АМИ БУЕ И БЕЛЕЖКИТЕ МУ ЗА СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ

 

АМИ БУЕ И БЕЛЕЖКИТЕ МУ ЗА СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ

На 21 ноември 2021 г. ще се навършат 140 години от кончината на Ами Буе – бележит френски геолог и пътешественик, добър приятел на българския народ, оставил ценни описания за българските земи и обитателите им. Той е роден на 16 март 1794 г. в Хамбург и произхожда от старо френско емигрантско семейство на богати морски търговци. Получава солидно образование като интересите му са насочени преди всичко към геологията.  

Към системни проучвания на Балканския полуостров е насочен от френското правителство, което има определени интереси в региона. За отговорната задача той се готви близо две години, прави подробни библиографски справки, запознава се с всичко писано за Балканите, с пътеписите и географските трудове. Сформира добре подготвена комплексна научна експедиция, в която влизат геолози, ботаник, зоолог-фармацевт. Самият Ами Буе пък е естественик-геолог, медик и полиглот. С тази сериозна и ерудирана бригада той пристъпва към изучаване земите населени от сърби, албанци, босненци, хървати и българи. В тези проучвания е улеснен от познанията си по сръбски, албански, турски и някои славянски езици. Пътешествието му започва през 1836 г. като осъществява още две експедиции през следващите две години.

Времето, когато ученият пътешества по Балканите, съвпада с царуването на султан Махмуд II (1808—1839 г.), известен с опитите си за реформи, които обаче не довеждат до някакви положителни резултати и подобряване положението на подвластните народи.

Наблюденията на Ами Буе са свързани с геолого-географските му проучвания, но носят информация и за пътните маршрути, за селищата, за икономиката, бита, историята, за духовния и социалния живот на местните жители. Те страдат от известна едностранчивост и непълнота, които могат да се обяснят с факта, че той не владее български език. Негов водач и преводач е татарин, поради което и част от селищните и други наименования са изопачени до неузнаваемост. Така например днешното село Петко Славейков, със старо име Акънджилар, е споменато като Агинджилар, село Кормянско като Гърмеси, а Яворец, тогава Хисарбегли, като Азабели. Колибола е махала Колиби, Габровско, а Туриан Балкан е връх Марагидик. Неидентифицирани остават река Рупчер /вероятно Крапец/ и Деспотохайласи връх.

Плод на неговите странствания са четиритомникът „Европейска Турция” и двутомникът „Сборник от маршрути”, от който са следващите редове, касаещи  преминаването през земите на Севлиевския край през 1838 г. Пътешествието му тръгва от Белград, минава през Пожаревац, Видин, Ловеч, Севлиево, Габрово, прохода Шипка и през Одрин достига до Константинопол. 

„...Пътят Ловча-Селви излиза непосредствено от теснината на Осма и започва да се изкачва през овощни градини, орешаци и черешаци. Но е необходим един час, за да се достигне вълнообразното плато, което е необработено или покрито най-много тук-там с дъбови храсталаци. То се извисява на 900 фута и над Ловча, който ще да е на около 800 фута над Черно море. На 3 левги от града се слиза в долинка, където има една чешма, после пак се изкачва на плато над 2000 фута височина и същото като предходното. И тук също не се забелязва посаждение дори в долината на запад. На 4 левги от Ловча се преминава долинка с посока запад-изток и с хубава почва за растителност, напоявана от Рупчер. Единствени биволите използуват там природните дарове. Понеже това е един от главните пътища в Турция, не бива да се учудваме, че българите са били държани далеч от него. При това османците сами са насърчавали установяването там на мюсюлмански села и изобщо са успели да изтикат трудолюбивото българско население повече към Балкана в Горна Мизия и Македония. Останалото са свършили войните с русите, в резултат на което от всички провинции в Турция България има най-много целини и предлага най-малко съестни припаси за една армия. От друга страна, комуникациите там са по-леки, отколкото другаде в Турция, с изключение на Тракия, защото тази област, главно с възвишения, предлага също най-вече пътища, достъпни за коли. Малко плато отделя долината на Рупчер от друга, със същото направление и едва на височината по към югоизток остава вдясно турското село Агинджилар. То е обкръжено с ниви от жито и царевица и на изток има лозя и плодни дръвчета. На юг гористите хълмове се издигат на 400 фута над този обширен планински прелез. Там работеха незабулени турски жени из нивите, докато други се бяха покатерили по черешите, които ние пожелахме да вкусим, но страхът да бъдем изненадани от турците ни накара да отминем, без да заговорим на когото и да било. Спускането в равнината на Селви на 1200 фута височина е доста стъпалообразно и през всичкото време на изток можеш да наблюдаваш течението на Русита в просторната долина на Селви и лозята по хълмовете отвъд реката. На югозапад при източните извори на Осма се издигат извисените и покрити с ливади била на Коджа Балкан над зоните с брестове и дъбове. Това са най-вече върховете, наречени Туриан Балкан (5000 фута), Деспотохайласи (5100 фута) и върхът на 5251 фута до Свендол Богоридица над Калофер или между това селище и Калужерица на Осма. Г. Киперт с основание отбелязва комуникацията между Селви и Зладица, защото предпланините на Балкана не ни се виждаха високи в това направление.

