения, зеленчуците, плодовете, добивите от бостан. Обичайното обозначение в регистрите за зърнените култури, например, е от типа: „пшеница – 190 килета,^[8] 1900 акчета; ечемик – 90 килета, 540 акчета; овес, ръж и просо -  150 килета, 750 акчета; грах – 1 киле, 20 акчета”. Всяко продуктово събиране е превръщано в пари, за да може лесно да се изчисли общия размер на тимара и това съвсем не означава, че натуралното вземане е превърнато в парично. През XVI век все още спахията няма изгода да превръща десятъците от зърнените храни в пари, тъй като за него те имат значителна потребителна, а също и разменна стойност. Не така стои въпросът с десятъчните вземания от плодове, грозде, дини, пъпеши, сено и др., които трудно се съхраняват за по-дълго време, а и не винаги може своевременно да се намери пазар за тях. Затова при тази група спахията има интерес да вземе пари в замяна на натуралното облагане. В регистъра от 1516 г. срещу посочените десятъци от кошери, плодове, пашкули, лен, орехи, лук и зеленчукови градини е записана само парична сума, което вече не оставя съмнение под каква форма се осъществява първоначалното натурално вземане.

     Отглеждането на лозя и производството на грозде ясно и категорично свидетелстват за диференциран подход при данъчното облагане на двете религиозни групи. Лозарите християни се облагат по три начина – със „свесло грозде” от всяко семейство, с десятък от вино върху добива от лозята /определен брой „ведра вино”/ и с таксата „бадж за вино”, с която винаги завършват описите на данъчните задължения на всяко село. Мюсюлманите заплащат единствено дефинирания като „ресм-и дюнюм” поземлен данък за лозовите насаждения. В началото на века го откриваме единствено при селата Дамяново и Векиллер и Сюлейман и Иса, наречено още и Рахова, а през следващите десетилетия и в останалите мюсюлмански села.

            Винаги в пари, само от християните, е събиран данъкът върху свинете /”ресм-и хънзър”/, тъй като мюсюлманите не употребяват свинско месо – по едно акче за две свини. В края на века се появява и десятък свине за Коледа.

            В османските закони и в регистрите не срещаме данни за облагане на едрия добитък, а в разглеждания регистър от 1516 г. липсва данък върху овцете, което съвсем не означава, че не е събиран.

            В същия регистър срещаме обозначени три вида воденици, работещи с водна сила: караджейки, тепавици и долап. Разграничението е в зависимост от капацитета им. Тепавиците се облагат с 15 акчета, караджейките – с 30 акчета, а водениците долап – с 60 акчета. С половин сума се облагат работещите половин година. Общият брой на тези воденици в района е 55. Освен тях в регистъра откриваме и четири вятърни мелници.

            Сред поредицата от данъчни задължения, повече от век след завоеванието, откриваме група старинни задължения на раята към спахията, които са важно доказателство за приемствеността между средновековната българска държава и наложената от османците фискална политика. Става дума за специалните задължения на християнската рая като: „кокошка и хляб”, „свесла грозде”, „сено и дърва за огрев”. С тези данъци се облагат само пълночленните домакинства на обикновената тимарска рая, без раята със специални задължения. „Кокошка и хляб” се събира неизменно в размер от 1 акче от домакинство, а „свесла грозде” – по 1 от домакинство. Вероятно в повечето случаи спахията прибира паричната равностойност на тези данъци.

            Доста често, само за християнските села, но не за всички, е отбелязан данък макту. Макту означава буквално „отрязан”, „отсечен” и представлява глобална сума, различна за различните села, с която те се задължават. Наблюденията показват, че мюсюлманите не се облагат с макту, а също и част от християните. Така например не са засегнати от това събиране селата Ловнидол, Дебнево, Долно Градище, Гъбене, Дамяново, Сопот, Маров дол, Малково и Дебелцово. В селата Богатово, Бериево, Горно Крушево, Врабево, Душево и Добромирка са обложени от 1 до 5 домакинства, като едно домакинство плаща 50 акчета. Най-голям е броят на обложените в село Крамолин – 30 домакинства, по 50 акчета – 1500 акчета, село Бяла река – 20 домакинства – 1000 акчета, село Градница – 11 домакинства – 550 акчета и село Хирево – 7 домакинства – 350 акчета. Как точно се събира този данък не е ясно /вероятно се разхвърля по-равно между всички домакинства/, не са известни и критериите за налагането. Прави впечатление все пак, че обложените села са по-големи по численост и вероятно по-богати.

