Произход и значение на селищното име Акънджълар

Произход и значение на селищното име Акънджълар

            В различните източници името на селото се изписва по най-различни начини. Така например в първия регистър от 1516 г. и в данъчен документ от 1591 г. е посочено като Акънджълар,[1] а в регистрите от 1541 и 1580 г. като Акънджилар.[2] В документ за десятък от овце и кози от 1848 г. се сочи като Аканджилари,[3] а само няколко години по-късно /1855/ - като Акънджели.[4] Последно селото се споменава през 1871-1872 г. в турски данъчни документи за облагане на населението с десятък върху произведения тютюн като Акънджилари.[5] Френският пътешественик Ами Буе /1837 г./ неточно предава името на селото като Агинджилар,[6] а още по изопачено е изписано то от българският йеромонах Никифор Светогорски през 1821 г. – Акапилари.[7] Въпреки различните варианти при изписване на селищното име, които се дължат на особеностите на българския и турския език, и на грамотността на писарите, то не е трудно и е разбираемо. Правилното изговаряне и изписване на турски език е АКЪНДЖЪЛАР, а на български език – АКЪНДЖИЛАРИ, т.е село на акънджиите /в мн.число/.

            Очевидно е, че наименованието на селото не е трудно за обяснение – то произлиза от името на заселилите се тук акънджии и турската наставка за селищни имена в множествено число –лар. Преди години Васил Миков[8] неправилно сметна, че името трябва да се преведе като Стрелците и посочи паралел със Стрелча, Пазарджишко, което е турски изговор на старобългарското Стрелец. Все същото значение според него има и името Окчилар /Ксантийско/, което идва от ок – стрела, окчия – стрелец. 
            Неприемливо е и народното обяснение на името,[9] според което то се свързва с географското разположение на селището. Селото е разположено в котловина, заобиколена от всички страни с баири, от които при валежи всичката вода се стича надолу. Потърсена е връзка с турската дума „акънтъ”, която означава свличам, свличане.

            Селищното име Аканджилари, също в най-различни варианти, се среща и по други краища на българските земи. Например: Акънджиево, Пазарджишко; Акънджии, Добричко /дн. Граничар/, Акънджели, Дойранско, Акънджии /дн. Здравец/, Варненско и др.

Под името Аканджилари селото просъществува до 1934 г. Още през 1924 г., въз основа на едно предписание на търновския окръжен управител и телеграма № 17762 на същия от 22 декември, общинската управа на селото обсъжда въпроса и излиза с предложение старото турско име да се изостави и да се приме ново – Асеново.[10] Инициативата обаче остава без последствия. По-късно, през 1934 г., след преврата от 19 май, заедно с много други села, е преименувано. С министерска заповед № 2820 от 14 август то се назовава Петко Славейков,[11] на имената на видния наш възрожденец. Изборът не е случаен. Изхождало се е от факта, че той е учителствувал в близкия град Севлиево, а също така и от едно сведение, че се е укривал известно време в селото, поради усложнени взаимоотношения с видни българи от града.   

