СЕВЛИЕВСКИТЕ НАРОДНИ ПРЕДСТАВИТЕЛИ И ТРЕТОТО ВЕЛИКО НАРОДНО СЪБРАНИЕ. СИТУАЦИЯТА В СЕВЛИЕВО И ОКОЛИЯТА (19 октомври 1886 - 3 август 1887 г.)

 

СЕВЛИЕВСКИТЕ НАРОДНИ ПРЕДСТАВИТЕЛИ И ТРЕТОТО ВЕЛИКО НАРОДНО СЪБРАНИЕ. СИТУАЦИЯТА В СЕВЛИЕВО И ОКОЛИЯТА

(19 октомври 1886 - 3 август 1887 г.)

        На 9 август 1886 г. княз Александър Батенберг бил свален с преврат. С решителни действия председателят на Народното събрание Стефан Стамболов, който по това време се намирал в Търново, парирал силите на превратаджиите, съставил княжеско наместничество и министерски съвет начело с д-р Васил Радославов.

          В тези тревожни августовски дни севлиевските либерали, предвождани от Никифор Влаев и Христо Топузанов, застанали на страната на контрапреврата и синхронизирали действията си със Стамболов. Двамата били по това време народни представители, а първият и кмет на града. Към тях се присъединил и Петър Пешев, по това време гостуващ в родния си край. Както пишат Симеон Радев в „Строителите на съвременна България“ и Петър Пешев в спомените си, след отказа на Плевенския полк, разквартируван в Ловеч, да даде клетва, втората лоша вест за превратаджиите дошла от Севлиево. Сред севлиевци княз Александър бил много обичан и популярен. Там, на 10 август в 18.30 часа, либералите начело с Влаев „свикали народа да протестира срещу преврата“. Опитите на севлиевския воински началник капитан Еню Денчев да им попречи не успели, както се вижда от текста на телеграмата, която изпратил в София до майор Петър Груев, ръководител на преврата. В нея той съобщавал, че предупрежденията му не давали резултат и завършвал с думите: „Нямам сила. Прося разпореждания“. Към 20.00 часа уплашеният началник на телеграфната станция питал: „Голяма маса от народ поднася ми телеграма, резолюция от митинга против днешното правителство. Застрашават ме. Моля, явете незабавно що да правя“.

          От 10 август севлиевските либерали поддържат непрекъсната връзка със Стамболов в Търново – както по телеграфа, така и в лични срещи, и са категорично на страната на контрапреврата. На 18 август севлиевска депутация, заедно с още редица други, посреща възторжено завърналия се Батенберг. Петър Пешев го приветства, пожелава му здраве и честито управление. Въпреки народния ентусиазъм князът бил принуден да се откаже от престола, поради липсата на подкрепа от Русия.

          На 6 септември 4-то Обикновено народно събрание било разпуснато и с указ на регентите били насрочени избори за Велико народно събрание, които се провели на 28 септември. Русофилите агитирали сред народа срещу провеждането им и призовавали за саботаж. Радославовата полиция обаче не се церемонила с противниците си, поради което самият министър получил прозвището „Сопаджия“. В различни райони на страната било въвеждано военно положение, а в навечерието на откриването и по време на заседанията на ВНС в Търново в града и близките му райони били разположени войскови части. Избраните 493  народни представители имали една основна задача: да изберат нов княз след абдикацията на Александър Батенберг. Регентството и правителството на д-р Радославов трябвало да опазят реда и спокойствието в страната и да предпазят България от външна опасност.    

Както става ясно от запазената документация, в Севлиевска избирателна околия изборното бюро било съставено съгласно изискванията на закона в присъствието на повече от 50 души избиратели и гласуването започнало в 8 и ½ часа. Поради слухове за опит за разтуряне на избора и отнемане на избирателните урни, бюрото взело решение за искане съдействие от военните власти, но до тяхната намеса не се стигнало. Гласуването приключило в 17 часа и от преброяването на гласовете се виждало, че числото на бюлетините било  равно на числото на гласоподавателите - 2425 души. Изборната активност била ниска - 24 %, най-вероятно поради тревожната обстановка на силно противопоставяне между русофили и русофоби.

          При проверката на законността на изборите в Севлиевска избирателна околия се установило, че са подадени три заявления за извършени нарушения. Първото било подписано от 50 души севлиевски граждани, а второто и третото били подадени от селата Димча и Крамолин. Комисията счела и трите за неуместни поради следните причини: заявленията били еднообразни по съдържание и по почерк; не се излагали конкретни факти; самите податели на заявленията били гласували. Законността на изборите се оспорвала и с още едно заявление, подписано от кмета на Севлиево Никифор Влаев и от председателя на Окръжната постоянна комисия Ханджиев, в което се твърдяло, че в изборното бюро имало малолетни и незаписани в избирателните списъци. И това заявление било отхвърлено, въз основа на факта, че двамата били подписали протокола за избора на бюрото без възражения.

