ТЮРКСКАТА КОЛОНИЗАЦИЯ В СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ

ТЮРКСКАТА КОЛОНИЗАЦИЯ В СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ

В историческата литература дълго време господстваше тезата, че българското население по време на османското завоевание в края на ХІV век е избито, откарано в робство, избягало в непристъпните планини, че равнините и градовете били почти изцяло заети от нашествениците. Твърдеше се, че демографският колапс на българския народ бил последван от масова тюркска колонизация. Дан на тази крайна теза платиха и някои от изследвачите на историята на Севлиевския край. Така например в изследванията си проф. Николай Ковачев говори, че: „Системната турска колонизация изменя съотношението на двата елемента в редица селища в полза на турците”, „...турската колонизация ... достигнала долината на река Видима и северните села от Батошево” , „По време на робството в Сръбе се заселват и турски колонисти” и др. Според него турската колонизация в района започнала още след падането на Търново през 1393 г. и се изразявала в постепенното настаняване на „свои групи” в селата от равнината или пък в „създаването на чисто турски между тях”. Неговите изводи се подкрепят и от известния османист Руси Стойков. В по-ранните си трудове доцент Цоньо Петров от Габрово също пише за турска колонизация и заселване на турски домакинства в много от селата на района. Христо Йонков, в сборника „Севлиево и Севлиевският край през Възраждането”, мимоходом отбелязва, че през първите векове на турското иго „... са станали големи демографски промени, свързани с турската колонизация и асимилация чрез потурчване в някои райони”.

            В противовес на споменатите изследователи проф. Бистра Цветкова, един от добрите познавачи на проблема, отбелязвайки „подчертано българският народностен облик” на Севлиевския край, обърна внимание, че тук „турската колонизация не е регистрирала никакви завоевания”, че районът не е бил обект на „масивна и целенасочена турска колонизация”, но макар и в по-малък размер все пак до него достигнала голямата колонизаторска и асимилаторска вълна, която засегнала Делиормана, Тузлука и отчасти Търновско.

Сменяйки  радикално становището си през 1996 г. Цоньо Петров написа: „Може определено да се каже, че колонизирането на османски групи население в Габровския край изобщо липсва” Османистът от Ориенталския отдел на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, Румен Ковачев, разглеждайки демографското развитие на нахия Хоталич през ХVІІ век обръща внимание, че нейната територия остава встрани от масовото проникване на нови заселници номади-юруци, отделни мюсюлмански общности със своите религиозни водачи, военни от групите на акънджиите, мюселемите и др. От описите е видно, добавя той: „че проникването на мюсюлмани в централните и западните нахии на санджака няма характер на колонизационна вълна”.

За пръв път през 1998 г. холандският османист проф. Махиел Кийл разглежда проблема за колонизацията на мюсюлманско население в пределите на Севлиевския край, като обръща внимание и на непрекъснато протичащия процес на ислямизация на местното население. Изследването му се разпростира върху тогавашните рамки на нахия Хоталич, в която влизали и селища от Троянския, Ловешкия и Габровския край, а липсват селата от северната част на днешната Севлиевска община – Агатово и Крамолин.

            Както виждаме проблемът за тюркската колонизация в Севлиевския край не е проучван самостоятелно и това е причината за съществуването на диаметрално противоположни мнения по него.Утвърждават се и неверни становища за отделни селища поради същата причина. Ето защо е необходимо отделно изследване на въпроса за тюркската колонизация – имало ли е такава, кога е започнала и какви са етапите й, кои селища е обхванала, в какви размери и т.н.

***

            Преди да пристъпим към същината на проблема необходим е един кратък ретроспективен поглед към измененията, настъпили в поселищния облик и демографията на Севлиевския район след завоеванието.  От краткия  регистър на ленните владения в Никополски санджак от 1479 г. виждаме, че в района има 35 селища – села и мезри, без градове. Средновековният български град Хотел е изоставен от своето население. Данните от археологическите проучвания сочат, че селището е пострадало сериозно далеч преди идването на османските нашественици, а бурните събития по време на завоеванието и последвалите го тревожни десетилетия от първата половина на ХV век съвсем го обезличили. От близките до него селища можем да приемем, че най-сериозен удар са понесли съседните села Оходен и Рахово.

            Обезлюдени и разрушени били и останалите крепости с локално значение при Крамолин, Горско Косово, Градище, Градница, Батошево, Витен и др. Забелязва се, че в триъгълника между крепостите Хотел – Крамолин /Макри/ - Градище селата Бара, Градище, Агатово и Сръбе /дн.Малък Вършец/ са с малобройно население. Тук в землището на село Агатово се намира и мезрата Калотен. Можем да допуснем, че има намаляване на населението поради понесени загуби по време на нашествието и след това. През втората половина на ХV век тези селища обаче се възстановяват. В процес на оживяване била и мезрата Калотен.

            В края на ХIV и началото на XV век по всяка вероятност са пострадали и селищата в района на днешните села Буря и Идилево, където минавал пътя от Свищов през Габрово за Южна България. Честото предвижване на войски е довело до разпръскване на населението.

            На последно място трябва да споменем и района на крепостта при село Батошево и близко стоящия Батошевски ставропигиален манастир. Тяхното превземане и разграбване можем да свържем с изчезването на предшественика на село Горна Росица и селищата по поречието на Видима в близост до сегашното село Сенник.

            В Севлиевския край e регистрирана само една мезра – Калотен. Мезрата представлява или землище на изоставено, запустяло село, или годна за обработване земя, вън от чието и да е землище. Тя се зачислявала към тимар, когато се обработвала от близко живеещи селяни, или пък с цел спахията да я засели със скитащи елементи и така да я оживи.

В краткия регистър от 1479 г. в Севлиевско са записани 35 селища, от които 29 /83 %/ съществуват и по време на Освобождението. Тридесет от селищата носят слявянобългарски имена, а 5 нови селища са с турски. Според броя на домакинствата можем да разпределим селата на пет групи: в първата група включваме мезрата с едно домакинство и Хоталич, което е без постоянно население, но статута му на село е запазен; от 6 до 20 домакинства имат 13 села, сред които най-малобройни са Агатово, Бара, Ходжа Йомер и други; от 21 до 40 домакинства имат 10 села; следва групата от 41 до 80 домакинства, сред които изпъкват Добромирка със 76 и Дамяново със 70. Групата на много големите села включва само Дебнево със 125 домакинства и Градница с 89. Както се вижда основната част от населението влиза в групата на средно малките, средните и средно големите села. Показателен е фактът, че селата в района са с малко население. Средният брой домакинства е 32,7, без вдовишките, което е под коефициента за българските земи по това време –  43 /+ -  3 домакинства/. За селищата от съседния Търновски край този показател е 46,4.

