ВТОРОТО ОБИКНОВЕНО НАРОДНО СЪБРАНИЕ И СЕВЛИЕВСКИТЕ ДЕПУТАТИ

 

ВТОРОТО ОБИКНОВЕНО НАРОДНО СЪБРАНИЕ И СЕВЛИЕВСКИТЕ ДЕПУТАТИ

(23.03.1880-18.12.1880 г.)

Изборите за II-ро Обикновено народно събрание са произведени на 13 и 20 януари 1880 г. Грешката от първите парламентарни избори, когато имало само една избирателна околия в Севлиево, е отчетена и сега са формирани четири на територията на Севлиевски окръг.

На 1 април, по време на 7-то заседание, комисията за проверка на законността на изборите докладва, че в Севлиевски окръг те са преминали в рамките на закона и предлага избора на депутатите да се признае за редовен. За народни представители са утвърдени, както следва:

1.Драгне Стойчев – избран в Млечевенска избирателна околия с 1109 гласа при вторите избори, от общо гласували 1358 души; избирателите по списък са 2785 души.

2.Райчо Попов – избран в Ловнидолска избирателна околия при вторите избори с 1112 гласа от 1564 гласоподаватели.

3.Д-р Стат Антонов – избран в Батошевска избирателна околия при вторите избори с 1121 гласа от 3744 гласоподаватели.

4.Сава Илиев - избран в Батошевска избирателна околия със същия брой гласове както и д-р Стат Антонов.

5.Д-р Йордан Брадел – избран на 13 януари в Севлиевска градска избирателна околия със 154 гласа.

6.Георги Кирков - избран на 13 януари в Севлиевска градска избирателна околия с 847 гласа.

От 3028 избиратели в града по списък, тук се явяват и гласуват 1115 души. Отчита се, че двамата кандидати имат ¼ от цялото число на избирателите и са законно избрани.

Севлиевски окръг излъчва 6 народни представители за II-то Обикновено народно събрание (по един на 10 000 души население) в съответствие със законовите изисквания. Избраниците трябва да са по-големи от 30 години и да са грамотни, а право да избират имат всички български граждани, навършили 21 години и имащи граждански и политически права. Жените, както навсякъде по света по това време, са без право на глас.

          Изброените народни представители са първите депутати на Севлиевски окръг в обикновено народно събрание след Освобождението. С този избор населението на окръга наистина може да се гордее, защото това са силни и авторитетни личности. Сред тях има четирима активни участници в революционното движение преди Освобождението. С висше образование са четирима – двама лекари, един учител и един математик и картограф, учили в Одеса, Москва, Букурещ и Виена. След Освобождението всички са ангажирани активно с обществено-политическа и административна дейност и са строители на съвременна България. Това са хора на възраст малко над 30 години (четирима) и около 40 години (двама), в разцвета на силите си. Севлиевските избраници са родом от Търново, Елена, Ново село (дн. Априлци, Троянско), Плевен и Габрово – двама. Всички са сподвижници на младата Либерална партия, която, след провала на първите парламентарни избори в Севлиево през есента на 1879 г., взема категоричен реванш над консервативните сили в града.

Присъствието на севлиевските депутати във II-то Обикновено народно събрание е осезаемо. Д-р Й. Брадел е избран за подпредседател на законодателния орган. В законодателната дейност активно участие вземат Райчо Попов, д-р Йордан Брадел, Сава Илиев и Георги Кирков. Вероятно поради заболяване в много от заседанията на Народното събрание отсъстват д-р Стат Антонов и Георги Кирков.

Подробно за биографиите на севлиевските депутати и тяхното конкретно участие в законодателната дейност на II-то Обикновено народно събрание ще пишем в следващите редове.

През краткото си съществуване Народното събрание приема редица важни закони: за административното деление, за устройството на съдилищата, за десятъка, за материалната издръжка на училищата, за сеченето на монети и редица др. Поради конфликт с княза, който е подкрепян от консерваторите, парламентът е разпуснат на 18 декември 1880 г.