            Единичен случай на облагане на ливада, която е във „владение на спахия под формата на макту” и „ливада във владение на другар по военна служба на спахията” имаме в село Сервинче /дн. Малки Вършец/. При данъчните задължения на село Долно Градище имаме запис „хасса от ливади”, а при село Векиллер и Долно Крушево – „хасса от орехи”. И в двата случая става дума за части от личните стопанства на владетеля на тимара.^[9]  

            Всички описи на данъчните задължения при християнските села завършват с неизменното: „ниябет и бадж за вино”, а при мюсюлманските села – с „ниябет и такса брачно ложе” и „ниябет и ресм-и гюмрюк”. Съставката „бадж за вино” вече изяснихме, това е такса вино и се отнася само за християните. „Такса брачно ложе” касае само мюсюлманите. „Ресм-и гюмрюк” е пазарна такса за извършена търговска дейност. „Ниябет” е сборно название на група от инцидентно събирани данъци, такси и глоби – например за избягал роб, намерен безстопанствен добитък, за женитба, за повредени посеви, за преминаващи скитници и т.нат. В спахийските тимари приходите от тези данъци се поделят между тимариота и висшестоящите, а в зеаметите остават в полза на владелците им.

Основен източник за състоянието на данъчните отношения в края на 16 век е подробният регистър от 1580 г., който османистът Румен Ковачев анализира в статията си за нахията Хоталич.^[10]

 Той изброява 47 вида данъци и вземания от зависимото население, значително повече отколкото в началото на века. Сред новите вземания са: десятък от коноп, десятък свине за Коледа, данък от овце, от пасища и ливади, данък пъдарина, данък от гора, испенч от резервни войнуци, данък от резервни войнуци, ресм-и беннак, десятък от мандра, десятък от необработена коприна, десятък от чесън, десятък духан, десятък от леща, данък зимни кошери, за издаване тапия и т.нат. Коноп, леща и чесън са произвеждани и по-рано, но едва през втората половина на 16 век се взема десятък от тях. Освен данъкът върху свинете се появява и десятък върху тези животни по Коледа, а при пчелните кошери и ново вземане от зимните кошери. За пръв път се появява данък върху овцете. Облагането върху притежаваните овце /ресм-и агнам, адет-и агнам, ресм-и коюн и пр./ е според кануннамето на Мехмед II с по 1 акче на 3 овце /или натурално вземане – 1 овца от 50/. По-големият брой данъци със сигурност означава усилване на данъчното бреме върху зависимото население.

Като сравнява общите суми на събраните през 1580 г. данъци в пари и натура от селищата на нахия Хоталич, в сравнение с тези от регистъра от 1541 г., Румен Ковачев отбелязва, че сумата от паричната и натуралната рента се увеличава с близо 160 %. Очевидния ръст на приходите той отдава преди всичко на нарасналия брой жители: сочи появата на нови селища като Мокчилар, Хаджъоглу и др., „раздвояването” на някои в резултат от увеличаване броя на жителите им. Такива са Горно и Долно Чадърлу, Долно и Горно Градище, Крушево и Горно Крушево, Голям Крамолин; от Хоталич се обособява ново селище: Мокчилар. Тези раздвоявания са следствие от увеличения брой жители, което данъчните власти отчитат. Появяват се няколко мезри, което е свидетелство за възникването на нови приходоносни обекти: засята безстопанствена земя, за което се заплаща данък в полза на ленния владелец и държавата. Става дума за мезрите Дичин до Дамяново и Ръждава и Голубовник при село Бара,  които дават приход от общо 270 акчета.

Когато разглеждаме обема на данъчните постъпления в пари и натура  и делът им спрямо общата сума на данъчното облагане за 1580 г. две неща се набиват на очи: първо, поземлено-личният данък испенч е 18.8 %, а ресм-и чифт е 6.7 %, което означава, че над ¼ от данъците се дължат на тях; второ, десятъчните вземания от пшеница, ечемик, овес, ръж и просо са другото значимо вземане – над 35 %. Това безспорно е свързано с аграрния характер на стопанството на района.

            Един от най-тежките по размер данъци е джизието, поголовен паричен данък, събиран в полза на държавната хазна от мъжкото немюсюлманско население на Османската империя. Събирането на този данък често се обяснява като компенсация за това, че християните не носят военна служба, или пък, че се плаща в замяна на осигурената от държавата защита на техния живот и имущество. Размерът на този шериатски данък не е строго установен и различните изследователи дават различни стойности за него. В началото се споменават числата 20-25 акчета, а Махиел Кийл твърди, че през първите десетилетия на XVI век облагането е било 30 акчета на година, вместо обичайните 50-60.^[11] Истината е, че през двата века той нараства непрестанно поради прибавянето на всевъзможни добавки към него, като „гулямие”-то, заплатата на събирача на данъка, пари за платно, т.е за чувалите за парите, откуп за вино, тъй като само християните употребяват алкохол и по 5 акчета горница след възшествието на всеки нов султан. Така доста бързо към края на периода джизието  достига до внушителните 300 акчета^[12] и заедно с испенча влияе доста негативно върху жизнения стандарт на християнското население.