Без да навлизаме в подробности ще отбележим, че в края на ХV и началото на ХVІ  век в района се появили и други мюсюлмански села – Доймушлар, Акънджилар, Дерели и Селви. Така общият брой на селищата достига до 39. При всички случаи това число е било по-голямо, особено като имаме предвид, че има и неидентифицирани все още села. Имало е и население със специален статут или т.нар.специализирана рая – войнуци, дервентджии, соколари и т.н. Части от селата са били включени в хасовите владения на членове на султанските фамилии, велики везири или други висши управници, за което има сведения в регистрите от ХVІ век. През разглеждания период имало и вакъфски владения в района – например на Михримах султан, дъщеря на Сюлейман І и др. Така че към безспорно най-многобройната тимарска рая трябва да прибавим, както виждаме, и хасовата и вакъфската рая, а също и населението със специален статут. При това положение обликът и главно големината на селата и броят на населението им през ХV-ХVІ век ще е по-различен от известното ни до сега.

            Ето при това фактическо състояние на поселищната мрежа и демографията на Севлиевския край трябва да изясним кога започва колонизацията на тюркско население, как протича и през какви етапи преминава, къде се настаняват новопоявилите се заселници и редица други проблемни въпроси.

***

            Наличните извори не ни дават категорична информация за колонизиране на тюркско население от Мала Азия в Севлиевския край. Основните османски извори, от които черпим данни по този въпрос – регистрите  на хасове, зиамети и тимари за Никополски санджак от 1479 и 1485 г. – са лаконични и ни сочат само имената на селищата, броя на домакинствата според тяхната религиозна принадлежност и общата сума на данъците. И двата регистъра са кратки, като вторият е частично запазен и съдържа данни само за малко повече от половината от интересуващите ни селища. В описите изрично се упоменават само юруците и циганите, каквито в севлиевските села липсват.  Особено ценен за нас е регистърът от 1479 г., в който се съдържат данни и за приходите на селищата по време на предходната регистрация, по всяка вероятност проведена малко след средата на ХV век /1455-1460/. По приходите на селищата можем да се ориентираме сравнително добре за броя на техните домакинства и така с приблизителна точност да определим времето на възникването им. С повече данни разполагаме от подробните регистри от 1516, 1541-1545 и 1580 г. Те съдържат информация за всички съществуващи селища, броя на подлежащите на облагане с данък домакинства, броя на неженените пълнолетни мъже и броя на християнските вдовици. Мъжкото население, плащащо данък, е записано със своите лични и бащини имена. Сред мюсюлманите срещаме немалко лица, записани като „син на Божия слуга” /син на Абдуллах/. Това са бивши християни, местни или довлечени военнопленници и роби, които, тъй като нямат турско бащино име, се записват по посочения начин. През ХVІ век това е разпространена практика. Става дума за протичащия процес на ислямизация на местно и чуждо християнско население, който трябва да отграничим от процеса на колонизация на мюсюлманско население от Мала Азия и от други части на Балканите и на бившите български земи.

            Според посочените регистри чисто мюсюлманските села в района през ХV и ХVІ век са деветнадесет: Али Факих, с друго име Оходен /дн. изчезнало/, Али /през 1485 г. Адил, после Адиллер; дн. Идилево/, Акънджилар /дн. Петко Славейков/, Сюлейман, наричано още Иса кьой Векили /Векиллер, дн. Ряховците/, Дерели /също Улюфеджи, дн. Горна Росица/, Ходжа Йомер /Малкочлар, дн. Буря/, Чадърлу /Горно и Долно; дн. Сенник/, Качково /изчезнало/, Доймушлар /изчезнало/, Селви /дн. Севлиево/, Манели /изч./, Мокчилар /изч./, Мумджълар /изч./, Каяджилер /дн. Здравковец, Габровско/, Накъшлъ /изч./, Хаджъоглу /изч./, Хадъмлар /дн. Янтра, Габровско/ и Хисарбей /дн. Яворец, Габровско/.

            Внимателния анализ на най-стария запазен регистър за Никополския санджак, към който спадал Севлиевският край /1479 г./, показва, че около средата и в края на 70-те години на ХV век тук е имало 35 селища, всичките села. Тридесет от тях са с български имена и с изключение на едно са населени само с християни. По всяка вероятност някъде около средата на века тук са колонизирани малки групи домакинства и са основани шест чисто мюсюлмански селища: Али Факих, Чадърлу, Качково, Али, Сюлейман и Ходжа Омер. Нека се спрем по-подробно на възникването им.

            Али Факих, с друго име Оходен /изчезнало село Алфакларе/ - селото се състояло от 22 мюсюлмански семейства през 1479 г. и било най-многолюдното мюсюлманско поселение. Тъй като се сочи, че е имало приходи /1549 акчета/ и по време на предходната регистрация, може да се изчисли, че около средата на ХV век домакинствата са били около 17. Следователно, като мюсюлманско, селището е възникнало през средата на века или малко по-рано. Името на селото ни кара да мислим, че тук става въпрос за заселване на малка група тюркски колонисти /според запазено предание това били размирни сектантски елементи от Анадола/, които заели жилищата и земите на част от населението на българското село Оходен. Според легендата известно време двата етноса живели съвместно, но поради верски различия българите били прогонени. Селото се намирало на южния склон на днешния Овдин баир. Колонизаторите го нарекли по името на своя религиозен водач – Али Факих. Факъх означава проповедник на исляма. По това време много новообразувани селища получавали такива наименования. По пътя на естествения прираст и ислямизация на местно и чуждо население, каквато била всеобщата практика, няколкото домакинства достигнали до 68 през 1580 г. Селото запустява в началото на XVIII век, тъй като в регистъра от 1751 г. е посочено само като мезра и по-нататък не се среща в османските документи.

            Качково /изчезнало село, на 3 км северозападно от Крамолин/  - посочено е с 16 мюсюлмански домакинства през 1479 г., като повече не го откриваме в османската документация. Смущаващата разлика между българското име и мюсюлманското население може да има само две обяснения. Първото ни предположение е свързано с вероятността за групова ислямизация на местните хора, която едва ли е била възможна по това време и в този район. По-вероятно е тук да става въпрос за пострадало и изоставено от населението му селище /например, след преминаването на западната християнска армия през 1444 г./, което е било заселено от мюсюлмански пришълци. Каква е причината за изчезването му, не се знае.

            Чадърлу /дн. Сенник/ - регистрирано е с 14 мюсюлмански домакинства през 1479. Данните за приходи от предходната регистрация дават основание за извода, че селото е възникнало около средата на века, но с по-малко домакинства. За тюркския произход на първите заселници говори на първо място името на селото, което  идва от персийската дума “чадър”, и означава палатка или шатра, т.е. село на имащите палатки. В „Корона на историите” на Ходжа Садеддин се споменава за Чадърлу /Чадърлък/, крепост около Бурса, неидентифицирана, която капитулирала пред Осман І Гази /около 1300-1324/5 г./. Допускаме, че и тук, както на други места в Севлиевския край, са се настанили незначителен брой тюркски колонисти – няколко домакинства. Холандският османист Махиел Кийл предполага заселването на „малка колония от юруци или тюркски чергари”. За това пише и проф. Бистра Цветкова, която допълва, че мюсюлманското население на селото нараствало от доведените от колонистите помюсюлманчени бивши военнопленници или пък приели исляма български жители от съседни села.