 

КРАТКИ БИОГРАФИЧНИ ДАННИ ЗА ДЕПУТАТИТЕ

РАЙЧО ПОПОВ

(1832 или 1838, Габрово – 10 март 1887, Габрово)

          В разнообразните по вид документални източници имената му се срещат в най-различни варианти: Райчо Попхристов, Райчо П. Райчев, Райчо Попович. В Севлиево и село Добромирка, където е живял, е известен като Райчо Попов.

          Роден е в Габрово, но годината на раждането му е спорна – сочат се 1832 и 1838 г. Баща му Христо Попилиев Райчев първоначално е сапунджия, а след това е ръкоположен за свещеник. Майка му е Елена Попвелчева Грудова. Нейният брат Иван Грудов е заможен търговец в Букурещ, сподвижник на Георги Раковски и активен участник в емигрантските революционни организации. Има двама братя – Илия Попхристов и Иван Попхристов, и две сестри – Мария и Рада. Брат му, Ванката Попхристов, е главен военен ръководител на четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа и загива в района на село Добромирка в сражение с турците през 1868 г.

          Образованието си завършва в Габровското взаимно училище. Според една от версиите бяга в Плоещ, Румъния, след потушаването на бунта на капитан дядо Никола, на когото е съмишленик (1856 г.). Установява се при свой братовчед, където чиракува като сапунджия. Постепенно се замогва материално, открива голямо предприятие за фиде и макарони, закупува земя до град Бузъу, където в съдружие с французи открива и експлоатира нефтен кладенец.

          В Румъния се запознава с водачите на революционната емиграция: Георги С. Раковски, Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев и редица други. Под тяхно въздействие израства като голям родолюбец и патриот. Подпомага материално революционните акции на българската емиграция, а мошията му е сигурно убежище за революционерите. Взема активно участие в свалянето на румънския княз Александру Куза (1866 г.). Учредител и участник е в делата на Тайния централен български комитет (ТЦБК) и като негов агитатор два пъти преминава тайно в България.

Щедро финансира с парични средства организирането и сформирането на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Снабдява четниците с „игленки“ пушки и патрони от Русия, а четниците с униформи. Заради тази дейност е арестуван от румънските власти и престоява в затвора около половин месец.

Съратник и помагач е в революционната дейност на Васил Левски. Финансира създаването на четата на Христо Ботев през 1876 г., а също така и българските доброволци във войната на Сърбия срещу Турция.

През 1878 г. се завръща със семейството си в Габрово, но вече е разорен. Започва работа като съдия, народен представител е в Учредителното събрание през 1879 г. в Търново.

Най-вероятно същата година се установява да живее в севлиевското село Добромирка, където закупува около 600 дка земя от изселващите се турци. Построява си къща срещу днешната училищна сграда, жени най-големия си син Михаил за Мария П. Джагова от рода Пенковци.

          С висок патриотичен дух, изповядвайки либералната идея, се включва в предизборната борба в Севлиево за излъчване на народни представители за I-то Обикновено народно събрание. Избран е за председател на изборното бюро в града, но поради грубата намеса на административните власти, които споделяли идеите на консерваторите, е арестуван и откаран в Търново. Развихрилите се политически страсти провалили изборите и севлиевци останали без свои представители в Народното събрание през есента на 1879 г.

          В началото на следващата година либералите постигат убедителна победа в изборите за II-ро Обикновено народно събрание. Шестимата севлиевски народни представители са либерали и един от тях е и Райчо Попов. От 11 ноември е избран за секретар на Народното събрание. В заседанията на висшия законодателен орган той е най-активен от групата на севлиевските депутати.

В 11-то заседание (5 април 1880 г.), след завършване доклада на комисията по редовността на произведените избори, Райчо Попов взема думата и заявява: „Аз желая да се прочете прошението, дадено от севлиевските избиратели за първото Народно събрание, защото от там ще се види, че администрацията се умесвала в изборите, което умесвание аз считам за голяма опасност за държавата. И аз желая, щото комисията, която ще изберем, да изследва намесването на администрацията в изборите, да иде тоже в Севлиево и да изследва, как са станали изборите за първо Народно събрание“. И продължава: „Избирателите в Севлиево с окръгът били са в онова време, като овци оставени на вълците да ги дърпат, като бяха без никаква защита“. 

