БЕРИЕВО

 

                  

ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА

                                                

БЕРИЕВО

            Население :  1880 г. – 1 128,  1900 г. – 1 061, 1934 г. – 1 458, 1946 г. -  1 471, 1956 г. – 1 537, 1965 г. – 953, 1975 г. – 888, 1985 г. – 659, 2000 г. - 362

           

            Село Бериево е разположено в северните склонове на Предбалкана  (Млечовски рид), в живописната  долина на река Видима, на 22 км югозападно от Севлиево.

            Системни археологически проучвания в района на селото не са правени, но при изкопни работи в стопанските дворове на селото са откривани стари зидове, погребения чрез трупополагане, монети и др. В района на площада са изкопавани кости, а рекичката при наводнение открива каменни гробници. В местността Калапот, на 2 км южно от днешното село, има следи от изчезнало селище. В превод от гръцки Калапот означава Добра вода за пиене. Днес в местността има кладенец, ниви и ливади. Името Калапот се среща и в Зъхненско, Македония. На северния склон на хълма до селото личат основите на култова сграда, поради което днес местността се нарича Манастира. Тук е намерена и оброчна плочка на Хероя конник, изработена от мрамор, с трапецовидна форма и добре запазена, като е отчупен само горният десен ъгъл с главата на коня. Изобразен е конник, облечен с къса хламида, който с копие в ръка преследва бягащ глиган. В иконографско отношение паметникът стои най-близко до ония оброчни плочки, които представят ловуващия Херос. Най-близки до релефната плочка от Бериево са плочките от село Голямо Буково, Бургаско и село Борец, Пловдивско. Тези паметници на тракийския Херос се датират обикновено към ІІ-ІІІ век. На север от селото в местността Чиларица е разкопана тракийска могила с трупополагане. В землището на селото и до днес се намират няколко неразкопани тракийски могили, което е сигурен белег, че тук е имало не само тракийско селище с близка до него крепост, а и земевладелско имение, знатните членове на което са погребвани в тях.

            За тракийското селище Берипара се споменава от византийския историк Прокопий по повод нареждането на император Юстиниан (527-565 г.) да се укрепят множество селища в Мизия. Това селище академик Владимир Георгиев първоначално поставя “в областта на Никополис ад Иструм, около горното течение на Янтра”, а Васил Миков – в Горнооряховско. Безспорният познавач на местната история професор Николай Ковачев доуточни, че този тракийски кастел се е намирал по средното течение на река Видима, ляв приток на Росица, около днешното село Бериево, което по въздушна линия се намира на 50 км от Никополис ад Иструм.

            Писмено името на днешното село е засвидетелствувано в османски регистри от 1479 г. като Берилево (или Берияво); в 1619 г. – Бериово;  в 1638-1639 г. – Берийово;  в 1643-1644 г. – Берива; в 1838 г. – Бералък. Има легенда, че селото е било голямо и турците го наричали Беро касаба (Берово градче) по името на първия заселник Беро. В парусията на Батошевския манастир през 1836 г. е отбелязано “село Бириюво”, а в Троянската парусия по същото време “село Бириво”, с изпуснато о. И османските, и домашните извори показват, че първоначалната форма на селищното име е Бери-ово.

            Професор Ковачев уточнява, че първата съставка на сложното тракийско име Бери-пара е лично име Беро (като Беро, Беримир), а втората  - пара е означавала и тържище, и брод. Днес в Бериево няма запазено лично име Беро и няма спомен да е имало такова, но в Севлиевския край то съществува. В по-новите си изследвания той допуска, че и тук, както и при други села от района (Агатово, Богатово, Душово, Млечово, Хирово, Дамяново), се касае за селищно име, произлязло от лично име на основател или владетел, назоваван Берия. В топонимията на селото е запазено местното наименование Беров брод, място където чрез газене се е преминавала река Видима, северозападно от днешното село. Професор Ковачев допуска, че местното название Беров брод е може би изцяло славянски превод на Берипара. 

            Село Бериево е заварено от османските нашественици в края на ХІV век със сегашното му име и на днешното място, което е сигурен белег за съществуването му по време на Второто българско царство. В османотурски документ от 1479 г. за феодалните владения в Никополски санджак е записано: “Село Берилево: домакинства – 40, вдовици – 3, приход 3 925 (акчета) “. Заедно с още три села, пет джемаата и една мезра то образува голямо феодално владение (тимар), даващо приход от 18 041 акчета на владелеца си Бали, син на Осман, който бил задължен да участвува във военните походи на султана лично, снабден с ризница, осигуряващ още 6 въоръжени бойци и 1 шатра. От документа става ясно, че има увеличение на доходите в сравнение с предходната регистрация, която по всяка вероятност е била след средата на ХV век. Селището е християнско и чисто българско.