Освобождението заварва Чадърлу като голямо турско село.

            Али бей /Адил, Адиллер, дн.село Идилево/ -   за първи път селото е споменато в регистъра за ленни владения в Никополски санджак от 1479 г. под името Али бей. Заедно със село Хюсеин то е тимар на петима спахии. Регистрирани са само 15 мюсюлмански домакинства с приход от 1 275 акчета. В сравнение с предходната регистрация, която е проведена след средата на века, приходите са удвоени за двете села, а това означава, че селото по същото време е имало наполовина по-малко домакинства. При това положение появата на първите колонисти можем да отнесем към втората половина на 40-те или средата на ХV век.

Тука  трябва да отчетем, че общоприетата практика през първия век след завоеванието е новите селища с мюсюлманско население да се наричат преимуществено с личните имена на предводителите на заселниците. Така се постъпило при село Ходжа Омер, при Али Факих и т.н. Първото име на селото – Али, е лично име и идва от съществителното али, което на арабски означава висок, висш, високопоставен. Очевидно е, че това е името на предводителя /старейшината/ на групата колонисти, заселили се в района на Идилево. В следващия Никополски регистър от 1485 г. селото фигурира вече под ново име -  Адил, отново лично.

            Освобождението заварва селото като турско, но с малко население. 

Сюлейман, наричано още Иса кьой Векили /по-късно Векиллер, Рахова, дн. Ряховците/ – селото е мюсюлмански предшественик на днешното Ряховците. Зарегистрирано е със 17 мюсюлмански домакинства още през 1479 г. Около средата на века е било с два пъти по-малко население, видно от приходите, т.е. със 7-8 домакинства. При това положение можем да приемем, че мюсюлманското селище е възникнало през 40-50-те години на ХV век. Както за Али Факих, така и за него има запазено предание, че заселниците са размирни елементи от Мала Азия.  

Интересна информация можем да извлечем от османотурските документи за имената на село Ряховците, които са няколко на брой. Да се спрем на първото засвидетелствано в изворите име – Сюлейман, наричано още Иса кьой Векили. Очевидно по това време, към 1479 г., селото е било известно с името Сюлейман, но е дадено и пояснението, че още е било наричано и Иса кьой Векили. Следователно първото мюсюлманско име е Иса кьой Векили, т. е. селото на Иса пълномощника. Иса е бил векил, т. е. представител, пълномощник, заместник на някакъв по-висш представител на османската власт. Думата е арабска и буквално означава „доверено лице, упълномощен”. Първоначално Иса, а впоследствие и Сюлейман, като авторитетни местни водачи, са дали личните си имена на новото мюсюлманско селище около средата на ХV век. Много вероятно е да са били и съвладелци на селото или пък става дума за две съседни махали.

През 1516 г. откриваме в друг османотурски документ още по-дълго име на нашето селище - „Векилер и Сюлейман и Иса кьой, наричано още и Рахова”. Появата на пояснението „наричано още и Рахова” се е наложило, за да се подчертае връзката на новото мюсюлманско село със старото българско средновековно село. Това може да означава само едно: новото селище е възникнало в непосредствена близост с българското село или пък направо върху част от жилищния му фонд и землище.

Наименованията на селището, лични имена на мюсюлмански авторитети, са доказателство за наличието на минимална колонизация на тюркски заселници.  Мюсюлманското ядро укрепвало и се увеличавало преди всичко за сметка на прозелитите от  местното население. Налагането на новото име ставало лесно в официалните документи. По трудно е било да се забрави старото име и да се наложи новото в обществената практика на колектива. Затова и в някои документи наред с новото име се споменава и старото: „наричано още и Рахова”. Устойчивостта на старото име ни кара да мислим, че тука, освен процеса на колонизация на мюсюлманско население, е вървял и процес на ислямизация на местно християнско население. Очевидно е налице съвместен живот на мюсюлмани и християни в границите на едно сравнително голямо село.

Новосъздаденото турско селищно име не било устойчиво. В два тимарски регистъра от 1541 и 1580 г. името на селището вече се среща само във формата Векиллер /от векил и турската наставка за селищни имена –лер/, което можем да преведем като Пълномощниково. То се е наложило като родово и е възприето като съкратен вариант за името на селото. Не разполагаме с други документи с това име засега. Както в много други случаи при селищните имена, така и тук,  в борбата между личното име и родовото име побеждава последното.

Наред с Векиллер в регистъра от 1580 г. срещаме и новооснованото село Рахова, което според Махиел Кийл се е отделило от село Дикенлер. Тук ще поясним, че българските изследователи говорят за Векиллер, а холандският историк за Дикенлер, като не е ясно за неточен превод ли става дума или за друга причина. Важното е, че през следващите векове в регистрите и всички други документи се говори само за Рахова и не се споменават повече Векиллер и Дикенлер.

Отказът от турското име и налагането на старото българско име Рахово за име на мюсюлманското село са свидетелство за завършилият процес на ислямизация на християнското българско население. Допускаме, че именно вливането на голям брой християни в редиците на мюсюлманите е причината за окончателната победа на българското име над турското Векиллер /всъщност налице е възстановяване на първоначалното българско име/, още повече, че преобладаващата част от мюсюлманите са били потомци на българи от същото село.

            Парадоксалният на пръв поглед факт: българско селищно име – мюсюлманско население има своето обяснение в сложната историческа съдба на старото българско средновековно село Оряховци /Ряховци/. Малко по-рано или около средата на ХV век част от населението на селото се ислямизира, появяват се и група колонисти, поради което то е наречено от официалните власти с турски имена. Паралелно с тези имена продължило да се употребява и старото название на селото, тъй като тук живеела и компактна маса български християни. Засега нямаме документални източници за ХV и ХVІ век, които да потвърдят предположението, но не можем да допуснем, че българското население е изтребено или прогонено, защото ако беше така тогава при всички случаи щеше да се наложи, и то окончателно, турското име. Чрез бавния, но непрекъснат процес на ислямизация мюсюлманското ядро на селището укрепвало и се увеличавало числено за сметка преди всичко на местните християни. Само така можем да обясним устойчивостта на старото българско име, запазило се в колективната памет на населението.

            Освобождението заварва Рахова като голямо мюсюлманско селище.

Ходжа Омер /Малкочлар, Малкочево, дн. Буря/ - османското завоевание изглежда заварва българско селище в района на местността Кьофери, тъй като според легендата тук в близост живели българи и тюркски колонисти. При верски спречквания селището е изоставено, като българите отишли в съседното село Гостилица, а турците се установили на мястото на днешното село.

