ЕНИГМАТА ХОТАЛИЧ

ЕНИГМАТА ХОТАЛИЧ

ВМЕСТО УВОД

Заглавието „Енигмата Хоталич“ не е случайно – повече от осем десетилетия се търси отговора на въпроса: Къде се е намирало селището Хоталич, многократно споменавано в османотурските документи през целия османски период? Търсенията са мъчителни, успехите - частични, и все още загадката не е разрешена напълно. Малко са научните публикации, липсва цялостно изследване.

            В първия раздел на настоящата публикация разглеждаме историята на проучванията, която е продължителна и интересна. Очертани са постиженията на историографията, направен е опит за критичен поглед към всички хипотези, изтъкнати са силните и слабите им страни. Налага се изводът, че проблемите около Хоталич далеч не са решени убедително и категорично към настоящия момент.

            Във втория раздел излагаме своята теза за локализирането на средновековната българска крепост Хоталич на Витата стена, а селото Хоталич – в подножието на скалния венец. Тук, където е днес село Яворец, се е намирало мюсюлманското село Хоталич, оживено върху останките на българския си предшественик. Както при Шишмановци, така и при османците, това селище е център на района – първоначално българска военно-феодална област, впоследствие – османски вилает, нахия и каза. След възхода на възникналото Серви/Селви отстъпва първенството, но името Хоталич се запазва за административно-териториалната единица, а самото село получава второ, турско име – Хисарбей/Хисарбеги.

            Въз основа на богатия вече документален материал подробно се разглежда демографското и стопанско развитие на село Хоталич/Хисарбей, административната му история, значението на двете му имена.

            Доколко сме се справили с поставената задача, ще преценят читателите.

 

 

I.ИСТОРИЯ НА ПРОУЧВАНИЯТА

1.Хаджи Калфа: раждането на мита за големия град Хоталич

Освобождението заварило град Селви (Севлиево) като център на каза (околия) – административно-териториална единица в състава на Търновски санджак, Дунавски вилает. Близо до околийския център било разположено село Хисарбей/Хисарбег, което българите наричали Сърбегли, днес Яворец. В народната памет нямало запазен спомен за съществуването в района някога на село или град с наименованието Хоталич, поради което старото поколение краеведи се вълнували главно от въпроса за възникването на Севлиево.

Първото писмено свидетелство за кадилък с името Хоталич дължим на османския историк и географ Хаджи Калфа, който живял и творил през първата половина на XVII век. Мустафа бен Абдуллах Хаджи Калфа, наричан от учениците си и Кятиб Челеби, е роден в Цариград през 1609 г., където и умрял твърде рано през 1657 г. Участвал в завоевателните походи на Империята на Изток, след което се отдал на книжовна работа в столицата. Под перото на този плодовит учен излезли близо две дузини трудове, сред които и главното съчинение на живота му „Огледало на света“, което подробно описвало Азия, позната му лично от пътуванията с войската.

Дълго време се смятало, че Хаджи Калфа не е оставил нищо за Европейска Турция, докато Йозеф фон Хамер, австрийски историк,  не открил във Виена едно негово географско описание на бейлербейлиците Румелия и Босна, което издал на немски език през 1812 г. В България интересът към „Румелия и Босна” на Хаджи Калфа възникнал покрай трудовете на Константин Иречек и други учени, от които се узнало какъв богат извор представлявал трудът му не само за историята, но и за географията на България. Появила се идеята за български превод на немското издание, осъществена от Ст. Аргиров. Трудът му под заглавие „Хаджи Калфа, Мустафа бен Абдуллах. Румелия и Босна. Географско описание”, снабден с предговор и обяснителни бележки, станал достояние на българската общественост през 1938 г. от страниците на  списание „Архив за поселищни проучвания“.

В него са описани всичките 26 санджаци на Румелия през първата половина на XVII век. За повечето градове на санджаците, центрове на кадилъци, се дават кратки сведения, къде са разположени и на колко дни път са от столицата. Сред 18-те кадилъци на Никополски санджак откриваме и Хоталич. За него Хаджи Калфа пише дословно: „Хуталиджъ, между Тирнова, Пилавна и Никополи, 10 деня далече от Цариградъ”.[1] Като имаме предвид начина по който е изградено съчинението, може да се допусне, че  през първата половина на XVII век Хуталидж е селище, в което резидира кадия, то има мензил (пътна станция) и е център на каза, т.е. на административно-териториална единица със същото име. Това селище било разположено в пространството между Търново, Плевен и Никопол и поради съвкупността от всички тези причини Хуталидж е възприет като голям град, равностоен на посочените.

Такова селище по това време българската историческа наука обаче не познава. Затова Ст. Аргиров отбелязва, че в „Списъка на общините в България” от 1900 г. се открива само село Хотулджа в Куртбунарска околия, Силистренски окръг, което не отговаря обаче на посоченото от Хаджи Калфа местоположение. По същото време Гунчо Гунчев в статията си „Изчезнали селища в България“ пише, че Хоталич се е намирал на река Осъм - едно необосновано твърдение, неподкрепено с доказателства.[2] Базирайки се на написаното от Хаджи Калфа, авторитетният наш археолог и праисторик Васил Миков в книгата си „Произход и значение на имената на нашите градове, села, реки, планини и места“ (1943 г.) посочва Хуталиджа и още няколко селища като градове, които са „с неизвестни местоположения и напълно забравени имена“.[3]   

Липсата на каквито и да било други сведения за загадъчното селище, посочено като равностойно на споменатите вече градове, поражда мита за големия град Хоталич. До появата на нови документални сведения, въпросът за неговото местоположение остава открит за предложения и догадки. И те не закъсняват.

 

2.Дискусията

            За пръв път през 1951 г. севлиевци научават за съществуването на Хоталич от турколога Васил Шанов, който в писмо от 18 май[4] пише до историка Христо Йонков и го информира за публикацията на Васил Миков, като добавя, че според турските документи у нас, това име се давало до началото на XVIII век на Севлиевска каза. Съобщава и за открит нов документ в Русенския кадийски регистър, в който за околията Хоталич е пояснено, че има и друго име Серви. От този факт прави заключението, че околията е приела новото си име след като селото Селви се оформило в град, а старото селище Хоталич било изоставено.

„Остава сега открит най-важния въпрос, а именно – съществувал ли е град Хуталиджа“[5] – пише В. Шанов и изказва две предположения: 1.Селището е старо от Българското средновековие, но поради някакви причини е напуснато от жителите си, и 2.Създадено е от турците във вида на пазарище с джамия и правителствен дом, които след оформянето на Севлиево в град се преместват в него. Според него Хаджи Калфа е надежден източник „та не е чудно някъде в пространството между поменатите по-горе три града да е останала следа от наименованието Хуталиджа“[6].

Около средата на миналото столетие, освен краткото сведение на Хаджи Калфа, вече са станали известни и още няколко важни османски документа, в които се споменава селището Хоталич, а също така и нахията (казата) Хоталич. Заедно с новопоявилите се археологически данни за наличието на средновековни селища в околностите на днешния град Севлиево, те дават смелост на няколко изследователи да предложат своите виждания относно проблема.

В началото на 1959 г. от страниците на списание „Исторически преглед“ Руси Стойков възторжено възкликва: „Може вече да се определи местоположението на неизвестния и търсен досега неуспешно кадълък и град Хоталич“.[7] Въз основа на писаното от Хаджи Калфа и новите сведения от османските архиви, в които се споменава за село „Хоталич, с друго име Хисарбегли-и зир“, т.е. Долно Хисарбегли (1550 г.), за „тимар Хоталич“ в регистър от 1838-1839 г., владян от четирима тимариоти при селата Сусит?, Хирево, Бериево и Дебнево, за „нахия Хоталич“ в цитирания вече документ от 1550 г., а също така в опис за тимари от XVIII век, и за „каза Хоталич“ в регистър за кюмюрджии от 1668 г., Руси Стойков формулира хипотезата си, според която неизвестното селище Хоталич, нахийски и кадийски център, се намирало при село Градница, Севлиевско, и било предшественик на днешния град Севлиево.[8]

Лансираната от Руси Стойков хипотеза е оспорена твърде бързо от младия учен и страстен краевед Николай Ковачев на страниците на окръжния вестник „Балканско знаме“, който излага тезата си, според която селището Хотел, споменато във втория Батошевски надпис (средата на XIII век), е идентично с Хоталич от османските документи, предшественик е на Севлиево и се е намирало югоизточно от сегашния град в местността Долните ливади.[9] Така започва дискусията за местоположението на Хоталич и връзката му с град Севлиево. Н. Ковачев отхвърля аргументирано предположението на Р. Стойков, че село Хоталич е предшественик на Градница. Според него редица османски документи, а и сведението на Хаджи Калфа сочат Хоталич като голямо селище от ранга на Търново, Никопол и Плевен. Такова селище в района през столетията е било само Севлиево (Серви/Селви), наследник на Хоталич. За отъждествяването на Хоталич със Севлиево, той сочи като пример и турски ферман от 1826 г., където между градовете Ловеч и Търново е отбелязан и „Хоталич нам и дигер Серви кадасъ“[10], т.е. Хоталич, с друго име Серви. „Ако не са едно и също селище, то поне са в непосредствена близост“[11] - отбелязва Н. Ковачев. Най-общо местоположението на Хоталич той определя в местностите Долни ливади, Балък ямасъ[12] и Курт кале, където са засвидетелствани следи от поселищен живот още от времето на средновековната българска държава.

В дискусията се включват и учителите по история Никола Цветков[13] и Йонко Коркинов. Първият подкрепя становището на Руси Стойков, а вторият колебливо заявява: „Всички данни показват, че изчезналият Хоталич е около Севлиево по местностите: „Балък ямасъ“, „Функата“, „Батошево.“[14]

Към средата на 1961 г. известният историк проф. Страшимир Димитров – по това време младши сътрудник в Института по история при БАН – слага край на разгърналата се на страниците на в. „Балканско знаме“ дискусия за предшественика на Севлиево, като отбелязва, че в основата на спора са двете хипотези на Руси Стойков и Николай Ковачев, които поради недостатъчния доказателствен материал не са никак убедителни. Обръща внимание, че спорът има две страни: за казата Хоталич и за селището със същото име, които се смесват. Неговото мнение е, че името „каза Севлиево“ и „нахия Севлиево“ е идентично с името „нахия/каза Хоталич“, което е видно от множество документи в османския архив. Формулирайки тезата си, той продължава: „Това далеч още не значи, че самият Севлиево е селището Хоталич, или, че Хоталич се намирал на десния бряг на река Росица, откъдето се преместил на левия бряг и започнал да се нарича Серви, Севлиево. Напротив, то показва, че Севлиево и Хоталич са били две различни селища, които за известен период от време са съществували паралелно. Само че докато Севлиево се издигнало, селището Хоталич е западнало и престанало да бъде административен център на нахията. Център на нахията станал Севлиево, а може би няколко десетки години след това Хоталич престанал да съществува. Но къде точно се е намирало селището Хотел-Хоталич и сега не може да се каже с пълна увереност.“[15]

Твърде скоро се разбира, че на спора е сложена не точка, а само запетайка. В края на 1961 и началото на 1962 г. в обширна статия от страниците на местния вестник „Севлиевска трибуна“ уважаваният краевед Никифор Ганев заявява: „с голяма охота и аз реших да дам своя принос по повдигнатия въпрос.“[16] След задълбочена, обективна и добре аргументирана критика на двете хипотези, той излага и своето виждане по проблема. Според стария краевед средновековното българско селище Хоталич се е намирало на 1-2 км югоизточно от днешния град Севлиево на хълма, известен с името Баглък ямасъ (Лозарски хълм). Най-силните му доказателства са откритите през 1843 г. развалини от църква в нивата над горичката при Делимариновата чешма (днес Ловджийска), „а безспорно е, че църква без селище не може“ – пише той; археологическите свидетелства за съществуването на Казанджийска махала (както край крепостите при селата Градница и Батошево), на пещи за печене на грънчарски произведения, на големи пръстени кюпове за съхраняване на храна, железни стрели, керамика и др.; сведенията за останки от каменни зидове по лозята в източната част на хълма и др. Към своите аргументи той прибавя факти от публикацията на Николай Ковачев за намерените в района на керамичната фабрика под наносен пласт от пясък много фрагменти и глинени съдове, големи средновековни тухли, кръгли хромелови камъни с дупки, отнасящи се към XII-XIV век, и, че в западния край на хълма, наричан Курт кале, личели зидове споени с бял хоросан.

Въз основа на тази доказателствена база Никифор Ганев приема, че „Хоталич и Севлиево са били в продължение на векове имена на едно и също селище“. Старобългарското селище Хоталич, слабо пострадало по време на османското завоевание, продължило да съществува до  зараждане на новото турско селище Серви/Селви в завоя на левия бряг на река Росица, отначало като село, а после и като град. След около век жителите на Хоталич се прехвърлили в новото селище. По силата на посочените обстоятелства селището се пишело понякога с двете си имена, а друг път само с едното. В подкрепа на твърдението си припомня, че бележитите османски пътешественици Хаджи Калфа и Евлия Челеби по едно и също време употребяват за обединеното селище две имена: първият го пише Хоталич, а вторият – Селви. Според Н. Ганев името Хоталич било използвано чак до началото на XIX век, след което в употреба останало само Серви/Селви. На мястото на обезлюденото и изоставено средновековно селище, турците насадили лозя, които съществуват и днес, а хълмът е известен под името Баглък ямасъ, т.е. Лозарски хълм, или Севлиевските лозя, от които е само малка част.

Като късно ехо от отшумялата дискусия, в две свои публикации от 1969 и 1970 г. Михаил Въгленов[17] насочва вниманието към платото Витата стена, към останките от крепостни съоръжения там и към днешното село Яворец, разположено в подножието. Основание за това му дават архивни материали от Петко и Пенчо Славейкови, в които има сведения за развалини от старо „градище“ на Витата стена, с „непознатото“ име Кутелис. За каменливото бърдо Кутелис Петко Славейков пише, че се простира от Габрово почти до Севлиево, че там има следи от крепостни стени и множество предания за тях, от които е запомнил само едно - за моминската стена.[18] В бележките на Пенчо Славейков от 1888-1889 г. се открива подобен запис: „Момина стена … високи скали, връз които има следи от някакво си градище, което някои от тъдявашните жители наричат с непознатото име Куталис. Една от скалите, надвиснала над грозна пропаст, носи име „Момина скала“.[19] Легендата за двете девойки, които предпочитат смъртта пред живот в робство, е публикувана от Петко Славейков[20] още през 1852 г., а Пенчо Славейков, вдъхновен от техния подвиг и упоритата съпротива на защитниците на крепостта започва подготовка за написване на балада, която за съжаление остава недовършена.

Единствено въз основа на тези бледи исторически сведения Михаил Въгленов гради своята хипотеза за местоположението на Хоталич, която най-общо звучи така: селището Хотел (Хоталис, или Хоталич на турски език), записано от баща и син Славейкови с дочутото от местни селяни име Куталис, е селището-крепост на Витата стена; това селище получило и второ име – Хисарбег, Хисарбегли, поради това, че имало за управител бей (бег) и било административно средище на района – нахия и каза. Преселени от него жители по-надолу на 1 км западно образували Долно Хисарбегли (т.е. Сърбегли, днес Яворец). След изоставянето на старото селище и разселването на жителите му неговите административни функции били поети от нововъзникналото село Серви, като към името му понякога се прикачвало и старото Хоталич. Това име османската администрация не искала да загуби.

