СЕВЛИЕВСКИТЕ ДЕПУТАТИ ВЪВ ВТОРОТО ВЕЛИКО НАРОДНО СЪБРАНИЕ – 1 юли 1881 ГОДИНА

 

СЕВЛИЕВСКИТЕ ДЕПУТАТИ ВЪВ ВТОРОТО ВЕЛИКО НАРОДНО СЪБРАНИЕ – 1 юли 1881 ГОДИНА

(накратко за събитията от 27 април до 1 юли 1881 г.)

На 27 април 1881 г. княз Александър I свалил законното правителство на либералите, които имали голямо парламентарно мнозинство, но оскъден политически опит и доста наивност. В издадената прокламация той обявил решението си за свикване на Велико народно събрание, което да узакони поставените от него условия. Това и последващите политически събития очертали годината като доста бурна.

Изборите били определени за провеждане на 14 и 21 юни. Княжеството било разделено на пет области, всяка под абсолютната власт на един „чрезвичаен комисар“. Към комисарите били учредени специални военни съдилища, които налагали само две присъди: разстрел или затвор до един месец. Централната област, която обхващала Севлиевско, Плевенско, Ловешко и Търновско окръжия, била поверена на майор Николай Александрович Кащалинский – командир на дружината в Севлиево, участник в Освободителната война, уважаван от севлиевци руски офицер.

Месец май и първата половина на юни били време на изострена предизборна борба между севлиевските либерали и консерватори. Повечето административни и полицейски служители в окръжието, либерално настроени, не приемали промените след държавния преврат на 27 април. Нещо повече, те се съпротивлявали на разпорежданията на новото правителство, спъвали агитацията на местните консерватори, забранили изпращането на депутация до княза, агитирали срещу преврата. В някои севлиевски села се стигнало до открита съпротива. В дневника си Константин Иречек писал за „изстъпленията в Севлиево“: „Префектът (окръжният управител – б.моя) Петкович крещял против княза, казал, че всички които са за княза, щели да бъдат набити на кол. Кащалински веднага го уволнил, арестувал го у дома му и поставил стража пред къщата. При все това Петкович телеграфирал грубо на Еренрота и искал удовлетворение“. Министър-председателят не се извинил, а телеграфически назначил нов управител – Феодоров. Дали успял да заеме длъжността, не е известно, но като управител на Севлиевското окръжие след преврата бил по-известен консерватора Коста Кюстата. Именно него Захари Стоянов наричал „калното онова същество“ в книгата си „Превратът през 1881 година“.

Консерваторите също активизирали агитацията си, особено след кадровите смени в административния и полицейския апарат. В дейността си те били улеснени от руските офицери, които се намесвали в българските дела с агитация доста „разпалена, нетолерантна и крайно недобросъвестна“, както писал Симеон Радев в „Строителите на съвременна България“. Във вестник „Независимост“ от 16 май били цитирани думите на руския офицер Тарлов в едно от севлиевските села: „Великото народно събрание ще се събере в г. Свищов; князът ще стои в параход на река Дунав и ще чака да му се отговори, каквото той желае, и ако Народното събрание не го послуша, той ще си отиде; после ще дойде в България турска и влашка войска да мъчи българите; руските солдати и офицери ще си отидат в Русия; добре си помислете, че ако не послушате княза, после никой няма да се смили над вас; руският цар, и той казва; князът ни е заръчал с оръжие в ръка да стоим против всеки българин, който не го слуша, дордето се събере Народното събрание“. 

С предизборна агитация се захванали редица консервативно настроени правителствени и държавни служители, въпреки конституционната забрана. И, което било още по-абсурдно, начело на тяхната предизборна агитационна обиколка из страната застанал сам князът.

          След премеждията в Плевен и Ловеч монархът пристигнал в Севлиево на 6 юни. И тук следвали нови неприятности. Както разказвала една дописка във вестник „Независимост“, пред дома на госта се появила група „младежи и учители“, привърженици на либералите, които поискали среща с Хитрово – временно управляващият руското дипломатическо агентство в България, придружаващ княз Александър в предизборната му обиколка из страната. Появили се консерваторски шайки, които ги изгонили с бой от двора. Обезпокоен от шума на балкона се показал сам князът. Консерваторите започвали да обясняват, че учителите не го искали и скандирали: „Не щем даскали!“, „Долу учителите!“, „От княза станаха по-големи“ и „На княза плащаме по грош, а на тях по шестдесет пари“. Според дописника всичките тези викове се придружавали с най-мръсни псувни. 

          Князът не казал нищо, но Хитрово изпратил стражари да издирят пострадалите и ги разпитал какво желаят. Местните либерали попитали съгласна ли е Освободителката с потъпкването на правата им, на което получили утвърдителен отговор. В речта си пред множеството Хитрово отново потвърдил, че всичко ставащо в страната след 27 април било със съгласието на Русия. Чувайки за волята на руския цар, множеството силно се въодушевило и било готово да бие учителите, които го заблуждавали. В цялата страна по това време сред простите хора имало силно негативно настроение срещу учителите и въобще към „учените“. Захари Стоянов писал в книгата си за тези събития, че либерал през онези дни означавало нещо много престъпно, равносилно на думата „комита“ от турското време.