             За пръв път писмено името на селото е засвидетелствано в известния ни регистър на ленните владения в Никополски санджак от 1479 г. като Ходжа Омер, с 9 мюсюлмански домакинства и приход от 791 акчета. Заедно с посоченото по-горе село Сюлейман, то е съществувало и около средата на века, когато доходите му са били около два пъти по-малко и най-вероятно е наброявало само 3-4 домакинства. Следователно можем да отнесем възникването на Ходжа Омер към средата на века. И в този случай наименованието на селото идва от името на авторитетен турски предводител, който е водач на малка група тюркски колонисти, заселили се в района на днешното село Буря. Такава е общоприетата практика по това време. От 1516 г. насетне селото се среща във всички документи като Малкочлар, по името на Малкоч баба.

Според проф. Николай Ковачев заселниците са били военна група, а Мария Донева, автор на историята на село Добромирка, смята, че се касае за юруци. Предположението си за юрушкия произход на заселниците тя гради върху факта, че и днес в района има запазено наименование на местност Юрушкото. Към този аргумент трябва да прибавим сведението от един турски документ от 1855 г., съхраняван в НБКМ под сигнатура ОА, 3/5, № 2539, в който се споменава за черибашията Дахил от Малкочлу /второто турско име на селото/, а тази титла са носели юрушките военачалници. В регистъра от 1479 г. обаче юрушките поселения се отбелязват точно, а Ходжа Омер не се сочи като такова. Като причина за това можем да приемем факта, че юруците са преминали към уседнал начин на живот, смесили са се и с местно ислямизирано население. Само така можем да обясним липсата на изричното посочване в регистъра, че са юруци.

Освобождението заварва Малкочево като голямо турско село.

И така: можем да обобщим, че първата слаба вълна от колонисти в пределите на Севлиевския край се появява малко преди и около средата на ХV век, когато възникват шест малки мюсюлмански села с 40-50 домакинства, най-вероятно със заселници от Мала Азия – юруци или тюркски чергари, някои от тях насилствено преместени размирни сектантски елементи. Последният голям християнски кръстоносен поход на изток е завършил с разгром на армията на Владислав Ягело при Варна /1444 г./, а с падането на Константинопол през 1453 г. настъпва и краят на Византия. Приключено е със завладяването на целия Балкански полуостров. Непрекъснатите военни походи и свързаните с тях грабежи и насилия над населението отстъпват пред нова задача: укрепване властта на османците в новозавладените земи, населени изключително с християни и ускорено икономическо развитие. Така Севлиевският край се оказва засегнат от колонизаторските мероприятия на властта. Но възможностите на младата империя не са безгранични: на разположение са само юруците, а се прибягва и до разселване на непокорни племена. Към края на 70-те години виждаме, че броят на мюсюлманските домакинства в чисто турските села се е увеличил на 93. Освен тях в 9 български села живеят още 43 мюсюлмански домакинства. Те се разпределят както следва: Малък Вършец – 9,  Кормянско и Дебнево – по 6, Душево – 5, Търхово и Дамяново – по 4, Батошево, Градница и Ловнидол – по 2 и Добромирка и Богатово – по 1. Не можем да допуснем, че това са колонисти, тъй като едва ли пришълци биха се заселили и започнали живот сред чужди по език и вяра хора. По-скоро тука става дума за ранна ислямизация на местни християни. Приключвайки с първия етап на колонизацията ще отбележим, че в Севлиевския край по това време живеели общо 1146 домакинства, от които 136, или 11,86 % мюсюлмани, а само колонистите били 8,11 %. Ясно се вижда, че настъплението на исляма не е било малозначително Създадени били мюсюлмански ядра, които по-нататък щели да се развиват и нарастват числено.

***

В самото начало на 80-те години на ХV век, време маркирано от два османски регистъра, протича вторият етап от колонизирането на мюсюлмани в района. Краткият и непълен регистър от 1485 г. прибавя към първите шест мюсюлмански села още три: Хоталич, Доймушлар и Дерели.

Хоталич /Хисар бей/- първото писмено свидетелство в османотурски документ за Хоталич е от 1479 г., където е посочено като безлюдно село в пределите на малък тимар, владян от петима спахии. Приходът от 435 акчета идвал от приходящи, т.е земята му се обработвала от селяни, живеещи в близко село – 5-6 домакинства.  В документа е фиксиран и първоначалният доход от средата на века – 117 акчета общо за тимара, които можем да отнесем в по-голямата част към Хоталич. Следователно по това време земята му се е обработвала от 1-2  приходящи домакинства.

Запазването на статута на село, макар и без постоянно население, показва, че Хоталич е бил важно селище, с военно-административни функции по време на Втората българска държава. Именно затова регистраторът не посмял да го заличи или запише като мезра. Запазеното име, без каквито и да било добавки, потвърждава, че до този момент тук колонизатори не са се настанявали, поради което и не е имало нужда от промяна на името. Формирането на тимар с петима владелци е свидетелство за стремежът на османската държава да възроди западналото селище, да го насели и съживи производството в него.

Този стремеж виждаме реализиран в сведенията от вторият Никополски регистър на ленни владения от 1485 г., където „село Хоталич, с друго име Хисар беги” е посочено с 9 мюсюлмански домакинства, 2 неженени и 19 потомци на спахии. Приходът от него вече е 1635 акчета. Оживено е с колонисти старо българско селище, някогашен център на района. Не знаем какъв е етническият им произход. Мюсюлманските колонисти обаче добавили свое име към старото българско: „Хисар беги”, т.е. Крепостта на бега. Завоевателите правилно оценили мястото на селището като важно за отбранителната и съобщителната структура на района и настанили тук свои хора. Османските документи от ХVІ век сочат, че в района имало две крепости – горна и долна, които били включени в административната и военната структура под имената Хирар бей-и баля /Горен Хисар бей/ и Хисар бей-и зир /Долен Хисар бей/. Наличието на управител вече е указание за начален процес на връщане на административните функции на Хоталич. Селото просъществува през ХVІ - ХІХ век като малко мюсюлманско селище под името Хисар бей, оставя старото си име Хоталич за название на нахията и отстъпва в борбата за първенство с новооснованото Селви.

Доймушлар – появява се в годините между двете регистрации от 1479 и 1485 г., само с 5 мюсюлмански домакинства. Има и още две регистрации: през 1541 г. – 5 домакинства и през 1580 г. – 17, сред които помюсюлманчени баща и син. Няма данни за етническия произход на мюсюлманите, но очевидно става дума за малка група юруци. Името на селото идва от Доймуш и турската наставка за селища –лар. Селището не е локализирано. След 1580 г. няма данни за него.