Хипотезата на Михаил Въгленов остава някак си незабелязана. Нещо повече, Н. Ковачев публикува статия, в която локализира споменатото в Батошевския каменен надпис старобългарско селище Витен на Витата стена, където има останки от средновековна българска крепост. 

 

3.Хилядолетният град при Калето-Джевизни бунар

През 1979 г. археологът Симеон Симеонов започва разкопки на хълма Калето и местността Джевизни бунар в западния край на Севлиевската планина (известна като Крушевски баир), където според неговото дълбоко убеждение трябва да се е намирал средновековният Хотел от Батошевския надпис и Хоталич от множеството османски документи.^[21] Още през първите археологически сезони са разкрити величествената цитадела и кварталите на външния град, който очевидно е доминирал над околните крепости и села. Значимите археологически открития дават основание за формулиране на нова хипотеза за местоположението на Хотел-Хоталич.

Проф. Н. Ковачев, повлиян от резултатите от археологическите разкопки, радикално променя своите предишни твърдения и пише през 1984 г., че това със сигурност е отдавна търсеният Хотел-Хотелец (Хоталич). В продължение на 1-2 века това селище съществувало паралелно с появилото се село Серви (Севлиево), но не издържало на конкуренцията поради неблагоприятното си географско разположение и по други причини, западнало и изчезнало през XVI век.^[22]

С. Симеонов за пръв път отъждествява разкопаната от него крепост и селището под нея с Хоталич през 1985 г. в годишния си отчет.^[23] В редица публикации в местния вестник през следващите години и в доклада си по време на научно-теоретичната конференция на тема „Севлиево през вековете“, проведена през 1997 г., той формулира хипотезата си за хилядолетния град Хотел-Хоталич, предшественик (пряк наследник) на днешния град Севлиево. Новият момент в случая са резултатите от археологическите разкопки, които изваждат на бял свят голям средновековен град; останалите добре познати документални свидетелства от османските архиви се пренасочват и тълкуват в подкрепа на новото виждане (сведението на Хаджи Калфа; споменаванията на Хоталич в редица османски регистрови и други документи).

Предложената от двамата локализация на Хотел/Хоталич е приета от Христо Йонков, един от авторите на книгата „Севлиево и Севлиевския край през Възраждането“^[24], от археолога проф. Станислав Станилов, който написа: „Оказа се, че днешното Севлиево е пряк наследник на Хоталич и сигурно у някои севлиевци тече кръвта на неговите средновековни обитатели“^[25], от археолога Йордан Алексиев^[26] от Великотърновския университет и от други историци и археолози. Тяхното виждане не се оспорва и от продължителя на делото на Симеонов – археоложката Надежда Ботева.[27]

Така от средата на 80-те години на миналия век селищното име Хоталич влиза в научно обръщение и добива значителна популярност, особено в Севлиевския край (фирма „Хоталич“, мотокрос за купата „Хоталич“, селищно образувание „Хоталич“ на Крушевския баир и др.).

Едно от най-слабите места на тази хипотеза е, че няма археологически, топонимични, легендарни и други свидетелства за поселищен живот на мюсюлмани в този район през XV-XVII век, поради което изследователските търсения продължават.

 

4.Последни тенденции: конференцията от 2009 и сборника от 2019 г.

Последните години на миналия век и първите две десетилетия на новия се характеризират с влизането в научен оборот на значително количество нови османски документи, които позволиха появата ако не на абсолютно нови хипотези, то поне на нюанси към добре известните стари виждания.

На първо място следва да отбележим мнението на холандския османист проф. Махиел Кийл, който през 1998 г. въз основата на редица нови регистрови документи, с които е имал възможността да работи в турските архиви, стигна до сериозни изводи за селището Хоталич. Според него „Градът (Севлиево, б.моя) е непряк наследник на средновековната българска крепост Хуталич, чиито развалини бяха открити на 9 км югоизточно от настоящия град, на границата на равнината, в по-рано напълно турското село Хисар Бейли (по-късно Сербеглии, а от 1934 г. – Яворец). Самата крепост Хуталич се споменава в един надпис от ХІІІ век.“[28] Добре се вижда, че той смята Хотел и Хоталич за едно и също селище, разположено върху Витата стена, където двама археолози (Ат. Милчев и К. Койчева) открили малък средновековен замък, разрушен по време или след завоеванието. Проследявайки селищното име Хоталич-Хисар бей в поредицата от данъчни регистри (1479, 1486/88, 1516/17, 1545 и 1580 г.), М. Кийл стига до извода, че това са имена на едно и също селище. „Ясно се вижда – казва той, че средновековният Хоталич не е предшественик на днешния град Севлиево. Той (Севлиево, б.моя) се появил малко след 1500 г. като село на турски колонисти…“[29] Холандският историк е убеден, че Хоталич е заварен от османските завоеватели като „център на околията“ и това е причината за съхраняването на селищното име, за заселването на обезлюденото селище с мюсюлмански колонисти и впоследствие за запазване на наименованието като име на административния център.

Наскоро след публикацията на М. Кийл отношение по дискусионния въпрос взема и Румен Ковачев (2001 г.). Базирайки се на най-новите османски регистри от 1483/85, 1516,  1541/45 и 1580-1613/14 г., той отбелязва, че в района завоевателите заварили две укрепения (в дефтерите Хисар бей – горен и долен), разположени според него в местността Джевизни бунар и на хълма Баглък ямасъ, като в подножието на второто вероятно се е намирал и средновековният Хотал. Село Хоталич, с друго име Хисар беги, според него е „селище, което османците заварили в района на днешния град Севлиево“ и, което изчезнало през XVII век, но оставило името си на възникналата в района административна единица.[30]

Христо Темелски приема, че Хотел-Хоталич се намира при местностите Калето-Джевизни бунар. В статията си „Хотел (Хоталич) и Селви (Серви) – Севлиево“ пише следното: „След превземането на Търновград през лятото на 1393 г. османските поробители превзели и Хотел, но разрушили само цитаделата му, а външният град бил полузапазен, тъй като малко по-късно в него се настанили османски заселници. Той просъществувал известно време (може би около два века) като малко селище под името Хоталич“.[31] Слабото място на тази хипотеза е, както вече писахме, че няма археологически, топонимични и дори легендарни свидетелства за поселищен живот на това място през XV-XVII век.

По време на научната конференция (2009 г.), посветена на 30-годишнината от археологическите проучвания на Севлиевския край, Петко Недялков, след комплексен анализ на историческите, археологическите, топонимичните и други данни, изложи виждането си, според което Хотел (но не Хотал!) и Хоталич са две различни селища. Първото е разположено в местностите Калето-Джевизни бунар, а второто – на Витата стена. След разцвета си от XI до средата на XIII век, когато претърпява жесток удар от татарите, Хотел е в упадък. Като център на малка феодална област през XIV век се развива селището Хоталич при Витата стена (крепостта горе и селото в подножието). Това селище е заварено от османците, пострадва при завоеванието и дълго време е без постоянно население. По силата на традицията османците го заселват с колонисти през 80-те години на XV век и го превръщат в нахийски център около средата на следващото столетие.[32]

По същото време в специална статия (2014 г.), след комплексен анализ на наличните ономастични и археологически данни, Венелин Бараков отнесе селищното име Хотел към крепостните останки в м. Витата стена при село Здравковец, а Хоталич локализира в подножието на скалите при днешното село Яворец.[33] Според него това са две селища: първото, крепостното селище, е напуснато след идването на османците, а второто, в низината, е изградено от населението напуснало града и крепостта.

Както се вижда от направения преглед на хипотезите за местоположението на селището Хоталич, в историографията далеч все още няма единно и безспорно обосновано становище. Внимателният анализ на имената на Хоталич през османския период обаче все повече ни насочва към виждането на М. Кийл, че това селище е било разположено в подножието на Витата стена, където днес се намира село Яворец. Проф. Кр. Мутафова също обръща внимание, че османските регистри от XVI век сочат едно постепенно налагане на новото название Хисарбеги/Хисарбейли и запазване на старото име Хоталич като название само на административната единица каза/нахия. Именно поради тази причина в издадения през 2019 г. сборник „Подбрани османски документи за Севлиево и Севлиевска каза“ в показалеца за географските имена село Хоталич, с друго име Хисар беги се локализира при днешното село Яворец.[34]

 

5.Проблемът с Горния и Долния Хисарбей

Проблемът с долната и горната крепост на бея възниква през средата на ХХ век, след публикация на османиста Руси Стойков, в която съобщава следното: „село Хоталич, с друго име Хисарбегли-и зир“^[35] (т.е. Долно Хисарбегли/Долна крепост на бега). Документът е датиран към 1550 г., което означава, че по това време е имало и Хисарбегли-и баля, т.е. Горна крепост на бега. Доста по-късно, в началото на ХХI век, бе публикуван подробен регистър от 1580 (1613-1614 г.), който съдържа следния запис: „село Хоталич, с друго име Хисар бейлю-и баля, заедно с Хисар бейлю-и зир“.^[36] По същия начин е изписано името на селището и в регистър от 1541-1545 г.^[37] В следващите османски документи, от най-различен вид, вече се пише само за село Хисарбеги/Хисарбейлю.

Цитираните османски документа показват, че през ХVІ век, по-точно през втората му половина, името на село Хоталич във втората му част претърпява известна промяна. Тя вероятно е свързана с раздвояване на селото на две махали или на две съседни близки селища. В историографията предположенията за разположението на двете селища (или двата крепостни пункта според Р. Ковачев) са тясно свързани с хипотезите за местоположението на самия Хоталич. Така например за Руси Стойков Долно Хисарбегли е при село Градница, определено спрямо село Хисарбег/Сърбегли, днес Яворец.^[38] Николай Ковачев го отнася първоначално към Сръбе (днес Малки Вършец) или към Севлиево.^[39] Никифор Ганев приема, че Долно Хисарбегли е изчезналото старобългарско селище Хоталич, разположено близо до Севлиево на хълма Баглък ямасъ с хисарлъка си Курт кале.^[40]

Според археолога Симеон Симеонов на местностите Калето-Джевезни бунар е същинският Хоталич, а в низината, там където днес е Севлиево поставя Долен Хоталич.^[41] Христо Темелски вижда в разкопания средновековен град Хоталич, а Долни Хисар според него е разположен в кварталите в подножието на крепостта (Горен Хисар).^[42]

Михаил Въгленов пръв видя Долно Хисарбегли в подножието на Витата стена и го отъждестви с днешното село Яворец, бивше Сърбеглии.^[43] Същото мнение споделят холандският османист Махиел Кийл,^[44] Стефан Андреев^[45] и Венелин Бараков.^[46]

Османистът Румен Ковачев поставя двете укрепени селища на Джевезни бунар и на Баглък ямасъ, като в подножието на второто разполага и „същинския Хотал“.^[47]

Както се вижда, мненията са най-разнообразни: някои считат, че двете селища са твърде отдалечени едно от друго, което е неправдоподобно, предвид общото им отчитане в регистрите от 1541-1545 и 1580 (1613-1614) г. Най-често ги свързват  с крепостите от времето на българското средновековие (Калето-Джевшзни бунар, Баглък ямасъ, Витата стена) и поселенията в подножията им. Проследявайки внимателно данните от регистрите, не може да не ни направи впечатление следното: село Хоталич в началото на 80-те години на ХV век получава добавка към името си – крепостта на бега; към средата на следващото столетие селото се раздвоява на горно и долно, вероятно в резултат от численото си разрастване; демографският подем продължава и след около три десетилетия от „село Хоталич, с друго име Хисар бейлю-и баля, заедно с Хисар бейлю-и зир“^[48] се отделят 16 домакинства, които образуват новото село Мумджълар,^[49] на около 3 км от селището-майка Хисарбеги, днес Яворец. Но най-важния момент, на който следва да обърнем внимание е следният: в подробните регистри от 1541-1545 и 1580 (1613-1614 г.) османските чиновници дават общо броя на данъчно задължените домакинства, което означава, че става дума за едно село, разделено на две сравнително добре обособени махали – горна и долна.

 

6.Факти за смесването на двете селищни имена: Хоталич и Серви/Селви

Привържениците на хипотезата, че селището Хоталич е било разположено на хълма Баглък ямасъ, в южните покрайнини на днешно Севлиево, още в средата на ХХ век обърнаха внимание на няколко османски документа, от които можеше да се направи извод за близостта (или тъждествеността) на Хоталич и Серви/Селви. Както казваше проф. Н. Ковачев: „Ако не са едно и също селище, то поне са в непосредствена близост.“[50]

 Никифор Ганев беше още по-категоричен: „Хоталич и Севлиево са били в продължение на векове имена на едно и също селище“[51]. Тези изводи те правят във време когато все още преведените османски документи за миналото на Севлиевския край са малко на брой. Двата най-силни аргумента, които те използват, обаче, не издържат критика. Така например, цитираният вече документ от русенския кадийски регистър от 1826 г., където се казва:   „Хоталич нам и дигер Серви кадасъ“[52] (Хоталич, с друго име кадилък Серви), очевидно се отнася за името на кадилъка, а не за селището Хоталич. Когато се използва като доказателство за близостта на двете селища, или, че са имена на едно и също селище, текстът удобно, но некоректно,  се цитира без последната дума „кадасъ“, поради което погрешно следва да се разбира, че село Хоталич има и друго име Серви, което не е вярно. Вторият аргумент, че османските пътешественици Хаджи Калфа и Евлия Челеби по едно и също време наричат „обединеното“ селище с две имена (Хоталич и Селви), също не отговаря на истината. Хаджи Калфа и в двата документа, излезли под перото му, има предвид каза (или кадилък) Хоталич, а не селището, за което също вече писахме. Впрочем и Евлия Челеби пише за каза Селви, а „градчето“ грешно назовава „Рус дере кьой“[53].

В последно време изразител на виждането за близостта на селището Хоталич със Серви/Селви стана Румен Ковачев. В две свои публикации той написа: „В османските регистри ясно е посочена и връзката между Хоталич и Серви (Селви) като наименование на едно и също селище, а и фактът за връзката им с укрепленията с име Хисар бей“, „Твърде интересен е фактът, че за един период от време Хоталич и Серви съществуват едновременно“[54] и „Много скоро Серви, приблизително от средата на XVII век, се превръща в естествен административен и стопански център благодарение на мястото си в стопанската и административната структура на региона – вместо намиращия се в близост средновековен Хоталич“[55].

Очевидно за Румен Ковачев село Хоталич, с друго име Хисар беги е „селище, което османците заварили в района на днешния град Севлиево“[56] (при хълма Баглък ямасъ) и, което изчезнало през XVII век, но оставило името си на възникналата в района административна единица. Действително от множеството османски документи ясно проличава близостта между двете селища и паралелното им съществуване, но не можем да приемем твърдението, че това са две имена на едно и също селище и, че Хоталич изчезнал през XVII век. Напротив, Хоталич с второто си име продължил да съществува през целия османски период, само че в подножието на Витата стена, където се намира днес село Яворец. Но за това подробно ще се  обосновем в следващия раздел.

