КРАТКИ СВЕДЕНИЯ ЗА ДЕМОГРАФСКАТА ИСТОРИЯ НА СЕЛО АГАТОВО ПО ВРЕМЕ НА ОСМАНСКОТО ВЛАДИЧЕСТВО /XV-XIX ВЕК/
В най-ранния
запазен регистър[1]
на феодалните владения в Никополски санджак от 1479 г. Агатово е регистрирано
като малко село с 12 християнски домакинства /около 60 души/ и ограничен доход
от феодалната рента от 1314 акчета. Заедно с неизвестното село Плащани е тимар
на спахията кятиб /писар/ Дурхан,
който срещу получавания доход е задължен да участвува във военните походи на
султана лично, като води един въоръжен боец, един прислужник и носи една
палатка. Двете села плащат 1775 акчета повече в сравнение с предходната
регистрация, проведена малко след средата на века, което подсказва, че тогава
Агатово е наброявало под 10 тимарски домакинства.
Табица № 1
Населението
на село Агатово според запазените тимарски регистри
Години
|
Общо дом.
|
Мюс.дом.
|
Хр. дом.
|
Неженени
|
Вдовици
|
/1455-1460/
|
/8-10/
|
/8-10/
|
|||
1479
|
12
|
12
|
|||
1485
|
9
|
8
|
4
|
1
|
|
1516
|
|||||
1530
|
27
|
1
|
26 /от тях 8 са на войнуци/
|
9
|
|
1541
|
18
|
11
|
17
|
||
1545
|
19
|
1
|
17
|
11
|
1
|
1580
|
8
|
8
|
|||
1874
|
134
|
76
|
58
|
Забележка: Източниците
са: за 1479 г. - ТИБИ, т. ІІ; за 1516 г. – Калицин, М. и Кр. Мутафова. Подбрани
османски документи за Търново и Търновска каза. В. Търново, 2003; за 1530 и
1545 г. – Йорданов, Кр. Селища с войнушко население в Севлиевския край през
първата половина на XVI век. Статията ще се публикува в сборника „430
години Севлиево град”; за 1541 и 1580 г.
– Ковачев, Р. Нахията Хоталич в началото на ХVІІ век – селища, население, елементи
от стопанското развитие. – Институт по балканистика. Studia balcanica 23. Изследвания в чест на чл.-кор.професор Страшимир
Димитров. С. 2001; за 1873 г. – Кийл,
М. Хора и селища в България през османския период. С. 2005; В скоби са
поставени предполагаемите години и брой домакинства. С малки цифри са
обозначени обръщенците в исляма, т.е. новите мюсюлмани.
В друг опис[2]
на ленните владения в Никополския санджак, датиран към 1485 г., селото е
посочено с 8 пълноценни домакинства, неженени – 4 и 1 вдовица, всичките
християни. Приходът е 1275 акчета, с 39 по-малко спрямо предходната регистрация,
тъй като броят на пълноценните домакинства е намалял. Сега селото е тимар на
Ейнехан, син на Хаджич, който го владее съгласно берат, даден му от Искендер
паша /Гази Михал бейоглу Искендер паша/ - бейлербей на Румили и санджакбей на
Никопол.
В подробния
регистър от 1516 г., който съдържа поименните данни на цялото население от
района, неизвестно защо няма запис за село Агатово.[3]
Това обаче съвсем не означава, че то не е съществувало.
Че селото се е
развивало благополучно показват следващите регистри от XVI век. В общ регистър на населението /тимарско и войнушко/ от 1530 г. са
посочени 26 пълноценни християнски домакинства, 9 неженени пълнолетни мъже,
също християни, и 1 мюсюлманско домакинство.[4]
Следващите два регистъра от 1541 и 1545 г. сочат еднакви данни: 17 пълноценни
християнски домакинства, 11 неженени и 1 мюсюлманско домакинство.[5]
Последният
регистър за XVI век е от 1580 г. и е подробен.[6]
В него откриваме само 8 тимарски домакинства на християни – мюсюлмани няма.
В
регистрите за 1530, 1541 и 1545 г. намираме записано едно мюсюлманско
домакинство, което е на нов мюсюлманин, обръщенец от християнството в исляма.
Вероятно е местен човек, или пък пришълец, който е доверения слуга на властта в
селото. През следващите векове броят на мюсюлманите нараства.
***
Освен тимарско,
село Агатово е било и войнушко. В най-ранния запазен подробен войнушки регистър
от 1528-1529 г. са записани 8 действуващи войнука.[7]
Следващият регистър от януари 1548 г. сочи поименно 5 войнука и 4 ямака
/помощници на войнуците/.[8]
Ето и техните имена:
1.„Войнук Рад, син на Трифун от село Агатова”,
записан е в гьондер към село Горско Сливово, каза Търново.