            Дерели /дн. Горна Росица/ - за пръв път село с име Дерели се споменава в подробния регистър от 1516 г., фрагмент от който се съхранява в Народната библиотека в София. Там е записано дословно: “Село Дерели, от овакантеното. От споменатия тимар.” Населението му е малобройно: 8 домакинства, 3 неженении и 1 ягджия /маслар/, всичките мюсюлмани. Заедно със съседните села Душево, Горно и Долно Чадърли /дн. Сенник/ то съставлявало тимар на Хасан, еничар при султанския двор. За редица села от описа, включително и за Селви /дн. Севлиево/, е посочено изрично, че са “извън стария регистър”. Така разбираме, че те не са били обхванати при предишната регистрация /1485 г./, защото по това време не са съществували. За Дерели няма индикация, че е ново село и че не е присъствало в предишния регистър. Следователно то трябва да е било фиксирано в предходния регистър от 1485 г. От него обаче са запазени само фрагменти, в които намираме половината от селата в района. Дерели не е сред тях, но според нас очевидно е съществувало по това време и името му със сигурност е в загубените части от регистъра. Тъй като в регистъра от 1479 г. името на селото липсва, можем да приемем, че то е възникнало в периода между двете регистрации, т.е. в началото на 80-те години на ХV век. Така се доближаваме доста до написаното в Юбилеен сборник „Българско село” от 1931 г., където като начална дата на възникване на селото се сочи 1470 година.

            Румен Ковачев, един от най-добрите специалисти по османска история, твърди, че според наличните документи село Дерели е основано в края на ХV век от няколко на брой домакинства на мюселеми или акънджии. За мюселемите знаем, че първоначално те са били участници във военно-племенното опълчение, но след формирането на военно-ленната система /тимарската система/ станали членове на военно-помощния мюселемски корпус.

            Създаването на ново мюсюлманско селище в края на века е безспорен факт  за постоянните опити на властите да укрепват  и разширяват мюсюлманското присъствие в  Севлиевския край. Жителите на това селище край река Росица е трябвало да контролират пътя към Габрово и прохода Шипка, а също и подстъпите към горното течение на реката и Балкана, населен изключително с българско население.

Внимателният анализ на поименните данни за 12-те пълнолетни мъже дава много интересни сведения за новосформираното мюсюлманско селище. Очевиден е малкият числен състав на селището – 9 пълноценни домакинства. Петима от изброените мюсюлмани са синове на Кая, като трима от тях имат самостоятелни домакинства, а двама са неженени. По всяка вероятност Кая с многолюдното си семейство и други двама мюсюлмани, от които единият е ягджия /маслар/ и ходжа на селото са основателите на Дерели. Трябва да отбележим, че Кая е татарско име. Този факт е много важен, защото  век и половина по-късно Евлия Челеби споменава в пътеписа си, че в село Рос дере кьой  /Дерели, дн. Горна Росица / мюсюлманите го посрещнали по татарски обичай. Към тази група колонисти впоследствие се присъединяват още петима мъже, наскоро приели исляма, носещи прозвището Абдуллах /син на божия раб/, които биха могли да са местни жители от съседните български села, както и освободени роби /бивши военнопленници от многото войни, които водела империята, или довлечени чужденци/. Присъствието на мюсюлмани колонисти улеснявало протичането на ислямизационните процеси, а също така и асимилаторските домогвания спрямо местното българско население. Документи от втората половина на ХVІ век свидетелстват, че мюсюлманското ядро в селото продължава да се увеличава с ислямизирали се бивши християни.

            Освобождението заварва селото като турско.     

            Вторият етап от процеса на колонизация в Севлиевския край  е свързан и с появата на спахии и спахийски синове. Освен в Хоталич спахийски синове се появяват и в Душево – 2, така общият им брой става 21. Спахии са се заселили в селата Ходжа Омер -  3, Сюлейман – 3, Адил – 2 и мезрата Калотен – 1, общо 9 души. В Ходжа Омер са регистрирани и 2 окчии /стрелци, майстори на лъкове/, а в Адил /преди Али бей/ – и 1 ешкинджия /член на военно-спомагателна формация/, представители на военното съсловие. Последното село е придобило ново име -  Адил, име на друг уважаван от мюсюлманите водач, което произлиза от съществителното адил, означаващо справедлив. Може би някой местен духовен лидер.

            Възможностите за обобщения тук са слаби, тъй като не разполагаме с данни за всичките села. Тенденциите обаче са ясни: възникват нови селища, резултат от колонизация на мюсюлмански домакинства, заселват се и представители на военното съсловие /спахии, спахийски синове, мюселеми, окчии, ешкинджии/, в малки размери има и ислямизация на местно и чуждо християнско население.

***

Третият етап от колонизацията, края на ХV и началото на ХVІ век, е свързан с появата на още три мюсюлмански селища: Селви, Акънджилар и Улюфеджи. Те са резултат от заселването на няколко домакинства на акънджии и мюселеми. Изчезва от регистрите завинаги село Качково.

Акънджилар /дн. Петко Славейков/ - в регистъра от 1516 г. се споменава с 11 мюсюлмански домакинства, поради което смятаме, че е основано на границата на двата века от  т.нар. акънджии, лека турска конница, откъдето идва и името. Като изхождаме от общоприетата практика за набирането на акънджии трябва да допуснем, че народностният им състав е бил пъстър: тюркски преселници от Мала Азия, християни от други части на Балканския полуостров, местни жители, освободени роби. От такъв един пъстър състав се е формирало село Акънджилар. В регистрите от 1541 и 1580 г. селото се сочи с 13 и 32 мюсюлмански домакинства, като сред тях има и наскоро приели исляма.

Освобождението заварва Акънджилар като малко турско село.

Улюфеджи, с друго име Дерели /Улюфеджилер, дн. Горна Росица/ - нови подробности около възникването на село Дерели откриваме в друг откъс от регистъра от 1516 г., предоставен през последните години от архивите на Истанбул на Ориенталския отдел на Народната библиотека в София. В него откриваме следния запис: „Село Улюфеджи, с друго име Дерели. Извън стария регистър. Спада към Търнова”. Заедно със село Горно Косово то е тимар на спахията Хамза, кетхуда на чуждестранната наемна конница на покойния султан Мехмед ІІ. Записани са 5 пълноценни мюсюлмански домакинства, от които едно е на нов мюсюлманин, а друго  -  на син на спахия. Фигурират и двама  неженени младежи. С голяма доза сигурност може да се предположи, че се касае за наскоро проведена колонизация, при която платени войници от тази наемна конница са били заселени в непосредствена близост до съществуващото вече селище Дерели. Като негова обособена махала то носи специфичното си име твърде дълго. Името на селото Улюфеджи, по-късно Улюфеджилер /Улюфеджи+лер, както Акънджи+лар/, идва от думата „улюфе”, която означава заплата и в такъв случай в превод би означавало „село на платените хора” или „село на войниците със заплата”. Не можем да приемем, че става дума за принадлежност към полка на улюфеджияните от султанската конна гвардия през ХVІ и ХVІІ век, личният състав на който се формирал главно от набираните чрез кръвния данък християнски деца или от военнопленници роби, тъй като заселването на еничари в района на Селви започва чак през ХVІІ век.