Тук само ще се спрем на няколко документа, които навеждат на мисълта за близост, сходство, еднаквост между двете селища - Хоталич и Серви/Селви. Първият от тях е дефтер от 1696 г., в който са описани „разходите на вакъфа на името на покойния Махмуд паша, намиращ се в град Хоталич и околността“[57]. Вторият документ от 1696-1697 г. е поименен списък на мюсюлманите от категорията евляд-и фатихан в „Нахия Хоталич, с друго име Селви“[58]. Описът започва с „Нефс-и Хоталич“ (Самият Хоталич), като следват имената на още 11 села, сред които не откриваме Селви и Хисарбейли. Нефс означава „самият“ и в османската административна практика се използва при селищата от градски тип. Същата формула е използвана в регистъра от 1580 г., където на първо място е записано „Самото Серви“, поело вече ролята на административен център вместо село Хоталич. Категорично смятаме, че и в двата случая става дума за Серви/Селви, погрешно изписано като Хоталич, под влияние на практиката за обозначаване на казата/нахията с две имена - Хоталич и Серви/Селви. Хоталич/Хисарбеги никога през османския период не е било селище от градски тип. В поредица от османски регистрови документи двете селища са винаги ясно разграничени със своите домакинства, пълнолетни младежи и техните данъчни задължения, поради което не може и не бива да бъдат смесвани.

Смесването на двете селищни имена е характерно не само за края на XVII век. В един документ за вакъфските приходоизточници в Царство България през 1920 г. се срещат както „град Хоталич“, така и „град Селви“[59].

---

[1] Хаджи Калфа, Мустафа бен Абдуллах. Румелия и Босна. Географско описание. Предговор, обяснителни бележки и превод от немското издание на Йозеф фон Хамер, Ст. Аргиров. - Архив за поселищни проучвания, год. I, С. 1938, кн. 2, 92.

[2] Гунчев, Гунчо, Изчезналите селища в България. – сп. Архив за поселищни проучвания, кн. 2, 1938, 42.

[3] Миков, В. Произход и значение на имената на нашите градове, села, реки, планини и места. С. 1943, 51.

[4] Машинописен препис в архива на Йончо Панов, бивш директор на музея в Севлиево, лист 4. Съхранява се от автора.

[5] Пак там.

[6] Пак там.

[7] Стойков, Руси. За някои неясноти и грешки в поселищната ни литература. – сп. Исторически преглед, кн. 1/1959, г. XV, 104-105.

[8] Пак там, 106-106.

[9] Ковачев, Н. Селището предшественик на Севлиево. – в. Балканско знаме, Габрово, г. IX, 10.12.1960/100.

[10] Ковачев, Н. Севлиевско в светлината на писмените източници до средата на  XIX век. – Севлиево и Севлиевският край. С. 1970, 262. Документа е открит и преведен от В. Шанов, който го предоставя на Н. Ковачев.

[11] Ковачев, Н. Селището предшественик …

[12] В общинските регистри, в документи и съобщения, в множество исторически публикации името на хълма, разположен югоизточно от Севлиево се изписва различно: Баглък ямасъ, Баалък ямасъ, Балък ямасъ. При цитиране спазваме формата предпочетена от автора, но считаме, че правилният изговор е Баглък ямасъ, защото не може хълма да се зове Рибна яма (Балък ямасъ). За произхода на топонима и промените му във времето специална публикация има от езиковеда Михаил Въгленов във в. „Росица“.

[13] Цветков, Н.  Чий предшественик е Хоталич –  на Севлиево или Градница? - в. Балканско знаме, бр. 6/1961.

[14] Коркинов, Й. Чий предшественик е Хоталич? – в. Балканско знаме, бр. 15/1961.

[15]Димитров, Стр. Отново за Хоталич. – в. Балканско знаме, 1961/52.

[16] Ганев, Н. Още по въпроса за предшественика на Севлиево. – в. Севлиевска трибуна, бр. 19-20, 21, 22, 23 от 1961 ; бр. 1, 3 от 1962 г. 

[17] Въгленов, Михаил. Недовършена легенда. – сп. Турист, г. 14, 1969, кн. 12, 22-23. Същият.  Нови данни за селището и името Хоталидж, Хоталич. – в. Росица, 1970/11.

[18] Първият пътеводител. Извлечение от речника на Петко Р. Славейков. – в. Балканско знаме, 17.12.1982/151.

[19] Въгленов, Михаил. Недовършена легенда. – сп. Турист, г. 14, 1969, кн. 12, 22-23.

[20] Славейков, Петко. Смесна китка или годишно периодическо списание. Год. 1, Букурещ, 1852, 157-158.

[21] Симеонов, С. Хоталич-Севлиево. Хилядолетен град край Росица. Севлиево, 1996.

[22] Ковачев, Н. Отново за местонахождението и името на средновековното селище Хотел – Хотелец - /Хоталич/. – в. Росица, 17.03.1984/11, с. 6-7. Същият. Батошевските каменни надписи. – Батошево. Съст. и отг. ред. Н. Ковачев. С. 1987, 35.

[23] Симеонов, С. Средновековна крепост и външен град (Хоталич) край гр. Севлиево. – Археологически разкрития и разкопки (АОР) през 1985 г. Велико Търново. 1986, 158-159.

[24] Йонков, Хр. и др. Севлиево и Севлиевският край през Възраждането. С. 1986, 10-11.

[25] Симеонов, С. Хоталич. Средновековният град-крепост край Севлиево. Севлиево. 2007, 3.

[26] Алексиев, Й. Хоталич и столицата на Второто българско царство Търнов. – в. Росица, 1997, 42.

[27] Ботева, Н. Археологическите проучвания на Хоталич. Севлиево. 2004.

[28] Кийл, Махиел. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха (ХV-ХVІІІ век): колонизация и ислямизация. - В: Мюсюлманската култура по българските земи. Изследвания. Съст. Р. Градева, Св. Иванова. С. 1998, 56-127. Същият. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха (ХV-ХVІІІ век): колонизация и ислямизация. - Хора и селища в България през османския период. С. 2005, 474.

[29] Кийл, М. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха (ХV-ХVІІІ век): колонизация и ислямизация. - Хора и селища в България през османския период. С. 2005, 286.

[30] Ковачев, Румен. Опис на Никополския санджак от 80-те години на 15 век. С. 1997, 112. Същият. Нахията Хоталич в началото на ХVІІ век – селища, население, елементи от стопанското развитие. – Институт за балканистика. Studia balcanica 23. Изследвания в чест на чл.-кореспондент професор Страшимир Димитров. С. 2001, 265, 278 (бел.27).

[31] Темелски, Хр. Хотел (Хоталич) и Селви (Серви)-Севлиево. – Сб. в чест на проф. д-р Милияна Каймакамова. С. 2013, 631 (620-637). Същият. За селищата, упоменати в двата Батошевски надписа. – Севлиево и Севлиевският край. Археологически проучвания. Юб.сб. Севлиево. 2019, 322-324.

[32] Статията е публикувана през 2019 г. Недялков, П. Село Хоталич според османските документи от XV-XIX век. - Севлиево и Севлиевският край. Археологически проучвания. Юб. сб. Севлиево. 2019, 137-145.

[33] Бараков, В. Средновековният град при Севлиево, крепостта Витата стена при с. Здравковец и локализацията на средновековния Хотел (Хоталич). – Сб. в чест на проф. Казимир Попконстантинов. В. Търново, 2014, 488-489.

[34] Андреев, Ст. и Хр. Темелски. Подбрани османски документи за Севлиево и Севлиевска каза. Севлиево. 2018, 411-412.

[35] Стойков, Руси. За някои неясноти и грешки в поселищната ни литература. – сп. Исторически преглед, кн. 1/1959, г. 15, 105.

[36] Андреев, Ст. и Хр. Темелски. Подбрани османски документи за Севлиево и Севлиевска каза. Севлиево. 2018, 181.

[37] Ковачев, Румен. Нахията Хоталич в началото на ХVІІ век – селища, население, елементи от стопанското развитие. – Институт за балканистика. Studia balcanica 23. Изследвания в чест на чл.-кореспондент професор Страшимир Димитров. С. 2001, 283 (бел.№9)

[38] Стойков, Р. За някои неясноти…, 106.

[39] Ковачев, Н. Местните названия  от Севлиевско. С. 1961, 273.

[40] Ганев, Н. Още по въпроса за предшественика на Севлиево. – в. Севлиевска трибуна, бр. 19-20, 21, 22, 23 от 1961 ; бр. 1, 3 от 1962 г.

[41] Симеонов, С. Хоталич. Средновековният град-крепост край Севлиево. Севлиево. 2007, 65.

[42] Темелски, Христо. Поздрав от Севлиево. С. 2006, 41.

[43]Въгленов, Михаил.  Нови данни за селището и името Хоталидж, Хоталич. – в. Росица, 1970/11.

[44] Кийл, Махиел. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха / ХV-ХVІІІ век/: колонизация и ислямизация. - В: Хора и селища в България през османския период. С. 2005, 285-286, 474.

[45] Андреев, Ст. и Хр. Темелски. Подбрани османски документи за Севлиево и Севлиевска каза. Севлиево. 2018, 411.

[46] Бараков, В. Средновековният град при Севлиево, крепостта Витата стена при с. Здравковец и локализацията на средновековния Хотел (Хотарич). – Сб. В чест на проф. Казимир Попконстантинов. В. Търново, 2014, 488-489.

[47] Ковачев, Румен. Нахията Хоталич в началото на ХVІІ век – селища, население, елементи от стопанското развитие. – Институт за балканистика. Studia balcanica 23. Изследвания в чест на чл.-кореспондент професор Страшимир Димитров. С. 2001, 278, бел.27. Тук следва да напомним, че в Батошевския надпис се пише за Хотел, а не за Хотал.

[48] Андреев, Ст. и Хр. Темелски. Подбрани османски …, 181.

[49] Пак там, 197.

[50] Ковачев, Н. Селището предшественик на Севлиево. – в. Балканско знаме, Габрово, г. IX, 10.12.1960/100.

[51] Ганев, Н. Още по въпроса за предшественика на Севлиево. – в. Севлиевска трибуна, бр. 19-20, 21, 22, 23 от 1961 ; бр. 1, 3 от 1962 г.

[52] Ковачев, Н. Севлиевско в светлината на писмените източници до средата на  XIX век. – Севлиево и Севлиевският край. С. 1970, 262.  

[53] Недялков, Петко. Евлия Челеби за Севлиевския край. - https://www.blogger.com/blog/post/edit/1132327818929922662/119202158943199604

[54] Ковачев, Румен. Нахията Хоталич в началото на ХVІІ век – селища, население, елементи от стопанското развитие. – Институт за балканистика. Studia balcanica 23. Изследвания в чест на чл.-кореспондент професор Страшимир Димитров. С. 2001, 266

[55] Ковачев, Румен. Нахията Хоталич в началото на ХVІІ век – селища, население, елементи от стопанското развитие. – Институт за балканистика. Studia balcanica 23. Изследвания в чест на чл.-кореспондент професор Страшимир Димитров. С. 2001, 266.

[56] Ковачев, Р. Опис на Никополския санджак от 80-тие години на XV век. С. 1997, 112.

[57] Андреев, Ст. Анотация на османотурски документи, №12, с. 7. (НБКМ, ф.183 А, а.е. 21).

[58] Андреев, Ст. Хр. Темелски. Подбрани османски документи за Севлиево и Севлиевска каза. Севлиево. 2018, 296.

[59] Evgeni Radushev, Svetlana Ivanova, Rumen Kovachev. INVENTORY of Ottoman Turkish Documents about Waqf Preserved in the Oriental Department at the St St Cyril and Methodius National Library Part 1 — Registers Sofia 2003, с. 202-203, док. № 472. 

II.СЕЛО ХОТАЛИЧ СПОРЕД ОСМАНСКИТЕ ДОКУМЕНТИ ОТ ХV-ХІХ ВЕК

1.За местоположението на Хоталич/Хисарбей

а.Критичен поглед върху хипотезите за локализацията на Хоталич при Калето-Джевизни бунар и Баглък ямасъ

В този раздел ще се опитаме да аргументираме становището си за местоположението на многократно появяващото се в османските документи мюсюлманско село Хоталич/Хисарбей без да го обвързваме със споменатото в Батошевския каменен надпис селище с името Хотел. Този надпис от XIII век е единствения извор за съществуването на селище с това име, като не е запазен и е познат само от рисунка. При това положение Хотел (но не Хотал) би могъл да се свърже с всеки един от укрепените хълмове със селище в подножието си: например крепостите при селата Градница, Градище, Батошево, при Витата стена и др. Те далеч все още не са проучени цялостно и крият тайните си. Това селище, споменато редом с Търново, би могло да бъде и извън района на Севлиево.

Най-общо три са вижданията за местоположението на село Хоталич. Към настоящия момент все още силно е популярна, както в научните среди, така и сред севлиевската общественост, хипотезата, че разкопаният голям средновековен град на местностите Калето-Джевизни бунар край Севлиево е село Хоталич от османските регистри и, че то е предшественик на днешния град Севлиево. Част от историците, поддържащи това становище, смятат, че то е идентично с Хотел от Батошевския надпис. В Археологическата карта на България обектът фигурира с името Хоталич^[1] от 1985 г.

Считаме, че освен големината на разкопания средновековен град и твърде спорните твърдения за поселищен живот тук през XV-XVI, и дори началото на XVII век,^[2] нищо друго не подкрепя споменатата хипотеза. Предположението, че село Хоталич е разположено върху останките на средновековния град, е уязвимо по ред причини. На първо място следва да уточним, че средновековният град със своята крепост са били в разцвет през периода от XII до средата на XIII век.^[3] Следите от пожар в църква №1, в жилищата от подградието, кулата и главната порта на крепостта, преустройствата по болярската кула и църква в цитаделата според последните анализи и преценки се отнасят за времето около средата или втората половина на XIII век, а не към османското нашествие в края на следващото столетие. Към същото време се отнася откритият инвентар, керамика и монети в гробовете от некропола на църква №3. Като цяло откритият нумизматичен материал на територията на града е главно за времето на ХІІ и началото на ХІІІ век. Един паралел с крепостите при Градница, Батошево и при Витата стена показва, че там са откривани монети от времето на Иван Александър и синовете му Михаил, Иван Шишман и Иван Срацимир. Предполагаемите тежки изпитания за града около средата и втората половина на XIII век могат да се свържат с татарските нашествия (похода на хан Бату в Северна България през 1242-1243 г.), с гражданската война в страната в периода 1256-1263 г. или друг катаклизъм^[4].

Във всеки случай археолозите са доста предпазливи в предположенията си, но затова пък са категорични, че посочените събития не са от времето на османското нашествие. Ако е имало ожесточена съпротива срещу османците, спомен, пък бил той и легендарен, щеше да има. Така както имаме запазени предания за съпротива при крепостите до Градница (за храбрата Драгна), Батошево и на Витата стена (за двете моми, предпочели саможертвата пред унижението и др.). Средновековният град към края на XIV век не е разполагал с възможности за отпор на нашествениците, затова и няма съхранени легенди. Останките от крепостта жителите на околните селища наричат различно: за корменчани това е Царева дупка, където имало стъпала, водещи към реката и се твърди, че тук намерил спасение последния български цар; крушевци наричат крепостта Калето, севлиевци – Джевизни бунар, по името на близкия извор, а също така и Крепостта (по спомени от детството на автора).