Резултатите от извършената проверка комисията докладва на 29 октомври 1880 г. и нейното заключение е следното. Губернаторът Минчо Цачев, началникът Никифор Константинов и техните съмишленици от администрацията и съда в Севлиево са постъпили незаконно като са отстранили изборното бюро на 30 септември 1879 г., а членовете му изпратили в Търново, където били затворени. Незаконно са постъпили и когато са затваряли избиратели само по подозрение, че щели да нападнат сградата на съда. Съобразявайки се с предложението на комисията, виновните лица да бъдат предадени на съдебните власти, депутатите гласуват решение делото по севлиевските избори да се изпрати на министъра на правосъдието, за да му се даде ход по съдебен ред.

Следващото заседание на Народното събрание, както винаги, започва с прочитане на протокола от предходното. Райчо Попов веднага реагира: „Аз не чух в протокола да е отбелязано, че казах за управителя Никифор Константинов че още се намира депешата където е казал че народа е „бясна и пияна тълпа, а днес се храни от неговия пот“. Още бях казал, че той не може да заема никаква държавна служба“. Неговото виждане е, че хора като д-р Минчо Цачев, който е бил на служба като военен лекар в турската армия, не бива да заемат държавна служба в освободеното Отечество.

Райчо Попов поддържа редовна и близка връзка с избирателите си, които го уважават, вярват му и споделят болките и проблемите си, очаквайки от него подкрепа. Много често в заседанията на Народното събрание гласът му се чува в защита на селяните, на занаятчиите и други групи от населението. При разглеждането на Законопроекта за населяване на ненаселените (празни) държавни земи в България правилно отбелязва, че не става дума само за оземляването на българите от чужбина, а е нужно да се включат и българите от Балкана, които имат нужда от земя и не бива да се оставят в предишната бедност. „Трябва на тези сиротии да се даде малко земя“ – заявява той.

Все в тая връзка, когато Петко Славейков повдига въпроса за ширещите се притеснения над българските селяни от пълномощниците на избягалите в Турция бейове, които чрез местните съдилища успявали да си върнат земите, заграбени по време на османското управление и да ги продават, Райчо Попов взема думата и заявява, че има точно такъв случай в Ловнидол, където е имало бейски чифлик преди Освобождението. Обобщавайки, той разказва, че в Севлиевски окръг е имало чифлици, владени от бейове, които са били предводители на разярените тълпи от башибозуци през 1876 г. Именно тези бейове си упълномощили една личност „знаменита“ от Цариград, която местните хора добре познавали – Христо Арнаудов. „Той дошъл с „пълна чанта пълномощия и усвоил целия окръг“ - разказва Райчо Попов. Народа се оплаква, пише жалби с подписи и печати, с които дoказва, че някои от тези имоти са насилствено заграбени преди пет години – мери и земи, съседни на чифлишките земи. На един ловнидолец „бейските арнаути му били жената и даже срамотно е да се говори, какво са правили тия и така са ония места завладели; но това не се слуша от съда и показаните свидетели даже не се викаха.“ Арнаудов с помощта на съда и други хора завладява земите на ловнидолци. Ловнидолци разказват, че навремето беят се е снабдявал със земя чрез насилие и измама: отивал с един член на съда и заявявал претенциите си, като казвал, че ако не му се подчинят: „ще повикам войска от Габрово, ще ви обезчестят жените и вас ще ви изпушкат и ще ви закарат в затвора и в тъмницата“.

Райчо Попов чете писмото на ловнидолци до него като депутат и пояснява: „Чифликът по време на войната пострадва първо от бежанците от Южна България, а после от руските войски. Къщите са разорени. А сега арнаутина (има предвид Хр. Арнаудов) праща на съд ловнидолци и ги осъжда да платят 20 000 гроша. Те нямат и 20 гроша. Подобни оплаквания има навред“, обобщава той и добавя, че има множество прошения от селяните до него. „Аз моля НС да обърне внимание, защото народа е бил изгорял преди да дойдат русите. Народът е бил изгорял и после изклан, а днес пак владеят по-лоши башибозуци от турското време и влияят на съдилищата“.

