АТАНАС К. СЪРБЕНОВ. КНИЖАР, ПЕЧАТАР, ОБЩЕСТВЕНИК И ПАТРИОТ

АТАНАС  К. СЪРБЕНОВ

КНИЖАР, ПЕЧАТАР, ОБЩЕСТВЕНИК И ПАТРИОТ

ЗА ВРЕМЕТО И РОДНИЯ ГРАД СЕВЛИЕВО

Последните три десетилетия на XIX и първите четири на следващия XX век, времето през което живее Атанас Конов Сърбенов, са белязани от появата на свободната българска държава и нейния стопански, политически и културен възход.

Детските му години, всъщност това са последните години на омразната, продължила пет столетия чужда османска власт, са време през което се разгръща въоръжена националнореволюционна борба за политическото освобождение на България. Семето, посято от Апостола на свободата, покълва през епичната 1876 г., когато избухва Априлското въстание срещу Османската империя. Преждевременно избухнало и потушено жестоко, то постига своята основна политическа цел – народният бунт за свобода и независимост намира силен отзвук в Западна Европа и предизвиква военната намеса на Русия.

Руско-турската освободителна война запраща на бунището на историята прогнилия турски феодализъм и донася на българския народ така жадуваната свобода. На практика тя изиграва ролята на буржоазнодемократична революция, която поставя началото на съществени икономически и социални промени. Ликвидирани са остатъците от полуфеодалното едро земевладение, разчиства се пътят за изграждане на съвременно буржоазно общество, основано на частната собственост и представителната демокрация. Утвърждаването на новата българска държава протича в условията на ожесточена политическа борба между оформилите се две партии – либерали и консерватори, борба, която започва още по време на Учредителното събрание при изработването на основния закон – Конституцията.

Развитието на Княжество България в края на XIX и началото на XX век е динамично и изпълнено с обрати. Несправедливите за българската нация решения на Берлинския конгрес предизвикват целенасочените усилия и конкретни стъпки на обществеността и правителствата за осъществяването на национално-обединителната програма на българите. След акта на Съединението и провъзгласяването на независимостта,  България се превръща в суверенна държава, готова да осъществи своята националноосвободителна и обединителна програма. Славните победи на българската армия над турската през 1912 г. са последвани от крушение, което предопределя участието на страната в зреещия световен конфликт. България отвсякъде граничи с български земи и реваншът се налага като основен външнополитически курс. Участието в Първата световна война завършва с втора национална катастрофа. Българският национален идеал е пропилян, страната е разорена, обществото е обезверено и озлобено, бъдещето не предвещава нищо оптимистично. 

След като маркирахме доста схематично най-важните моменти в живота на нова България, ще се спрем и върху развитието на родния град на Атанас Сърбенов – Севлиево. Според най-новите проучвания градът възниква като село на мюсюлмански заселници непосредствено в самото начало на XVI век. Този факт е фиксиран в един османски регистър от 1516 г., в който четем: „Село Серви, спадащо към Търнова. Извън стария регистър”. Нов момент в развитието на новообразуваното село е появата на християните към края на века, и разрастването му по-нататък като смесено селище.

Наскоро след възникването си, някъде към края на 60-те или началото на 70-те години на столетието, Селви взема връх над съседното село Хоталич, което е административен център на нахията, и изземва функциите му. Основната причина за това е средищното положение, което заема новото селище в центъра на плодородното Севлиевско поле, там където се сливат пет потока и се пресичат пет пътя, както е казано в друг регистър от 1580 г. Според османските административни критерии Селви вече е малък град и е записан като: „Нефс-и Селви таб-и Хоталич”, т.е. „самият /град/ Селви, спадащ към Хоталич”.

Османски документ, съхранен в Ориенталския отдел на Народната библиотека „Св.св. Кирил и Методий”, датиран най-общо към 60-те години на XIX век, сочи Севлиево с 7690 жители, от които 2284 мюсюлмани и 200 цигани. Пак според него в града имало: 10 джамии, 1 медресе, 5 училища, 1583 къщи, 611 дюкяна, 3 склада, 9 хана, 1 баня, 9 воденици, 1 маслобойна, 10 работилници за сапун, 26 работилници за обработка на кожа /табахани/, 6 работилници за керемиди, 9 кръчми, 13 яхъра и плевници, 79 места застроени и места за лозя, 2850 лозя, 253 овощни градини, 5443 ниви, 1130 ливади, 6 кошари, 9 пасища /мери/, 1 конак, съдилище, бозаджийници, стая на разположение на джамията, 50 чешми и кладенци, черква, 8 колиби, 4 стаи – място за обредна молитва, мюсюлмански гробища, 2 моста, християнско гробище, място за харман, 6 долапа за напояване и т.н. Наред със скотовъдството и земеделието силен тласък получават  занаятите /най-вече кожарството и абаджийството/ и търговията, чието интензивно развитие оказва стимулиращо влияние върху икономиката на града.

            Българското население на града е с будно национално съзнание. След обновяването на старата църква „Св. Пророк Илия”, която от схлупена и полуразрушена сграда станала нова и голяма, с три кораба и величествен купол, и възстановяването на Батошевския мъжки манастир – друг символ на възраждащата се българска народност, била построена нова църква в града – „Св. Троица” /1870 г./ и женски манастир в село Батошево /1872/.  

            В училището на севлиевския благодетел хаджи Стоян Николов българчетата получават не само образование, но се възпитават и в революционен дух. Не случайно някои от възпитаниците записват имената си в книгата на безсмъртието, загивайки в неравната борба с вековния враг, други поемат пътя към далечното заточение, трети откриваме в редовете на Българското опълчение. Основаното през 1870 г. читалище, подчинило културно-просветната си дейност на предстоящата революция.

            Революционната дейност, свързана с обиколките на Васил Левски, заглъхва след смъртта му, но по-късно отново избуява. На 1 май 1876 г. от връх Бабан край село Кръвеник започва неравната битка на кръвеничени, батошевци, новоселци и севлиевските революционери с многобройния противник. Осем водачи на въстанието, начело със Ст. Пешев, са обесени на площада в града на 25 юни и 2 юли.

            Османският период от историята на Севлиево приключва с четвъртото превземане на града от руските войски през 1877 г. По време на войната, заедно с турските войски се изтеглят и доста мюсюлмани. Този процес продължава и през следващите години. В същото време множество български заселници прииждат от околните села. Първото преброяване от 1880 г. отчита 8373 жители, от които 6772 българи, 1541 турци, 35 цигани, 13 руснаци, 1 грък, 1 румънец и 10 други. Превесът на българското население е очевиден – мюсюлманите са само 18 %.

            Последните две десетилетия на XIX век Севлиево се развива като окръжен център  с две околии: Севлиевска и Габровска, а след това е само околия към Търновски окръг и Плевенска област. Краткият подем е последван от стагнация и през цялата първа половина на ХХ век населението на града се запазва в рамките на малко повече от 9000 души. Икономиката на града се определя от няколко десетки схлупени дюкянчета на еснафи, занаятчийските работилници на братя Хаджийски, Угорелски, Зуреви и др., няколкото кооперации, капиталистическите предприятия на Христо Стойнов, Борис Николов, Банчо Илиев и др. Във фабриките работят около 300 промишлени работници и дават годишна продукция едва за 808 000 лв. Усилията за прекарване на железница до Севлиево не се увенчават с успех, а в началото на 30-те години на ХХ век са закрити окръжният съд и окръжният затвор.

            След Освобождението просветните и културни традиции намират добро продължение в града и околията. Построени са няколко нови училища: прогимназията през 1885 г., Абаджийското училище през 1892 г., училището „Св.св. Кирил и Методий” през 1895 г. През 1897 г. е построена нова сграда за Севлиевското петокласно училище, предшественик на утвърдената през 1914 г. Севлиевска пълна гимназия.

            Макар че не е голямо административно средище и е преди всичко търговско-занаятчийски и слабо развит фабричен център, в Севлиево се откриват доста нови работилници, търговски заведения, отварят се нови училища, основава се дружество „Приятелска дружина” за създаване на обществена библиотека и читалня, градът се оформя и като книжовно средище. Намират се продължители на делото на хаджи Ангел – музиковед и автор на Псалтикия в шест части,  на поп Ненчо Несторов – съставител и издател на църковни книги, собственик на първата печатница в града /1887 г./.

Както в новоосвободеното Отечество, така и в Севлиево се разгарят ожесточени партизански борби, първоначално между либерали и консерватори, а впоследствие силно се разпространяват социалистическите и земеделските идеи. Почва за развитие намират и анархистите. Партийно-политическите борби са важна предпоставка за развитието на Севлиево като значително полиграфско, издателско и журналистическо средище, едно поприще, където намира своето място и Атанас Конов Сърбенов.

Източници:

Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи за Търново и Търновска каза. В. Търново. 2003, 190.

Кийл, Махиел. Хора и селища в България през османския период. С. 2005, 288.

Андреев, Стефан. Анотации на османотурски документи. Док. № 96, НБКМ – Ор. отд. Фонд 179, арх. ед. 2128.

Севлиево. Пътеводител. 1969, с. 29-30.