2.”Ямак Неделко, син на Рало”, записан в гьондер
към село Сушинче, каза Търново.
3.”Войнук Ильо, син на Марко. Ниви – 14, лозя – 2”,
записан в гьондер към Сушинче.
4.”Ямак Пено, син на Тихо. Ниви – 12, лозя – 2”,
записан към Сушинче.
5.”Войнук Драги, син на Марко. Ниви 12, лозя – 2”,
записан към Сушинче.
6.”Ямак Стойо, син на Драган, вместо баща си –
починал. Ниви – 14, лозя – 2”, записан към Сушинче.
7.”Войнук Марин, син на Марко. Ниви – 12, лозя –
3”, записан към Сушинче.
8.”Ямак Танчо, син на Драган, вместо Пейо –
починал, записан към Сушинче.
9.”Войнук Петко, син на Балчо, вместо Рад –
починал, записан към Сушинче.
Таблица № 2
Войнушкото население на село Агатово според регистрите от XVI век
Години
|
Общо
|
Войнуци и ямаци
|
1528-1529
|
8
|
8 действащи войнука
|
1548
|
9
|
5 войнука и 4 ямака, действащи
|
ХVІ век вт. пол.
|
7
|
2 войнука и 5 ямака, действащи
|
Забележка: източниците
за 1548 г. и за вт. пол. на ХVI век
са от ТИБИ, т. V; за
1528-1529 г. - Йорданов,
Кр. Селища с войнушко население в Севлиевския край през първата половина на XVI век – статията ще бъде
публикувана в сборника, посветен на конференцията за 430-годишнината от
обявяването на Севлиево за град, проведена през месец ноември 2010 г.
Третият
регистър с войнушко население е от втората половина на XVI век.[9]
В него откриваме четири гьондера, попълнени с войнуци и ямаци от самото село и
от съседните Сухиндол, Коевци, Градище, Дебелцово и Горно Крушево. В гьондерите
са записани 7 действуващи войнука, от които 2 войнука и 5 ямака. Поименно това
са:
1.”Ямак Драгой, син на Недялко. Ниви – 12, лозя –
3, хармани – 2”.
2.”Войнук Герги, син на Танчо. Ниви – 15, лозя – 3,
хармани и зеленчукови градини – 2”.
3.”Ямак Добре, син на Райо. Ниви – 16, лозя – 3,
хармани – 2”.
4.Ямак Башто, син на Йовко. Ниви – 12, лозя – 3,
хармани – 2”.
5.”Ямак Стойо, син на Петко. Ниви – 12, лозя – 3,
хармани – 2”.
6.”Войнук Гано, син на Стойо, вместо баща си –
починал. Ниви – 15, лозя – 3, харман и зеленчунови градини – 2”.
7.”Ямак Койо, син на Ненко. Ниви – 15, лозя – 3,
хармани – 2”.
Появата на толкова
голям брой войнуци в средата на ХVІ век не може да стане изведнъж. Очевидно
тука става въпрос за старо войнушко население, заварено от османските
завоеватели и включено от тях във формирания военно-помощен войнушки корпус.
Това население със специални задължения и статут не било обхванато от
тимарската система, описвало се в специални войнушки регистри и се ползувало с
известни привилегии. Това население е съществувало и през ХV век, макар и
по-малко на брой. Затова с основание можем да приемем, че по това време Агатово
не е било незначително и малобройно село, а селище от средна величина за
района, най-вероятно с 20-25 домакинства.
Войнушката
организация ясно се очертава в използуваните регистри от ХVІ век. За изпълнението на своите задължения войнуците са
организирани в т.нар. гьондери.[10]
Терминът е персийски и означава „копие”, с което били въоръжени войнуците през
ранния период от съществуването на институцията. Според закони, специални
разпоредби и сведения от османски трактати се знае, че структурата на най-малката
войнушка единица – гьондера, се състои от трима души: един войнук и двама ямаци
/помощници/, в редки случаи ямаците са трима. Така например два от четирите
гьондера в Агатово в регистъра от втората половина на XVI век са четиричленни. Когато гьондерите
наброяват трима души войнуците са пешаци, а когато са по четирима са конници.
Записаният
като войнук изпълнява служебните си задължения през годината, а ямаците са по
домовете си и се грижат за войнушките стопанства. През следващите години
дежурство дават и те. Задължението на войнуците като специализирана рая било посменно, по
няколко месеца, да работят в султанските обори, да косят султанските ливади и
да гледат султанските коне. По време на война те били ангажирани в обоза на
армията.