 

        Друго парично задължение, присвоявано от фиска, са събиранията от категорията „авариз-и дивание ве текялиф-и йорфие”, т.нар. извънредни данъци. За паричен авариз съществуват сведения още по времето на Мехмед II, без обаче да е ясна честотата на събиране и размера. Приемникът му Баязид II налага еднократно събиране в пари, за да заплати на еничарите традиционния „бакшиш” за възкачването на престола. След това събира „авариз акчеси” за нуждите на военен поход, а по-късно на два пъти по 20 и 10-30 акчета за ремонт на пострадали от земетресение крепости. През краткото управление на Селим I /1512-1520/ извънреден данък е събиран само веднъж. При дългото управление на Сюлейман I /1520-1566/ аваризът се превръща в често, но все още нередовно събиране. Пак при него по-голямата част от раята със специални задължения губи правото си на „освобождаване” от аваризи. Приемниците на Сюлейман, Селим III и Мурад III, в една и съща година събират успоредно по няколко вида извънредни данъци в натура и пари.^[13]

        След като разгледахме въпроса  за паричните и натурални данъци на селяните към държавата и феодалния владетел /най-често спахията/, следва да споменем и за още една тегоба: ангарията, т.е. задължението да се работи в личното стопанство на спахията определен брой дни. Според закона на Мехмед II Завоевателя ангарията възлиза на 7 трудодни годишно, при което раята със специални задължения, например войнуците, дължат само 3. Още в това кануннаме е предвидена възможността за откупуване срещу сумата от 22 акчета, ако спахията не иска „да му копаят”. Ако сравняваме с други съвременни феодални общества не може да не отбележим, че ангарията е с нисък обем, при това съществува възможност за откупуване. В Сюлеймановото законодателство през XVI век тенденцията към намаляване обема на това задължение продължава: вместо 7 дни размерът вече е 3 или 1 ден. В много редки случаи вече ангарията е работа на „хаса” лозя и ливади. Като съдържание на ангарията османските закони предвиждат само една земеделска работа – копане на спахийското лозе. Другите видове ангария нямат отношение към селското стопанство: те касаят строеж на къща за ленника и хамбар за дължимите десятъчни постъпления, при това еднократно, т.е. те се ползват от всеки следващ владелец на тимара. Друго ангарийно задължение е докарването на десятъците до хамбара на спахията, ако той живее на село /или в града/, а може и до близък пазар.^[14]

Изнесените данни за ангарията през XV-XVI век показват, че тя е слабо застъпена и тенденцията е към упадък. Тежките форми на ангария към феодала са характерни за следващите векове.

Завършвайки прегледа върху данъците на зависимото население от двете етно-религиозни групи ще отбележим, че два момента се открояват най-силно:

В данъчното облагане на християните и мюсюлманите има някои съществени различия, поради което в описите те винаги се дават поотделно. Мюсюлманите плащат по-малък поземлен данък, не плащат за сено и дърва, кокошка и хляб, и макту. Като отчетем и данъка джизие, с който се облагат само християните, ще видим, че имаме значителни разлики в данъчното облагане на двете етно-религиозни групи и е налице сериозна религиозно-народностна дискриминация, поради което се снижава жизнения стандарт на християните. Това е и най-съществения фактор за развитието и ускоряването на ислямизационния процес.

Анализът на данъчните постъпления в началото и в края на XVI век показва увеличаване на данъчната тежест, особено при християнското население.

 

---

[1] ТИБИ, т. ІІ, 221.

[2] Пак там, 223.

[3] Пак там, 167.

[4] Пак там, 221, 223.

[5] Данните за 1516 г. са по Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи ..., 112-197, а за 1580 г. по Ковачев, Румен. Нахията Хоталич ..., 272-275.

[6] Дьонюм - мярка за повърхнина, равна на 919, 3 кв. м.

[7] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи ..., 192.

[8] Киле – мярка за зърнени храни. Истанбулското киле например е около 25 кг.

[9] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи ..., 136, 143, 185; ТИБИ, т. І. ..., 56.

[10] Ковачев Р.  Нахията Хоталич..., 272-275, 282-283.

[11] Кийл, М.. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха /XV-XVIII  век/: колонизация и ислямизация. В: Хора и селища в България през османския период. С. 2005, 47.

[12] Мутафчиева, В. Османска социално-икономическа история. С. 1999, 171-172.

[13] Мутафчиева, В. Османска социално-икономическа ..., 173.

[14] Мутафчиева, В. Османска социално-икономическа ..., 155-156.