Райчо Попов се изказва в защита на малките търговци от Севлиево, Габрово и Търново, които, според него, не следва да се облагат с високо мито за търговията със сол, така както големите търговци.

Когато в Габрово е подета акция срещу табашката махала и се иска преместването ѝ, заради замърсяване на града и лошата миризма, Райчо Попов подкрепя прошението на табашкия еснаф да не му се пречи с пресилени санитарни полицейски изисквания. В защита на табаците той отбелязва, че става дума за 500-600 души и ако се налага да се местят е нужно поне една година срок за това.

Взема отношение и по въпроса за облагането на градините, бахчиите и бостаните, иска да е справедливо, според това поливат ли се или не.

Поставя въпроса за построяване на ново шосе от Севлиево до Свищов.

При опит да се вдигнат възнагражденията на народните представители – дневните (суточните) пари, Райчо Попов възроптава, че „Народното събрание се е напълнило с типове, които гледат на него като на своя полза, а не за народа“. Опитът е несполучлив защото се намесва и Стефан Стамболов, който предлага да се гласуват само по 4 лева дневна плата, а не по 15 лева, тъй като „депутатството е гордост, че си от 150 българи, избрани измежду един и половина милиона души”. Друг депутат ги подкрепя, заявявайки, че депутатството е станало „краткосрочна далавера с дългосрочен личен ефект” и, че се дразни народът, защото само от пет заседания депутат можел да си купи декар земя. Все във тази връзка е и друг обсъждан въпрос - могат ли чиновниците да вземат по две заплати, ако заемат две служби. Райчо Попов защитава тезата, че в такива случаи следва да се получава само едното възнаграждение.

При обсъждането на въпроса за издръжката на болниците, на докторите и състоянието на заболеваемостта, Райчо Попов иска болница да има не само в Троян, но и в село Ново село. Разказва, че то, Кръвеник и още 5-6 околни села по време на въстание през 1876 г. са изгорени и ограбени, 2-3 хиляди деца са без майки и бащи и са заболели. Искал е помощ от старото министерство, но не получил отговор. Затова иска болница в Ново село, за да се превари болестта. Приема се болницата да е в Троян и да обслужва и селата.

Дейно участие взема при обсъждането на съдебния закон. Прави предложение за разкриване на съдебна околия в село Ново село (сега град Априлци), предвид големия брой население в този район, да не се използват телесни наказания срещу осъдените затворници, а криминалните престъпници да могат да работят.

По повод злоупотребите от съдии и чиновници припомня, че е работил в чужда държава за своя народ, а в Княжество България по сред нощ е изваден от дома си в Добромирка и с четирима жандарми е отведен в Търново. Категорично поставя въпроса тия, които са работили с турците и срещу народа си, да не се допускат до държавни служби. Стамболов го подкрепя, като изразява надежда, че правителството ще има предвид това.

          През кратката си депутатска кариера от март до декември 1880 г., Райчо Попов израства като истински народен избраник. Неговите позиции са винаги принципни и в интерес на българското селячество, на дребните занаятчии и търговци. По всички важни въпроси от развитието на младото Княжество България има становище, което страстно отстоява.

          Умира на 10 март 1887 г. в град Габрово. Наследниците му разпродават имота в Добромирка и се изселват в Севлиево, Търново, Габрово, Пловдив и София.

 

Д-Р СТАТ (СТАМАТ, ЕВСТАТИ) АНТОНОВ

(1844, Търново - 21 март 1926, София)

Д-р Стат Антонов е избран за народен представител във II-то Обикновено народно събрание от Севлиевски окръг, Батошевска избирателна околия с 1121 гласа от същото число явили се да гласуват. Вероятно поради продължително заболяване, той не участва в заседанията, с изключение на няколко през месеците ноември и декември 1880 г.