 

РОД  И  СЕМЕЙСТВО. УЧЕНИК И ЧИРАК. КАЗАРМА

Проучванията на краеведа Димо Тодоров показват, че прадедите на Атанас Конов Сърбенов са от село Брестово, Ловешко, и са се преселили в село Сръбе /или Сърбе, от 1934 г.  Малки Вършец/ някъде около 1800-та година, по време на кърджалийските вилнежи и аянските бунтове. Сръбе е старо средновековно българско селище, което през петте века на османска власт е със смесено население – българи християни и мюсюлмани, повечето бивши християни. По-голямата част от българското население е било войнушко[1] и такова остава до Освобождението. Родът на Атанас К. Сърбенов в това село е бил известен като Радойлар, със сигурност по името на основателя Радой.        

Дедите му са будни и предприемчиви. За един от тях – Иван П. Радоев - е запазен спомен, че заедно с жена си три месеца е бил на Божи гроб и станал хаджия. Той държал кръчма и хан, където пътниците и добитъкът оставали да пренощуват, на т.нар. път Габройолу, минаващ през местностите Гюнетата и Гечитя, край село Петко Славейков и през Севлиево към Габрово. Вероятно габровски кираджии /превозвачи на чужда стока/ са минавали през него, поради което е получил името си Габройолу /Габровски път/. Ханът работи преди Освобождението, а родът Радойлар се е запазил, размножил и разселил към околийския център.

Интересна е историята на Никола Сърбенчанинът от Севлиево, който през 1875 г., снабден с нужното тескере подкарва 500 овни за Южна България. Турските власти в Габрово открили нередност в документите му и го върнали да я оправи. Докато реши възникналия проблем, от стадото му се загубили 20 овена. Твърде е възможно този Никола да е „Никола, син на Пеню” от село Сръбе, който през 1870 г. е бил включен в групата на войнуците от Севлиевска каза, отправена към Цариград на работа по ливадите на държавната конюшня. В списъка от 50 души той е под номер първи и е описан така: „нисък на ръст, с пъстри очи, едва поболи кулести мустаци, бяло лице, възраст – 20 [години].” Случката е интересна, но не можем да твърдим, че този Пеню е баща на Коно и дядо на Атанас.

Димо Тодоров твърди, че бащата на Атанас, Коно Пенев, е първият преселник от село Сръбе в Севлиево преди Кримското мурабе /Кримската война/ от 1853-1856 г. Поради тази причина получил фамилното име Сърбенов.

Другият клон на фамилията Сърбенови е основан от братът на Коно – Васил Пенев, който също се установил в града. Неговото потомство е многобройно: син Константин в Севлиево; син Стефан със съпруга Мара и дете Васил;[2] син Коно в Плевен с деца Петър, Цеца и Васил; дъщеря Минка в Севлиево с деца Стефан /Севлиево/, Мара /Плевен/, Антон /Плевен/, Пенка /Плевен/ и Цанка /София/.

И още един брат на Коно е известен в Севлиево – Хинко, който имал син Коно и внук Димитър; дъщери Анка /Плевен/ и Стефана /София/. 

Ако правилно разчитаме родовата схема от 1982 г. Коно е имал и две сестри: Цанка и Кина Мандева.

За бащата на Атанас – Коно Пенев, не разполагаме с никакви данни, освен, че се е преселил в Севлиево и е починал рано. Вероятно се е занимавал със земеделие и някакъв занаят, но липсват сведения. Неговата съпруга Гуна е била родена през 1845 г. и е починала на 10 август 1918 г. в Севлиево. Коно и Гуна имали пет деца: Иван, Събка, Атанас, Еленка и Илия.

Иван Конов Сърбенов е бил най-големият син на семейството, но напуснал Севлиево и се установил в Бургас. Със съпругата си Аника имали три деца: Костадин, Елисавета и Атанас.

Д-р Костадин Иванов Сърбенов и съпругата му Сийка живеят в Бургас и имат две деца: Иван и Ана. Иван е лекар по професия и със съпругата си Мая живеят в София. Имат дъщеря Ния и близнаци Ива и Иван. Ана Сърбянова /така се изписва фамилията ѝ/ също е лекар по професия и със съпруга си Иван Петков живеят в Бургас.

Дъщерята Елисавета Иванова Сърбенова се омъжва през 1921 г. в Сливен и има дете Керка.

Синът Атанас Иванов Сърбенов се установява в Пловдив и има две деца: Руско и Иван, които са инженери по професия.

Иван Конов Сърбенов е участвал в Сръбско-българската война през 1885 г. Има запазена негова снимка от 1925 г. с военна униформа, с ордени и медали, която изпратил на по-малкия си брат Атанас в Севлиево. Направена била в Пловдив, където присъствал на конгрес на членовете на дружество „Сливница”.

По-голямата сестра на Атанас – Събка Конова, се задомила в град Свищов, където родила четири деца: Цветан, Райна /София/, Ганка /Самоков/ и Стефан /Свищов/. Според родовата схема Цветан е имал четири деца: Йонка, Александър, Цанка и Пенчо. Събка почива в началото на месец декември 1912 г. и Атанас научава за това печално събитие на фронта, където е доброволец. Пишат му съпругата Невенка и брат му Илия.

По-малката сестра на Атанас – Еленка Конова, се задомила в Севлиево и имала три деца: Гуна, Анка и Костадинка. Гуна живее в Севлиево със съпруга си Иван. Анка се установява в село Ведрино, Варненско. Костадинка се омъжва за Максим и живее във Варна. Има дъщеря Аделина и внуци Валя и Максимка; син Асен и внук Максим.

По-малкия брат на Атанас – Илия Конов, се установил в град Ловеч. Съпругата му се казвала Марийка. От трите им деца са известни имената на Пенка и Гацка. Има запазена кореспонденция между двамата братя – писма и  поздравителни картички. Илия участвал в Балканската и Междусъюзническата войни 1912-1913 г.

Атанас Конов Сърбенов е трето дете в семейството на Коно Пенев. Роден е през 1869 г., неизвестно на коя дата, а е починал на 26 март 1938 г., на 69-годишна възраст. Данните за рождената му година са противоречиви. В некролога и другарските жалейки, също и на надгробния му паметник, е отбелязано, че е бил на 69 години, когато починал. Това означава, че е бил роден през 1869 г., и то преди 26 март, датата на смъртта му. В книгата на журналиста Георги Николов „История на българския всекидневен печат” е посочена като дата на раждане 1 септември 1871 г., а Димо Тодоров се раздвоява между 1869 и 1 септември 1870 г. Има едно свидетелство, което не може да пренебрегнем – Уволнителния билет на Атанас К. Сърбенов, в който е записано, че се е уволнил на 8 септември 1891 г. на 22-годишна възраст. Този факт солидно потвърждава истинността на твърдението, че е роден през 1869 г.

Атанас К. Сърбенов остава да живее в Севлиево, за разлика от двамата си братя – Иванчо и Илия, и сестра си Събка. Сведенията ни за образованието му са оскъдни и противоречиви: според дъщеря му Анка Папазова „едва завършил първоначалното си образование”; Димо Тодоров пише, че е завършил Петокласното училище в града, а в „История на българския всекидневен печат 1877-1932.” Кн.2, С. 1932, с. 200 е посочен с второкласно образование. Не подлежи на съмнение, че е завършил първоначалното си образование в Хаджистояновото училище, където по време и след освободителната война в отделенията са учителствали Петър Пешев, Пенчо Д. Пеев от Стара Загора, Тодор Атанасов от Габрово, Рашко Карадимов от Клисура и Иван поп Данаилов от Севлиево. Още две години е учил в третокласното училище в града, без да го завърши. Едва от 1887 г. третокласното училище става пълно – петокласно, но по това време Атанас вече е чирак при поп Ненчо Несторов. Ранната смърт на баща му, последвана от репресиите над учителите в града през 1876 г. и военните действия през следващата 1877 г. са неблагоприятните фактори, които са попречели да има спокойни и резултатни ученически години. Необходимостта от малък да помага на семейството си и преждевременно да поеме пътя на чиракуването са причините да не завърши третокласното училище в града.

Под влияние на родителите си малкият Атанас е възпитан в добродетелите на християнската религия. Дълбоко впечатление в детското му съзнание оставили такива важни и съдбоносни събития като Априлското въстание и неговите мъченици, освободителната Руско-турска война 1877-1878 г., последвалото Временно руско управление, Съединението и Сръбско-българската война от 1885 г., когато 16-годишният младеж е изпитал възторга и опиянението от обединението на двете Българии и е изпращал с цветя четата с доброволци, предвождана от стария опълченец и учител в града Христо Драганов. Още тогава той замечтал лично да участва в реализацията на националната идея – освобождението на българите от турско иго в Македония и Тракия.

Но, както става обикновено при момчетата по това време, след краткото обучение в местното училище, те стават чираци и започват усвояването на избран от родителите им занаят. Очевидно малкият Атанас е бил определен от близките си да започне изучаване на изкуството да се подвързват книги, да стане книжар и печатар. През 1887 г. той вече е чирак при поп Ненчо - първият печатар и издател в Севлиево. Същата година протойерей Ненчо Несторов е доставил от Виена малка печатарска машина с необходимия църковнославянски и новобългарски шрифт, която заработва в малко помещение на ул. „Собунлама”, югоизточно от днешното читалище.