Упадъкът на средновековния град при Калето-Джевизни бунар, започнал от средата на XIII век, продължил и през следващото столетие.  Османците не са заварили тук сериозно поселение, поради което и няма спомен за съпротива. За това време Венелин Бараков рисува следната картина: цветущият по-рано средновековен град представлява малко укрепено селище, подградието е изоставено и животът мъждука само в рамките на цитаделата. С тази оценка за състоянието на цветущия някога град сме напълно съгласни. Не можем да приемем обаче твърдението на В. Бараков, че „През XV–XVI в. върху руините на средновековния град в м. Джевизни бунар при Севлиево израства махала на християнско население, което възстановява за своите нужди средновековните църкви. Това е последният етап от функционирането на населеното място. След XVII в. районът запустява напълно.“^[5] Христо Темелски пък смята, че след разрушаването на крепостта, избиването и прогонването на християнското българско население, в отчасти запазения външен град се настанили османски заселници. Тук, според него, около два века просъществувало „дребно селище, под името Хоталич“.^[6] Очевидно двамата изследователи са ползвали изводи и оценки на археолога С. Симеонов, които вече аргументирано са отхвърлени от Надежда Ботева. Османските регистри от XV–XVI век също не подкрепят твърдението за съществуването на християнско или мюсюлманско селище върху останките от средновековния град, още повече до XVII век.

Теренът на Калето-Джевизни бунар поначало не е удобен за поселищен живот – за скотовъдство и земеделие. Затова след като в края на XIV и началото на XV век отпаднала необходимостта малобройното българско население да живее в този укрепен пункт, то се разселило към околните села, най-вероятно в Кормянско, Крушево (Долно и Горно) или Богатово. Нямаме археологически свидетелства, които да подкрепят твърденията, че тук е имало поселищен живот на мюсюлмански заселници през XV–XVI век. Няма останки от мюсюлманско селище тук, както в крепостта, така в подградието и в близките околности, няма следи от мюсюлманско гробище. Колонистите винаги са предпочитали ниските и равнинни места край реките (Серви, Дерели, Чадърлу и др.). През втората половина на ХV и през ХVІ век империята е била в разцвет и на върха на могъществото си, театърът на бойните действия – далеч от Севлиевския край, и нищо не е налагало беят да живее в старите укрепления на височината или в стръмните квартали на средновековния град.

Топонимични свидетелства за съществуването на село с име Хоталич /Хисар бег също не откриваме. Не може тук векове да е имало средно по големина село и името му да не се запази като название на местността, или пък да се нарече Селището, Кьовери, Юртлука (имена, с които българи и турци наричали изоставените от тях местообитания). В Севлиевско в края на ХVІІ и началото на ХVІІІ век редица турски и български села престават да съществуват, но имената им и до днес са запазени като наименования на местности – Алфаклари, Нашлии, Ашакьой при Сенник, Мумджълар (близо до Яворец), Малково, Марево. След обезлюдяването им властите ги категоризират като мезри и част от землищата им се обработват дълги години от стопани от близките села. Следи от жилищата и гробищата на тези селища личат дори през втората половина на ХХ век. Има спомен за тях сред населението на близките села.

Ако средновековният град е съществувал в края на ХІV век и е бил централно селище за района, както се твърди от някои историци, той щеше да запази статута си на град и при османците. Както при средновековните градове Крушуна^[7] (дн. с. Крушуна, Ловешко), с 9 мюсюлмански и 16 християнски домакинства през 1479 г., и Плевен^[8], с 9 мюсюлмански и 10 християнски домакинства, които въпреки незначителния брой население, по-малко отколкото в повечето села около тях, запазват статута си на градски селища и стават центрове на нахии. Хоталич обаче във всички османски регистри фигурира само като село. Тук следва да напомним, че когато през първата половина на ХVІІ век Хаджи Калфа споменава Хуталидж, като разположен между Плевен, Никопол и Търново, той е имал предвид казата (кадилъка), а не селото Хоталич. По това време село Хоталич отдавна вече е отстъпило първенството на Серви/Селви – административен център на нахия/каза Хоталич, и се е именувало само с второто си име – Хисарбеги/Хисарбей (регистъра от 1641/1642-1646 г.).

Твърденията, че в продължение на два века (ХV и ХVІ) при Калето-Джевизни бунар е имало селище (християнско или мюсюлманско), което през ХVІІ век продължило живота си в равнината, където днес е Севлиево, не е приемливо и поради факта, че такива случаи на преместване или раздвояване винаги се отразяват от османските регистратори. Така например в описа от 1580 (1613-1614 г.) изрично е посочено: „Село Мумджълар. Намира се отделно от село Хисар беги“.^[9] Само че това село е локализирано на 3 км североизточно от днешния Яворец, в едноименна местност, и е трудно да си представим да се е отделило от числено нараснало село в района на Калето-Джевизни бунар. Аналогичен случай имаме със село Дикинлер, разположено близо до Акънджълар (дн. Петко Славейков), от което се отделят няколко домакинства и поставят началото на село Рахова^[10] (дн. Ряховците). Могат да се дадат и други примери. Новооснованите селища османските регистратори винаги обозначават с формулите: „извън стария регистър“ или „намира се отделно от село…“. Сведения в описните документи, които да навеждат на мисълта за прекратяване съществуването на село Хоталич/Хисарбей, или за преместването му от едно място на друго, категорично нямаме.

Всички изложени до тук съображения правят твърде крехка и трудно защитима тезата, че село Хоталич от османските документи е било разположено в пределите на средновековния град на Калето-Джевизни бунар.

***

Още по-уязвима е хипотезата, според която село Хоталич било разположено непосредствено на територията на днешния град Севлиево или в близките му околности - хълма Баглък ямасъ и Курт кале.  Всички следи от поселищен живот в непосредствените околности на Севлиево са свързани с българското средновековие и стигат само до ХІV век. Няма следи от изоставено мюсюлманско селище от категорията на Хоталич. Ако тука беше съществувало такова село при всички случаи в историческата памет на местните турци, а и на българите от Серви/Селви, щеше да има съхранени спомени. А такива няма, няма и местности, които да се именуват Кьофери или Юртлука, Хоталич или Хисарбей. Няма следи от мюсюлмански гробища, както е например при село Долно Чадърлу край река Видима при днешното село Сенник, където изоставеното старо местообитание и днес се нарича Ашакьой, което в превод от турски език означава Долно село. И днес в землищата на турските някога села Дерелии (дн. Горна Росица), Малкочево (дн. Буря) и Чадърлии (дн. Сенник) има местности, които се назовават Кьофери, т.е. място, което е изоставено от своите жители по някаква причина. Мястото където било изоставеното село Долно Крушево българите наричали Дворището, а турците – Юртлука. През ХХ век още личали развалините от параклис и християнско гробище, а в източния край на изоставеното село били мюсюлманските гробища. Споделихме тези примери, за да подчертаем, че ако на хълма Баглък ямасъ е имало в продължение на два века мюсюлманско село, следи от него – материални, топонимични, или легенди, предания, спомени, трябва да има на всяка цена. А не е така.

            На споменатия хълм в миналото са били разположени лозята на местните турци и случайното разкопаване на средновековна българска църква тук през 1843 г. само потвърждава факта, че поселищният живот на това място е прекъснал в края на ХІV век.

            За предположението на Симеон Симеонов, че Долен Хоталич е бил разположен непосредствено върху територията на днешния град Севлиево, важат същите критични бележки. Няма спомен сред турци и българи за преместване от Калето-Джезизни бунар към равнината в завоя на река Росица.

 

б.За локализацията на Хоталич при Витата стена и село Яворец

Чрез комплексен анализ на османотурските документални източници, подпомогнат от достиженията на археологията, топонимичните свидетелства и от историята на селищното име, ще се опитаме да защитим разбирането, че правилната локализация на село Хоталич е при Витата стена и село Яворец. Ще припомним отново, че пръв допусна това Михаил Въгленов, а след него и проф. Махиел Кийл. В началото на XXI век тази теза споделиха в свои публикации Петко Недялков и Венелин Бараков.

След като татарите превземат, опустошават и опожаряват средновековния град при местностите Калето-Джевизни бунар, ролята му на централно за района селище е силно компрометирана. През XIV век тази роля очевидно е поета от крепост с името Хоталич, която е заварена от османските завоеватели. Нейното местоположение е трудно за определяне, поради което дълго време се сочи най-общо в района между Търново, Габрово, Севлиево и Павликени. Проф. Христо Гандев смяташе, че някъде близо до Търново е съществувал през XIV век „обособен феодално-административен район с името Хоталич с едноименно селище. Нахия и по-късно каза със същото име се запазили дори до XVII век, но самото село през 80-те години на XV век било абсолютно пусто и земята му се обработвала от жители на съседни села“^[11]. Проф. Цветана Георгиева, доста предпазливо, написа: „В лоното на планината като отделна военно-административна единица без градско средище е обособен вилаетът Хоталич, чиито център е малка крепост или владение на български болярин“^[12]. За съществуването на такива локални административни единици преди идването на османците, пише в изследванията си и проф. Вера Мутафчиева. Най-конкретен е холандският историк Махиел Кийл, който убедено посочи, че крепостта Хоталич е заварена от османските завоеватели като „център на околията“^[13] и е била разположена на Витата стена.

И така, районът около средновековната българска крепост в западната част на Витата стена през втората половина на XIII и през целия XIV век е оформен като малка военнофеодална област под името Хоталич, име което е носела самата крепост и селището в подножието на скалата. Мястото е важно от стратегическа гледна точка. Заедно с още няколко крепости по платото Стражата, сред които и близката при местността Кулата/Сарая (известна и като Кутелиз планина), Хоталич подсигурявал охраната, както на Шипченския проход, така и подстъпите към столицата Търново. Районът е важен кръстопът на пътищата, идващи от различни градове от север, изток и запад. Пътят от Серви/Селви за Габрово през османския период минавал в подножието на Витата стена при село Хоталич, през местностите Беклемета, Под беклемето, след това под Кулата/Сарая, по Вехтия друм (стар път, минаващ северно от селата Поповци-Прахали-Златевци) и край местностите Турска чешма  и Свинарски дол за Габрово. По този път през XVII век преминал известният османски пътешественик Евлия Челеби от Габрово за Севлиевска каза. Заради сигурността на това важно кръстопътно селище към Шипка и на юг през Балкана, селата около него: Гъбене, Ловнидол, Гостилица и Габрово,  придобиват дервентджийски статут през XV-XVI век.

Крепостта на Витата стена е разположена в западния край на карстовото плато Стражата, където висок 95 м скален венец отделя повърхността на платото от Севлиевското поле и я прави достъпна само от север и изток. Наблизо, в източна посока, малка стражева крепост при местността Кулата/Сарая подсигурявала отбраната на основната твърдина. Археологическите разкопки, проведени през 60-те години на ХХ век от археолозите Атанас Милчев и Кина Койчева, показват интензивен живот тук през XII-XIV век.^[14] Основание за този извод дават откритите в крепостта монети от времето на Алекси III Комнин (1195-1203), Константин Асен (1257-1277), Михаил III Палеолог (1261-1282), Андроник II (1282-1328), Андроник III (1325-1341), Иван Александър (1331-1371), Иван Срацимир (1360-1396) и Иван Шишман (1371-1393), които показват активен стопански живот по време на Втората българска държава. При разкопките е разкрито голямо и представително болярско жилище с богат аристократичен некропол до църквата. Самият храм представлява голяма еднокорабна постройка от типа „стегнат“ кръст, стените му са изградени от редуващи се тухлени и каменни пояси, с богата керамопластична украса. Спазени са традициите и духа на Търновската архитектурно-художествена школа. Венелин Бараков смята, че крепостта показва еволюция към средновековен град.^[15] Със сигурност бъдещите археологически проучвания в района ще извадят на бял свят още доказателства за централната роля на крепостта Хоталич и на близкото селище със същото име, за което има изобилен османотурски документален материал за целия период от XV до XIX век.

            Но нека първо се запознаем със ситуацията в края на XIV век, времето на османското нашествие в хинтерланда на столицата Търново. Както навсякъде, така и тук, нашествениците първоначално разграбват и опустошават районите на крепостите, които не се предават. Още през 60-те години такива акънджийски отряди се появяват и безчинстват в околностите на столицата Търново.^[16] От лятото на 1388-а до пролетта на следващата година армията на Али паша провежда наказателна акция срещу Шишманова България.^[17] Именно по това време един лъч от неговата 30-хилядна войска преминава успоредно на Балкана на път за Сърбия. Османците не разполагат с достатъчно човешки ресурси и нямат време за обсада и превземане на крепостите по пътя си, затова само опустошават, грабят и заробват. Косвено за това свидетелстват архивите на Венецианската република и по-специално на дука на Кандия (остров Крит). Тук през 1390 г. управата на острова регистрира робския статут на българката Теодора от село Болван (Балван, Великотърновско), а на следващата година е регистрирана и Мария от селището Мазат (вероятно Мазалите, днес Живко, Габровско), разположено между крепостта Хоталич на Витата стена и стражевата крепост при Кулата/Сарая (Кутелиз планина).^[18] Тези два примера са доста показателни за характера на събитията, разиграли се в района преди обсадата и превземането на столицата Търново през 1393 г. Стотици подобни случаи могат да се открият в архивите на Венеция, Генуа, на османците и т.нат.

Според предание, познато сред местното население и записано още през средата на XIX век от Петко Славейков, крепостта на Витата стена оказала отпор на завоевателите и с това предизвикала яростта и отмъщението им. Археологически свидетелства сочат за опожаряването ѝ. Народната памет е съхранила спомен за заробването на местно население в два топонима – Робово ливаде^[19] и Робова пътека. На ливада край сегашното шосе Гъбене-Горна Росица, предводителят на турците събрал над 3000 непокорни българи, които завързани с въжета поели по  тежкия път към робските пазари. Друго предание от село Стоките твърди, че керваните със заробените преминавали Балкана през местността Робова пътека^[20] покрай връх Кадемлия.

Пак в архивите на Венеция откриваме сведение за девойката Маргарита от село Божена (дн. Боженци, Габровско), която през 1411 г. е записана като робиня на остров Крит.^[21] Това сведение означава, че установяването на османската власт в района не е еднократен акт и е продължило десетилетия.

            След сломяването на героичната съпротива на защитниците на крепостта Хоталич тя е изоставена. Животът продължил да мъждука в село със същото име под скалите на Витата стена, където днес е село Яворец. Низ от трагични събития (падането на столицата 1393 г., османския поход срещу Влашко през 1395 г., битката под стените на Никопол през 1396 г., династическата междуособица през 1402-1413 г. и последния християнски кръстоносен поход срещу османците от 1443-1444 г.) довеждат до обезлюдяването на село Хоталич в подножието на превзетата крепост. Така е описано селото в османския регистър от 1479 г. То няма собствено население и само няколко домакинства от близки села обработват земите му. В документа се сочи изрично, че и при предходната регистрация, за която се смята, че е била около средата на века, положението е същото.