             Какво представляват акънджиите? Основната маса на османската войска през ХІV век съставлява опълчението, в което се включват и т.нар. АКЪНДЖИИ.[12] Името идва от думата „акън”, която означава налет, набег с цел разузнаване, грабеж и разорение на чужда територия. Акънджиите живеят, като правило, за сметка на военната плячка. Те са леки конни части, разположени в погранични райони. Набират се главно сред номадите на Мала Азия, но към тях се присъединяват цели тълпи декласирани елементи от Балканите – при това християни.  Носят брониран нагръдник, копие, щит и боздуган, закачен на седлото на коня. Освен кавалерийски отряди има и друг род акънджии – лека пехота във войската на еялетите /провинциите/. При завоевателните походи акънджиите тръгват първи и се движат на известно разстояние пред армията, нахлуват в чуждата страна, разузнават, отвличат пленници. Изложени са на голяма опасност, но затова пък отнасят най-богатата плячка. Като по правило акънджийските отряди избягват щурмуването на крепости и предпочитат разграбването на тяхната околност. Няколко последователни връхлитания са напълно достатъчни да разсипят хинтерланда на града и да подготвят превземането му – фактическото завладяване на крепостта е само въпрос на време. Вероятно тази е причината за т.нар. „двойни дати”, с които османските източници отбелязват завладяването на един или друг град. С първата година се отбелязват събитията около разоряването на околностите, а с втората – овладяването на самата крепост.  Начело на акънджиите стои акънджъбей или санджакбей, а имало и по-низши командири, наречени „тойдже” или „доче”. Тях самите наричали по името на командира им: Малкоч-огулларъ /в Силистра/ например и др. В литературата е известен Фируз бей – изтъкнат военачалник на султан Баязид І /1389-1402 г./, предводител на акънджиите, с които извършва нападения в отвъддунавските земи. Той е назначен за никополски санджакбей и получава мюлкови владения в Търновския край, близо до днешния град Павликени, които впоследствие по обичайната практика обръща във вакъфи. Нападение, в което участват повече от 100 души акънджии, се нарича харамилик, а по-малко от 100 – чете. По социално положение началниците на акънджиите  спадат към ленните владетели, тимариотите, а обикновените бойци към категорията на освободените от данъци /муаф/. При Сюлейман І /1520-1566 г./ акънджиите наброяват 50 000 души и са организирани във военно-помощен корпус.

  За организацията на тази специфична група население научаваме от една заповед за набиране на акънджии от 1472 г. във вилаетите Нова Загора, Стара Загора, Казанлък, Хасково и Чирмен.[13] В нея се разпорежда на всеки 30 къщи от неверниците и мюсюлманите да се определи по един конник акънджия, т.е. тридесет и първия да бъде действуващ акънджия на служба. Останалите 30 са ямаци /резервни акънджии/ и дават по 33 акчета всеки за издръжката на отиващия на война. Тези пари стоят при кадията и се вземат едва когато се тръгва на поход. Разпорежда се също така вакантните места в така описаната организация да се попълват от годни за акънджии неверници, а ако няма такива да се записват мюсюлмани. Всеки акънджия трябва да има бойни припаси, желязна пръчка за пълнене на пушка, ризница, а палатка осигуряват всеки 10 души от тях. Военно-помощният корпус на акънджиите просъществува до края на ХVІ-началото на ХVІІ век.

           Професор Вера Мутафчиева пише, че акънджиите владеят бащини и аналогично на войнуците не плащат от добива им десятък или други данъци. Освобождавани са и от данъка джизие /които са християни/. Когато няма война и по обективни причини не служат, плащат по 1000 акчета като глобална сума и откуп в полза на държавата.[14] Това е сумата, както видяхме по-горе, необходима за екипировката на един действуващ акънджия. /33 акчета по 30 ямаци е равно на 990 акчета/.

           Като изхождаме от общоприетата практика за набирането им трябва да допуснем, че народностният им състав е твърде пъстър: номади преселници от Мала Азия, християни от различни части на Балканския полуостров, освободени роби, а е възможно да има и местни жители. През 1516 г. в Босна например са набрани 1000 акънджии.[15] В изворите обаче досега не са намерени данни за акънджии-българи. От такъв един пъстър състав се формира и село Акънджилари.