Печатницата на ул. „Собунлама”, където чиракувал Атанас

За управител бил привлечен Недьо Жеков от град Лясковец, а за машинист – Димитър Баръмов от Ловеч. Според спомените на последния, в така устроената печатница работели като персонал трима души, сред които и словослагателите Атанас К. Сърбенов и Анастас Ст. Цанков от град Лясковец. На машината с големина 63/95 см в продължение на две години били напечатани доста книги – предимно църковни. Вероятно към края на 1887 г. Атанас К. Сърбенов заминава за град Оряхово, за да продължи да изучава там печатарския занаят. Запазена е негова снимка с колегите му печатари от 5 февруари 1888 г. Там е изучавал занаята от Иван К. Томов,[3] който след като работил в книжарницата на Хр. Г. Данов, станал самостоятелен книжар и печатар в град Рахово /днес Оряхово/ през 1885 г. Той е и един от основателите на „Дунавско печатарско дружество – Оряхово, Лом, Видин, Свищов и Враца”. Професията, която усвоява Атанас в град Оряхово е словослагател, така е записано и във военните му документи. Тук той вижда как се подготвя и осъществява издаването на един вестник, как се отпечатва. Става дума за вестник „Козлодуйски бряг”, издаван в град Оряхово през месеците януари и февруари 1888 г. и печатан в скоропечатницата на Иван К. Томов, точно времето когато Атанас е там.

С  колеги печатари в град Оряхово – 5 февруари 1888 г. Атанас е прав вдясно. Оригинал в Исторически музей – Севлиево

След навършването на 20-годишна възраст Атанас К. Сърбенов е призован за отбиване на военната служба в град Казанлък. Както повечето младежи по това време и той приема влизането в казармата като значимо и важно събитие в живота. По този повод си напечатал шеговита „визитна картичка” с надпис: „Г-ЦА БЕРДАНКА И А. К. СЪРБЕНОВ – СГОДЕНИ – гр. Севлиево 3 септември 1889 г.”  На обратната страна на картичката със собствения му почерк е отбелязано: „На тази дата ме взеха войник и след 5 дни заминах за 23-ти пеши Шипченски полк[4] в гр. Казанлък, където служих 25 месеца. Бях ротен ключар със заплата 10 лева на месец „сухи пари”. Уволних се младши унтерофицер[5] и се завърнах в Севлиево с 3.30 икономисани от горната заплата, с която сума и започнах работа /книговезец и после книжарство/”. Освен визитната картичка си направил и снимка, на която е с „годеницата” си – пушката „Берданка”, закичена с цветя. Тази снимка е предадена на съхранение във Военно-историческия музей в София, заедно с още две малки снимки на войници от същия набор.

Шеговитата визитна картичка от 3 септември 1889 г. Архив А. К. Сърбенов.

Според Уволнителния му билет Атанас К. Сърбенов е бил приет на служба от Севлиевското военно присъствие на 2 септември 1889 г. и „Съгласно приказа по полка под № 250/1891 г. уволнен в запаса на армията, като навършил срока на действителната си военна служба на 8 септември 1891 г. със срок до 1-ви януари хиляда осемстотин деветдесет и девета 1899 г. включително.” Приведен е в запаса със звание младши унтерофицер. На 10 октомври Атанас К. Сърбенов се явява в управлението на севлиевския воински началник и е записан в „алфавита на запасните долни воински чинове от 1891 г. под № 91 от буква А.”

Уволнителен билет на Атанас К. Сърбенов. Архив А. К. Сърбенов.

На следващата година /1892/ през лятото преминава триседмично обучение в състава на 18-ти пехотен Етърски полк от 5-та пехотна Дунавска дивизия, за което свидетелства Билет № 44. Според друг военен билет от 1896 г. е освободен от редовните годишни маневри на 17-ти полк в Ловеч.

Източници:

Архив на А. К. Сърбенов. Уволнителен билет.

Архив на А. К. Сърбенов. Визитна картичка от 1889 г.

Архив на А. К. Сърбенов. Папазова, Анка Атанасова. Атанас Конов Сърбенов. Опълченец, с.з.ст.подофицер, участник в Балканската война /1912-1913 г./. Биографични данни. Варна, 1985. Градски исторически музей – инв. №3061.

Недков, Б. Османо-турска дипломатика и палеография. Т. 2. Документи и речник. С. 1972, 205-207.

Цанков, Г. и Д. Тодоров. Миналото на Малки Вършец. Габрово. 1995, 20, 74-75, 135-136, 212.

В. „Напредък”, 1875 г. Печата се в Цариград 1874-1877 г.

Цанков, Станимир Ан. Печатарството в Севлиево. – Вълчанов, Хар. Севлиево 1842-1942. Част 2. С. 1942, с.VII.

Ковачев, Н. Севлиево – полиграфско, издателско и журналистическо средище. – Севлиево и Севлиевския край. Том 2. С. 1970, 279-282.

Ковачев, Н. Севлиевските печатници. – в. Росица, 1989/49, с. 9.

Николов, Георги. История на българския всекидневен печат 1877-1932. Кн. 2. С.1932, 200, 212.

Енциклопедия Дарителството. Дарителски фондове и фондации в България 1878-1951, том 2, С. 2011 /вж. Иван К. Томов/.

Родова схема, изготвена на 11 август 1982 г. от Анка Атанасова Папазова, д-р Ана Костадинова Сърбянова и съпругът ѝ Иван Петков.

---

[1] Специална категория зависимо население, натоварено с функции от военно-помощен характер. В мирно време служели в държавните конюшни, а по време на война в обоза на армията. Ползвали се с данъчни и други облекчения за службата си.

[2] Васил Стефанов Сърбенов е роден в София през 1922 г. За нелегална антифашистка дейност е осъден на 15 години затвор. Вследствие на тежките инквизиции умира в затвора през 1942 г. Повече за него виж „Те загинаха в бой за народна свобода. Габровски окръг. 1923-1944.” С. 1966, 74.

[3] За Иван К. Томов по-подробно вж. Николов, Георги. История на българския всекидневен печат 1877-1932. Кн. 2. С.1932,  212; Енциклопедия Дарителството. Дарителски фондове и фондации в България 1878-1951, том 2, С. 2011.

[4] 23-ти пеши Шипченски полк е формиран в град Казанлък с княжески указ № 11 от 19 януари 1889 г.

[5] По това време подофицерските звания са: младши унтерофицер, старши унтерофицер и фелдфебел; след 1891 г. младши подофицер, старши подофицер и фелдфебел.

КНИГОВЕЗЕЦ И КНИЖАР. ПЕЧАТАР И ИЗДАТЕЛ

Както вече знаем, след приключване на военната служба, Атанас К. Сърбенов се завръща в родния си град през месец септември 1891 г. и според собствените му думи, със спестените от войнишката заплата 3,50 лева, започва работа като книговезец първо, а след това и като книжар.

Уменията да подвързва книги той е придобил по време на чиракуването си, най-вероятно в печатницата на поп Ненчо Несторов. Книговезството включва пълен набор от услуги за подвързване с твърда подвързия на всякакъв тип документация, книги, албуми, тефтери, бележници и др, лепене на най-различни готови изделия и т.н. Изглежда по това време в града не е имало друг книговезец, защото в „Български алманах за 1892 г.” няма посочен такъв, а са споменати само четирима книжари, от които един печатар. Едва през 1896 г. се появяват още двама книговезци – П. С. Табаков и Х. Стойнов. От началото на новия век тази професия започват да упражняват Х. Ст. Василев, Иван Н. Динчев и Ангел Стоянов, но те не работят постоянно. През това време Атанас К. Сърбенов се утвърждава като най-добрия книговезец, при това работещ със завидно постоянство, защото неговото име откриваме в повечето алманаси до 1911 г. Книговезството е дейност, която Атанас К. Сърбенов осъществява до края на земния си път, около 45 години.

Книжарството е основното направление в трудовата дейност на Атанас К. Сърбенов, което упражнява от 1893 г. до 1938 г. Изглежда той се чувства преди всичко книжар, защото много от писмата си до домашните, когато е извън града, адресира така: „Гр. Севлиево. За въ домътъ на А. К. Сърбеновъ. Книжаръ”. Когато се захваща с тази професия в края на XIX век в града има само трима книжари: Денчо Н. Денчев, Христо Драганов – поборник и опълченец, който след няколко години ще бъде окръжен управител на Севлиевски окръг, а впоследствие и кмет на града, и Петър Анастасов Мутафов – печатар и книжар, един от първите социалисти. През 1894 г. с книжарство и печатарство се захваща Анастас Ст. Цанков, а през 1898 г. с книжарство се залавя и Иван Н. Динчев – бъдещ печатар. По същото време в магазина на търговеца Иван Г. Кънчов, наред с галантерийните и ахтарски /дребни/ стоки се продават канцеларски и училищни потребности. Според „Алманах България” през 1900 г. книжарите в града са пет: на първо място Атанас К. Сърбенов, А. Щаков, Иван Н. Динчев, Петър Анастасов Мутафов и Хр. Ст. Василев. Алманахът за 1911 г. включва като книжари само двама души: Атанас К. Сърбенов и Атанас Цанков /изписано е Атанас, но вероятно става дума за Анастас Цанков/.