            Един от най-убедителните аргументи за локализацията на село Хоталич при днешното село Яворец е историята на самото селищно име. Развитието му пръв забеляза Махиел Кийл. В османските извори, главно данъчните регистри, от XV до XIX век, отчетливо може да се проследи историята на това село и промяната в имената му. През 1479 г. то е назовано Хоталич, а през 1483-1485 г. към българското име е добавено и турско: „Хоталич, с друго име Хисарбеги“. През XVI век се записва в регистрите като: „село Хоталич, с друго име Хисар бей-и баля, заедно с Хисар бей-и зир“, т.е. Горен и Долен Хисар бей. В регистър от 1641/1642-1646 г. се сочи като „село Хисар бейли, спадащо към Хоталич“. От този момент нататък в различните османски документи селото се изписва като Хисарбейли (1751, 1841-1842), Хисарлък (1848), Хисар бей (1871-1872, 1873, 1876). Френският пътешественик Ами Буе, преминавайки през 1838 г. от Севлиево за Габрово, пише, че първото село по пътя било „Азабели, населено с мюсюлмани“^[22] (изопачено от Хисарбейли, както го е чул от преводача татарин). Неправилно е изписано като „Асарбели“ и в географската карта на Европейска Турция, издадена в Лайпциг през 1876 г., но точно на мястото на днешното село Яворец. Местните турци го изговарят Асарбеглий. В руски източник през 1874 г. селото е посочено като Сербегли,^[23] а в български вестник от 1876 г. – като Сърбеглии.^[24] След Освобождението селото се именува Сърбеглий до 1934 г., след което получава новото си име Яворец.

            Така описаната история на селищното име Хоталич-Хисарбей-Хисарбеги-Сърбеглий-Яворец е ярко доказателство за съществуването на селото от XV век до днешни дни на едно и също място, под скалния венец на Витата стена. Това село е заварено от завоевателите, то е в пряка връзка с крепостта над него, която е била център на българска феодална област в близост до столицата Търново. Това е важната причина, поради която османците съхраняват статута на обезлюденото село, заселват го с мюсюлмански колонисти, запазват наименованието му първоначално, а след това го прехвърлят и върху административно-териториалните единици вилает, нахия и каза. Известно време село Хоталич е административен център на района, но след появата на Серви/Селви отстъпва първенството.

            В известните ни османски документи от целия османски период няма данни за преместване местообитанието на село Хоталич/Хисарбей, освен фактът, че от селото-майка, малко преди регистрацията от 1580 г., са се отделили 16 домакинства и 11 неженени младежи, които създали ново поселение под името Мумджълар, на 3 км североизточно от днешен Яворец, в сегашната местност Мунджийското, където през миналия век все още са личали останки от изоставено селище и стари турски  гробища.^[25] Това сведение също е много силен аргумент за локализацията на Хоталич/Хисарбей при село Яворец, защото споменатите 16 домакинства няма как да се появят от района на Калето-Джевизни бунар, или от друго далечно място.

            Редица още топонимични названия дават основание да направим извод, че в района на днешното село Яворец столетия наред е съществувало мюсюлманско село. На 1-1,5 км южно е местността Селище, където през миналия век имало следи от турско село и неговите гробища, вероятно старо местообитание на Хоталич/Хисар бей. В североизточна посока последователно са разположени местностите: Турски гробища, Караташ (гори под Витата стена със следи от селище), Късака (ниви на възвишение със следи от селище) и Мунджийското (тук е било село Мумджълар), за което вече споменахме. Според нас в района на тези местности трябва да разположим Горен и Долен Хоталич, с друго име Хисарбей, които не са нищо друго освен две махали на едно и също селище, както се и отчитат в регистрите през XVI век. Не е приемливо раздалечаването на Горен и Долен Хоталич, защото според регистъра от 1580 г. новосъздаденото селище Мумджълар се отделя  от селото с двете имена. Можем да допуснем, че малцината жители на Горен Хоталич/Хисарбей са напуснали обитаваната от тях махала и са се преместили на новото място, което е получило името си Мумджълар по упражнявания от жителите му занаят – производство на свещи от мазнина; на турски упражняващите занаята се наричали мумджии, т.е. свещари; по време на религиозна сбирка на мюсюлманите за свещника се грижел и отговарял мумджу – свещар, длъжностно лице по време на ритуала айин-и джем. Други няколко местности – Боаза (западно от днешното село), а в югоизточна посока Беклемета и Под беклемето,^[26] маркират трасето на важния път от Ловеч, през Врабево, Бериево, Градница, Хирево, Селви и Хоталич /Хисар бей към Габрово и прохода. По този път преминава френският пътешественик Ами Буе.

Мястото, което са избрали за заселване турските колонисти в края на 70-те години на XV век, не е случайно. Оживено е село, което е в пряка връзка с близката значима крепост за района в миналото. Тук минава важен път. Равнината край реките Лопушница и Лъкавец е удобна за живот и стопанска дейност, има обширни поля и гори. В регистъра от 1580 г. се споменава за воденица. 

В близост до централното селище се установяват и дервиши, начело със своя баба, за което свидетелстват имената на местностите Дервиш могила и Баба дере, които са в непосредствена близост до беклеметата.^[27] Тяхното присъствие ще е в пряка връзка със сведението от 1580 г. за 6 души раи на Мека и Медина в селото.

За значимостта и важността на крепостта и селището Хоталич говорят и съхранените легенди и предания, които касаят съдбоносните години в края на XIV и началото на XV век, дълбоко врязали се в народната памет. За тях даваме подробна информация в последния раздел на книгата. Те имат историческа стойност, защото описват героизма на защитниците на българската твърдина и заробването на местното население, факти, които се потвърждават както от археологическите разкопки, така и от документални материали. Не може да не отбележим, че легендарната история на района около Витата стена е доста подробна и богата за разлика от другите места, където се е търсил загадъчния Хоталич.

 

2.Демографско развитие на село Хоталич-Хисарбей-Сърбеглии от средата на  XV до края на XIX век

В кратък регистър от 1479 г., най-ранния запазен за Никополски санджак, село Хоталич  е записано като владение на спахиите Юсуф хан, Ибрахим, Ахад, Юнус и Касъм: „Село Хоталич: приход /от живущи/ извън селото – 435 /акчета/. Мезра Тахир Факих: приход /от живущи/ извън мезрата – 100  /акчета/. Мезра Шад гелди, с друго име Феда чифтлиги, свързана с мезрата Тахир Факих. Мезра Петро поли: празна. Всичко: села – 1, мезри – 3, приход /от живущи/ извън – 535, първоначално – 117, увеличение  – 418 /акчета /.”^[28]

Освен безлюдното село Хоталич към тимара са вписани и три мезри.^[29] От тях само втората – Шад гелди, с друго име Феда чифтлиги, е идентифицирана като днешното село Велчево, област Велико Търново (в миналото село Феда бей до 1893 г. и Марийно до 1951 г.) В документа се сочи, че е свързана с мезрата Тахир Факих, която се обработва от живущи извън нея, и следователно двете са съседни землища. Вероятно и третата мезра е в близост до тях. За нея проф. Красимира Мутафова отбелязва, че е по-правилно да се чете като „Петре поли“ и допуска „наличие на средновековно българско селище под това име, опустошено и обезлюдено в хода на/или след османското нашествие.“^[30] Наименования като Тахир Факих, Шад гелди и Феда чифтлиги косвено свидетелстват за  предприети опити за тюркска колонизация в района на старата българска столица.

Налице са данни за малко служебно владение – тимар, в което на първо място е поставено безлюдното село Хоталич, с годна за обработка земя. Тази земя се обработвала, най-вероятно, от няколко домакинства от близко населено място срещу минималното данъчно задължение от 435 акчета.

След уточнението, че общият приход от посочените ненаселени места е 535 акчета, се казва, че първоначално той е бил 117 акчета, а впоследствие се е увеличил с още 418. “Първоначално” означава, че е имало предходна регистрация на ленните владения в санджака, най-вероятно малко след средата на ХV век (около 1455-1460 г.), в началото на управлението на султан Мехмед ІІ (1444-1446; 1451-1481 г.). Тогава, същият този тимар, е давал приход само от 117 акчета, които можем да отнесем към село Хоталич, преди всичко. Налага се изводът, че и около средата на века Хоталич е ненаселено място. И тогава приходящи домакинства са обработвали една съвсем малка част от землището му.

За времето от падането на Шишманова България под османска власт до средата на следващия век нямаме писмени данни за село Хоталич, но е твърде вероятно то да е пострадало по време на обсадата на Търново (1393 г.), или от събитията след това (походът на Баязид срещу Влашко, 1395 г.; битката при Никопол, 1396 г.; династическата междуособица, 1402-1413 г.  ). Скромните данъчни задължения на село Хоталич, при това от жители „извън селото“, според проф. Красимира Мутафова са свидетелство за временно обезлюдяване на селото, а не за запустяването му след завоеванието.^[31] Едно такова предположение можем да обосновем и с последиците от втория кръстоносен поход на Владислав III Ягело (1444 г.), когато кръстоносците се появяват близо до старата българска столица.^[32]

Формирането на тимар с петима владелци е ярко свидетелство за стремежът на османската държава да възроди западналото селище, да го насели и съживи производството в него. Този стремеж виждаме реализиран в сведенията от втория Никополски регистър на ленни владения от 1483-1485 г., открит и публикуван за пръв път през 1997 г. от османиста ст.н.с. д-р Румен Ковачев. Текстът в документа е следният: „Село Хоталич, с друго име Хисар беги, спадащо към Търнови: домакинства – 9, неженени – 2, потомци на спахии – 19, приход – 1 635. Мезра Тахир Факъх, приход извън нея – 100. Мезра Шад гелди, наричана още Феда чифлиги /вероятно Фида бей, дн. Велчево/, свързана е с мезрата Тахир Факих. Общо: села – 1, мезри – 1, потомци на спахии – 19, домакинства рая – 9, неженени – 2, приход – 1 735, първоначално – 535, увеличение – 1 200”.^[33]

Очевидно през 70-те години в старото българско селище е осъществена колонизация на мюсюлманско население: 9 домакинства и 2 неженени; към селото са записани и 19 синове на спахии. Добавката към името на селото „Хисар беги” (Крепост на бега/бея) означава, че в селището вече резидирал бег – управител. Наличието му подсказва намеренията на османците да развият (по-скоро да възобновят) тук в бъдеще малка административно-териториална единица, такава каквато е имало най-вероятно още по времето на Иван Шишман.

Такива са данните от двата османски документа за село Хоталич през ХV век. За историята му през първата половина на това столетие няма никакви сведения и може само да се предполага, че е пострадало сериозно от завоеванието. Около средата на века то не е населено и това положение продължава до 70-те години. Земята му се обработва от няколко домакинства от съседни села, но въпреки това статута му на село се запазва. Този факт показва, че селището е било важно и с военно-административни функции по време на Втората българска държава, затова и регистраторът не е посмял да го прекатегоризира. С осъществената през 70-те години колонизация на мюсюлмани започва османският период от историята на старото българско селище. То се развива като малко село, което около средата на следващия век става център на нахия.

Три десетилетия след установяването на колонисти в Хоталич, с друго име Хисар беги, в подробен регистър от 1516 г.,  селото е отбелязано само с 6 мюсюлмански домакинства, като е посочено, че административно принадлежи към Търново.^[34] Какви са причините за този малък брой домакинства е трудно да се каже.

Четвърт век по-късно, в друг подробен регистър от 1541-1545 г., село Хоталич, с друго име Хисар бей-и баля, заедно с Хисар бей-и зир, т.е. Горен и Долен Хисар бей, бележи демографски ръст – домакинствата са се увеличили три пъти и наброяват 18 (М. Кийл сочи 20 мюсюлмански домакинства), като приходът от тях спрямо 1483-1485 г. е удвоен на 3140 акчета.^[35]

            Около четири десетилетия по-късно друг подробен регистър, датиран към 1580 (1613-1614 г.), показва село Хоталич, с друго име Хисар бейлю-и баля, заедно с Хисар бейлю-и зир, с 20 домакинства, 18 неженени и 6 души раи на град Медина^[36] (днес в Саудитска арабия). На пръв поглед може да се остане с впечатлението, че има демографски застой, но не е така, защото в същия данъчен регистър е записано, че се е появило ново село с името Мумджълар,^[37] създадено от 16 домакинства и 11 неженени младежи от „село Хисар беги“.

Става дума за отделянето на няколко домакинства, свързани с родствени връзки, от селото-майка Хисар беги. За това явление, разпространено през периода, има специален термин в историографията – „раздвояване”. Впечатлява с многобройността си семейството на стария и немощен Али Сюлейман, който има шест сина, от които двама са женени и един женен внук. Налице са три поколения данъкоплатци от този голям род. Регистърът подсказва наличието и на други родствени връзки, което потвърждава предположението, че от село Хисар беги са се отделили само няколко домакинства, свързани родово, които са поставили началото на ново селище, близко до старото. Посочените като ешкинджии (4), еллиджии (2) и ямаци (5), бащи, синове и братя, свидетелстват за принадлежност към военно-помощни формации, юрушкия или еничарския корпуси. Общото данъчно задължение от 800 акчета не е голямо предвид военните задължения на това население. Новото село е било разположено на 3 км североизточно от Хисар беги (дн. Яворец), в днешната местност Мунджийското, където през ХХ век все още са личали останки от изоставено селище и стари гробища.^[38]

            Трите подробни регистъра от ХVІ век, които разгледахме, характеризират село Хоталич/Хисар бей като малко мюсюлманско населено място в началото на века и като средно по големина през останалите десетилетия. Разселването на част от жителите му към новосъздаденото Мумджълар е доказателство за известен демографски подем в развитието му по това време.

            Следващите два века в демографското развитие на селото няма съществени промени. Поименен опис на пълнолетното мъжко население с оглед облагането и освобождаването му от данъка авариз (извънреден данък), съставен през 1641/1642-1646 г., регистрира село Хисар бейли с 25 души.^[39] Аналогичен по вид регистър от 1751 г. показва известно намаляване в броя на данъкоплатците – 21.^[40]

            Едва през ХІХ век, след преминаването на чумните епидемии, селото бележи демографски ръст: 1845 г. – 45 домакинства^[41], което е два пъти повече в сравнение с достигнатите 20-26 домакинства през XVI и XVII век. Увеличаването на населението вероятно е причина за изселването на известен брой домакинства към Добруджа около 1860 г., конкретно в селата Главиница (в миналото село Асваткьой, днес град, Силистренска област) и Зафирово (в миналото село Сарсънлар, дн. в община Главиница, Силистренска област).^[42] Въпреки изселванията, населението продължава да се увеличава и преброяването от 1873 г. отчита 63 домакинства,^[43] което е три пъти повече от посочените вече през XVI-XVII век.