           През 70-те години на ХІХ век в селото съществува добре организирана башибозушка единица със свои командири, запасни военни. Под командата на ряховския бинбашия Мустафа Деремехмед башибозуци от Ряховците, Аканджилари и Кормянско участвуват в потушаването на Априлското въстание през 1876 г. в балканските села на района. Сред башибозуците, които водят сражения на 16 и 17 юли 1877 г. с руските войски и българите в западните покрайнини на град Севлиево, има и от Аканджилари. Затова сред осъдените турци от публичния военен съд в града, организиран от полковник Жеребков, е и запасният юсбашия /майор/ хаджи Ахмед, водач на башибозуците от Аканджилари. На връщане от Ловеч на 21 юли руска войскова част начело с офицера Петър Паренсов подпалва част от селото, защото е свърталище на башибозук. Придружаващите го българи търсят турчина, който издевателствал над християните от близкото село Сръбе; когато отивали за Севлиево, той разпрягал добитъка им и впрягал тях.[16]

---

[1] Кийл, М. Хора и селища ... с. 290; Стойков, Р. Наименованията на български селища в турски документи на Ориенталския отдел на Народна библиотека „В. Коларов” от ХV, ХVІ, ХVІІ и ХVІІІ век. – Известия на Народна библиотека „В. Коларов” за 1959 г., Том І /VІІ/, С. 1961, с. 443.

[2] Ковачев, Румен. Нахията Хоталич ... с.279.

[3] Драганова, Сл. Количествен анализ на овцевъдството вбългарските земи под османска власт от средата на ХІХ век до Освобождението. С. 1993, с. 98.

[4] Ковачев, Н. Местните названия ... с. 133.

[5] Йонков, Хр. и др. Севлиево и Севлиевският край през Възраждането. С. 1986, с. 41-44.

[6] Чужди пътеписи за Балканите. Френски пътеписи за Балканите ХІХ век. С. 1981, с. 242.

[7] Повествование за страданията на българите от агаряните. -  Писахме да се знае. Приписки и летописи. Съст. Венцеслав Начев и Никола Ферманджиев. С. 1984, с. 334.

[8] Миков, В. Произход и значение на имената на нашите градове, села , реки, планини и места, С. 1943 , с. 115.

[9] Конов, Ст. Произход на селото Акънджълари и името му. – в. Развитие, 2007 г.

[10] Макавеев, М. История ... с. 10.

[11] Коледаров, П., Н. Мичев. Промените в имената ...

[12] За тях вж. Андреев, Й. История на Второто българско царство. В. Търново. 1997, с. 82; Мутафчиева, В. Османска социално-икономическа история. С. 1999, с. 271; Цветкова, Б. Нови архивни източници за аграрния режим в Северна България през началния период на турското владичество. – Известия на Държавните архиви. Кн. 7. С. 1963, с. 303; Желязкова, А. Балкански етнически елемент в османските въоръжени сили през ХV-ХVІ век. – Военноисторически сборник, 1983/ 6, с. 85 и др. От чуждите историци заслужава да споменем Махиел Кийл, Хора и селища ... с. 287, 345.

Според българската историография акънджиите са набирани главно сред номадите на Мала Азия и периферните провинции на империята, като между тях имало и много християни. В. Мутафчиева отбелязва, че все още не са известни българи-акънджии. Според западните историци Махиел Кийл и Ернст Вернер акънджийските части са с християнски произход, но докато първият смята, че етническият им състав е неясен, вторият категорично отбелязва, че са съставени изцяло от обърнали се към исляма гръцки ренегати, подсилени от избягали земеделци и занаятчии християни. Нещо повече, те били набирани от територии дори извън османските владения. По времето на Мехмед ІІ Фатих /Завоевателя/ /1451-1481/ акънджиите вече били приели исляма. В армията на днешна Турция специалните части се считат за наследници на акънджиите.

[13] Недков, Б. Османо-турска дипломатика и палеография. Т. 2. Документи и речник. С. 1972, с. 176.

[14] Мутафчиева, В. Османска ... с. 271.

[15] Пак там.

[16] Село Ряховците – мъдростта на миналото ... с. 30;  Цанков, Г., Д. Тодоров. Миналото на Малки Вършец. Севлиево, 1995, с. 72; Йонков, Хр. и др. Севлиево и Севлиевският край през Възраждането. С. 1986, с. 326.