Стат (Стамат, Евстати) Антонов е изтъкнат лекар и общественик. Роден е през 1844 г. в Търново. Следва медицина в Букурещ (1870-1871 г.), след което започва лекарската си практика в родния град. Лекува както българското население, така и представителите на официалната турска власт. Отличава се с изключителна интелигентност, владее седем чужди езици.

Взема участие в националноосвободителното движение като член на Търновския частен революционен комитет. Той лекува Васил Левски в Търново, след залавянето му при Къкринското ханче. Включва се в подготовката на Старозагорското въстание (1875 г.) и Априлското въстание (1876 г.)

След Освобождението е назначен на държавна лекарска служба, отначало като ординатор, а от 1888 г. като главен лекар на Търновската първостепенна болница. Специализира в Париж (1889 г.), а от 1905 г. е управител на Пловдивската държавна болница.

Активно участва в обществено-политическия живот. Влиза в обкръжението на Любен Каравелов, сприятелява се със Стефан Стамболов. С Любен Каравелов е основател и член на ръководството на Славянското благотворително дружество (1877 г.). Със Стамболов и други патриоти участва в учредяването на Благотворителен комитет „Единство“ на 29 август 1878 г., чиято цел е: „Да спомага за подобряване нещастното положение на останалите българи  вън от пределите на свободна България.“ Д-р Стат Антонов е избран за председател на Комитета в Търново и заедно с Георги Живков и Джорджо Момчев тръгват на обиколка из страна с цел образуване на нови комитети. В първия посетен град – Севлиево, установяват, че севлиевци вече са учредили свой комитет начело с Христо Спиридонов, Григор Спиридонов, Сава Яков, Кръстю Сухиндолски, Спиридон Петев, Георги Драгошинов, Христо Владимиров и др. Преди това в града функционирало едно женско дружество, което имало за цел да подпомага македонските бежанци, но при новата ситуация се вляло в Комитета. От това време са близките делови връзки на д-р Стат Антонов със севлиевци, които го избират за народен представител през 1880 г.

Умира в София на 21 март 1926 г.

 

Д-Р ЙОРДАН БРАДЕЛ

(1 април 1847, Елена – 1899, София)

Д-р Йордан Брадел е избран от Севлиевската градска избирателна околия за народен представител във II-то Обикновено народно събрание на 13 януари 1881 г. По това време той вече е известен лекар и обществен деец.

Йордан Иванов Брадел е роден на 1 април 1847 г. в град Елена. Като руски държавен стипендиант завършва Втора Одеска гимназия през 1868 г., а от следващата година е студент във Физико-математическия факултет на Новорусийския университет. Мечтата му е да стане лекар, поради което се прехвърля в Москва, където през 1875 г. завършва медицина.

Участва като лекар в три войни: Сръбско-турската 1876 г., Руско-турската 1877-1878 г. и Сръбско-българската война 1885 г. След завръщането си в свободна България започва работа като главен лекар в Софийската окръжна болница. Бил е главен лекар на Гражданското медицинско управление (1884-1886), член и председател на Медицинския съвет (1885-1886), преподавател по съдебна медицина във Висшето училище (1896-1898), редактор на първото българско медицинско списание „Медицинска сбирка“.

В Народното събрание е един от уважаваните депутати. Избран е за подпредседател на законодателния орган в 4-то заседание, проведено на 26 март 1880 г., и е такъв до 17 октомври. В заседанията участва активно и често се чува мнението му по различни важни въпроси.

Така например, когато се разгаря спорът около бюджетната комисия – да бъде една за бъдещия бюджет, или да има и втора – за състоянието на хазната от предходната година, той отстоява мнението за две комисии, тъй като „Работата е доста голяма, защото трябва да се разгледа, колко пари в казначействата има, за какво се е трошило, да разгледа документите.“ Впоследствие оттегля предложението си, но отбелязва, че е настоявал за него, за да обърне внимание върху важността на въпроса.

Още в едно от първите заседания повдига принципния въпрос, кой може да внася законопроект в Народното събрание. В хода на дебата прави предложение законодателният орган да има свой архив и библиотека, където депутатите да се готвят за заседанията и да правят нужните справки. Епископ Климент, който до този момент пазел при себе си оригинала на Конституцията, предложил да го предостави за библиотеката на Народното събрание.