В регистрите
гьондерите и влизащите в тях войнуци са записани по села, нахии и кази. През
1548 г.[11]
войнуците от Севлиевския край, в това число и от Агатово, са описани към село Горско Сливово и главно към Сушица,
Търновско. Най-често гьондерите са със смесен състав, т.е. в тях са включени
представители на различни села, в случая от Агатово, Горно Крушево, Долно
Крушево, Душево, Бериево, Градище, Крамолин, Дебелцово, Ново село, Бяла река,
Бяла черква, Горско Сливово, Коевци, Брестово и др. Така е записано и
войнушкото население на село Агатово.
Войнушката
организация се отличава със строга йерархия. Най-нисшата ръководна длъжност е
тази на примикюра – длъжностно лице с
контролни функции, пряк началник. Длъжността примикюр има предосмански произход
и свидетелствува за осъществената приемственост между средновековната българска
държава и държавата на османците. В
регистъра от 1548 г. се споменава
за примикюр Добро, син на Грозо, от село Крушево, и примикюр Братин, син на
Байо, от село Градище.[12] И в
двата случая гьондерите са от по четирима члена, което подсказва, че те са
конници, а не пешаци. Записаните по села, нахии и кази войнуци се зачисляват в
подчинение на различни сераскери или черибашии, по правило мюсюлмани.
Специалните войнушки
регистри ни дават данни не само за поименния и числен състав на това население,
но и важни сведения за размера и структурата на т.нар. войнушки бащини. Срещу
тежката служба в полза на държавата войнуците владеят поземлени дялове, които
не подлежат на облагане с установените за раята форми на феодална рента.[13]
Средният размер на тези стопанства през ХVІ век обхваща 2-3 ниви /от 10 до 20
дьонюма[14]/, 1
лозе от 2-3 дьонюма и не винаги 1-2 хармана и 1 бостан.[15]
От какви
данъчни привилегии се ползуват войнуците като типични представители на „населението със специални задължения”,
зависи само от държавата. Според законодателството войнуците са „ ... освободени от харадж /поголовен
данък/, испенче /поземлено облагане/, от десятък върху посятото и пожънатото в
техните бащини, от данък върху кошерите, от данък върху сеното и дървата и
данък върху свинете. Те не плащат и данък върху овците до 100 глави, но за
повече от 100 плащат данък по 1 акче на 2 овце”. Освободени са от
задълженията авариз-и дивание и текялиф-и
йорфие /извънредни и обичайни данъци/, а също и от ангария на санджакбея.
Единственият данък, който се събира за султанските хасове се казва „ресм-и низе” /данък копие/: 6 акчета за
войнука на служба и 5 акчета за войнуците, които не са на ред да служат.[16]
В
историографията е утвърдено становището, че войнушката служба е тежко
задължение, налагано срещу определени данъчни облекчения. Вера Мутафчиева
отбелязва, че тя е „държавна ангария –
отработъчна форма на феодалната рента, присвоявана от върховния феодал”.
Държавата не освобождава войнуците от плащане на рента, а само заменя
установените отработъчни, натурални и парични форми с една-единствена държавна
ангария – войнушката служба. Най-силният аргумент в подкрепа на това твърдение
е изискването неявилият се на служба войнук да плати на фиска значимата сума от
500 акчета, равностойна на размера на феодалната рента, плащана от едно
райетско домакинство.[17]
Така
наречените „данъчни облекчения” ползуват само войнуците, които обработват
единствено бащините си. Но някои от бащините са съвсем недостатъчни за
издръжката на войнушките семейства и се налага да се взема за обработка и
райетска земя от фонда на ленните владения. В такива случаи положението на
войнуците се изменя сериозно. Според закона войнуци, които обработват спахийска
земя или засаждат лозе, трябва да плащат десятък. Това не е единственото
задължение. Войнукът, владелец на райетска земя, следва да плаща испенче на
ленния държател и джизие на държавата. Така владелецът на „свободна” бащина
попада на общо основание в категорията на зависимото население.
Според закона
войнушката бащина не може да се продава или прехвърля другиму с тапия. Тя
принадлежи на този, който се запише за войнук и изпълнява служебните си
задължения. Затова местните кятиби следят много внимателно движението на
войнуците и при освобождаване на бащина веднага попълват овакантеното място. В
описа от 1548 г. ясно личи как се попълват местата на починалите, остарелите и
негодните да носят тежката военна служба. При всички случаи заместниците са
близки роднини, но има и изключения.