На три четвърти час преди Селви на север се отминава турското село Гърмеси и се прекосява малка река, изтичаща пак в посока запад-изток в Русита. Селви трябваше преди чумата от 1838 г. да има около 5-6 хиляди души, ако се съди по обсега му и по трите му джамии с минарета (срв. моята Turquìe, т. 3, с. 563). Като кръстовище на четири пътища тя може да е с някакво значение и равнините на Росита със съседните хълмове биха били доста благоприятни за разгръщането на бойните сили, докато от Селви ще може да се проникне с известна лекота в долините в подножието на Централния Балкан. Русита се преминава по брод на югоизток от голямото гробище, което е при изхода от града. Реката е с широко легло, пълно с речни камъни, и твърде плитка през лятото. На югоизток от Селви се разстила един полски изглед над хълмовете с лозя, сред които има ниви и къщи. Но тези следи от култури изчезват скоро, защото на 3/4 левга от Селви се изкачваш през дъбови горички на малка платформа, откъдето към изток се вижда една предпланина на Балкана от варовикова креда, разстилаща се, както и тази планинска верига приблизително от запад към изток. Тя е вероятно една левга широка. В средата ѝ се различават гори и пасища, между тези сплескани върхове, а пък стръмнините се извисяват срещу веригата на Балкана. Но под тези скали планината слиза със слаба полегатост към долината. Щом се стигне до ниския планински превал, на 2100 фута, който свързва това възвишение с другото при Троян, се намираш над една дива област, отделяща пътника от Балкана. При все това поради постепенното изкачване до това място пътят не изглежда да допуска дълга отбрана главно с оглед на това, че липсват големи гори, по-откроен релеф и дълбоки планински теснини. От друга страна, тези места могат да се използуват като наблюдателен пост, защото оттам може да се изкачиш на съседна варовикова верига от 2800 фута и да обгърнеш значителен обсег от областта. В тази обширна доста гориста долина се открояват две или три ниски бърда, успоредни на Балкана и на веригата, за която току-що споменах и която се издига на около 500-1000 фута над дъното на долината. Там се слиза, като се пресече косо подножието на съседното възвишение, и човек е изненадан, че тази местност не е така дива, както изглежда, защото сред множество дървета са скрити доста села.

Цялото северно подножие на Балкана и най-вече на Коджа-Балкан чак до Демир-Капия е доста гористо и просечено както от напречни долини, така и от надлъжни бразди. Поради това то е военно шахматно поле, което изглежда благоприятно разположено за призованите да се отбраняват откъм север, толкова повече че има на доста голямо разстояние от Балкана нещо като крайна стена, разрушена само тук-там. Би могло да се предполага, че в случай на въстание българите могат да се оттеглят в този край, където селата биха се изгубили в горите, както в Сърбия, и осланяйки се на Балкана, могат да противостоят на турците, при все че са неспособни да им окажат отпор в равнината или на ниските оголени плата в Долна и Източна България. Кавалерията там би била не от особена полза и дори би пречела. Сами при този брой българите от България не могат и да мислят за подобно нещо.

Първото село, което се среща, е Азабели, населено с мюсюлмани. По-нататък видяхме цяла група цигани на път — едни на коне, други в коли, а трети пеша. После забелязахме, че от един съседен манастир в подножието на планината се връщат множество пременени българи. След като се бяха причестили, те хубаво се бяха напили и наяли и в първия момент по шума, който вдигаха отдалеч, помислих, че е някакъв панаир. Наистина поклоненията са винаги свързани със събиране на панаирски търговци. Понеже Габрова беше на 3 левги, след това отидохме да спим в Колибола, български колиби от 60 домакинства, разположени (на 1832 фута височина) извън пътя към юг отвъд малка рекичка. Мястото е подбрано великолепно, за да се скрие цялото село от погледа на турците, защото в първия момент се вижда само гора от високи редки дъбове върху малък склон. Едва когато се стигне до най-високото му място, се разкриват селските къщи, всяка от които е с градинката си и с бахчата си, обкръжена с дървен плет от сплетени клонки.

Понеже субашията или българският селски първенец не бе у дома си, ние сами потърсихме в селото къщата, която изглеждаше да има най-много удобства за отсядане. Спряхме се на една, която бе с открит балкон или чардак на първия етаж и без да изчакаме стопаните на жилището, отворихме вратата към двора, разтоварихме конете си, заведохме ги в конюшнята и се настанихме на чардака. Стопанката на къщата не закъсня и разгорещена от угощението при поклонението, ни оказа прием по твърде досаден начин и дори ни каза неща, които според нашия татарин бяха дързости. Той бе приседнал спокойно, пушейки лулата си, но при несдържаното бъбрене на тази хубавица, сложи ръце на кръста и я обсипа с псувни. Това, както и пристигането на мъжа ѝ, който ни поздрави, ѝ запуши устата. Един брадат български старец пристигна малко след това и татаринът от уважение към възрастта, както всички турци, му предложи да смръкне емфие и чаша сливова ракия. В това време стопанката и нейната другарка се бяха съвсем закротили. Наистина не бе леко за тях, вместо да си легнат, да съблекат хубавите си дрехи, за да приготвят вечеря на турци и на неверници. При все това нашите приветливи обноски, перспективата, че ще бъдат възнаградени и дори че ще споделят остатъка от вечерята с нашите слуги, и това, че нашият татарин започна разговор на български, всичко това създаде сърдечно сближение и предизвика татаринът да се провикне: „Когато са учтиви към нас, аз също умея да съм нежен с жените.” Щяхме също да повторим с нашите стопани поклонението от предишната вечер, но старата черква бе разрушена, за да я възстановят. Освен това тези тегоби по настаняването на пътниците в Турция са доста по за предпочитане пред настаняването на военни, когато ги призовават в Европа, понеже стопаните нямат защо да се оплачат от някаква щета и на това отгоре са заплатени по-добре. Оттук до Габрова на разстояние 2 1/2 часа, по път няма нищо забележително.”

Забележка: Този материал бе подготвен във връзка с 220-годишнината от рождението на Ами Буе през 2014 г. за местен вестник, но поради причини, независещи от автора не бе публикуван. Текстът е без промени.