Началото е трудно, продават се учебни тетрадки и ограничен кръг учебни пособия. Постепенно канцеларските и ученическите потреби се разнообразяват. Появяват се пощенските картички, които са явление ново и модерно за времето. Негово лично дело са серията ефектни пощенски картички „Поздрав от Севлиево”. Но най-важната стъпка, която осъществява Сърбенов в края на века, е свързана с това, че той успява да стане представител за града и околията на издателства, които печатат учебници. От кореспонденцията му научаваме, че по време на Балканските войни той е представител на пловдивската фирма „Издателство Хр. Г. Данов”,[1] от където получава предимно учебници, а също карти, атласи, портрети на велики българи, научни съчинения и художествена литература. От фронта през месец март 1913 г. със загриженост пише на съпругата си: „Учебниците гледайте да се набавят и продават. Вземете пари от книжарите, та като поискат от някъде да изпращате. Гледайте да направите работата и със селските училища.” В друго писмо: „Гледайте да става продажбата на учебници и пособия, прибирайте си парите от другите книжари”. Докато е в Одрин, през пролетта, съдейства на местен книжар и му поръчва от „Модерно изкуство” – София, картички за 30 лева, а също и за своята книжарница в Севлиево за 50 лева великденски и други картички.

От 1910 г. книжарницата на Атанас К. Сърбенов е разположена на първия етаж на неговата къща на ул. „Цар Освободител” № 2. През 20-те и 30-те години на ХХ век конкуренцията между книжарите в Севлиево се засилва. Последователно се появяват книжарниците „Солидарност” на потребителна кооперация със същото име, „Еделвайс” на Кръстю Ватев, кооперативната книжарница „Напред” и „Бюро за всичко”. В местните вестници всеки рекламира стоката си и се старае да предложи нещо ново. Книжарница „Еделвайс” например предлага на клиентите си грамофони и грамофонни плочи. „Солидарност” се специализира в продажбата на детски книги и списания, всякакви книги, вестници. „Напред” се ограничава в продажбата на учебни и канцеларски материали. Появилото се през 20-те години „Бюро за всичко” на Теодор Д. Абаджиев, до магазина на К. Киров, оправдавайки името си, продава пощенски и гербови марки, пликове за писма, полици, вестници, канцеларски потреби, тютюн и много други.

Първенствуващо положение сред всички безспорно заема книжарницата на Атанас К. Сърбенов, който като представител на централни издателства осигурява за всички книжари в града учебници и учебни помагала. Във вестник „Развитие” често се появяват реклами на неговите книжарски стоки. Една от тях започва така: „До господа учителите в Севлиевска околия. Книжарницата доставя всички учебници, ученически потреби и училищни помагала на износни цени ...” По всяко време и най-вече по  празниците в книжарницата има разнообразие от цветни новогодишни, коледни, великденски и други поздравителни картички. При Сърбенов могат да се открият: „Албуми за поезия и картички хубави”. Предлагат се „Най-интересни прочитни книги за всички възрасти. Евтини, ценни и нови.” Както останалите книжари и той се стреми да предложи нещо оригинално: например – фотоапарат и пресни фотографски материали, фенерчета и електрически батерии за тях.

През 30-те години книжарницата е отдел от печатницата на Сърбенов и е представителство на гимназиални, прогимназиални и основни учебници за цялата околия. Предлагат се всички видове ученически потреби и канцеларски материали, голям избор на прочитни книги от най-известните български и световни писатели, от севлиевски творци, разни предмети за подаръци, всички видове хартия и т.нат.

            Следващото направление, в което Сърбенов развива бурна дейност е свързано с разпространението на вестници. Преди обаче да изясним заслугите му следва да дадем няколко кратки разяснения. В края на XIX и началото на ХХ век пресата се разпространява чрез т.нар. „абонаментна система”, т.е. изпращането на вестниците по пощата до читателите, които са предплатили или ще платят впоследствие. Този начин е сполучлив за седмичните заглавия, но не и за излизащите по няколко пъти в седмицата. С началото на новия век се появяват всекидневниците и прогресивно се множат. Това има връзка и с нарастващата грамотност сред населението. През 1888 г., например, в Севлиевска околия грамотните хора са само 9,8 %, т.е. един на десет души. В началото на ХХ век съотношението е вече един към трима. Повишава се интересът към всекидневния печат и абонаментната система не може да отговори на нарасналите нужди на деня. С увеличението на читателите вестниците започват да се разпространяват чрез посредници по места, т.нар. настоятели, които почти винаги са местни книжари. Те от своя страна наемат продавачи на изданията, като най-често това са малките вестникарчета.

Лицевата страна на пощенски плик, продаван в книжарницата на Сърбенов

Именно с такава дейност се наема Атанас К. Сърбенов. В своето изследване „История на българския всекидневен печат 1877-1932”, Георги Николов пише за Сърбенов: „Става настоятел на вестниците още от първия брой на вестник „Вечерна поща”, от когато е започнал ръчната продажба на вестниците в Севлиево.” Вестник „Вечерна поща” започва да излиза от 24 август 1900 г. три пъти седмично, а от януари 1902 г. е всекидневник. Модерен вестник за времето, типичен представител на масовия печат, с голямо влияние върху обществените работи в страната. След това Сърбенов става настоятел и на вестниците „Дневник” /1902-1944/ и „Утро” /1911-1944/. Първият е всекидневник, списван по вкуса на читателите с десни убеждения, а вторият – ежедневен, масов утринен вестник с най-голям тираж, предназначен за широките слоеве. Преди Балканските войни от „Дневник” ежедневно идват по 120 броя, а по време на войните бройката нараства постепенно на 200, 220 и достига в един момент до 300, а „Утро” от обичайните 100 броя достига до 160 и 200. Освен това по същото време се разпространяват и вестниците „Народ” /20 бройки, по-късно 50/ и „Народна воля”. Нарасналия интерес към всекидневната преса е свързан с победите на българското оръжие над турците. На 10 октомври 1912 г. Невенка пише на Атанас: „Днес „Дневник” дойде 220 /бройки, бел.а./ и се продаде. Тука всички дюкяни са затворени, а кога пощата дойде, всички се събират пред дюкяна и чакат за вестници, всякой вика на мене вестник”.

Разпространението на всекидневния печат, особено в провинцията, става трудно. Някои настоятели не се отчитат редовно, няма как да се накажат, освен да се сменят, а така се губят парите. По инициатива на столичните настоятели се свиква конгрес, на който се учредява /1908 г./ една обща за България организация, наречена „Дружество на вестникарските настоятели”, от което през 1914 г. се създава дружеството „Куриер”. В споменатата вече книга на журналиста Георги Николов са дадени кратки биографични данни на всички стари настоятели, разпространители на целокупния  печат в България, сред които и Атанас К. Сърбенов. От написаното личи, че той е член и контрола на вестникарското сдружение и член впоследствие на дружество „Куриер”. Вследствие на взетите мерки от 1908 г. издаването и разпространението на вестник „Дневник”, най-търсеният, укрепва. Появява се и вестник „Утро”. По време на Балканските войни, както вече видяхме, те увеличават тиражите си. Големият интерес към „Дневник” е предизвикан от факта, че той единствен дава описания на заетите от българските войски тракийски земи. Същият е подходът и по време на Първата световна война. Затова с основание се смята, че този вестник е живата история на България за три десетилетия. До Севлиево той достига благодарение на Атанас К. Сърбенов.

В „Дневник” и „Утро” Сърбенов периодично изпраща свои дописки, отразяващи важни събития в Севлиево и околията. Най-активен в това отношение е по време на Балканската война. През 1912 г. обект на вниманието му са двете победни сражения при Бунархисар и Подима, в които участват опълченците от Севлиевско. Следващата година пише за бляскавото посрещане на българската войска в Малко Търново, за кореспонденцията между малкотърновци и севлиевци, в която се включва и неговата съпруга; за намереното укрито турско полково знаме от опълченците и за явяването на турските парламентьори през август. Материалите си до двата вестника подписва с псевдонимите „Аксребърен” и „Опълченец”. В писмата си винаги напомня да запазят броеве от тези вестници в семейството, да има за политическите приятели от кафенето „Червен рак”, а и на него да изпратят в препоръчани писма. За двете победни сражения, държи „продавачите да викат и разправят, че е описал боят на севлиевските опълченци”. В писмата до съпругата си подсеща да изпращат до споменатите вестници важни новини за града и околията. И преди войната, а и след нея, Сърбенов, като обществено ангажирана личност доста често изпраща дописки за важни събития от родния му край, а и не само за него. Въпросът с изявите му като дописник не е проучен, защото в личния му архив няма достатъчно данни, а преглеждането на целите течения на вестниците е огромен труд. И малкото споделени факти обаче са предостатъчни за да добием представа за него като за човек, силно обичащ родния край и своите съграждани.

Атанас К. Сърбенов не е само книговезец, книжар и настоятел на учебници и вестници. За своите наследници и съграждани, той е преди всичко един от първите и уважавани печатари в Севлиево, оставил трайна диря след себе си. Ще припомним само, че по време на чиракуването си в Севлиево и Оряхово, Сърбенов става словослагател и печатар. Във военната му книжка /1891 г./, в графата професия, е отбелязано „словослагател”. Последните години на изтичащото деветнадесето столетие са посветени на книговезството и книжарството, където с много труд и упоритост успява да се наложи, да завоюва авторитет, и най-вече да спечели достатъчно пари, с които да започне и печатарска дейност от началото на новия  ХХ век.