Запазвайки
войнушката организация, тази стара и утвърдена през вековете българска
институция, османците успяват да я впрегнат в своя услуга. Чрез дадените
привилегии на войнуците /данъчни облекчения, независимост от местните феодали,
право да носят оръжие/, те успешно ги противопоставят на останалото местно
население, привличат ги на своя страна, пълноценно ги използуват по време на
война и в мирно време. Притъпена е и волята им за съпротива.
Членовете на
войнушките общности живеят със съзнанието за своето по-особено положение и за
по-голямата си самостоятелност. Не случайно войнуците са наричани „сербез”, т.е. свободни. Тяхната волност
и свободолюбие проличават най-добре, когато са засегнати привилегиите и
свободите им. Известният ни регистър от средата на ХVІ век съдържа данни за
масови бягства на войнуци от Севлиевския район – селата Крамолин, Градище и
непосредствено стоящите до тях Агатово, Горско Сливово и Коевци. Сред бегълците
е и свещеникът на Крамолин – поп Стано. Най-вероятно те се укриват в горите,
формират хайдушки дружини и се борят срещу поробителя. През втората половина на ХVІ век в съседното на Агатово село
Брестово, Ловешка каза, има бунт на войнуците срещу произволите на държавния
бирник. Смутителите на реда се изпращат
за наказание в столицата.[18]
Сериозни смутове и отпор срещу разпоредбите на властта има в Никополски санджак
през 1618 г., когато от ненужните за работа войнуци се иска откуп от 800
акчета. За отказващите да се издължат и оказващи съпротива централната власт
разпорежда да бъдат изпратени на каторга.[19] Не
разполагаме с конкретни данни за Агатово, но положението на войнуците там едва
ли се различава от това на съседните села.
Наличието на
компактна маса войнуци в селата Крамолин, Градище, Малък Вършец, Агатово, Долно
и Горно Крушево е най-важната предпоставка за запазването им от пълна
ислямизация, така както се получава при Добромирка, Младен, Хирево, Дамяново и
Кормянско.
Разгледаните
тимарски и войнушки регистри от XV-XVI век характеризират село Агатово
като средно по размер селище със смесено население: тимарско и войнушко,
изключително християнско и българско по своя състав. Появилото се около средата
на XVI век едно
мюсюлманско домакинство на объщенец в исляма изчезва в края на века.
***
За XVII век разполагаме със седем джизие регистъра, в които е описано християнското
население, плащащо поголовния данък джизие. Както се вижда от приложената
таблица, имаме рязко спадане на броя на християнското население в Агатово. В
началото на века през 1619 г. обложените с данъка ханета /домакинства/ са 11 на
брой, а през 1635 г. – 4. Намалението е почти три пъти. През следващите
1638-1639 г., 1643-1644, 1650 и 1660 г. броят на домакинствата остава неизменно
5. Трудно е да се обясни това голямо намаление на броя на християнските домакинства
при липсата на конкретни данни в изворите. Същото явление се наблюдава и при
останалите села в района.
Един подробен
списък за данъка джизие с имената на данъкоплатците от края на ХVІІ век
показва, че в селото живеят 24
пълнолетни български мъже – едно потвърждение, че в джизие регистрите от
първата половина на века не са били обхванати всички жители. Разглежданият
джизие регистър показва, че християнското население на село Агатово в края на XVII век е толкова, колкото и през средата на предходния век.
Като платци на
данъка джизие са записани: „Димо Никола, Добри Илю, Добре Кончали, Кара чобан,
Стано Никола, Герги кръчмар, Драган чочоман, Тодор Добре, Петър Босю, Сларко
чобан, Никола Караджа, Драган Недялко, Недялко Иван, Драган Черню, Иван Къно,
Кърчо Стоян, Иван Алекса, Костадин Пришелец, Русе чобан, Шиме Харизан, Коджа
Момчо, Димо Пришелец, Недялко Петър, Димитър Кариари”.[20]
Таблица № 3
Християнското население на Агатово според джизие регистрите от XVII век
Година
|
Джизие ханета
|
1619
|
11
|
1635
|
4
|
1639
|
5
|
1644
|
5
|
1650
|
5
|
1660
|
5
|
ХVІІ век, края
|
24 пълнолетни мъже
|
Забележка: Източниците за 1644 и 1650
г. са: Кийл, М. Хора и селища ...; за 1619, 1635, 1638, 1644 и 1650 г. – ТИБИ,
т. VII. С. 1986; Архивите говорят. Турски извори за българската история. Т.