          След тези констатации на комисията по проверка законността на избора за депутати били утвърдени:

Никола Генев – избран за народен представител и в 5-то ОНС. Ориентирал се към Стефан Стамболов и формираната от него Народнолиберална партия.

Иван Факов

Стефан Шопов

Стефан Медарев – занаятчия и търговец; кмет на града през 1882 г.; избиран бил за член на Севлиевския окръжен съд.

Марин Конов – избран за кмет на Севлиево и народен представител в 5-то ОНС. Ориентирал се към Стефан Стамболов и неговата Народнолиберална партия.

Никифор Симеонов – в стенографския протокол погрешно е записано „Никифоров Симеонов“. Участник в революционното движение, опълченец; либерал, близък съмишленик на Петър Пешев. По-късно кмет на Севлиево.

Иван Рачев

Апостол Минчов

Радой Георгиев – Радой Георгиев Бакалов от село Батошево. Втори кмет на селото след Освобождението (1880-1881 г.). Лихвар. Привърженик на народняците след 1894 г. Избиран за народен представител и в 5-то ОНС.

Цанко Недков

Христо Саввов

Васил Иванов - вероятно Васил Иванов Воденичаров – библиотекар на читалище „Росица“ през 1884 г. и член на настоятелството. Деен участник в подготовката на Априлското въстание през 1876 г.

          Севлиевските народни избраници били по убеждение либерали, които в хода на събитията през 1886-1887 г. се ориентирали към Стефан Стамболов и към Васил Радославов. Сред тях липсвали имената на депутатите-либерали от разпуснатото 4-то ОНС: Андрей Пейков, Михо Гълъбов, Никифор Влаев, Христо Топузанов и Хубан Кючуков. Както разбираме от дневника на Стефан Стамболов на път за Търново, където щяло да заседава ВНС, на 13 срещу 14 октомври 1886 г., заедно с другия регент – Сава Муткуров, той пристигнал в Севлиево и бил настанен на квартира в дома на Хубан Кючуков – „наш приятел и представител от ОНС“. От него той научил, че старите депутати-либерали не били избрани във ВНС. „Те както обикновено бива в такива случаи, обвиняваха противниците си, че работили с насилие, лъжи и измами, и че те като искали да запазят реда и тишината, не постъпили като противниците си и за това изгубили, но избегнали кръвопролитието. Нашите приятели много обвиняват за несполуката си войнский началник, който агитирал пред запасните и с тех ги победил на изборите. Тоя началник трябва да са отчисли, защото военните не треба да са бъркат в изборите и политиката“ – писал в дневника си Стамболов. Вечерта при него се събрали по-първите граждани и чиновници и пред тях той обрисувал лошото положение на отечеството, като ги помолил: „да бдят и да пазят мира и тишината, а така също интересите на отечеството, като не дават възможност на предателите да заблудят простите български граждане, че добро щело да стане, ако дойдат русите да окупират България“. В хода на предизборната борба през есента на 1886 г. и бурните събития през следващата година постепенно започнали да се очертават две крила в Либералната партия около личностите на Стефан Стамболов – регент, и Васил Радославов – министър-председател, които сформирали от своите привърженици нови партии – Народнолибералната и Либералната. Към Стамболов се ориентирали Марин Конов, Никола Генев, Радой Георгиев, а към Радославов и сподвижника му Петър Пешев – Никифор Влаев, Никифор Симеонов, Христо Топузанов и др.

Опитите за помирение с Русия, която не признавала ВНС за законно, не дали резултат и депутатите прогласили за княз на България датския принц Валдемар (1/13 ноември 1886 г.), който не приел короната. Последвало скъсване на дипломатическите отношения с Русия. Вътрешното и международното положение на България станало твърде несигурно и тревожно. В тази напрегната обстановка започнало търсенето на нова кандидатура за българския престол.

На 17 ноември 1886 г. опълченското дружество в Севлиево публикувало възвание до запасните войници и опълченците в цялата страна, в което се обявявали против създаването на комитети само от запасни и опълченци. Севлиевци завършвали възванието си със следните думи: „Братя! Никакви запасни комитети не трябва да организираме, никакви запасни партии не трябва да организираме. Нека работим задружно с нашите бащи и братя – български граждани, за доброто, свободата и независимостта на отечеството ни“. По този начин севлиевци подкрепили идеята на Захари Стоянов за създаването на една партия от български граждани, поддържаща политиката на регентството и правителството. Проектираните комитети (или дружинки) трябвало да осигурят масова извънпартийна подкрепа за управляващите кръгове след победата на контрапреврата. Регентството и правителството на Радославов не разполагали със самостоятелна своя партия, а се подкрепяли само от част от членовете на Либералната партия и от някои остатъци на Консервативната партия, разчитали основно на войската, жандармерията и лични привърженици. Затова със създаването на широка мрежа от проправителствени дружинки по градове и села се целяло да се осигури широка опора за политиката на управляващите.