Когато Сърбенов започва своя трудов път, Севлиево е един от окръжните центрове в страната. Градът обаче изостава в икономическо отношение спрямо своите съседи, поради което при административната реформа от 1901 г. остава да съществува само като околия. Въпреки тези съществени неудачи, Севлиево от това време се слави като един от значимите полиграфски и книгоиздателски центрове в България. След Освобождението до 1944 г., в него са работили 18 печатници, според тритомното издание „Български периодичен печат 1878-1944 Анотиран библиографски указател” от 60-те години на миналия век. В по-ново изследване, „Българска книга. Енциклопедия” от 2004 г., се сочи, че печатниците са 21 на брой.

Първата печатница в Севлиево, за която вече споменахме, след заболяването на собственика ѝ протойерей Ненчо Несторов, преминава в ръцете на зет му Сава Хаджииванов и доста бързо е продадена на братя Мутафови и техния зет Андрея Конов. Последните десет години на XIX век печатницата и издателството дават сериозен принос в разпространението на социализма в България. Тази първа севлиевска печатница е продадена през 1900 г. в Габрово. По същото време, последното десетилетие на века, в града е доставена втора печатница от Анастас Ст. Цанков, с когото Сърбенов е чиракувал при Ненчо Несторов и който усъвършенствал занаята в Пловдив. Той печата различни формуляри, документи, предизборни пропагандни материали, но наред с това и около 40 книги.

Според проф. Николай Ковачев третата печатарска машина е доставена в Севлиево през 1902 г. от Атанас К. Сърбенов. Тя е малка и на нея се печатат само канцеларски материали и формуляри за собствената му книжарница. Следващата година е узаконена като „Печатница А. К. Сърбенов & С-ие”. В продължение на четири десетилетия тук се печатат местни и чужди вестници, списания, устави, отчети, брошури, книги. Към новосъздадената печатница, като отдели продължават да съществуват книжарницата и книговезницата. Тук работят словослагателките Тодора Хр. Атанасова, Люба Илиева Дуламова, по мъж Димитър Тодорова, сестра на Сиса Илиева и др. Към 1907 г. е закупена нова голяма машина „Американка” /63х96 см/ и плоска машина „Кайзер” от Виена. Изглежда по това време /1908 г./ при него постъпва на работа като словослагател Иван М. Калименов, заедно с една от сестрите си, и става отговорник по печатането. Скоро след това с материалната помощ на Георги /Гочо/ Драгошинов и участието на Ст. Хесапчиев, Калименов открива и поема ръководството на нова печатница в Севлиево. В спомените си синът му Сава Калименов твърди, че баща му бил се „съюзил” със Сърбенов, но се разделили и тогава се сговорил с Драгошинов.

Печатарската дейност на Атанас К. Сърбенов през първите две десетилетия на ХХ век протича в остра конкурентна борба със стария му другар Анастас Ст. Цанков, с Иван Калименов, с когото се разделят, и с Иван Н. Динчев, който открива печатница след 1906 г. Четиримата се срещат непрекъснато по обявените от Общината и Окръжния съд търгове. В едно писмо от началото на 1913 г. съпругата на Сърбенов го уведомява, че е спечелила търга на Окръжния съд за печатане на техни материали, но конкуренцията била голяма: Цанков, Калименов и Динчев /по заявление от Варна/. Търга за Мировия съд спечелил Цанков. В друго писмо го уведомява, че Калименов се опитал да вземе вестниците „Дневник” и „Утро”, но не го огряло. Пак там съобщава: „За печатницата работа дава Челебиев от Общината”.

На границата на двете столетия в Севлиево и околията се разгарят остри политически борби, в които към основните противници – либерали и консерватори, се включват появилите се социалисти и земеделци. За нуждите на политическата предизборна борба по време на парламентарни и общински избори все по-често се налага да се използват възможностите на местните печатници за разпространение на пропагандни материали – позиви, апели и др. В тази нова обстановка все по-голяма става нуждата и от издаване на местни вестници. Като значимо полиграфско и издателско средище Севлиево може да се гордее, че е дало живот на над 90 вестника до 1944 г. От тях 26 са печатани изцяло или частично в печатницата на Атанас К. Сърбенов. По брой издавани вестници Сърбенов е безспорен първенец сред севлиевските печатари. След него се нареждат Сава Калименов – 17 вестника, Анастас Ст. Цанков и Ангел Стоянов по 11 вестника, Иван Калименов – 6 вестника, Иван Н. Динчев – 5 вестника и т.нат.

В самото начало на ХХ век, във връзка с разгорялата се остра политическа борба между управляващите общината либерали /Пешевисти и Радослависти/ и опозицията от другите партии, започва издаването на няколко местни вестника. Противниците на либералите успяват да склонят Анастас Ст. Цанков и през 1901 г. в неговата печатница започва да се печата вестник „Глас”, редактиран от Х. Вълчанов. Либералите, с помощта на своя привърженик – Атанас К. Сърбенов, организират издаването на два вестника. Пръв се появява замисленият като седмичник вестник „Балкан” /13 януари 1902 – 12 юни 1904/, орган на севлиевското бюро на Либералната партия, от който обаче излизат само 10 броя. Той се печата първоначално в Габрово в печатницата на Г. Кехайов, а последните му броеве, най-вероятно от 1903 и 1904, в Севлиево при Атанас К. Сърбенов. Реално се е появявал само в навечерието на избори. Вторият вестник е „Съгласие” /1 октомври 1902-14 юни 1903/,  редактиран първо от Никола П. Симеонов, а от 17 брой от Рачо Д. Карагьозов, и печатан изцяло от Сърбенов. Той е замислен като обществено-политически вестник на либералите радослависти в Севлиевска околия и от него излизат цели 263 броя. Всъщност това е първият вестник, който се печата в печатницата на Атанас К. Сърбенов, вторият е „Балкан”.

Издаването на вестници не е лесна работа, изискват се и средства, затова често началния ентусиазъм на издателите бързо се изпарява. Вестниците еднодневки, излизащи от дъжд на вятър, съвсем не са изключение през първите две-три десетилетия на новия век. В печатницата на А. К. Сърбенов до края на Първата световна война, освен посочените вече два вестника, се печатат още: „Изгрев” /1907/, „Искра” /1911-1912/, „Севлиевски общински вестник” /1910-1912/, „Селски вестник” /само шест броя/, „Събуждане” /1908, 1911-1912, 1923/. „Изгрев” е типичен пример за вестник еднодневка – от него излизат само четири броя, като е печатан при Сърбенов и при Цанков. От вестник „Искра” са отпечатани 35 броя, първоначално в печатницата на Хесапчиев, а след това при Сърбенов и Ив. Динчев. Така е и при вестниците „Събуждане” и „Селски вестник”. Тези примери не са изключения, а по-скоро обикновена практика. Изключение е по-скоро случаят със „Севлиевски общински вестник”, излизал редовно в продължение на три години – 1910, 1911,1912.

В Севлиево се редактира и печата първият ученически вестник в страната „Ученически глас” /1895-1896/. Тази инициатива не заглъхва и през следващите десетилетия излизат от печат нови ученически вестници, дори и списание, повечето печатани от Сърбенов. Ще споменем: „Пробуда” /1925/ - списание за наука и литература, орган на Крамолинското ученическо културно просветно дружество „Пробуда“ при Севлиевското педагогическо училище; вестник „Земледелски възпитаник” /1932-1944/ - орган на Дружеството на свършилите практически, зимни и допълнителни земеделски училища в България със седалище в село Градница, от който са отпечатани 122 броя; вестник „Възход” /1938-1940/ - списван от ученици на Севлиевската смесена гимназия, пропагандиращ делото на Младежкия червен кръст, есперанто и трезвеност; в различни години са отпечатани единичните листове „Възход”, „VII A” и „Трудовашко ехо”.

В печатницата на А. К. Сърбенов печатат вестниците си земеделци /”Народна борба” – 1932; „Селски вестник” – 1901-1908/, социалдемократи /”Народно събуждане” – 1924 до1931 г.; „Събуждание” – 1896 до 1923 г./ и сговористи /”Сговор” – 1924 до 1931 г./.

При него се отпечатват независимия вестник за стопански и културен подем „Стопанска трибуна” /1940-1941/ и обществените вестници за реклама и новости на „Бюро за всичко” на Теодор Д. Абаджиев: „Севлиево” /1922-1925/, „Севлиевско ехо” /1925-1926/ и „Севлиевска поща” /1926/.

Печатницата на Атанас К. Сърбенов е търсена за отпечатване на вестници и от съседни градове. Така например вестник „Габровски глас” е печатан през 1909-1910 г., вестник „Истински бич” на град Лом през 1914 г., „Сухиндолски общински вестник” излиза от 1929 до 1942 г., а троянският „Подем” от 1940 до 1944 г.