По повод клевети, изнесени във вестник „Витоша“, заявява, че министърът на правосъдието не е върховен надзирател на печата, че при липсата на специален  закон и наличието на абсолютна свобода, всеки може да пише каквото иска. Правилно отбелязва, че клеветите подлежат на преследване по общия закон и обръща внимание за нуждата от специален закон за печата.

Според д-р Брадел всеки законопроект трябва да се чете в Народното събрание три пъти. Първия път – изцяло, втория път  - член по член, третият път - в окончателен вид.

Интересен е сблъсъкът му със севлиевския депутат Райчо Попов, който в едно от заседанията предлага да има специален рестриктивен закон срещу лица, които са се компрометирали през османския период пред народа си. „Г-н Райчо Попов – казва той - много красноречиво говори за миналото и настоящото, за всичко това, което се случи по време на руската окупация и преди това, и това му излиза от душата, и на него му съчувствува цялото Народно събрание“. Мнението на д-р Брадел е принципно и балансирано. Той смята, че властите трябва да са много внимателни и да не допускат назначаването на такива хора на държавна служба, но в никакъв случай не бива да се приема специален закон.

Мнението му може да се чуе по проекта за устройство на съдилищата, по заплащането на служителите на Министерството на вътрешните работи, на архиваря на Народното събрание и по редица други важни въпроси.

Д-р Йордан Брадел умира през 1899 г. в София.

 

ДРАГНЮ СТОЙЧЕВ

(1851, село Ново село – 1897, Сенник)

Драгню Стойчев е роден през 1851 г. в село Ново село (дн. град Априлци, Троянска община). Заможен селянин, собственик на кафене.

Член на местния революционен комитет, деен участник в подготовката на въстанието през 1876 г. В неговото кафене е взето историческото решение за обявяване на въстанието в Ново село. Участва в сраженията с турците като командир на отделение в четата на Йонко Карагьозов, която заема позиции с два дървени топа на Дебневския боаз при Зла река.

След разгрома на въстанието е заловен и осъден на 15 години затвор, първоначално на остров Кипър, а впоследствие в Диарбекир. След края на Руско-турската освободителна война е освободен и се прибира в родното си село. Впоследствие се установява да живее в село Чадърлии (дн. Сенник).

Воден от патриотични подбуди и признателност към делото на водача на въстанието в село Кръвеник – дядо Филю Радев, издирва отрязаната му глава от турците и я погребва по християнски в двора на църквата „Св. Троица“ в Севлиево. Избран е за почетен член на Окръжния съд в града.

Драгню Стойчев е избран за народен представител във II-то Обикновено народно събрание през 1880 г. В Млечевенската избирателна околия той получава 1109 гласа при втория избор, от общо гласували 1358 души (по списък избирателите са 2785 души). Признат е за законно избран при извършената проверка в Народното събрание.

Прегледът на стенографските протоколи на II-то Обикновено народно събрание показва, че той не е отсъствал от заседанията и не се е изказал нито един път.

Починал през 1897 г. в село Сенник.

 

САВА ИЛИЕВ

(1840 или 1842, колиби Сирмани, дн. Габрово – 22 юни 1903, Търново)

Сава Илиев Сирманов е бележита и светла личност от втората половина на XIX век – учител, просветен и читалищен деятел, основател на дружества и комитети, участник в революционното движение преди Освобождението и обществен и политически деец в новоосвободеното Отечество.

Роден е през 1840-1842 г. в колиби Сирмани (дн. квартал на Габрово). Учи в Одеската семинария и Московската духовна академия, след което започва учителската си кариера в Габрово. Учителства също в Русе, Видин и Горна Оряховица. В последните два града е активен читалищен деятел, открива неделно училище, ученическо и женско дружества.

В националноосвободителното движение се включва още докато е млад учител в Габрово, за което е арестуван и затварян в Русе. В Горна Оряховица е член на местния революционен комитет и участва в подготовката на Априлското въстание.