            Подробният регистър от 1516 г. показва Бериево като нараснало на 60 християнски домакинства. Тенденцията за увеличаване на населението се запазва през целия ХVІ век: през 1545 г. – 80 домакинства, през 1580 г. – 100 домакинства. Както виждаме споменатите регистри от 1479 до 1580 г. показват едно непрекъснато нарастване на християнското население на селото като средният годишен прираст е сравнително висок: 0.54 %, 0.68 % и 0.57 %.

            Османотурските документи очертават Бериево като средно по големина село отначало, а впоследствие като едно от най-големите в района на Селви. Населението му е включено първоначално в голям тимар (малко феодално владение), след това в зеамет (средно по размер феодално владение), който през 1605-1606 г. бил владян от някой си Зулфикяр. В непълен регистър на войнуци от 1548 г. се споменават двама ямака от село Бериево, записани в списъка на село Сушица, Търновска каза – ямак Гаго, син на Драгно и ямак Радул, син на Драган. Този документ свидетелства, че селото не е само тимарско, но има селяни и със специален статут – войнуци, който се запазва и в следващите векове – през 1870 г. са регистрирани 2 войнуци (Ристо, син на Петко и Нешо, син на Петко). Друг османски документ от 1628 г. дава данни от “приходо-разходния дневник за задълженията на Ахмед чауш, войвода на хасовете в Бериево, Търновска каза”. Като войвода на хасовете в Бериево и спадащия към него район в казата Търново, той предал 30 000 акчета за заплати на еничари от столицата, охраняващи крепостта Варна. Следователно през първата половина на ХVІІ век  част от селото е хасово владение на лице от султанския двор, вероятно заедно с части от землищата и населението на други села, тъй като се говори за “Бериево и спадащия към него район в казата Търново”. По това време Бериево в административно отношение спада към каза Хоталич или Селви (Серви), дн. Севлиево.

            Всички споменати до тук регистри показват Бериево като голямо чисто християнско българско селище. За пръв път в регистъра от 1580 г. се появяват две мюсюлмански домакинства, от които едното е  на нов мюсюлмани. Това навярно е местен християнин, наскоро сменил вярата си и приел исляма, заедно с неженения си син. Тези нови мюсюлмани се записвали със служебното име „син на Абдуллах”.

            Както за много други християнски села така и за Бериево ХVІІ век се оказва съдбовен. Подробният авариз регистър от 1642 г. показва срив в демографската история на селото: 11 мюсюлмански домакинства и само 18 християнски домакинства. Впечатлява големият ръст на мюсюлманите, които са се увеличили с 9 за малкия период от 20 години (0.45 % средна годишна раждаемост). От тях само две домакинства са на обръщенци в исляма. Допускаме, че сред останалите има и пришълци – откъде и какви са те трудно може да се каже. Високият ръст на мюсюлманите е съпроводен от внезапно стопяване на християните, които от 100 домакинства намаляват на 18. В поредица от джизие регистри, които описват християните, плащащи поголовен данък, се вижда същото явление: 1619 г. – 30 ханета (домакинства), 1625 г. -  28, 1635 и 1639 г. – 13, 1644, 1650 и 1660 г. – по 10. Според данните на холандския учен Махиел Кийл през последните години броят на домакинствата е по-голям, но това не променя съществено положението. Броят на християнските домакинства, плащащи данък джизие намалява рязко с 66 % за период от 25 години. Какво е станало с българите и къде са отишли те? Какви са причините ускореното демографско развитие да прекъсне и голямото село да се превърне в малобройно селище само с 29 домакинства общо? Трябва да отбележим, че първата половина на ХVІІ век е решаваща за християнския облик на някои селища в района. Съседните Хирево, Дамяново и други, поради религиозен натиск се превръщат в мюсюлмански селища. Очевидно такъв труден момент е преживяло и село Бериево. Под натиска на пришълците мюсюлмани, нежелаещите да сменят вярата си потърсили нови места за живот. Според легендата за Беро касаба (касаба означава малко градче)  хорището на това селище се намирало в северозападния край на днешното село при местността Стърчек. Периодичните грабежи и насилия от минаващи войски по важния път по долината на река Видима, системния икономически и религиозен гнет, отвличания на българки от мюсюлманите на близките села, принудили населението му да се премести на юг в една клисура. Илия Илийчев, автор на историята на село Млечево, пише, че в началото на ХVІІ век дошли турци-башибозуци (вероятно араби) от Алжир и изклали всички момци и моми от Бериево. Оцелелите се пръснали по горите. Някои семейства се заселили в местността Пашалийски ливади и там основали своя махала. Откъде черпи тези сведения Илийчев не посочва. Но има запазено предание за избити 100 моми и ергени в местността Стърчек. Според друго предание пък мюсюлманите от Чадърли идвали и крадели момите от селото за свои жени. Подгонени от неволята българите създават ново селище, което станало известно под името Селището, Старо Бериево или Бериево в Гората. Преселването не било еднократен акт, а продължителен процес. Новото селище имало землище от около 12 000 дка , половината ливади, пасища, овощни градини и ниви, които хранели бериевци, а другата половина – гори. Бериевци търгували от Млечево, там ходели на църква, за кръщене и венчавка. Бягството и заселването на бериевци на юг в горите не дава обяснение за резкия спад в броя на населението. Като причини за това явление трябва да отбележим чумните епидемии, довели до висока смъртност и малочислеността на семействата. Намаляването на раждаемостта е естественото противодействие на икономическите трудности, породени от данъчен натиск и неблагоприятни природо-климатични условия.