За кратко през средата на 20-те години собственикът на печатница Атанас К. Сърбенов, който не е най-пряко свързан с журналистическата професия, решава да се пробва като издател на вестник. На 15 декември 1926 г. в Севлиево се появява нов вестник с името „Балкан”, добре познато на севлиевци от началото на века; вероятно е търсел връзка с миналото и е искал да затвърди традицията. Името Балкан /Стара планина/ е обичано от местното население и употребата му е свидетелство за своеобразен землячески патриотизъм. В брой 1 изданието е определено като „независим вестник за информация, общественост и реклама”. Задачата на медията е зададена така: „Имайки предвид нуждата от един вестник в града ни, каквато се чувства отдавна, а особено такъв, който да бъде лишен от всяка политическа подкладка и да служи на чисто икономическите, културни и просветни нужди на града и околията, ние решихме да започнем издаването на горния вестник”. Структурата на вестника е следната: на първа страница се поместват обширни статии по проблемни стопански въпроси на балканската и подбалканската част от Севлиевска околия, засягат се въпроси от историята на родния край, има и хроника на събитията; на втора и трета страница се публикуват изключително съдебни съобщения и хроника; последната страница е за реклами. Внимание заслужава статията „Нашият Балкан” от 1 януари 1927 г., бр.2, в която могат да се открият конкретни данни за балканската и подбалканската част на околията, с което можем да си обясним и причината за назоваването на вестника. В брой 5 от 10 февруари в статията „Поминък” вече конкретно се разглеждат постиженията и задачите в сферата на скотовъдството. По-нататък в брой 8 и 9 от 1 и 23 април на анализ са подложени други области на стопанството в двете части на района. Тъй като Севлиевско се слави с развито лозарство, са публикувани материали и на тази тема /бр. 3 и 4 от 30 януари и 2 февруари 1927 г./. Като обичащ своя роден край човек, Сърбенов намира място във вестника и за някои интересни исторически материали /бр.2, 7, 8 и 11 от 1 януари, 18 март, 1 април и 16 юни 1927 г./. Животът на вестника, който се разпространява безплатно, е кратък: от 15 декември 1926 до 13 август 1927 г., общо 13 броя, за което може само да се съжалява. 

В. „Балкан” от 10 февруари 1927 г., бр. 5. Ориг. Истор.музей Севлиево.

От печатаните от Сърбенов местни вестници най-продължително излиза читалищният „Развитие”. Първият му брой е отпечатан на 27 август 1927 г. и продължава да излиза без прекъсване до 21 февруари 1946 г. Отпечатани са общо 665 броя. За кратко в печатницата на Ангел Стоянов са печатани бр. 10-49/50 от 1927-1928 г. и бр. 11/12 до 31/32 от 1930-1931 г., а в печатница „Братство” на Сава Калименов бр. 36-44 от 1933 г. и бр. 1 от 1934 г. Тиражът е варирал от 850 до 900 броя, но е имало случаи когато са отпечатвани и по 1000 броя. Абонатите в града били 209, в околията – 146, в други градове – 414 и за замяна – 82. Още с появата си в. „Развитие” доказва, че той ще се занимава не само с читалищните дела, но ще поставя на обсъждане данни за стопанското развитие на града и околията, теми на културно-просветния живот, ще публикува статии за героичното минало на родния край, няма да пропуска и парливите въпроси от ежедневието. Вестникът е обичан и търсен от севлиевци. Днес може да се намери в градската библиотека „М. Белчева” и в Градски исторически музей, за разлика от останалите севлиевски вестници, които не са запазени и могат да се открият единствено в Народната библиотека „Св.св. Кирил и Методий”.

Основно в печатницата на Сърбенов се печатат и други два вестника, които излизали продължително време. Вестник „Известия на Севлиевската популярна банка” излиза от 1924 до 1942 г. в тираж от 500 до 1100 броя. Някои броеве са печатани от Сава Калименов и „Графика”. „Сухиндолски общински вестник” също е печатан предимно от Сърбенов през годините 1929-1942 г. Тиражът му се движел от 1000 до 3500 бройки. Само някои от броевете са печатани в Павликени и „Братство”.

Приключвайки с вестниците не може да не отбележим, че печатницата на Сърбенов е предпочетена от един авторитетен софийски вестник – „Търговия, промишленост и труд”, независим вестник за стопанство, търговия и индустрия, който поради бомбардировките в София се изнася в провинцията. Така в Севлиево са отпечатани последните девет броя на този вестник през 1943-1944 г. /бр. 236-244/.

От печатницата на Атанас К. Сърбенов излизат и 9 броя единични листове, издадени по конкретни поводи, като: ученически трудови инициативи, паметен лист по повод смъртта на д-р Милка Ив. Великова, възпоменателен лист за живота и делото на Ст. Караджа, няколко листа на Родината и др. По брой на издадените единични листове печатницата на Сърбенов е безспорен първенец; Сава Калименов има 6 броя, а останалите печатници по 1-2.

Наред с вестниците в печатницата на Сърбенов се отпечатват и над 52 книги и брошури – негово или чуждо издание. Според Закона за печата от 1883 г., всеки издател на книги е длъжен да изпраща в Народната библиотека в София по два екземпляра даром /чл. 93/. Малко по-късно задълженията се конкретизират още по-добре в Закона за депозиране на печатните издания в Народните библиотеки /1897 г./. Благодарение спазването на тези закони днес разполагаме с информация за 47 книги и брошури, отпечатани в печатницата на Атанас К. Сърбенов и съхранявани в Народната библиотека „Св.св. Кирил и Методий” – София, включени в десеттомното издание „Български книги 1878-1944. Библиографски указател. Азбучна поредица”.

Според наличните данни, първите опити за книгоиздаване от страна на Сърбенов са направени още през 1905 г., когато се появяват една преводна книга от руски език и религиозното издание „Поучение в деня на Св. Преображение”; следващата година излизат от печат „Отговор на краткото изложение ...” с автор Христо Драганов, а също така и брошурата „Аферата в село Карбинци”.

Книгите и брошурите, които издава Сърбенов не са големи по обем, нещо характерно за времето, в което той живее, и се движат най-често между 20 и 60 страници, като има по-малки /8, 9, 13, 16, 17/ и по-големи /68, 76, 82, 110/. Тъй като към печатницата му работи и книговезница, създадените от него книги са винаги добре подшити и подвързани, в повечето случаи се използва добра хартия, държи се на хубавия външен вид. Само един пример: в сайта „Книжен пазар” през 2016 г. се появи за продан книгата на  Росилил, Б. „Блуждающата светулка”, драма в 5 действия, отпечатана в Севлиево от печатницата на А. К. Сърбенов през 1913. В забележка продавачът е отбелязъл: „Подпис на титулната страница, почти отлично състояние.” А са изминали цели 103 години!

Обикновено тиражът на отпечатваните книги и брошури се движи около 500 броя, но има изключения с по-голям тираж, като книгата за учението на Дънов – 2000 бройки, юбилейната книга за църквата „Св. Пророк Илия” и книгата за първия кмет на града  – по 1000 бройки, и др.

Тематиката на издаваните от Атанас К. Сърбенов книги и брошури е с доста широк спектър. В списъка може да открием художествена литература /проза, драма, комедия, поезия/, религиозна литература, най-разнообразни по тематика книжлета за малки и големи ученици, историческо четиво за славното минало на дейци от Севлиевския край и т.нат. Доста плодотворно е сътрудничеството с учителя Васил Генев, който отпечатва в печатницата на Сърбенов 40 свои брошури и книжки, обединени в поредицата „Балетна библиотека В. Генев - Севлиево”. Това са предимно балети, символизации, упражнения, музикални и драматични картини и оперетки за ученици и възрастни, които са пригодени за градска и селска сцена. Чрез игри и песни за Родината, младото поколение трябва да се възпитава в родолюбие. Четири от тези брошури са отпечатани първо от печатницата на Ангел Стоянов, но вторите и третите издания са отново на Сърбенов. Също така плодоносно е сътрудничеството с учителя-краевед Васил Беязов. На някои от книгите на Беязов не е отбелязана печатницата, но се приема, че са дело на Сърбенов.

При Сърбенов печатат още местни автори: може да посочим Спас Ив. Гоневски, Иван Хр. Бакалов, Христо Драганов, Христо Иванов, Кръстьо Попкръстев и др. Издадени са една книга в превод от руски на Григор Арнаудов и една преводна комедия от Димитър Симидов. Други автори, които са издавани са: Б. Росилил, Айген, М. Меланхолик, Стефан Йончев /Босяк/, С. Ковачев, Иван Д. Рачев, Теодор Поппетков, Христо Г. Митков и др.

След смъртта на Атанас К. Сърбенов през 1938 г. работата в печатницата продължава. Следващите осем години са издадени девет книги на Васил Генев и Васил Беязов.

Източници:

Вълчанов,  Севлиево 1842 – 1942. Част I. С. 1942, 106-109.

Вълчанов,  Севлиево 1842 – 1942. Част II. С. 1942, с. XIV.

Цанков, Станимир Ан. Печатарството в Севлиево. – Вълчанов, Х. Севлиево 1842-1942. Част 2. С. 1942, с.VII.

Николов, Г. История на българския всекидневен печат 1877-1932. Книга I и II. С. 1932, 13, 41-52, 72-75, 186-187, 190, 200, 212.

Български периодичен печат 1878-1944 Анотиран библиографски указател. Том 1. 1962; Том 2. 1966; Том 3.1969. С.

Български книги 1878-1944. Библиографски указател. Азбучна поредица.  Том 1, А-В, С. 1978; Том 2, Г-З, С. 1979; Том 3, И-Л, С. 1980; Том 4, М-П, С. 1980; Том 5, Р-Т, С. 1981; Том 6, У-Я, С. 1983; Том 8, част 1, С. 1997 и част 2, 2000; Том 9, С. 2006.