По време на Руско-турската война (1877-1878 г.) организира охраната на Габрово, създател и председател е на комитета „Единство“ в града (член е на комитета и в Търново). В началото на 1879 г. е назначен за председател на Габровския градски управителен съвет, за кратко е окръжен управител на Русе, след това учителства в Габрово, училищен инспектор е в Търновско, директор на девическата и мъжката гимназии в града.

Предвид обществената му дейност в годините след Освобождението, спокойно можем да кажем, че той е един от строителите на съвременна България. Участва като депутат в работата на Учредителното събрание и в избора на български княз.

Сава Илиев е избран за народен представител от Севлиевски окръг, Батошевска избирателна околия, с 1121 гласа от общо 3744 гласоподаватели. Парламентарната му дейност в работата на II-то Обикновено народно събрание през 1880 г. е богата и заслужава специално внимание. Още в първите заседания изказва съображенията си по въпроса за руското поданство на депутата Евлоги Георгиев и по процедурни въпроси като начина на гласуване, числеността на парламентарните комисии,  кой може да внася законопроекти в Народното събрание и по редица други проблеми.

Член е на комисията по бюджета и докладва предложенията за заплащането на работещите в Министерството на вътрешните работи и Министерството на телеграфите и пощите. Изказва съображенията си по възнаграждението на депутатите, заплатите на висшите църковни служители и заплащането на инспекторите по училищата. Активно се включва в обсъждането на Закона за подобрение положението на бедните поборници от разни движения от Освобождението и на семействата на загиналите от тях. Отношение взема по Закона за заселване на ненаселените земи, за настаняването и оземляването на бежанците-преселници.

При обсъждането на Закона за устройство на съдилищата предлага да се разкрият съдебни околии в Горна Оряховица и Лясковец. По Закона за народното опълчение повдига въпроса за възрастта – не 40, а 45 години, и за статута на инструкторите чужденци.

Богатият му опит на просветен и образователен деятел в различните части на България му дава увереност при обсъждането на тези проблеми в работата на Народното събрание. В едно от заседанията, подразнен от изказване на Стефан Стамболов, взема думата и му обръща внимание да не нарича българските учители с презрителното име „даскал“.

Краткият преглед на стенографските дневници на II-то ОНС показва, че Сава Илиев взема активно участие при обсъждането на широк спектър от проблеми на младата Българска държава.

Сава Илиев е автор на три учебника. Носител е на ордените „Златен кръст“, „Св. Александър“ и „За граждански заслуги“.

Умира в Търново на 22 юни 1903 г.

 

ГЕОРГИ КИРКОВ

(24 април 1848, Плевен – 14 април 1929, София)

Георги Яковлев Кирков е роден на 24 април 1848 г. в град Плевен. Образованието му започва в родния град, след което учи последователно в Пловдив, Сърбия, град Николаев в Русия (гимназия, 1868-1872), Санкт Петербург (технологически институт), завършва в Одеса физико-математическия факултет (1876), а във Виена учи картография през 1892-1895 г.

Трудовият му път започва като учител по физика и математика в Крим, Русия (1876-1878), след което е финансов съветник на първия софийски губернатор П. Вл. Алабин (1878-1879) и председател на Окръжния съд в София (1879). След Освобождението работи като директор на Народната библиотека (тогава Софийска обществена библиотека, 1879-1880), инспектор в Министерството на народното просвещение (1880), в Държавната печатница (25 януари 1881-?), в Картографския институт.

Автор е на първата биография за Васил Левски (1882) и на учебни пособия. През 1884 г. е избран за член на Българското книжовно дружество.

В Учредителното събрание (1879) участва като депутат по звание – председател на Софийски окръжен съд. В Севлиево през януари 1880 г. е избран за депутат във II-то Обикновено народно събрание. През по-голямата част от заседанията отсъства, вероятно по болест. През месеците април и май взема дейно участие в разглеждането на законопроекта за заселване на свободните земи, за заплатите на висшите църковни служители и инспекторите по училищата. Отношение взема предимно по въпросите на образованието.

Умира на 14 април 1929 г. в София.