            Следва да отбележим, че в село Хоталич/Хисарбей през целия османски период живеят изключително само мюсюлмани. Поради липса на данни за техния етнически произход не можем да кажем нищо повече от това, че са тюрки. Впечатление прави фактът, че това население живее изключително затворен живот за разлика от други мюсюлмански поселения в района, като Чадърлу, Али Факихлер, Дерели, Акънджилар, и не допуска в състава си пришълци, известни като „синове на Абдуллах“, „синове на Абидин“, „нови мюсюлмани“ и т.нат. Едно изключение е регистрирано само в регистъра от 1641/1642-1646 г., където на последно място е споменат „Ахмед Абдуллах“, очевидно християнин, който наскоро е приел исляма за своя религия.

            Още в хода на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. мюсюлманското население на селото започва да се изселва. Този процес се засилва през следващите години, като на мястото на мюсюлманите се заселват българи от близките села: Здравковец, Гъбене, Борики, Драгиевци и др. Преброяванията в свободното Княжество България от 1881, 1893 и 1900 г. сочат как нарастват жителите на селото: 280, 548 и 778.

 

3.Административна история

Настаняването на бег/бей в село Хоталич през 70-те години на ХV век предопределило развитието му като административен център на селата от околността, така както вероятно е било още по време на Шишманова България. Структурирането на голямата Търновска каза, което протичало в края на ХV и началото на ХVІ век, било свързано с появата на нова административно-териториална единица – нахия Хоталич, с център село Хоталич, с друго име Хисар беги.^[44] Кога точно е станало това, все още не е изяснено поради липсата на достатъчно документални свидетелства. Холандският историк Махиел Кийл, например, пише в две свои публикации, че „нахия Хуталич“ е съществувала още през ХV век.^[45] Двата познати кратки регистъра от това време обаче категорично не подкрепят това мнение, а във втория селото е посочено изрично като „спадащо към Търнови“. Румен Ковачев пише за „образуваната в началото на шестнадесетото столетие нахия Хоталич“^[46], а Красимира Мутафова за „формирането на нахия Хоталич през ХVІ век и трансформирането ѝ в каза през следващия век“.^[47]

Селата от днешния Севлиевски край са административно принадлежащи към нахия/каза Търново почти до средата на ХVІ век, както се вижда ясно от два подробни дефтера на поземлените владения, датирани към 1516-1517 г. и 1541-1545 г., един кратък дефтер от 1530 г. и два войнушки дефтера от 1528-1529 г. и 1548 г. Едва през 1550 г., за пръв път, в османски документ четем: „... в нахия Хоталич – село Хоталич, с друго име Хисарбегли-и зир”.^[48] Внимателният преглед на споменатите регистри от първата половина на XVI век ни дава основание да заключим, че нахия Хоталич е сформирана в промеждутъка от 1545-1548 до 1550 г., очертан от споменатите вече три османотурски документа. В края на ХV и началото на ХVІ век голямата Търновска каза постепенно избистряла своята структура, поглъщайки съседни по-малки административни единици, като нахия Крушуна и други, или възвръщайки самостоятелността на части от своята територия, какъвто е случаят с Хоталич. Създаването на нахията Хоталич е в пряка връзка с административните реформи на султан Сюлейман І (1520-1566 г.) и протичащия процес на окрупняване на голямата Търновска каза, в състава на която се структурирали няколко по-малки нахии. Те, по всяка вероятност, възстановяват едно по-старо деление от времето на българското средновековие. Старото българско име на феодално-административния район – Хоталич, е запазено от османската администрация и както ще видим по-нататък просъществува през целия османски период. Нахията (в превод „край“) е най-малката единица в оформилата се през ХVІ век административна структура на империята: нахия-каза-санджак-еялет.

Село Хоталич било нахийски център около 25-30 години, тъй като не устояло на конкуренцията на нововъзникналото село Серви. Заради средищното положение, което имало новото селище, то било избрано да стане административен център на района, вместо село Хоталич. И тук въпросът е: кога е станало това?

Два османски документа ни насочват към самото начало на 80-те години на ХVІ век. Първият е подробен регистър от 1580 г. където Серви е записано в началото като централно селище на „нахия Хоталич”,^[49] а вторият е вакъфски регистър, който се датира през 80-те години на века, където дословно четем: „нахия Серви, село Дерли”^[50] (дн. с. Горна Росица). Трети документ, султанска заповед от 10.04.1575 г., разпратена в 18 екземпляра до кадиите на Враца, Оряхово, Плевен, Ловеч, СЕВЛИЕВО, Никопол, Свищов, Търново, Червен, Разград, Шумен, Провадия, Варна, Силистра, Текфур гьол, Исакча, Килия и Акерман,^[51] касаеща събирането на овце за нуждите на столицата Истанбул, ни връща по-назад – към средата на 70-те години. Присъствието на кадия в Серви към 1575 г. е сигурно доказателство, че по това време село Хоталич вече не е било нахийски център.

След загубването на административния си статут през последната четвърт на ХVІ век село Хоталич, с друго име Хисар бейли (горно и долно), продължава да съществува под второто си име Хисар бейли/Хисар беги до Освобождението.

            Административно-териториалната единица с център село Серви от създаването ѝ около средата на 70-те години на ХVІ чак до средата на  ХІХ век носи две имена: старото Хоталич и новото Серви/Селви. Името на първоначалното централно селище, идващо още от българското средновековие и възприето от османците, се оказва много трайно. Още през 70-те години на миналия век Христо Гандев в труда си „Българската народност през ХV век“ обърна внимание, че близо до столицата Търново е съществувал обособен феодално-административен район с името Хоталич с едноименно селище,^[52] а според проф. Цветана Георгиева вилаетът Хоталич е отделна военно-административна единица без градско селище, с център малка крепост, в миналото владение на български болярин.^[53]

            В периода XVII-XIX век едновременното използване на двата термина нахия и каза Хоталич, а също така нахия и каза Серви (Селви), налагат периодично да се пояснява: „каза Хоталич, с друго име Серви” – 1643, 1696, 1703 и 1826 г.,^[54] или „касабата Серви, спадаща към каза Хоталич“ – 1647 г.^[55] и „нахия Хоталич, с друго име Селви“ – 1696-1697 г.^[56] В употреба е и терминът „вилает Хоталич“, използван в джизие регистри през 1664-1665^[57] и 1688 г.^[58] от чиновниците по събирането на данъка. Името Хоталич се среща и като наименование на тимар, включващ селата Сусит (неизв.), Бериево, Хирево и Дебнево, през първата половина на ХІХ век.^[59]

Едва след средата на ХІХ век името Хоталич като название на административната единица изчезва и се налага окончателно това на град Серви/Селви.

            Малко след средата на деветнадесетото столетие, при формирането на Дунавския вилает, името Хоталич се появява като название на нахия в състава на Търновски санджак, но това ново формирование няма нищо общо като територия с каза Селви. Селата, които влизат в състава на тази административна единица са разположени между Търново, Павликени и Севлиево. Два данъчни дефтера от 1860-1862 г. (за данъка виргю и данъка върху свинете) дават информация, че това са: Горско Калугерово, Градище (дн. в общ. Левски), Букурово (дн. Младен), Крамолин, Коевци, Агатово, Калакастра (дн. Красно Градище, общ. Павликени) и Сухиндол.^[60] Към тях трябва да добавим и селата: Мусина, Русаля, Дичин, Михалци и Бяла черква, за което свидетелства друг документ от 1876 г.^[61] Местните хора помнели, че до 1877 г. селата по средното течение на река Росица, и специално Сухиндол, влизали в „нахия Оталъча“.^[62]

Този подход на османските власти, да формират малки административни единици без градски център, назовавани с български топоними (например Мраморница и Киево в Никополски санджак, Тимок и Поломие във Видински санджак), е известен още от първите две столетия на империята и влиза в конкретна употреба в случая.

  

4.Стопанска характеристика

За населението на село Хоталич, с друго име Хисар беги, въпреки оскъдността на изворовия материал, дадохме известна информация. На този етап можем да обобщим, че това са тюрки, които са представители на различни военно-помощни формации, като най-голяма е вероятността да са с юрушки произход. Част от домакинствата са вакъфска рая на град Медина.

Подробният регистър за данъчните задължения на обикновената рая на селото от 1580 (1613-1614 г.) дава възможност за кратка стопанска характеристика. Регистрираните 20 пълноценни мюсюлмански домакинства са обложени с поземления данък ресм-и чифт, събиран в полза на спахията, владелец на тимара, в размер 22 акчета от всяко семейство. Неженените пълнолетни младежи, на брой 18, са обложени с по 8 акчета всеки. Под чифт като мярка за повърхнина се разбира земята, която може да се обработи с един чифт волове и при средна по качество почва възлиза на около 90-100 дьонюма.^[63]

Домакинствата отглеждат традиционните за района пшеница, ечемик, овес и ръж, занимават се с пчеларство, дават десятъци от сено, фий и плодове. Мъжете плащат такса за женитба (брачно ложе) и такса в полза на владетеля на тимара за влизане на добитък в нивите му. Регистрирано е вземане от 22 акчета, наречено ниябет и бад-и хава, което е сборно название на група инцидентно събирани такси и глоби, най-често за избягал роб, намерен безстопанствен добитък, повредени посеви, за преминаващи скитници и др. В описа фигурира и една воденица, вероятно на река Лопушница, с един камък, за която владелецът плаща 30 акчета данък.  

Фрагмент от данъчен дефтер от 1841-1842 г. посочва приход от ресм-и чифт на стойност 20 гроша и от 30 оки^[64] сирене, с парична равностойност от 30 гроша. Десятъкът от пшеницата е 100 килета^[65] (725 гроша), от ечемика – 50 килета (200 гроша), от ръжта – 13 килета (65 гроша), от овеса – 8 килета (20 гроша) и от царевицата – 70 килета (350 гроша). Отделно в брой трябва да се платят 50 гроша.^[66]

Други два документа от 1871-1872 г. сочат вземания от данък десятък от произведения тютюн: 460 оки и 187 оки и 300 дирхема.^[67] Засяването и отглеждането на царевица и тютюн са нови моменти в развитието на земеделието през XIX век.

Скотовъдството също е представено, но доста скромно. Така например в дефтер от 1848 г. за броя на овцете и козите в казата Селви, село Хисарлък е представено само с 440 овце, за които десятъкът е 44 глави. От 35 населени места само две села – Хисарлък и Дерелии, не са обложени с десятък за кози. В сравнение с другите мюсюлмански селища броят на овцете е твърде малък.^[68]

 

5.За името Хоталич

          Преди да се спрем на името Хоталич е редно да кажем няколко думи за второто име на селището – Хисарбег/Хисарбей. То е лесно обяснимо и около него няма неясноти. В турския език думата хисар идва от арабския и означава укрепление, крепост. В съчетание с бег/бей, със значение на едър земевладелец или управител на малък град, би следвало да означава Крепост на бея или Крепост на бега. Формата бег се употребява в западните български говори, а бей – в източните, и разнообразието в изписването на двете имена дължим на различните османски писари. Името на селото се среща и само като Хисарлък^[69] (1848 г.), а също и в изопачените форми: Асарбеглий (в диалекта на местните турци), Сърбеглии/Сърбегли (в говора на местните българи преди и след Освобождението, с изпадане на началното ХИ-), като Азабели^[70] (според татарина – преводач на френския пътешественик Ами Буе, 1838 г.) и като Асарбели в географска карта на Европейска Турция, издадена в Лайпциг през 1876 г.

Не така ясен е въпросът с първоначалното име на селището – Хоталич, идващо от времето на българското средновековие и правилно записвано по този начин от различните османски регистратори от XV до XIX век.

За това селищно наименование сред изследователите няма единно мнение. Руси Стойков смята, че е турска форма, по аналогия с имената на Вършец, Реселец и др., които на турски звучат като Виршеч и Реселеч. Той обръща внимание на думата хотал, която в някои български говори е със значение на извор или кладенец, и дава примери със селищните имена с корен хот-: с. Хотал (Айтоско), с. Хотница (Търновско) и с. Хотанца (Русенско). За него Хоталец/Хоталич е място, „отгдето бликали извори“.^[71]

            За Николай Ковачев средновековното българско селище Хотел след завоеванието приема умалителната наставка -ец и получава формата Хотелец, която турците „осмислили като Хоталидж, Хоталич“.^[72] Първоначално и той свързва етимологията на името с хотал, хутул, футул, което означава стубла, качка; приспособление, свързано с водоизточници. Впоследствие разглежда въпроса по-задълбочено и след сравнения с редица подобни названия у нас и в близки и далечни славянски страни свързва името Хотел с корена хот-, който се явява в старобългарския глагол хотяти, хоштом, хоштеши със значение искам. След като обърна внимание, че в Сърбия, Русия и Чехия съществуват такива собствени имена, той прие, че името на средновековното селище най-вероятно е било първоначално лично име „на старейшина, на управител, княз, или на болярин Хотел; първоначалното селищно име ще е било Хотель град“^[73] – заключава той.

            Становището на Н. Ковачев бе възприето и от археолога Симеон Симеонов, който написа: „Името на средновековното селище Хотел е старинно славянско лично име. Вероятно названието на средновековния град е на името на старейшина, управител, княз или болярин. По-късно чрез наставка -ец е субстантивирало в Хотелец. Названието Хотелец според фонетичните закони на турския език правилно се предава като Хоталич.“^[74]

Напоследък някои изследователи обърнаха внимание на възможността името да има старинен български произход. Петър Добрев посочи една характерна особеност на древнобългарския език: широката употреба на звука „х” в най-различни съчетания. Изброявайки имената на десетки селища с древни български имена в обширната територия между река Дунав и Карпатите, той посочва и името ЧУКИЧ (ЧУК-ИЧ).^[75]

Иван Танев Иванов в специална публикация се спря на специфичния и изключително активен старобългарски суфикс -ИЧ за образуване на прилагателни имена, считан за славянски, и се опита да докаже, че той има прабългарски произход, привеждайки, както сам казва, редица „тежки доказателства“. Лични имена с този суфикс той открива сред ранните аспарухови българи и в най-ранните старобългарски паметници (ЗВИНИЧ – син на хан Омуртаг; МОСТИЧ и СИГРИЧ – пълководци на цар Симеон; ДАНИЧ – българин от Преслав). УРВИЧ е име на болярин и на раннобългарска крепост до София, ДЕВИЧ и МОДРИЧ са средновековни градове в днешна Вардарска Македония. КАПИЧ е свещено място на прабългарите, а КУТМИЧЕВИЦА (Кутмич-ев-ица) – древнобългарско название на област в Македония, първоначално може би лично име.^[76]

За името на Хоталич пише следното: „В IX-ти век в Севлиевската котловина съществувал гр. Хотал (Хоталич). Раковски пише, че край Севлиево е имало проход наречен Кутелиз или Кутелишка стена и остатъци от средновековна крепост. Без съмнение това са руините на средновековния Хоталич. Името прилича на названието на ранносредновековния град от Согдиана – днешният Сурх котал (Червен проход) и на Хотница – раннобългарския град срещу Свищов, днешният Турну Мъгуреле“.^[77]

Д-р Живко Войников, базирайки се също на сведението на Г. С. Раковски, намира общо в българските топоними: град Котел (разположен в котловина до проход) и град Хотал/Хоталич в близост до Севлиевската котловина, поради което приема за много вероятна тохаро-иранската етимология на котловина, т.е., че основата на Хотал/Хоталич означава проход и идва от основата на глагола ходя+суфикса -ал.^[78]

Петър Голийски също е на мнение, че основата на Хоталич означава проход, място където се минава. Изследвайки топонимите, които съдържат корена хотал, той насочва към иранските названия на хълм, планински проход, нанагорнище и дава примери с Хоталич, град Котел, село Хотал (Хутал) – днес Съединение, в подножието на Върбишката планина и др.^[79]

Разглеждайки въпроса за името Хоталич (или Хуталидж, което е същото) следва да имаме предвид, че то се среща в османските архиви неизменно в тази форма от XV до XIX век. Това име трябва да се обяснява, а не Хотел. И то не е турска форма. Логическите конструкции, изградени върху свързването на Хоталич със старото българско селище Хотел от XIII век, може и да изглеждат приемливи, но не са подкрепени с нищо. Затова, предвид факта, че крепостното селище е било разположено на западния край на Витата стена, трудно може да се приеме обяснението за славянския произход на името: място, свързано с изобилие на вода, или лично име Хотел (селищното име е Хотал-ич, а не Хотел-ич). По-приемливо е становището, което свързва името с появата на прабългарите в района. Личните имена на видни българи от времето на Първата българска държава, имената на средновековни градове и крепости, на местности, завършващи със суфикса -ИЧ, за които вече се спомена, са доста силно свидетелство в подкрепа на становището за прабългарския произход на това селищно име. С оглед на местоположението приемливо е и предположението за значението на селищното име: планински проход, място за минаване.

ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ДУМИ

Анализът на сведенията от богатия османотурски архив, на резултатите от археологическите разкопки, на топонимичните свидетелства и не на последно място на значителния легендарен материал дават основание да локализираме селището Хоталич при Витата стена и днешното село Яворец.

За успокоение на местните патриоти, че Хоталич днес не е в състава на Севлиевска община, трябва да поясним, че село Яворец до 1959 г. е било в Севлиевска околия, а до 1975 г. е обслужвано по всички линии от Севлиево и едва след това започва да се числи към Габрово. Такава е съдбата и на други севлиевски села като Гъбене, Драгановци и пр.

В това, че Хоталич е при Яворец, няма нищо фатално за големия средновековен град, разкопан при Калето-Джевезни бунар. Тук работата ще продължава още десетки години и се надяваме най-после да се стигне и до изясняване на проблема с името от времето на Българското средновековие. Този обект е гордост за Севлиевска община и той ще продължи до посреща туристи от всички краища на Родината, ще бъде един непресъхващ извор за патриотично възпитание, най-вече на младото поколение.

 

---

[1] Симеонов, С. Средновековната крепост и външен град (Хоталич) край Севлиево. – АОР през 1985, В. Търново, 1986, 158-159.

[2] Койчева, К., С. Симеонов. Разкопки край гр. Севлиево. – АОР през 1980 г. С. 1981, 123-124; Тотев, К., Н. Ботева. Процесиен кръст от средновековната крепост до гр. Севлиево. - Юб. сб. Севлиево и Севлиевският край. Археологически проучвания. Севлиево. 2019, 117.

[3] Ботева, Н. История на археологическите проучвания на крепостта Хоталич до гр. Севлиево. – Юб. сб. Севлиево и Севлиевският край. Археологически проучвания. Севлиево. 2019, 27-35. Тук авторката прецизира датировките на някои от обектите – най-вече на християнските църкви и некрополите им.

[4] Бараков, В. Средновековният град при Севлиево, крепостта в местността Витата стена и локализацията на средновековния Хотел (Хоталич?). – Средновековният човек и неговият свят : Сборник в чест на 70-та годишнина на проф. д.и.н. Казимир Попконстантинов. В. Търново, 2014, 487; Ботева, Н., Ст. Михайлов. За няколко монетни находки от подградието на крепостта Хоталич до Севлиево. - Юб. сб. Севлиево и Севлиевският край. Археологически проучвания. Севлиево. 2019, 75.

[5] Бараков, В. Средновековният град при Севлиево, крепостта в местността Витата стена и локализацията на средновековния Хотел (Хоталич?). – Средновековният човек и неговият свят : Сборник в чест на 70-та годишнина на проф. д.и.н. Казимир Попконстантинов. В. Търново, 2014, 487.

[6] Темелски, Хр. За селищата, упоменати в двата Батошевски надписа. – Юб. сб. Севлиево и Севлиевският край. Археологически проучвания. Севлиево. 2019, 323.

[7] Турски извори за българската история (ТИБИ). Том 2. С. 1966, 233.

[8] Пак там, 245.

[9] Андреев, Ст., Хр. Темелски. Подбрани османски документи за Севлиево и Севлиевска каза. Севлиево. 2018, 197.

[10] Пак там, 187.

[11] Гандев, Христо. Българската народност през XV век. Демографско и етнографско изселване. С.1972, 41, 58-59, 105-110.

[12] Георгиева, Цв., Н. Генчев. История на България XV-XIX век, т. 2. С. 1999, 47.

[13] Кийл, Махиел. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха (ХV-ХVІІІ век): колонизация и ислямизация. - В: Мюсюлманската култура по българските земи. Изследвания. Съст. Р. Градева, Св. Иванова. С. 1998, 56-127. Същият. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха (ХV-ХVІІІ век): колонизация и ислямизация. - Хора и селища в България през османския период. С. 2005, 474.

[14] Милчев, Ат., К. Койчева. Археологически данни за поселищен живот в две крепости в Габровски окръг. – Годишник на музеите от Северна България, IV, 1978, 52-65.

[15] Бараков, В. Средновековният град при Севлиево, крепостта в местността Витата стена и локализацията на средновековния Хотел (Хоталич?). – Средновековният човек и неговият свят : Сборник в чест на 70-та годишнина на проф. д.и.н. Казимир Попконстантинов. В. Търново, 2014, 488-489.

[16] Андреев, Й. Ранни турски нашествия в околностите на Търново. – Сб. Турските завоевания и съдбата на балканските народи. В. Търново, 1992, 25-28.

[17] Игнатов, Веселин. Походът на Али паша срещу българите. – Военноисторически сборник, 1996, бр.4, 9-13. Кийл, М. Мевляна Нешри и  градовете на Средновековна България. – Хора и селища в България през османския период. С. 2005, 377.

[18] Венециански документи за историята на България и българите от XII-XIV век. – Архивите говорят. Главно управление на архивите при Министерски съвет. С. 2001, 72, 89, 92, 146, 154, 186.

[19] Ковачев, Н. Местните названия от Севлиевско. С. 1961, 251.

[20] Книга за Стоките. За хората и селото. С. 2003, 147.

[21] Венециански документи за историята на България…, 146, 154, 186.

[22] Чужди пътеписи за Балканите. Френски пътеписи за Балканите XIX век. Т.4. С. 1981, 244.

[23] Материалы для изучения Болгарии. Часть вторая, выпуск IV. Букурещъ. 1877, 96.

[24] Йонкова, Ст. Стефан Пешев 1854-1876. Биография. Изд. „Сибия“, 2001, 163.

[25] Ковачев, Н. Местните названия от Севлиевско. С. 1961, 230.

[26] За трите местности вж. Ковачев, Н. Местните названия  в Габровско. С. 1965,140, 142, 242.

[27] Пак там, 136, 172.

[28] Турски извори за българската история. Т. II. С. 1966, 227. Става дума за кратък регистър на ленните владения в Никополския санджак, където са записани 1 хас на санджакбея, 19 зеамета и 220 тимара. Той се съхранява в Народна библиотека „Св.св. Кирил и Методий”. Поради липса на данни в самия документ се срещат големи трудности при датировката му. Издателите и редакторите на тома въз основа на палеографските данни го отнесоха към средата на ХV век. Така те корегираха изказаното по-рано от преводача Руси Стойков мнение, че регистърът е от 1430 г. Проф. Бистра Цветкова въз основа на нови аргументи предложи създаването на описа да се отнесе към 80-те години на ХV век. През 1968 г. проф. Страшимир Димитров доуточни тази неопределена и твърде обща датировка. Според него Никополският регистър е съставен през 1479, или най-късно през следващата година, мнение което се наложи като меродавно. Това уточнение за датировката на Никополския регистър беше необходимо, за да се внесе яснота по въпроса кога за пръв път се споменава Хоталич в османотурски документ, тъй като в някои публикации на историците, занимаващи се с историята на Хоталич, се сочи неточна и твърде обща датировка – средата или втората половина на ХV век.

[29] Землище на обезлюдено средновековно селище или обработваема доходоносна земя извън землището на населено място (орница).

[30] Мутафова, Кр. Ислям и християнство в Севлиево (Серви/Селви) в османската документация от XVI-XVIII век. – Известия на Регионалния исторически музей – Велико Търново. XXXIII. 2018, 292, 302.

[31] Пак там, 292.

[32] Цветкова, Б. Паметна битка на народите. С. 1979, 303-304.

[33] Ковачев, Румен. Опис на Никополския санджак от 80-те години на XV век. С. 1997, 112.

[34] Сведението е по: Кийл, Махиел. Хора и селища в България през османския период. С. 2005, 286, 402 (Истанбул, ВВОА, ММ 11 и Анкара, TD 370). В превода на този регистър от архива в Истанбул, направен от проф. Кр. Мутафова, село Хоталич, с друго име Хисар беги, липсва. Вж. Андреев, Ст. и Хр. Темелски. Подбрани османски документи за Севлиево и Севлиевска каза. Севлиево. 2018, 44-68.

[35] Ковачев, Румен. Нахията Хоталич в началото на ХVІІ век – селища, население, елементи от стопанското развитие. – Институт за балканистика. Studia balcanica 23. Изследвания в чест на чл.-кореспондент професор Страшимир Димитров. С. 2001, 283 (бел.№9); Кийл, М. Хора и селища в България през османския период. С. 2005, 402.

[36] Андреев, Ст. и Хр. Темелски. Подбрани османски документи за Севлиево и Севлиевска каза. Севлиево. 2018, 181-182.

[37] Пак там, 197.

[38] Ковачев, Н. Местните названия  от Севлиевско. С. 1961, 73, 102, 230, 231.

[39] Андреев, Ст. и Хр. Темелски. Подбрани османски документи за Севлиево и Севлиевска каза. Севлиево. 2018, 229. Този регистър М. Кийл датира към 1642 г., а Е. Радушев и Р. Ковачев – към 1642-1643 г.

[40] Кийл, М. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха (XV-XIX век): колонизация и ислямизация. – Мюсюлманската култура по българските земи. Изследвания. Съст. Р. Градева, Св. Иванова. С. 1998, 117.

[41] Пак там.

[42] Данните са от Уикипедия.

[43] Кийл, М. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха (XV-XIX век): колонизация и ислямизация. – Мюсюлманската култура по българските земи. Изследвания. Съст. Р. Градева, Св. Иванова. С. 1998, 117 

[44] Ковачев, Румен. Опис на Никополския санджак от 80-те години на ХV век. С. 1997, 46-47.

[45] Кийл, Махиел. Хора и селища в България през османския период. С. 2005, 285-286, 474.

[46] Ковачев, Румен. Нахията Хоталич в началото на ХVІІ век – селища, население, елементи от стопанското развитие. – Институт за балканистика. Studia balcanica 23. Изследвания в чест на чл.-кореспондент професор Страшимир Димитров. С. 2001, 264.

[47] Мутафова, Кр. Ислям и християнство в Севлиево (Серви/Селви) в османската документация от XVI-XVIII век. – Известия на Регионалния исторически музей – Велико Търново. XXXIII/2018, 294.

[48] Стойков, Р. За някои неясноти и грешки в поселищната ни литература. – сп. Исторически преглед, 1959/кн. 1, с. 105. Документът се съхранява в НБКМ със сигнатура Ор. отд. Сф 21 (15, л. 141 б); Ковачев, Н. Местните названия от Севлиевско. С. 1961, с. 91-92.

[49] Андреев, Ст. и Хр. Темелски. Подбрани османски документи за Севлиево и Севлиевска каза. Севлиево. 2018, 149. Според М. Кийл, който работи с оригиналния документ, а не с копие от него, датировката е 1580 г. (Кийл, М. Хора и селища в България през османския период. С. 2005, 288 - Ankara, TKGM, KuK 58).

[50] ТИБИ, т. ІІІ, 1972, с. 228.

[51] Грозданова, Ел., Андреев, Ст. Българите през ХVІ век. С. 1986, с. 154.

[52] Гандев, Христо. Българската народност през XV век. Демографско и етнографско изселване. С.1972, 41, 58-59, 105-110.

[53] Георгиева, Цв., Н. Генчев. История на България XV-XIX век, т. 2. С. 1999, 47.

[54]Архивите говорят. Турски извори за българската история. Т. 13, С. 2001, с. 143; Радушев, Евг., Ковачев, Р. Опис на регистри от Истанбулския османски архив към Генералната дирекция на държавните архиви на Република Турция. С. 1996, с. 46-47, 38-41; Ковачев, Н. Селището предшественик на Севлиево. – в. Балканско знаме, 1960/бр. 100.

[55] Андреев, Ст. Хр. Темелски. Подбрани османски документи за Севлиево и Севлиевска каза. Севлиево. 2018, 235.

[56] Пак там, 296.

[57] Архивите говорят…, с.335.

[58]Опис на джизие регистри, запазени в ориенталския отдел на НБКМ. С. 1983.  

[59] Стойков, Р. За някои неясноти и грешки в поселищната ни литература. – сп. Исторически преглед, г. XV, 1959/кн.1, 105-106.

[60] НБКМ, Ориенталски отдел, ф.179, а.е. 772, 846.

[61] Сб. Априлско въстание. Т. III. С 1956, 42-43, № 38.

[62] Ковачев, Н. Отново за местонахождението и името на средновековното селище Хотел-Хотелец (Хоталич). – в. Росица, 1984/11.

[63] Мярка за повърхнина, равна на 919, 3 кв.м.

[64] Мярка за тежина, равна на 1, 225 или 1,283 кг.

[65] Мярка за зърнени храни. Истанбулското киле се равнявало на около 25 кг.

[66] Андреев, Ст. Анотация на османотурски документи, док. №19, с. 11 (НБКМ, ф.183 А, а.е. 35).

[67] Йонков, Хр. и др. Севлиево и Севлиевският край през Възраждането. С. 1986, 43-44. (НБКМ, Ориенталски отдел, ф.179, а.е.1255).

[68] Драганова, Славка. Количествен анализ на овцевъдството в българските земи под османска власт от средата на 19 век до Освобождението. С. 1993, 99 (НБКМ,  Ориенталски отдел, ф. 165, а.е. 265).

[69] Драганова, Славка. Количествен анализ…, 99.

[70] Френски пътеписи за Балканите XIX век. С. 1981, т. 4, 244.

[71]Стойков, Руси. За някои неясноти и грешки в поселищната ни литература. Исторически преглед, кн. 1/1959, г. 15, 105-106.

[72] Ковачев, Н. Още нещо за местоположението и името на средновековното селище “Хотел”. – сп. Български език, г.11, 1961/ кн. 5-6, с. 516-518.

[73] Ковачев, Н. отново за местонахождението и името на средновековното селище Хотел-Хотелец (Хоталич). – в. Росица, 17 март 1984/11. Същият. Още нещо за местоположението и името на средновековното селище “Хотел”. – сп. Български език, г.11, 1961/ кн. 5-6, с. 516-518.