Българска книга. Енциклопедия. С. 2004, 346.

Табаков, К. По пътя на духа. Разговор със Сава Калименов. Севлиево. 2003, 17-20.

Ковачев, Н. Севлиево – полиграфско, издателско и журналистическо средище. – Севлиево и Севлиевския край. Том 2. С. 1970,285, 282.

Ковачев, Н. В служба на своя социалистически идеал. – в. Росица, 1989, 3.

Ковачев, Н. Севлиевските печатници. Полиграфско и издателско средище.  – в. Росица, 1989/49, с.9.

Коркинов, Й. Читалищният вестник „Развитие”. – Севлиево и Севлиевският край. Том 2. С. 1970,85.

Български алманах за 1892. С. 1892, 444.

Български алманах за 1893. С. 1893, 968.

Български алманах за 1894. С. 1894, 622.

Български алманах за 1895. С. 1895.

Български алманах за 1896. С. 1896, 268.

Български алманах за 1897. С. 1897, 1490-1491.

Международен алманах за България 1898. С. 1898, 899, 900.

Алманах България. С. 1900, 378-379.

Юбилеен български алманах за 1902-1903 г. С. 1902, 599.

Български алманах за 1911 г. С. 1911, 517-518.

Архив на Атанас К. Сърбенов. Визитна картичка от 1889 г.

Архив на А. К. Сърбенов. Уволнителен билет.

Архив на А. К. Сърбенов. Книги, отпечатани в печатница „Сърбенов”.

Архив на А. К. Сърбенов. Папазова, Анка Атанасова. Атанас Конов Сърбенов. Опълченец, с.з.ст.подофицер, участник в Балканската война /1912-1913 г./. Биографични данни. Варна, 1985.

Тодоров, Димо. Живя и работи за издигането на Севлиево. Атанас Сърбенов – книжарят, печатарят. – в. Росица, 1995, 5.

Тодоров, Димо. Атанас Сърбенов – книжарят, печатарят, общественикът. – в. Росица, 15 август 2016/93.

---

[1] Христо Груев Данов е български възрожденски учител и книжовник, родоначалник на книгоиздаването в България. Собственик на книжарница и издателство „Книгоиздателство Хр. Г. Данов и с-ие”.

ПОЩЕНСКИТЕ КАРТИЧКИ „ПОЗДРАВ ОТ СЕВЛИЕВО”

Историята на пощенските картички е свързана с фотографията и пощенските съобщения, като за тяхно родно място се счита Австро-Унгария. Тази пощенска новост бързо се разпространява из Европа, а по река Дунав чрез корабите достига и до България. Първата илюстрована картичка се появява през 1892 г. в Пловдив на земеделското и промишлено изложение, а Закона за пощите от 1897 г. дава разрешение на ведомства и частни лица да издават безпрепятствено пощенски „откритки”, обикновени илюстровани картички. 

Пощенските картички се използвали за кратки съобщения между близки и познати и представлявали обикновена или луксозна правоъгълна картонена карта; от едната страна е изображението /изглед, картина, рисунка и т.н./, а от другата полето е разделено на две: дясното е за адреса на получателя, а лявото за писмото.

Към 1901-1902 г. в Търново се появяват пощенски картички от фотографии, пропагандиращи природните и историческите забележителности на историческия град, обединени под наслова „Поздрав от Търново”. Усетил необходимостта и ползата от предлагането на такъв продукт, Атанас К. Сърбенов проучва въпроса, пътува със същата цел и до Виена и в резултат се появяват няколко броя шеговити пощенски картички със заглавието „Поздрав от Севлиево”. Ползвайки услугите на неизвестни за нас фотограф и художник, той реализира своето оригинално хрумване за серия от изгледи от Севлиево в бъдещето /компилация от снимки от Виена и Севлиево/. Това дело вижда бял свят по всяка вероятност малко преди 1911 г. Създаденият преди години телевизионен филм за града беше сполучливо озаглавен „Поздрав от Севлиево”, като в своя задкадров разказ, печатарят Цанков не пропуска да отбележи заслугите на Сърбенов за развитието на печатарското дело в страната през ония години. В по-ново време, севлиевецът ст.н.с. д-р Христо Темелски, назова един свой сборник с подбрани студии и статии из историческото минало на Севлиево и Севлиевския край със същото име – „Поздрав от Севлиево”, а за лицевата корица използва една от картичките на Сърбенов.

   

Първата картичка е с надпис в средата: „ПОЗДРАВЪ ОТЪ СЕВЛИЕВО Salutatione de Sevlievo Улица „Филаретъ Антоновъ”. На нея виждаме част от днешния площад с емблематичния за града Паметник на свободата, а в дълбочина улицата, назована с името на освободителя на града от турско иго, офицерът Иван Филаретович Антонов; така в миналото се е наричала централната улица на Севлиево от моста на река Росица до площада. Двете красиви сгради, които се виждат, наистина са съществували някъде до началото на 70-те години на ХХ век. На площада се разминават автомобили, откъм днешната часовникова кула /тя не се вижда/ се задава трамвай, а в посока към читалището /липсва на картичката/ се движи файтон; красиви улични фенери от двете страни, аероплан и цепелин в небето карат собственика на картичката да се чувства като че ли е в някакъв град на бъдещето.

	Поздравъ отъ Севлиево Улица „Ив. Ф. Антонов”
	Улица „Иван Ф. Антонов” – 1928 г.

Друга картичка е озаглавена „Гр. Севлиево – източен изглед”. На преден план се вижда плавателната река Росица с един голям параход и три по-малки плавателни съда, вдясно от тях мостът на Кольо Фичето със седем свода и две кули в средата на най-високата част; в подножието на Севлиевската планина /Крушевския баир/ е разположен сред много зеленина град Севлиево с множество църкви, кули и големи красиви сгради, поради което по-скоро напомня за старата част на някой италиански град; над града кръжи аероплан, а зад него в далечината остава западния край на Крушевския баир с местността Белия бряг, добре позната на севлиевци.

Град Севлиево – източен изглед. Ориг. в Истор.музей Севлиево.

На третата картичка се вижда Паметника на свободата и има ред несъществуващи тогава забележителности в Севлиево - градски дом и народна библиотека, оперен и драматичен театър, кулата „Св. Марко”, съборната църква „Св. Спас”, борса и дори музей. Повечето от сградите са забележителности от Виена.

Площад „Ст.Пешев” част от бъдещо Севлиево. Ориг. в Ист. музей Севлиево.

Горната картичка е правена в началото на ХХ век, защото един екземпляр от нея е запазен със следния текст: „Севлиево, 9.VIII.1911 г. Драги Стефане. Наши привети от тук. Както виждаш, покрай вас минава трамваят и ний вече с него ходим, а пък с аероплана утре може да направим полет”. Мечтателят Атанас К. Сърбенов така си представял родния град в бъдеще – с трамвай, аероплан и дирижабъл.

Главната улица от площада към село Кормянско „Цар Освободител”, а преди това „Ал. Верещагин”

Сградата на читалище „Развитие” в началото на ХХ век. Ориг.в Ист.музей Севлиево.

Поздрав от Севлиево. Въстанически паметник. Датата на тази поздравителна картичка е 1 ян. ХХ век.

Серията пощенски картички „Поздрав от Севлиево” са отпечатани в масов тираж и пуснати в продажба в книжарницата на Атанас К. Сърбенов, за радост и гордост на севлиевци. Някои от тях /Въстанически паметник, Театър и читалище Развитие, Батошевския манастир/ са в оборот още от края на XIX век, а тези с шеговит характер са от началото на следващото столетие. Сами по себе си те са уникални от полиграфическа гледна точка и винаги са били обект на желание от колекционерите /т.нар. делтиолози/. А Сърбенов преди повече от сто години става безспорен посланик на своя роден град чрез пощенските поздравителни картички.

Пощенска поздравителна картичка с изглед от Батошевския манастир от края на XIX век. Ориг. в Ист. музей Севлиево

В личния архив на Атанас К. Сърбенов са запазени доста илюстровани пощенски картички от времето на Балканската и Междусъюзническата войни – 1912-1913 г., изпратени до него от съпругата му Невенка, децата му Мара, Христо и Ружка, от роднини и приятели. Безспорно, наред с другите документи, снимки и вещи, те са сред най-старите артефакти, които семейството на книжаря е съхранило за поколенията. Разглеждайки ги внимателно ние неусетно се пренасяме сто години назад във времето и се потопяваме в атмосферата на отношения между хората от тила и близките им от фронта, разбираме тяхното лично отношение към войната, възторга и опиянението от победите над врага.

Поражението на турската армия при Люлебургас – пропагандна пощенска картичка от 1913 г. Архив А. К. Сърбенов.

Източници:

Архив на А. К. Сърбенов. Папазова, Анка Атанасова. Атанас Конов Сърбенов. Опълченец, с.з.ст.подофицер, участник в Балканската война /1912-1913 г./. Биографични данни. Варна, 1985.

Архив на А. К. Сърбенов. Пощенски картички.

Градски исторически музей. Пощенски картички „Поздрав от Севлиево”.

Тодоров, Димо. Атанас Сърбенов – книжарят, печатарят, общественикът. – в. Росица, 15 август 2016/93.