          Местните либерали не били настроени срещу личността на княза и поради тази причина всичките им действия се подчинявали на лозунга за княза и конституцията. Тяхната молба към него била да не нарушава основния закон на страната. Затова и доминираното от либерали настоятелство на читалище „Росица“ в състав: Христо Драганов – председател, Иван Данаилов – деловодител, Ботю Ханчев – касиер, и Минчо Пешев – библиотекар, издигнали в чест на Александър I трикольор с надпис „Княза и конституцията“. Край него на 7 юни трябвало да минат монарха и свитата му на път за Габрово. Но тук следвала нова неприятност. Агресивно настроена тълпа от граждани свалила и скъсала трикольорния надпис, а заедно с него венеца и портрета на величеството. Портретът на Александър Батенберг бил мачкан с крака от Р. Б. За това деяние читалищното ръководство сигнализирало прокурора още на следващия ден и извършителите му били подведени под съдебна отговорност. 

Съпротивата на либералите и недостатъчната мобилизация на консерваторите изглежда дали резултат и на първия тур на изборите – 14 юни, в Севлиево не се явили достатъчно гласоподаватели, поради което избор не бил проведен. Силите на администрацията и полицията били насочени към Габрово, където станали размирици и имало ранени граждани – според едни източници 6 души, според други – 9.Тази информация била споделена на страниците на последния брой на в. „Свободен печат“. Там се твърдяло още: народът на Търново, Севлиево, Габрово, Лясковец и Горна Оряховица „велегласно заяви, че не може, няма и не ще се съгласи да се потъпче неговата светиня – Конституцията“.

Вторият тур на изборите бил проведен на 21 юни при пълна мобилизация на силите на администрацията, войската и полицията. Назначените с указ подкомисари (от близкото обкръжение на чрезвичайните комисари) на практика изземвали функциите на оторизираните от Избирателния закон лица да „надзирават“ изборите. Имената им са неизвестни, но те изиграли голяма роля. Севлиевско окръжие, с оглед големите симпатии към княза сред селяните и турците, било разделено на следните избирателни околии: Севлиевска и Новоселска, Ловнидолска, Батошевска и Габровска.

Съвършено нов момент при тези избори било изискването, след като са се събрали избирателите пред урните да бъдат попитани приемат ли предложенията на княза и дали са за неговото оставане в страната. Резултатът трябвало да се отрази в протокол по следния начин: „Всички освен 5, 10 и т.нат. са за княза“. Едва след извършването на това изискване започвал същинският избор. „По същество това е референдум, плебисцит“ – пише историчката Й. Гешева.

          Документацията по избора не била съхранена или е била унищожена, в Държавен вестник нямало публикуван списък на избраните депутати, а в единственото заседание не била направена проверка за законността на избора по окръжия. При това положение за севлиевските депутати във Второто велико народно събрание информация черпим единствено от писаното от Захари Стоянов в книгата му „Превратът“ и от едно изследване на Йорданка Гешева, която уточнява имената по данни от тогавашните вестници „Български глас“, „Марица“, „Свободна България“, „Независимост“ и „Свободен печат“.

          Ето имената на народните избраници за Второто велико народно събрание от Севлиевско окръжие. В Севлиевска и Новоселска избирателна околия това били:

№255 Христо Генев

№256 Пенко Чорбаджийкин

№257 Христо Кюркчиев – търговец и лихвар от Севлиево; касиер на Севлиевското окръжно ковчежничество през Временното руско управление; по-късно оглавил местната организация на Народната партия; депутат в 7-то Обикновено народно събрание.

№258 Мехмед ефенди – наричан Бялорякалията – член на Севлиевския градски общински съвет при кмет Стефан Ив. Медарев, 4 януари 1882 г.

№259 Христо Чернокожев

№260 Радю /Радню/ Йосифов

          В Ловнидолска избирателна околия:

№261 Недялко Маринов

№262 Хюсеин Хюсеинов (липсва в списъка на З. Стоянов)

                     В Батошевска избирателна околия:

№263 Колю Рачов

№264 Поп Петко Вачов

№265 Христо Славчев

№266 Никола Иванов (в списъка на З. Стоянов е посочен Ст. Тотев)

                      В Габровска избирателна околия:

№267 Тодор Бурмов

№268 Калчо Симеонов

№269 Недю Якимов

№270 Манафов

№271 Рашеев

№272 Червеняков

          Общо избраните в Севлиевска околия на Севлиевско окръжие народни представители били 12 на брой, всичките из средата на консерваторите. Либералите, както навсякъде в страната, с изключение на Търново, не могли да излъчат свои кандидати. Преобладавали представителите от селата – осем души, от града били четирима, а турското население излъчило двама кандидати.

          На 1 юли народните избраници се събрали в Свищов, където за тях била построена специална сграда от дърво, готова да приеме 400 депутати и 800 гости. Градът бил пълен с войска – пехота, кавалерия и дори една батарея топове, които трябвало да предотвратят според слуховете опит за въоръжено разтуряне на събранието. В специално „обявление“ към народните представители министър-председателят генерал Ернрот им забранил да искат думата в присъствието на княза.

В 10 часа Александър I влязъл в залата. Не се избрало бюро, нямало проверка за редовността на избора и за присъствието на депутатите, не се положила клетва. Импровизираният (неприет) дневен ред включвал: кратко слово на държавния глава, след което той седнал на трона; с акламации и без гласуване консервативните депутати дали пълномощия на монарха да управлява страната еднолично чрез укази в продължение на 7 години; около минута траяла благодарствената реч на княза, след което Второто велико народно събрание било обявено за закрито. Според различни източници цялата церемония продължила около половин-един час, а с подписването на протокола от депутатите около 2-3 часа.

Започнал режимът на пълномощията (1881-1883).