Водещите османисти у нас са единодушни, че става въпрос за едно и също село – Дерели.

            Селви /дн. Севлиево/ –  възниква като село на границата на двата века. Регистърът от 1516 г. го сочи с 18 мюсюлмански домакинства, като се отбелязва, че не е вписано в предния регистър. През следващите периоди населението му нараства и от ислямизирани християни, и от заселили се българи от околните села. За разлика от всички останали мюсюлмански селища се развива като смесено; отначало са преобладавали мюсюлманите, а към края на османското владичество – християните. Още през втората половина на ХVІ век добива статута на малък град, който става център на нахия и кадилък.

            Освобождението го заварва като град - административен, стопански и културен център на казата /околията/.

            Чадърлу-и зир /Долно Чадърлу, дн. Сенник/ - поради разрастване на Чадърлу то се раздвоява на „горно” и „долно” някъде на границата на двата века. През XVIII век се сливат отново. Тук не става дума за колонизиране на тюркско население.

            С появата на последните четири мюсюлмански села в началото на ХVІ век се оформил окончателно селищният модел в района. Той включвал 30 стари български християнски и 12 нови мюсюлмански села. Населението на мюсюлманските села се увеличило повече от два пъти: от 93 домакинства през 1479 г. то нараства на 206 през 1516 г., а през 1545 г. е вече 215 домакинства. Една част от тях според регистрите са бивши християни, преминали към исляма – 14 % през 1516 г. и 8,4 % през 1545 г. Интересно е, че нито едно от селищата не допуска смесването си с християни. За мюсюлманите от тези села бил характерен затвореният начин на живот. Изключение от това правило, както посочихме вече, става само при централното селище – Селви и за кратко при село Дерели /Улюфеджилер/ през първата половина на ХVІІ век.

            Увеличава се мюсюлманското присъствие и в селищата с български имена и население. От 43 мюсюлмански домакинства през 1479 г. стигаме до 98 през 1516 г. и 91 през 1545 г. /9.2 % от цялото население/. И тук за период от около 65 години мюсюлманите се увеличават повече от два пъти. Интерес представлява развитието на българското село Градище, в което през 1516 г. се появяват 11 домакинства на мюсюлмани, освен това са регистрирани още 3 неженени, 1 спахийски син и 3 прислужници на спахия. Осем от 11-те глави на домакинства обаче са обръщенци в исляма, така че тук става дума за съвсем незначителна тюркска колонизация. По същото време спахии приютило и българското село Душево.

Продължаваме да смятаме, че що се отнася до българските селища появата на мюсюлмани в тях свързваме преди всичко с ранно ислямизирали се местни хора и техните потомци. Регистрите неизменно показват, че процесът на ислямизация не секвал. Делът на новите мюсюлмани през 1545 г. вече бил 26,4 %.

            Притокът на мюсюлмани и ислямизацията променили съотношението между двете верски групи. Докато през 1516 г. общият брой на домакинствата бил 1501, от които 20,3 % мюсюлмани, през 1545 г. те спаднали на 1322, от които 30,1 % мюсюлмани.

***

            Нов четвърти етап на колонизацията се очертава през третата четвърт на ХVІ век. Доказателства за това откриваме в регистъра от 1580 г. При сравнение с данните от 1545 г. виждаме, че селата с турски имена се увеличават с още 7, а домакинствата им -  повече от два пъти. Така е при Селви /от 20 на 44/, при Али Факих /от 27 на 68/, при Акънджилар /от 13 на 31/, при Малкочлар, Горно и Долно Чадърлу. Дерели увеличава броят на домакинствата от 6 на 30, а Доймушлар – от 5 на 13. Малкият брой на обръщенците /един-двама/ ни кара да мислим, че наред с увеличената раждаемост трябва да имаме и известен приток на нови заселници.

            Увеличението на населението обаче се дължи преди всичко на появилите се 7 нови мюсюлмански селища във времето между двете регистрации от 1545 и 1580 г.: Накъшлъ, Хадъмлар, Манели, Мумджълар, Мокчилар, Каяджилер и Хаджъ оглу. Ето и някои оскъдни сведения за тях:

            Накъшлъ /Нашлии, Янашлии/ - разположено на 2 км североизточно от днешното село Сенник, където днес все още е запазена местност с името Нашлии /Янашлии/. Според проф. Н. Ковачев името идва от yan - страна, хълбок и от asli– главен, основен. В регистъра от 1580 г. то е отбелязано с 46 мюсюлмански домакинства, а следващия авариз регистър от 1642 г. го сочи само с 18 домакинства. Просъществува до началото на  XVIII век.

            Хадъмлар /Адъмово, Фердинандово, дн. Янтра, Габровско/ - възниква на изток от селата Ловнидол и Търхово, днес село Янтра, Габровска община. През 1580 г. е регистрирано с 25 мюсюлмански домакинства, от които едно на обръщенец.

            Освобождението го заварва като мюсюлманско селище.

Манели - за това село с неизвестно местоположение споменава Махиел Кийл, когато разглежда демографската история на селищата от Севлиевския край. Възниква през втората половина на XVI век, тъй като го откриваме записано в регистъра от 1580 г. с 19 мюсюлмански домакинства и 2 домакинства на християни. През следващия век е отбелязано пак с 19 мюсюлмански домакинства, а християните са изчезнали. Тук очевидно е протичал интензивен процес на ислямизация, тъй като в първия регистър 4 от записаните мюсюлмани са посочени като обръщенци в исляма, а във втория – 5. В началото на XVIII век изчезва.

Мумджълар /Момджии, Монджии/ - на 3 км западно от Търхово и 3 км северно от Яворец, където и днес съществува местност с име Мунджийското, е било разположено малко мюсюлманско селище. Личат все още останки от изчезнало поселение и стари гробища. За него в изследванията си Махиел Кийл сочи следните данни: 13 мюсюлмански домакинства в регистъра от 1580 г.; 3 мюсюлмански домакинства и 5 християнски домакинства в авариз регистъра от 1642 г.; в началото на XVIII век изчезва. Името на селото вероятно е свързано с основния занаят на жителите му – производството на свещи.

Мокчилар – в регистъра от 1580 г. е посочено с 16 мюсюлмански домакинства като „раздвоено” от село Хисарбей /Хоталич/, което означава, че му е непосредствен съсед. Повече не се среща в османската документация. Името не е изяснено.

Каяджилер – записано е в регистъра от 1580 г. с 19 мюсюлмански домакинства, от които две на нови мюсюлмани. В следващите регистри не се среща. Едва през 1845 и 1873 г. го откриваме със значителен брой българско население под името Каябаши, днес Здравковец, Габровско.