13. С. 2001.
Двама от
данъкоплатците са записани като Костадин Пришелец и Димчо Пришелец, което
означава, че са новозаселени; осведомителят не е знаел имената на бащите им и
затова така ги е посочил пред писаря. Разглежданият документ, който не е
по-късен от 1691 г., дава и други интересни сведения за селото. Така например,
записани са лица като Кара чобан, Сларко чобан, Русе чобан и Драган чочоман.
Първите трима безспорно са овчари. Името чочоман обаче не е напълно ясно. Може
би се касае за каракачански пастир, отседнал временно в селото. Името на Герги
кръчмар недвусмислено показва с какво се е занимавал носителят му. Към гръцки
произход насочват имената Димитър Кариари и Иван Алекса, а за проникващото
турско влияние – Кара, Караджа, Коджа.
***
За развитието на село Агатово през XVIII век не разполагаме с никакви сведения. Изхождайки от данните за
съдбата на околните села и главно от резултатите от последното преброяване на
населението в Османската империя, можем да предположим със сигурност, че в
селото се е обособила силна мюсюлманска общност. Нейните редици се попълвали
главно от местни християни, които приемали исляма за своя нова вяра.
***
През 1874 г. в Салнамето /административен
алманах на Дунавски вилает/ откриваме село Агатово като населено със смесено
население: 58 християнски и 76 мохамедански къщи, общо 134 домакинства.[21]
Изяснявайки историята на селото проф. Николай Ковачев навремето
писа: “По всичко личи, че българското население е по-старо, а турското
придошло. Между двете народности е имало продължително съжителство.”[22]
Както видяхме за пръв път мюсюлманско домакинство в Агатово се появява през XVI век и в края на столетието изчезва. Очевидно мюсюлманската община
възниква през следващия XVII век и постепенно
придобива числов превес над българската през XVIII-XIX век. По анологичен начин по това време се развиват и редица други
селища в Севлиевския край. Недостатъчният изворов материал обаче не ни дава
възможност да изясним какъв е произходът на мюсюлманите: дали става дума за
колонизатори, или за местно ислямизирано и впоследствие асимилирано население.
Вероятно се касае и за двата процеса, като превес имат местните християни,
отрекли се от религията си.
Автохтонното
българско население на Агатово устоява на религиозния натиск и селището се
развива като смесено в етническо отношение, така както близките Крушево, Малки
Вършец и Крамолин. Бъдещите публикации на османски документи ще позволят да
осветлим още по-добре процесите на колонизация и ислямизация в Агатово.
След
Освобождението при първото преброяване на населението през 1880 г. селото е
имало 889 жители: от тях 757 българи, 111 турци и 21 други. Промяната в
числовото съотношение между българи и турци е вследствие изселването на
последните към Турция и заселването на българи от други места. С бързи темпове
протичал процесът на българизация на селото. През 1910 г. населението нараства
на 1461 души, главно българи, и само 47 турци и 28 цигани.
***
Извън
демографската проблематика внимание заслужават още три проблема, засягащи
развитието на село Агатово през османския период от историята му.
Първият
от тях е свързан с името на селото. Трябва да отбележим, че името на
днешното село Агатово се среща на мраморен базис от Рим, на който група
преторианци войници, като го посвещават на Херос, пишат, че са граждани “усдицензи” от село
Агатапара. Въз основа на събрания богат археологически и топонимичен материал
проф. Николай Ковачев локализира това трако-римско селище в района на днешното
село Агат-ово, което още пази славянизираната първа съставна част на
тракийското име.[23]
Научно обяснение
за произхода на селищното наименование дава отново проф. Н. Ковачев. Според
него Агатапара е тракийско название, както Берипара /дн. село Бериево/ и
Бесапара. Първата част на двусъставното наименование е прилагателно, чиято
етимология в гръцкото и индоевропейското съответствие се свързва с думата добър
и се търси някаква връзка с религиозния култ на “добрия гений”, у
траките – “доброто щастие”. Втората част –пара, често се среща
при сложни тракийски селищни наименования и се свързва с гръцката дума емпорион
– тържище, място за търговия, проход, брод. Изхождайки от географските
особености на агатовското землище проф. Н. Ковачев приема, че –пара тук
ще означава тържище, пазар, място за
търговия. В структурно отношение името е близко до гръцкото селищно название
Агатополис или до старобългарското Агатополь – град на щастието. Лични имена от
корена агат- се срещат често по оброчни плочки, известна е древногръцка
богиня Агата, същото име носи и жената на цар Самуил. Безспорно е едно:
сложното трако-римско селищно име Агатапара е възприето от славяните, като е
взета само първата част агат- и към нея е прибавена топонимичната
наставка -ово, характерна за
селищните имена в Севлиевския край. Интересен факт е, че в Беларус, Гродненска
област, днес има село с името Агатово. А в Русия се срещат фамилните имена
Агатов и Агатин.