[74] Симеонов, С. Хоталич-Севлиево. Хилядолетен град край Росица. Севлиево. Без година. Издание на ХАЙНИ. с. 1.

[75] Добрев, Петър. История на българската държавност. С. 1995, 117, 152.

[76] Иванов, Ив. Танев. Ирански суфикси в езика на древните и съвременни българи. Суфикси от вида „-ИЧ“, „-ЧИ“. - Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

[77] Пак там.

[78] Д-р Войников, Живко. Етимология на топоними от прабългарски произход. - e-mail:wojnikov@mail.ru

[79] Голийски, Петър. Топоними от древнобългарски тип в българските земи. – сп. Български векове, 2002, кн. 4, 59-61.

ПАМЕТТА ЗА ТРАГИЧНИЯ КРАЙ, СЪХРАНЕНА В ЛЕГЕНДИТЕ

Една от най-интересните и най-рано записана легенда била тази за крепостта при Витата стена. Петко Славейков я публикувал още през 1852 г. в списанието си „Смесна китка”, издадено в Букурещ^[1]. За старинната легенда той най-вероятно е научил по време на учителстването си в Севлиево от своя колега килийния даскал Никола Иванов Гайдаржиолу; възможно е източниците му да са били и габровски учители от Априловското училище.

МОМИНКОВАТА СТЕНА

Между Габрово и Севлиево на пътя, към северна страна, има стена висока, и над нея отгоре равнище на което се виждат развалини от пуст стар град. На старо време (думат тъдявашните жители), като се превзема тая крепост, победителите разярени заради упорството на укритите в нея българи поклели са ги изтребят до една жива душа. Красотата на две благородни девици развалила клетвата, и изтребителний мъчителски нож пощадил нежните им младини, за да ги лиши от девическата им невинност. Колко мъчителна била за двете девойки тая пощада! Те се погледнали една-друга и погледите им открили съгласието на сърдечните им чувства. Оставени под стража в палатките, които били над стената, да умрем рекла едната: Да умрем отговорила другата, а не да останем недостойни за българското име. Безчестието е по-страшно от смъртта, а невинността и в гроба е сладка. Това рекли, сплели дългите си коси една у друга, за да не се побои едната като скочи по-напред другата, уловили се за ръцете и се хвърлили.

Читател! Метни невинен венец на гроба им, и почети със сълзи с жаления паметта им.

Забележка. Разказват, че на стената има издялано образа на две моми със сплетени коси и развеяни дрехи като скачат.

В архивните материали и трудовете на Петко и Пенчо Славейкови, на Георги Ст. Раковски има интересни записи за развалините от стар български град на Витата стена. Петко Славейков пише следното: „Кутелис. Каменливо едно бърдо, което захваща на север от Габрово от сама Янтра и се простира на запад почти до Севлиево. Има доста любопитни знаменитости в образуването на възвишеността и доста окаменелости. Освен това доста предания за бившите тамо някога укрепления, които не помня сега, освен преданието за моминска стена. Под името Кутелис понякога се разбира само източната част на реченото каменито бърдо, както и западния край се нарича Вит.“^[2]

Георги Ст. Раковски също пише за тази ключова крепост, която контролирала важния път към прохода Шипка: „А от Габрово, като отиваш за Севлиюво, към север простира се една самородна стена в доволно разстояние, коя се зове днес Кутелиз или Кутелишка стена. Отгоре же на тая стена има простряно равнище, дето се нахождат развалини от някакви си стари каменни здания, и то място носи наименование Царствующето. Върху тия места се съхранили разни попредания”^[3].

В архива на Пенчо Славейков от 1888-1889 г. се открива подобен запис: „Момина стена. Насред път от Габрово за Севлиево има отстрана един дол, наречен Свинарски дол; в тоя дол се намират множество вкаменени животинки. Там се издигат високи скали, връз които има следи от някакво си градище, което някои от тъдявашните жители наричат с непознатото име Куталис. Една от скалите, надвиснала над грозна пропаст, носи име „Момина скала“.^[4] Вдъхновен от подвига на двете девойки, които предпочели смъртта пред безчестието, и от упоритата съпротива на защитниците на крепостта, той започнал подготовка за написване на балада, която за съжаление останала недовършена. Михаил Въгленов открива в богатия архив на Пенчо Славейков негово тефтерче с четирите варианта на замислената балада. В своя публикация от 1969 г. той съобщава:^[5] „В единия вариант с начало – при завръщане по-късно от лов с местни жители поетът се натъква на развалини от замък и научава историята му, която описва:

Завръщахме се късно от лов

към село. Глухо наште мудни стъпки

по сухото странище шумолят;

През малката пресъхнала долчинка

на валог се възехме ний. И смаян

застанах аз.

На срещний стръмен бряг

изстъпваха порутени стени

от старовремски замък. Като призрак,

в нощта да бди излязъл, неприветно.

Той с тъмните си бойници изглежда

над глъхналата равнина под него.

-        На тоя замък се името не знае,

другаря ми тъдешенец продума –

но тъмно се предание разправя

за него тук по околния край.

В другия вариант започва направо с описанието на развалините, а в третия – с повече подробности в описанието на околността. Следва във всички варианти по-надълго или по-кратко историята с обсадата на града от цар Мурад, който много пъти връхлетявал с ордите си върху него, но все бил отблъскван от храбрите му защитници, отхвърлили призивите му да сложат оръжие и предадат града или пък да се спасят чрез откуп, като му дадат двете дъщери на войводата (в единия вариант именуван Стоимир), а накрая успеха му да нахълта в него и да предаде на сеч всичко живо.

Решени да умрат, но да не предадат града, бранителите му отблъскват атаките на врага, насърчавани от войводата си, когото поетът характеризира така:

Богат и славен е

войводата във тойзи град,

на праотци достоен син;

в тегла и битки закален,

макар от грижи надделен,

да бе той вече (слаб) и стар,

в душата му младежки жар

се пак гори – и в сякой бой

меж първите е първи той;

и дълго време врага ощ

ще помни неговата мощ…

Но той е тъжен и из града плъзва мълва,

че нощем стареца честит

самси от нощний мрак  прикрит,

в девический прониква трем

и, във скръбта си вдълбочен,

пред дъщеринското легло

застава той като вкопан

и цяла нощ така възправен

стои с оборено чело…

Този откъс от легендата завършва с подготовката на последното враже нападение. Отстрана на стиховете Славейков е написал следното като евентуално продължение на произведението: „Сбор, пред който войводата чете писмо за предаване на града и условието. Зарана е срока. Пише писмо да му дадат двете сестри. Отказват. Бой. Сестрите се хвърлят.“

А в другия вариант, началните стихове на който цитирах тук на първо място крепостта е разбита, малцината живи избягали в чертозите на Стоимир, а той сам – войводата загинал. Пак отстрани поетът е отбелязал какъв друг изход на боя предвиждал: „Тук как излазва той (брата годеника)“, а по-надолу: „Как се явява той и убива цар Мурата.“

Какъв край на легендата е щял да даде поетът, не ни е известно. От различните варианти се вижда, че той се е стараел да спази наученото от разказите и от легендата за смъртта на двете сестри.

Дългата работа над това произведение показва, че не му се е искало да го изостави, но както и много други негови подобни произведения, извикани от исторически събития, и то не е могло да бъде осъществено.

За нас то, останало необработено и незавършено, има цена не толкова като поетично произведение, колкото с това, че в него е запазена легендата за някогашната крепост – „Града“ в Габровско-Севлиевския край (на огромното плато Витата стена) и с бележките на поета, които подсилват достоверността на историческата действителност.“

Една легенда, записана от Йончо Панов – бивш директор на музея в град Севлиево, доста точно илюстрира каква съдба е сполетяла населението на района в края на XIV и началото на XV век. „Като дошли турските поробители, заробили много непокорно население по Балкана. Предводителят на турците избрал ливадите край сегашното шосе Гъбене-Горна Росица и заповядал там да се закарат всички заробени. Преброили ги – излезли над 3000 души. За да не се разбягат, той заповядал да съберат от всички околни села въжета и там ги навързал един в друг на цели вериги. От тук ги откарали към Цариград да робуват на султанските имоти. Затова местността нарекли Робово ливаде, а в чест на тези християнски жертви оставили множество дъбови дръвчета да растат като паметници ...”

През 1939 г. протойерей и учител Георги Христов разказва на страниците на габровския вестник „Известия“ интересната история на българския болярин Мазъла, чиято резиденция била при споменатата вече Кутелиз планина.^[6] Ето и целият текст на легендата:

ЗА БОЛЯРИНЪТ МАЗЪЛА, НЕГОВОТО ВЛАДЕНИЕ, ХРАМ И КУЛА

Ако не за целия народ, поне отделно за Габровската околия са доста интересни запазените сведения за старобългарския болярин Мазълът и хората му при днешното село Мазълите (дн. Живко, Габровско). Тук изнасям известните ми сведения за него, когато бях учител в с. Козирог и Поповци от 1902-1907 г., а също и от младежките ми години в с. Милковци, където съм роден и пораснал. Още по-интересни такива сведения биха се намерили при археологически разкопки на мястото Кулата и Селището. Те са били на Стената или „Кутелиз планина“, която се простира от Беровата фабрика дори до землището на с. Сърбеглии. Самата кула е била върху най-високата скала, северно от с. Милковци. Преди 32 г. аз виждах слаб остатък от зида откъм източната й страна, а на запад ниско са запазени много съборени камъни. Само те не са търкулнати надолу и пръснати, защото ги запира една скала.

Под самата кула пък колко годе равното място се нарича и сега „Мазълът“. Отдолу е защитено от доста висока скала. То е било най-съкровеното запазено място, дето Мазълът е пазил неприкосновеността на властта си. Там личат основи на здания. Източно от кулата на около 300 метра се намира един непресъхващ извор. От него кулата се е снабдявала с вода. От извора се започва и протича надолу един поток, който се влива долу в реката Лопушница. От всичките като него потоци само него населението нарича Сараят или още Сарайски дол. Сарай е турска дума и значи палат. Долу до полите на стената, дето влизат днешните лозя, Сараят се пресичал от тогавашния главен път. От него и сега има остатък, наричан „Ветия друм“. Този път е отивал на изток към крепостта Градище, а оттам към царственото Търново. Източно, близо до пресечката на Сарая с пътя се намират основите на болярския храм, който населението нарича „Манастирското“. В изровените от пороите основи личи, че храмът е бил унищожен при пожар. Стари хора от близкото село Пецевци казваха, че служителите на храма, като видели, че всичко се свършва с тях и храма, зазидали скъпоценностите на храма в дупка в скалите. Но сега това не личало, защото зиданото се сраснало със скалата. В село Мазъли пък има предание, че заедно със скъпоценностите на Мазъля някъде е заровен и един железен стан за тъкане. Западно от Сарая, под самото село Мазъля, саламанци като изкопавали плочи, намерили един стар гроб. Погребаният имал гривна, значи жена е била. Тогава не потърсих тази гривна да я видя. Дали този гроб е бил единствен или там е било гробището на селото Мазъли? Интересно е да се провери, ако оттогава са се запазили и други гробове. По-долу от храмовите основи в широкото равно място се намира ливада, наречена „Мазълската ливада“. Ето тук около стария път, храма и ливадата ще да се е намирал болярският сарай, дето боляринът е живял в украсените си стаи, дето е посрещал като гости своя синиар и семейството му, тъй и повидни подчинени от владението си. А докъде е било владението му? Това определя един обичай на местното население, запазено и досега. На първия ден на Великите пости /понеделник/ се събират на хоро над село Милковци момите, момчите и въобще младите хора от цялата котловина на река Лопушница. Тогава тук идват дори и от Гъбене, Поповци и Новаковци. Никога друг път не полагат толкова труд да идват тук, на това място, много затънтено и чуждо за тях. Защо идват те сега? Отговорът може да бъде само, че това е останало от онова време, когато техните прадеди са идвали тук, за да засвидетелстват вероподаничеството към болярина си. Стари хора от Пецевци разказваха, че това хоро по-рано се е събирало чак горе на Мазълската ливада, гдето идвали от горе и „стенците“, т. е. от селата Мазълите и цялата Козирожка община. Значи ето где е било владението на болярина Мазъля – именно цялата котловина на река Лопушница, до къде село Гъбене и тази на Козирог до река Янтра на изток. Северно от Козирог седловината се нарича Стражата. Ето де е била границата, пазена от стража. Спираме се пак при основите на Манастирското. С благоволение съзерцаваме далечното и славно минало, като храм, към който на тумби са се стичали хората от цялата болярска област, а не както сега, да има храмове във Враниловци (най-старият, строен в 1839 г.), Поповци, Гарван, Армяни, Козирог и Кая-Баш. Може и тогава да е имало в по-далечните селища на болярството други храмове, но болярският храм тук е бил най-главният. Главно тук се е черкувало цялото население, заедно със своя болярин. Тук то му е изказвало вероподаничеството си и му е поднасяло даровете си. А не малко величие е бил боляринът в очите на хората тогава. И до днес е стигнала една песен в чест на едного от Мазълските боляри на име Пейо: Прочул ми се е Пейо Черниолов, Пейо Черниолов, младата комита. Де гиди Пейо, Пейо Черниолов. По Стената ходи, два копоя води. Значи боляринът е бил запален ловец с две кучета, но и войвода на войската си. При него са се сбирали войниците му с лъковете, стрелите и другото тогавашно оръжие и той ги повеждал към царственото Търново за защита на общото отечество. Както навсякъде, където е минал победителят турчин, тъй и тук е било ужасно разрушението на болярството Мазъля. На огъня са били предадени не само храмът и сарая, но и цялото там заселище, което не ще да е било малко, като столица на такова голямо владение. Отгоре и отдолу Ветия друм ще да е имало много придворни здания. Те са били на по-висшите хора от болярството, гдето те не са толкова постоянно живеели там, а са отивали за разни празненства, да се черкуват или при мобилизация при война. Защото тогава не е имало общи държавни казарми. Когато турските войски опожарили главните здания, част от тях са останали там на гарнизон. Тогава те, като нашите войници при сегашните войни, са се предавали на строителна работа. Направили са Турската чешма там близо в низината. Другояче не може да се обясни името й. Защото в цялата габровска околия не е имало турско население. След това разорение на селището Мазъля оцелелите му жители, убити от дълбоко униние, са се оттеглили поради нападенията на турците, движещи се по главния път, и се заселили на най-запазеното над Стената място, дето е и сегашното малко селце Мазълите.

---

[1] Славейков, Петко. Смесна китка или годишно периодическо списание. Год. I, Букурещ, 1852, 157-158.

[2] Първият пътеводител. Извлечение от речника на Петко Р. Славейков. – в. Балканско знаме, 17.12.1982/151.

[3] Раковски, Георги. Съчинения.Т. 4. С. 1988, 403.

[4] Въгленов, Михаил. Недовършена легенда. – сп. Турист, г. 14, 1969, кн. 12, 22-23.

[5] Пак там.

[6] в. Известия, гр. Габрово, бр. 14 и 15 от април 1939 г.; също така в. 100 вести, 20 ноември 2010, бр.271.