Хаджъ оглу – фигурира с 14 мюсюлмански домакинства в регистъра от 1580 г., след което изчезва.

            Новата вълна колонисти довежда до заселването на 152 мюсюлмански домакинства в новите 7 села, с което общият им брой достига до 18 с 638 домакинства, или 72 % от всички мюсюлмани в района. Новите селища са малочислени и просъществуват относително кратко време: четири от тях около век и половина, а три – само няколко десетилетия. Правилото в тези села да живеят само мюсюлмани /97,8 %/ се нарушава в две от тях, но за кратко време. Малък е броят и на прозелитите /5,6 %/. Нямаме преки указания от къде се появяват тези мюсюлмани, затова можем само да изкажем предположението, че това са юрушки поселения или пък преселници от други части на Балканския полуостров. Част от тях са резултат от разрастване на старите селища, какъвто е случаят с Мокчилар.

            Увеличаването на броя на мюсюлманските домакинства при  селищата с български имена също е чувствително. Нараства и броят им от 19 в началото на века на 23 в края.  Освен увеличената раждаемост, която е характерна за периода, и ограничената ислямизация, трябва да допуснем, че има и известен приток на мюсюлмански заселници от другаде. Ето и конкретни данни за периода 1545 и 1580 г. При село Дамяново мюсюлманските домакинства нарастват от 9 на 36, като прозелитите са само двама и в двата случая. Същото е положението и при село Бара, където от 7 домакинствата нарастват на 25. И тук обръщенците са по двама. При Душево домакинствата нарастват от 2 на 11, а при Кормянско – от 3 на 14. Новите мюсюлмани отново са малко. Доста добре е очертан моментът на колонизиране на мюсюлмани в село Крушево в два регистъра от 1580 и 1585 г. В този кратък промеждутък от време в селото се появяват нови 8 мюсюлмански домакинства, колонизирани еднократно. Не разполагаме с личните и бащините имена на мъжете, по които бихме могли да правим предположения за това от кои части на империята идват. Заселването на тази група мюсюлмани не може да не ни подсети за запазеното сред крушевци предание за появата на турски обоз, дошъл да събира фураж и данъци. Част от войниците харесали селото и останали да живеят за постоянно, като за жени някои от тях си взели български моми от местните.

Очевидно е, че неколкократното нарастване на мюсюлманите /четири-пет пъти/ не може да се обясни само с естествен прираст и ислямизация. Явно има и придошло население, но какъв е етническият му произход и от къде идва, не можем да кажем. Най-вероятно това са спахии, техните синове и прислужници, различни военни групи и т. нат. Не можем да пренебрегнем и факта, че през средата на века се формира нахия Хоталич, малко след това започва изграждането на каза Селви с новия градски център. В старото административно средище, а впоследствие и в новото пристигат представители на административната, съдебната и духовната власт. Мюсюлманските ядра в смесените селища укрепват числено, а село Бара загубва напълно християнското си население. Делът на мюсюлманите от цялото население от 30,1 % през 1545 г. се увеличил на 35,9 % през 1580 г.

***

            Най-сигурното доказателство за наличието на колонизирано тюркско население  в Севлиевския район през ХV век са имената на селищата: с изключение на едно, всичките са турски по произход и са предимно лични имена на основателите, водачи на групи домакинства /Али Факих, Али, Адил, Ходжа Омер, Малкоч, Сюлейман, Иса и родовото име Векиллер/, или пък отговарят на професията на заселниците /Акънджилар, Улюфеджилер/. По особени белези на местността са назовани Селви, Дерели и Чадърлу. Последното може да е име на старото селище на преселниците.

Почти без изключение колонистите се настаняват върху жилищен фонд и землища на стари български селища: запустели в резултат от демографската криза през ХІІІ-ХІV век или пострадали по време на нашествието и след него. За някои от тях споменът се пази: Хоталич, Оходен, Раховец /Оряховец/. При други като Малкочево, Чадърлу,  Дерели и Адиллер времето е заличило спомена за предшественика и вместо конкретното име е останало безличното наименование Кьофери или Селището, т.е. местност където по-рано е имало селище.               

***

С четвъртият и последен етап на тюркската колонизация, протекъл през третата четвърт на XVI век, възможностите за колонизиране на мюсюлмански заселници се изчерпали. Липсвали човешки ресурси, нямало и свободен жилищен фонд и земя. През ХVІІ век юрушките оджаци по балканските земи започнали да намаляват, като на много места изчезнали напълно. Безперспективните и неуспешни османски походи по това време взели много човешки жертви сред юруците. Част от уседналите юруци пък обеднели твърде много и дори не можели да плащат данъците си. Това всъщност е неминуемо за номада скотовъдец, след като се установи на едно място и свърже съдбата и препитанието си с определено парче земя. При тези условия юруците предпочитали да се върнат обратно, там откъдето са дошли, далеч от вече опасните за техния начин на живот балкански земи.

И така: заради неблагоприятните климатични условия през XVII век, различните болестни епидемии и все по-честите и неуспешни войни на империята, юруците, основната част от заселниците започнали да се завръщат към Мала Азия. В края на XVII и началото на XVIII век от картата на Севлиевско изчезнали юрушките поселения: Доймушлар, Али Факихлер, Манели, Мумджълар, Накъшлъ, Каяджилер.

През 1691 г. османските власти предприемат действия по описване юрушката наличност в Румелия с цел трансформиране на вече уседналите юруци в нова военна организация, наречена евляд-и фатихан /потомци на завоевателите/. Описването продължило цели две десетилетия, за да се констатира накрая, че от предишните анадолски пришълци не е останало почти нищо. Един регистър на лица от категорията евляд-и фатихан от 1696-1697 г. ни дава доста добра представа за числеността на юруците в Севлиевския край по това време. В него са описани поименно подлежащите на мобилизация 54 души, разположени в централното селище Селви и в още 11 села. По толкова, а много често и по-малко били регистрираните и в редица други кази /Търновска – 10, Свищовска   – 11, но в Ловешка каза – 372 души/. Очевидно юрушкото присъствие в Севлиевския край не е било значително като брой, но за сметка на това пък юруци е имало в доста селища. Към споменатите вече Малкочлар, Адиллер и Чадърлу бихме посочили и останалите чисто мюсюлмански: Дерели, Хисарбей, Али факих, Акънджилар и разбира се Селви. Юруци вероятно е имало и в изчезналите през XVIII век Накъшлъ, Каяджилер и Мумджилар, първото в района на Чадърлу, а следващите – при Яворец. Добрият познавач на османската история Махиел Кийл посочва, че в редица случаи потомци на завоевателите има не само в селищата, възникнали в резултат от тюркската колонизация, но и в останалите села.