Обяснението, че
името на селото идва от турската дума ага е повече от несъстоятелно. Както
ще видим по-нататък селото носи това име далеч преди в него да заживеят
мюсюлмани /XV и XVI век/.
Запазените селищни
наименования /Агатово и Калотин/ ни дават основание да мислим, че тук е
осъществена приемственост между старото елинизирано и романизовано население и
появилите се през VІ-VІІ век славяни. Селището Агатапара е продължило да
съществува през цялото средновековие с осмисленото от славяните име Агатово.
Османските
завоеватели заварват село Агатово с това име. С него то е фиксирано в редица
документи от периода ХV-ХІХ век: Агатова
– 1479, 1485, 1529, 1530, 1541, 1545, 1548, 1580 г.; Агатово – 1618, 1635,
1639, 1650 г.; Агатува – 1643-1644 г.; Агакьой – 1804 г.
Освен от историческите извори за миналото
на Агатово интересни сведения черпим от имената на местностите и хората,
които са предмет на проучване от топонимията и антропонимията. Сред множеството
запазени названия на местности най-старинно е както вече отбелязахме името на
селото – Агатово. Освен това с очевидно старинен произход са имената на следните
местности: Витаница, Вонещакът, Гагой, Гредата, Гърличин дол, Еленча, Заногата,
Калотин, Камено поле, Лакедът, Лъгът, Пред Качица, Рудината, Ряховеца,
Страната. Сред тях безспорен славянски произход имат звучните имена: Витаница
/от лично име Витан/, Заногата, Рудината. За съвместното съжителстване между
християни и мюсюлмани свидетелстват редица местностни названия от турски
произход като: Докуз кайнак, Адървец, Алчака и др. В случая с Адървец
/Хадървец/ имаме образуване на местностно наименование от турски корен с
българска топонимична наставка –овец, а при Алчака – турско нарицателно
име, което е приело членната форма на българското съществително име –а.
За векове продължилото съжителстване между българи и турци говорят и названия
като Български лозя, Турската махала и др.
Антропонимията на селото също издава
старинност. В два регистъра на войнуци от средата на ХVІ и края на ХVІІ век са
поименно изброени 33 души. Тук се срещат старинните славянски имена Добре,
Добри, Драган, Драго, Рад, Стано, Стойо, Тихо. От гръцки езиков произход,
проникнали чрез християнската религия, са имената: Герги, Димо, Иван, Иван
Алекса, Костадин, Никола, Пейо, Петко. От употребяваните тогава имена до днес
са запазени следните: Георги, Димитър, Димо, Иван, Марин, Недялко, Никола,
Петко, Петър, Стоян, Тодор, Трифон, и др. Не се срещат вече: Балчо, Драго,
Кърчо, Пено, Рад, Рало, Стано, Сларко, Танчо, Тихо, Русе, Черню, Шиме.
Наличните
археологически сведения, историческите извори и топонимичните и
антропонимичните данни свидетелстват убедително за наличието на непрекъснат
живот в землището на Агатово от дълбока древност до наши дни. Заедно със село Бериево то е селището, запазило името си от
времето на траки и римляни.
През
по-голямата част от османския период село Агатово в административно
отношение принадлежи към каза Търново, за което убедително свидетелствуват
поредица от регистри от XV до XIX век. Най-вероятно когато през
1864 г. се създава Дунавският вилает начело с Митдад паша, селото е
присъединено административно към каза /околия/ Севлиево. Основание за това ни
дават два документа. Първият е от 1848 г. и касае плащането на данъка върху
овцете и козите.[24]
В списъка на селата от Севлиевска каза липсва село Агатово. Вторият документ е
за събирането на данък десятък върху тютюна през 1870 г. в селата на Севлиевска
каза.[25]
В него фигурира името на село Агатово. Следователно селото е сменило
административната си принадлежност в периода между 1848 и 1870 г. Най-удобният
момент за това действие е формирането на Дунавския вилает през 1864 г.
Калотен / Калотин /: историята на изчезналия съсед
Това изчезнало по време на османското
владичество село се е намирало на 4 км северозападно от село Агатово. Днес
топонимът е запазен само като наименование на местност и чешма на това място.