Непосредствен отклик на възванието на севлиевските запасни и опълченци не последвал, защото общественото мнение в страната следяло през ноември и декември пътуването на депутацията из Европа и търсенето на княз, а в самия край на 1886 г. и началото на 1887 г. вниманието се насочило към дейността на емиграцията и бунтът на русофилите в Русе и Силистра. В тази обстановка възникнали първите дружинки „България за себе си“. В Севлиево това станало през месец март. За дейността на местната дружинка научаваме от започналия да излиза по това време вестник „Бич“, който имал ярко изразена стамболовистка ориентираност.

      „Цял месец в окръга има криза по събирането на даждието. В казначейството не се приемат рубли, а левовете свършили съвсем. От 5 гроша и 25 пари цената на лева скочила на 7 гроша и 5 пари. У хората няма повече от 20 лева. Населението пъшка“ – съобщавал в. „Бич“ в бр.9, от 15 февруари 1887 г. От 23 февруари 1887 г. с Указ №72 в Севлиево било обявено военно положение поради опасения за „проблеми с мира и тишината“ и с цел превантивни мерки срещу евентуални нарушители на реда и подстрекатели на хората с лъжи и слухове. На 10 март бил арестуван Иван В. Конов, който ходил в село Дерелии да носи и чете на селяните от Бендеревите писма (Атанас Бендерев е един от ръководителите на неуспелия преврат) и ги подстрекавал към бунт, говорил им „да се приготвят кой с кол, кой с дърво, кой с брадва, кой с каквото намери и при подадения сигнал да се стекат в Севлиево и избият чиновниците“. В тази напрегната обстановка на 14 март министър-председателят Васил Радославов преминал през Севлиево. В разговор с някои севлиевски граждани той отбелязал, че руска окупация е невъзможна вследствие подкрепата от Европейския съюз и живото участие на народът в потушаването на предателските метежи. Заявил, че ВНС скоро щяло да се свика и да сложи край на кризата. Той одобрявал и се радвал на съставените Охранителни комитети „България за себе си“, които доказали на цяла Европа, че българския народ взема участие против враговете на неговата свобода.

          Около сформираната дружинка „България за българите“ в Севлиево се групирали привържениците на правителството и регентството, които потискали и преследвали ожесточено всички, които не одобрявали антируската политика на правителството или пък проявявали известни симпатии към Русия. „България трябва да остане за българите“ – тръбял в. „Бич“ в броя си от 29 март. „Със силата на създадените охранителни комитети лесно ще се справим със 2-3 хиляди заблудени руски доброволци, които само пиянството и православието движи, както и с българските изроди, които само алъш-вериша и пълния джоб движи“. “…Свинец, свинец сега братушки, защото вий сега не идете да ни освобождавате, а да ни тикате в ярема на вашия цар…“. Числото на членовете на местната дружинка непрекъснато се увеличавало.

     Севлиевските депутати и патриотическата дружинка „България за българите“ били привърженици на бившия княз Батенберг и не пропускали случай да засвидетелстват симпатиите си към него по най-различни поводи, смятали че той е най-сигурният кандидат за княз. На 24 март 1887 г. дружинката изпратила до Батенберг поздравителна телеграма по случай рождения му ден и му пожелала скорошно завръщане. Телеграмата била подписана от либералите Драганов, Пешев, Цонев, Мустаков, Златев, Катров и Буюклиев.

          На 25 юни 1887 г. народните представители във ВНС избрали Фердинанд за български княз. Около Търново били съсредоточени най-верните военни части на регентите, а членовете на дружинките оказвали натиск върху депутатите за съобразяване с техните искания. Нямаме конкретни сведения за поведението на севлиевските депутати или дружинката, но оценката на Петър Пешев, който през август се завръща в родния си град, за състоянието на Либералната партия, е доста категорична. Разцеплението сред привържениците на регентите и правителството било вече факт. Привържениците на Васил Радославов, групирани около Петър Пешев, били в отстъпление, загубили своите позиции, а сподвижниците на Стамболов – във възход. Това проличало доста добре по време на предизборната борба и на самите избори за 5-то Обикновено народно събрание през есента на 1887 г.