В споменатия регистър са описани подлежащите на мобилизация потомци на завоевателите като секбани в редовете на османската армия. Провинциалните секбани /с народно име сеймени/ били организирани в байраци по 60 воина. В мирно време били използвани за поддържане на реда в района и за охрана на крепости. Спомени за сейменско присъствие има запазени в наименования на местности в района на село Малки Вършец /Сеймян дол, по убит тук турски полицай, сеймен/ и в Млечево /река Сейменщица, Сеймянска стока, по изчезнало родово име Сеймените/.

Юруците са оставили значителни следи в Севлиевския край. Като военно население те са използвани за заздравяване на османската власт тук и за засилване на мюсюлманското влияние сред християнското население. Юрушката организация била изключително ефективно оръдие за системното подкопаване позициите на християнската българска народност, за асимилиране на местни българи и увеличаване числеността на турчеещото се население.

            Докато юруците намалявали една друга категория население – еничарите – започнала да се увеличава числено. Около средата на XVII век те били само 7 на брой, но през следващия век числеността им чувствително нараства. След сто години само в Селви живеят 182 еничари, глави на семейства, което прави 70 % от мюсюлманското население на града. Една заповед до местния сердар /началник на еничарите/ от 1789 г. изисква на фронта да бъдат изпратени минимум 200 еничари от каза Селви. Този прилив на еничари в района през XVIII век не може да бъде обяснен само със заселване отвън. Очевидно една част от тях са местни. Поради оскъдността на извори засега обаче не може да сме по-конкретни.

            По това време обичайна практика била по българските земи да се заселват групи от свети мъже, наричани сейиди, потомци на Пророка. В близост до Хисарбей, днешното село Яворец, очевидно са се установили малка група дервиши /мюсюлмански калугери/, от чието присъствие и до сега са запазени топонимите Дервишка могила /малко връхче, където имало калугерски саи/, Калугерка и Баба дере.

            Севлиевският край останал незасегнат от колонизирането на татари и черкези в различните части на българските земи, което протичало след средата на XIX век. Най-близкото селище на черкезки заселници било Яшаиц, което било построено в близост до Сухиндол. От разбойническите им нападения страдали всички околни села. Черкезите се изселили в хода на Руско-турската война през 1877-1878 г.

 

***

От разгледаните данни не може да се прави извод за някакво сериозно намаляване на българското население в Севлиевския край след завоеванието, за обезбългаряване на района, с изключение на посочените вече микрорайони /Буря – Идилево, Рахово – Оходен, Агатово – Малък Вършец – Бара, Горна Росица – Сенник. Тук в освободения жилищен фонд и земя от убити, пленени и отвлечени в робство, или забягнали към Балкана, се настанили колонисти-мюсюлмани от Мала Азия – предимно юруци и други полуномадски тюркски общности, организирани на  военна основа. Но това явление е в ограничен размер и само отглас от затихващата голяма колонизаторска вълна в североизточните части на България. Колонизирали се и потомци на мюсюлмани от близки и далечни краища на българските земи. Едва ли процесът е стихиен: планово, системно и целенасочено е изграден обръч от мюсюлмански селища около нахийския /казалийски/ център, други селища са разположени по протежение на важните пътища с цел охрана: Добромирка – Малкочево – Адиллер – Габрово;  Търново – Селви – Врабево - Ловеч; Ловеч Врабево – Селви – Габрово/.

В заключение ще изтъкнем, че османските извори на този етап дават основание да направим категоричния извод за осъществен процес на колонизиране на тюркско номадско население в пределите на Севлиевския край, започнал малко преди средата на XV век и приключил в общи линии през третата четвърт на следващия век. Районът остава в периферията на колонизационната вълна, обхванала североизточните краища на средновековна България. Появяват се само изолирани малки групи от колонисти. Османските власти не разполагали с необходимите човешки ресурси, за да осъществят по сериозни мероприятия. Именно поради това се наблюдават прояви на твърде ранна ислямизация в някои части на района. По време на Руско-турската война 1877-1878 г. и непосредствено след нея потомците на тюркските колонисти напускат селата на района и се отправят към европейските и азиатските земи на Османската империя. Българизацията на доскорошните мюсюлмански селища протича бързо в рамките на само две десетилетия след войната.

 

ИЗТОЧНИЦИ

Батошево, С. 1987.

Гандев, Хр. Българската народност през ХV век. Демографско изследване. С. 1989.

Георгиева, Цв. Еничарите в българските земи. С. 1988, 152.

Драганова, Т., С. Чепкънова-Станева, Демографска характеристика на селищата от Великотърновски окръг през епохата на османското владичество. – Известия на музеите в Северна България, 1977, т. Йонков, Хр. и др. Севлиево и Севлиевският край през Възраждането. С. 1986.

Калицин М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи за Търново и Търновска каза. В. Търново. 2003.

Калицин, Мария. Корона на историите на Ходжа Садеддин. В. Търново. 2000.

Кил, Махиел. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха /ХV-ХVІІІ век/: колонизация и ислямизация. – Мюсюлманската култура по българските земи. Изследвания. Съставители: Росица Градева, Светлана Иванова. С. 1998.

Кийл, Махиел. Хора и селища в България през османския период. С. 2005.

Ковачев, Н. Местните названия от Севлиевско. С. 1961.

Ковачев, Н. Местните названия в Габровско. С. 1965.

Ковачев, Р. Хоталич в началото на ХVІІ век – селища, население, елементи от стопанското развитие. – Институт за балканистика. Studia balcanica 23. Изследвания в чест на чл.-кор. професор Страшимир Димитров. С. 2001.

Ковачев, Р. Опис на Никополския санджак от 80-те години на ХV век. С. 1997.

Недялков, Петко и Петко Цонев. История на село Крушево. Севлиево. 2012.

Петров, Ц. Борби за освобождение и подем в Габровския регион 1393-1878. Габрово, 1996.

Петров, Ц. Селищата от Габровски окръг през периода на турския феодализъм /15-18 в./. – Известия на ВМЕИ – Габрово, т. II. С. 1972.

Радушев, Евг., Р. Ковачев. Опис на регистри от Истанбулския османски архив към Генералната дирекция на Държавните архиви на Република Турция. С. 1996, 46-47, док. № 35.

Радушев. Евг. „Селските” еничери. - Етнически и културни пространства на Балканите. Сборник в чест на проф..д.и.н. Цветана Георгиева. Част I. Миналото – исторически ракурси. Съст. доц. д-р Светлана Иванова. С. 2008.

Стойков, Р. Нови сведения за миналото на българските селища през XV и XVI век. – Исторически преглед, г. XV, 1959, кн. 6.

Троян. С. 1968.

Турски извори за българската история. Том II. С. 1966.

Цветкова, Б. Нови данни за съпротивителните борби в Севлиевско срещу турския феодален гнет през ХVІІ-ХVІІІ век. – Севлиево и Севлиевският край. Т. І, С. 1967.

 

 /Пълен текст на книгата "Тюркската колонизация в Севлиевския край", "М-Прес" ООД - Севлиево, 2012, 38 стр./