            Следващият авариз дефтер от 1751 г., очертаващ един продължителен период от 109 години, разкрива Бериево като малко селище със смесено население: 5 мюсюлмански и 30 християнски домакинства. Мюсюлманите са намалели повече от два пъти, а християните бележат леко увеличение. В сравнение с 1642 г. общият брой на домакинствата се е увеличил само с шест, което показва, че демографският застой е продължил около век.  

            ХІХ век  се характеризира с бавно и постепенно нарастване на християнското население. През 1845 г. броят на домакинствата е 53, а в Салнамето от 1873 г. – 77. И в двата документа няма регистрирани мюсюлмани, което показва, че след кратко съвместно съжителство на двете религиозни общности мюсюлманите се оттеглят. Кога точно е станало това е трудно да се каже, вероятно още в края на ХVІІІ или началото на ХІХ век.            

            Запазен е спомен, че мухтар на селото през 1840-1850 г. е бил Георги Станюолу. Животът на мястото на изоставеното землище не прекъснал окончателно. При по-спокойни времена бериевци слизали отново в развалините на изоставеното селище. Завръщането на бериевци от Гората продължило от началото на ХІХ век до към 1900 г., но и след това имало семейства да живеят там.

        Според предание когато бериевци били в Гората заедно с тях живяло и циганското семейство на Акиф. Той бил ковач и клепал палешниците и мотиките на хората. Заедно с другите и той слязъл в днешно Бериево. Към 1900 г. в селото се заселили предците на Мусти М. Канов, през 1916 г. дошли  Реджеповите и др. Повечето се занимавали с ковачество.

            Стари родове в селото са: Войници, Кьосовци, Коркини. От Кутловица (Михайловград, дн. Монтана) към 1815 г. се преселва родът Кутловци.

         По инициатива на мухтаря Георги Станюолу през 1847 г. се съгражда църквата „Св.Троица”. За друг мухтар на име Стоян Минков Маджаров се помни, че кметувал през 1875-1879 г. и направил всичко възможно турските войски, които отивали за Дебневския боаз през 1876 г.,  да не минат през селото.

Няма сведения да е имало училище, поради което може да се предположи, че бериевци са посещавали училището в Старо Млечево (Селци). Знае се, че в къщата на Дочоолу, подарена на Батошевския манастир, в село Ботошево, в средата на 50-те години на ХІХ век учителствал Даскал Димитър от Бериево, наричан още Дамаскин.

            През 1880 г. жителите на Бериево наброяват 1 128 души, от които само 3 турци и 14 цигани.

Селището има многовековен живот. За това говорят както неговото собствено име и името на река Видима, така и запазилите се славянски наименования на местности като Буковец, Левището, а също и показващите старинен произход топоними: Батолски дол (от изчезнало лично име), Брачина върба, Калапот, Каменна, Каминката, Коритата, Кривината, Кривините, Левордата, Немелица, Першова, Свинница, Слатински дол, Стоката, Стърчек, Тръбежа, Улеите и др. Малкото наименования от турски и смесен произход (Еси гюне, Златин дере, Кабакова могила) са под влияние на близкостоящите мюсюлмански села.