Все още се виждат следи от минал поселищен живот. Сред местното население е
запазен споменът за съществуването на изчезнало село под името Калотинец.
Наименованието идва от
гръцката дума калос, която означава добър, хубав, и тинос –
куп пясък, т.е.добър пясък. С
наставката -ен се получава Калотен, а с добавянето на суфикса -ец -
Калотинец. Суфикса -ец говори за старинност на името, а
следователно и на селището. Това е обяснението на името от проф. Николай
Ковачев[26],
който в подкрепа привежда примери с наименованията Песченик, Кумлука, песъчлива
долинка при Душево, и Калотина при Твърдица, Новозагорско. Б. Симеонов го
свързва с гръцката дума хубост, но
отбелязва, че както неговото, така и обяснението на Н. Ковачев са малко
вероятни. Йордан Заимов[27]
прави връзка с лично име Калотинiь, развито от личното име Калота и -ин, както Белотинци, Драмско, от лично
име Белотин.
Османското нашествие заварва селото с това
име. В регистъра за ленни владения на Никополски санджак от 1479 г. то е записано
към малкия тимар на спахията Тургуд, син на Сюлейман, заедно с неизвестното
село Гергичаво. Точният текст е: “Село
Гергичаво: домакинства мюсюлмани – 12, приход – 1295 /акчета/. Мезра Калотен: домакинства
неверници – 1, приход заедно с прихода /от
живущи/ извън /мезрата/ - 200 /акчета/. Всичко: ... приход 1495 ,
първоначално – 700, увеличение – 795, испенч – 25...”[28] От
документа става ясно, че Калотен е обезлюдено село и се обитава само от едно християнско домакинство. Земята
му се обработва от това домакинство и от още няколко, живущи вероятно в
близките Агатово или Градище, като плащат на феодала рента в размер на 200
акчета. От документа личи, че е имало и по-ранна регистрация, вероятно след
средата на века /1455 г./. Тогава двете населени места са давали приход от 700
акчета, който се е удвоил след 25-30 години. Можем да предположим, че Калотин
около средата на ХV век е било пусто и ненаселено място, което едва по-късно се
е оживило с едно домакинство. Допускаме, че селото е пострадало сериозно по
време на османската инвазия в края на ХІV и междуособиците в началото на ХV
век. То е останало без население и едва през втората половина на ХV век се
забелязват наченки на оживяване. Затова регистраторите са го записали като
мезра, т.е. обработваема земя на изоставено селище, обработвана от приходящи.
Във втория Никополски
регистър от 1485 г. пак срещаме мезра Калотен като тимар на същия спахия заедно
със село Гергьовиче, което има 6 мюсюлмански домакинства и 6 неженени. Мезра
Калотен е записана с 3 мюсюлмански домакинства, 1 домакинство на неверник, 1
доганджия, 1 спахия и приход от 262 акчета.[29] Явно личи сремежа на османските власти да
оживят изоставеното селище. Появяват се мюсюлмански домакинства, най-вероятно
ислямизирани българи от околните села. Доганджията е лице, което принадлежи към
раята със специален статут и се занимава с отглеждането и дресирането на
соколи. По тази причина се ползувал с определени данъчни облекчения. От
документа не личи каква е религиозната му принадлежност. В района по това време
има доста доганджии християни, но и мюсюлмани. Към селището е записан и един
спахия. Спахията е дребен феодал от конната османска войска. Той владеел тимар
и срещу това трябвало да се явява на война при повикване, сам или с помощници.
В мирно време имал право да събира определени данъци от селяните в своя тимар,
да контролира наследяването и покупко-продажбите на земя, да следи за редовното
обработване на земята.
Липсата на селищното име
Калотин през следващите векове означава, че то не било трайно заселено и е
прекратило съществуването си. Това със сигурност е станало след 1485 и преди
1516 г., тъй като за втората година
разполагаме с подробен регистър на всички населени места, а там селищното
име липсва. Най-вероятно жителите му са били приобщени към съседното Агатово
или Градище.
[1] Турски извори за българската история /ТИБИ/. 1966.
Серия ХV-ХVІ в. Т. ІІ. Съст. и ред. Н. Тодоров и Б. Недков. София, 203. Става
дума за кратък регистър на ленните владения в Никополския санджак, където са
записани 1 хас на санджакбея, 19 зеамета и 220 тимара. Той се съхранява в
Народна библиотека „Св.св. Кирил и Методий”. Поради липса на данни в самия
документ се срещат големи трудности при датировката му. Издателите и
редакторите на тома въз основа на палеографските данни го отнесоха към средата
на ХV век. Така те корегираха изказаното по-рано от преводача Руси Стойков
мнение, че регистърът е от 1430 г. Проф. Бистра Цветкова въз основа на нови
аргументи предложи създаването на описа да се отнесе към 80-те години на ХV
век. През 1968 г. проф. Страшимир Димитров доуточни тази неопределена и твърде
обща датировка. Според него Никополският регистър е съставен през 1479, или
най-късно през следващата година, мнение което се наложи като меродавно. Това
уточнение за датировката на Никополския регистър беше необходимо, за да се
внесе яснота по въпроса кога за пръв път се споменава Агатово в османотурски
документ, тъй като в някои публикации на историците, занимаващи се с историята
на Севлиевския край, се сочи неточна и непълна датировка – средата или втората
половина на ХV век.
[3] Калицин, М. и Кр. Мутафова. Подбрани османски документи за Търново и
Търновска каза. В. Търново, 2003.
[4] Йорданов, Кр. Селища с войнушко население в Севлиевския край през
първата половина на XVI век.
Статията ще се публикува в сборника „430 години Севлиево град”.
[5] Ковачев, Р. Нахията Хоталич в началото на ХVІІ век – селища, население, елементи
от стопанското развитие. – Институт по балканистика. Studia balcanica 23. Изследвания в чест на чл.-кор.професор Страшимир
Димитров. С. 2001; за 1873 г. – Кийл,
М. Хора и селища в България през османския период. С. 2005.
[6]
Сигнатурата на този
регистър е: Başbakanlik osmanli arsivi /BOA/ TD 718. Получен е в София от
турските архиви във вид на микрофилм и не е преведен цялостно. Първоначално
беше датиран към 1613-1614 г. /вж. Радушев, Евгений и Румен Ковачев. Опис на
регистри от Истанбулския османски архив към Генералната Дирекция на Държавните
архиви на Република Турция. С. 1996, с. 30, док. № 26/, впоследствие към 1622
г. /вж. Ковачев, Р. Нахията Хоталич ...
бел. № 18 на с. 277, 263, 271/. Въз основа на нови данни Р. Ковачев
предложи като последна датировка 1580 г., за което говори на конференцията „430
години Севлиево град”, проведена на 26 ноември 2010 г. в Севлиево.
[7]
Йорданов,
Кр. Селища с войнушко население ...
[10] Гълъбов, Г. Османо-турски извори
за българската история. ІІІ ГСУ ИФФ, ХХХІХ, 1942/43, отд. отп., с. 1-95
[11] ТИБИ. Т. V, 1974, с. 48-124
[12] Пак там, с. 115, 117
[13]
Мутафчиева, В. Един
препис от закона за войнуците от Никополския и Силистренския санджак. – В:
Известия на Държавната библиотека „В. Коларов” за 1953 г., С. 1955, с.267-269;
Мутафчиева, Вера. Категориите зависимо население в нашите земи под турска власт
през ХV-ХVІ век. – В: Османска социално-икономическа история. С. 1999, с.268.
[14] Мярка за повърхнина, равна на около 920 м2
[15] Мутафчиева, В. Категориите
зависимо население ... с. 269
[16] Мутафчиева, В. Един препис ...
с. 267-268
[17] Пак там, с. 270
[18] Грозданова, Е., Ст. Андреев. Българите
през шестнадесети век, с. 219
[19] Мутафчиева, В. Към въпроса за
положението ... с. 260
[20] Петров, П. По следите на насилието,
част втора, С. 1988, с. 379-380.
[21]
Кийл, М. Хора и
селища в България през османския период. С. 2005, с. 298.
[22] Ковачев, Н. Местните названия от
Севлиевско. С. 1961, с. 114.
[23]
Ковачев, Н. Местните
названия от Севлиевско. С. 1961, с. 87-88.
[24] Драганова, Сл. Количествен
анализ на овцевъдството в българските земи под османска власт от средата на XIX
век до Освобождението. С. 1993, с. 98.
[25] Йонков Хр. и др. Севлиево и
Севлиевският край през Възраждането. С. 1986, с. 41.
[26]
Ковачев, Н. Местните
названия от Севлиевско. С. 1961, с. 197.
[27]
Заимов, Й. Български географски имена с –iь. С. 1973.
[28] ТИБИ, т. II, с. 215. В същия документ се
споменава и село Калотенец /с. 223/, което издателите идентифицират със село
Калтинец, Горнооряховско. Проф. Н. Ковачев неправилно го отъждествява с Калотин
– вж. Севлиево и Севлиевският край, том 1, с. 228.
Няма коментари:
Публикуване на коментар