ОПЪЛЧЕНЕЦ

Балканската война (1912–1913 г.) е славен венец в усилията на българската държава да отхвърли веригите на Берлинския договор от 1878 г. Тя е подготвяна в продължение на близо четири десетилетия в българското общество със системна работа във възпитателно и образователно отношение сред младежта – духовно, умствено, физически и материално. На 17 септември, понеделник, паметен ден, е обявен височайшият Указ № 5 на цар Фердинанд, с който се съобщава, че е ударил часът за извоюване свободата на поробените българи в пределите на Турция и е обявена всеобща мобилизация.

Без колебание и с голяма вяра, че наистина е дошло време да се събират плодовете на народните усилия Атанас К. Сърбенов, заедно с голяма група свои връстници от Севлиевска околия се записва доброволец в опълчението и на 18 септември вече е в град Ловеч. Тука от запасни войници се сформира 34-ти пеши Троянски полк,[1] в чиито състав се включват и две опълченски дружини. Опълченците са от призивите 12, 13 , 14 и 15 /или служилите през годините 1888-1891/, на възраст от 40 до 50 години и вече изключени от запаса. Старши подофицер Атанас К. Сърбенов е командир на втори взвод от първа рота в Първа опълченска дружина, с командир запасния подполковник Т. Мосинов. Опълченската дружина имала доста пъстър и екзотичен вид, поради което помежду си опълченците се наричали „папур-аскер”. Опълченецът Ст. Пончев, учител от село Бара, Севлиевско, и автор на спомени за войната, съобщава следното: „Когато дружината беше вече уредена нашият опълченец имаше изглед: человек с войнишка износена шапка, патрондаш на кръста; с изтъркан дълъг сюртюк,[2] голак кожух или пък с бял овчарски ямурлук, с ръкави или без такива; на краката цървули с бели навуща и кръстосани черни върви, а на гърба надяната бяла от собствено калчишно платно раница”. Запазен списък на взвода на старши подофицер Атанас К. Сърбенов показва, че на личния състав не са раздавани навои, върви, горни и долни гащи, долни ризи. Шинели са получили само 6 опълченци, ямурлуци – 1, а пояс и куртка – само командирът на взвода. Всички били въоръжени с пушки „Бердана”.

Снимка на пушката, която пази внука Атанас

В първото си сулдашко писмо /така обозначава на пликовете писмата си/ от 19 септември Атанас К. Сърбенов известява близките си, че благополучно е пристигнал в Ловеч, дружината му е формирана и най-вероятно според слуховете ще пазят централната железопътна линия в Северна България. На 23 септември 34-ти пеши Троянски полк напуска Ловеч и поема към турската граница по маршрута: Севлиево-Габрово-Балкана. На следващия ден Първа опълченска дружина е построена и с треперещ от вълнение глас 65-годишният подполковник Т. Мосинов я поздравява с предстоящия поход: „Братя, през време на Сръбско-българската война имах честта да водя дружина, която с неприятеля имаше ред победоносни срещи. Не се съмнявам, че и в този случай ще покажем нужната храброст за нанисане удар на петвековния тиранин.” След мощно „Ура” опълченците се качват на влака и отпътуват за град Плевен, където преспиват и отново по влака през Търново стигат до Габрово. Пренощуват в Априловската гимназия и с коли на селяните от село Шипка пристигат в същото село на 25 септември. Вечерта пешком пристига и 34-ти полк. На следващия ден преминават през Розовата долина, жителите на град Казанлък ги посрещат ентусиазирано, накичват пушките и гърдите на опълченците и офицерите с букети от живи цветя, поради което дружината придобива изглед на разкошна градина. След кратка почивка в края на града, дружината продължава похода, стига до гара Тулово и по влака отпътува за Бургас. И тук почивката е кратка, но опълченците успяват да разгледат забележителностите на града и пристанището му. Според новите войнишки слухове се очаква да охраняват черноморското крайбрежие от десант на турците. „Казаха, че имало вече указ за обявяване на войната, – пише Атанас в четвъртото си писмо до съпругата си Невенка – но изглежда да е „сулдашка” новина.”

Така изглеждали пликовете на сулдашките писма от Атанас К. Сърбенов. Архив А. К. Сърбенов.

Петото сулдашко писмо е с дата 28 септември и е изпратено от село Извор. В него пише: „Тази заран тръгнахме от Бургас и ще нощуваме тук. Утре ще заминем за село Урум кьой,[3] къде границата, но ще бъдем дълбока резерва. Досега се опазих здрав, Бог ще ме опази, вярвам докрая така. Бях понастинал, но снощи се намазах с бяло масло и оздравях. Вземах си и други лекарства. Спя повече в хотели и къщи, добре завит и нахранен. Добре до тази вечер. По-нататък, както Бог даде.”

На 30 септември първа и втора роти на опълченската дружина напускат село Извор и в ускорен 6-часов мъчителен преход в дъжд и дълбока кал стигат до пограничното село Урум кьой. То е разположено в най-северния планински рид на Странджа, който носи името Босна. Ридът се простира от запад на изток на около 65 км, а ширината му достига до 25 км, като е разположен между долините на реките Велека и Факийска. На север склоновете му плавно се спускат към Бургаската низина, а на изток достигат до черноморското крайбрежие. Граничният пост /български и турски/ носи името на рида. Тук, до началото на войната, двете роти престояват около една седмица, като квартируват ту в селото, ту носят патрулна служба на самата граница. В писмо Атанас пише: „Няма какво да се крие, ний сме първа рота вече на границата, втора и тя”.

На 2 октомври по инициатива на Атанас К. Сърбенов, фелдфебелът на ротата, няколко взводни и отдельонни командири излизат на разузнавателна обиколка в района на границата. „Излязохме по границата да разглеждаме и се ориентираме и обиколим пограничните постове, – пише той в писмо от 4 октомври – минахме в турска територия, играхме хоро, седнали по турски изпушихме по една пура, купени от френски параход в Бургас и потеглихме на изток ту през турска, ту през българска територия, като минахме няколко постове и видяхме турците и патрулите им. Стигнахме до постът „Босна”, научихме се, че на линията на същия пост имало престрелка, убит бил един войник... ... аз отидох напред и видях много работи, които рядко се случват през живота на човека. Чух на няколко крачки пред мене в гората турски сигнал с свисток /свирка, бел.а./ и чух извикване името на низамина. Предпазливо се върнахме, донесоха на офицерите за появяването на турски войници, които заповядаха да развием взводовете в боеви порядък. Наредихме войниците с пълни пушки и очаквахме противника един час, понеже не се яви, оттеглихме се малко на закрито и накладохме огньове в големите гори на един връх на планината, където преспахме като поставихме за охрана къмто противника мъртва стража. Осъмнахме живо здраво, сами знаем, особено редниците, които пазиха цяла нощ. Военните кучета от турските постове лаяха и виха, това всяваше особено настроение. Заранта ни смениха другите два взвода, а ний се върнахме в селото и си отпочинахме и нахранихме. Ще отидем ли пак, не се знае, но сме 4-5 км от границата”.

В село Урум кьой по същото време се организира партизанският отряд на Михаил Герджиков, който имал задачата да действа пред редовната войска, да пали турските села и предизвиква смут сред населението.

Войната е обявена на 5 октомври 1912 г. Три български армии нанасят главния удар в Източна Тракия. Месеците октомври и ноември са белязани от три големи сражения между българските и турските войски. В хода на Лозенградската операция, на 9 и10 октомври, българите успяват да нанесат сериозно поражение на турската Източна армия и да превземат града. Турците отстъпват и се съсредоточават при река Караагач, която прегражда пътя към столицата Цариград. В околностите на Люлебургас и Бунархисар се разиграва второто голямо сражение, което продължава шест дни при числен превес на турците. Противниците от двете страни на фронтовата линия дават общо над 40 000 убити и ранени. Опитът на турския командващ Махмуд Мухтар паша да пробие левия фланг на българите, за да си върне Лозенград, е пресечен. Под общото командване на генерал Радко Димитриев двете български армии постигат решителен успех с пробив в центъра на турската отбрана. Благодарение на изключителните качества на българските генерали и офицери, на безпримерния героизъм на войниците, на влязлата във военната история българска атака „На щик, на нож!”, турската армия е пометена в срещните сражения при Лозенград, Бунархисар и Люлебургаз и българите само за месец се озовават при последната укрепена линия на 30-на километра от столицата на Империята Цариград.

В голямата битка при Бунархисар опълченците от 34-ти пеши Троянски полк вземат активно участие още в самото начало. На 5 октомври в 21 часа бойците от първа рота са вдигнати по тревога и се придвижват към пограничния пост „Босна”, където прекарват нощта, а на сутринта атакуват и превземат турския пост и казармите му. Турците бягат панически, убити и ранени от българска страна все още няма. На много места се виждат пламъци от горящи турски села, цял ден се чува артилерийска канонада от западна посока. В очакване на заповед за по-нататъшно настъпление денят преминава неусетно. През следващите два дни опълченците напредват в южна посока, поотделно взводовете влизат в сражения с изостанали башибозуци и редовни войници от отстъпващата турска войска. От партизанските части на Герджиков е опожарено турското село Аматлари, опълченците преминават през българските села Конак[4] и Гьок тепе,[5] като в последното се устройват в изоставените турски казарми. В това село старши подофицер Сърбенов пленява с взвода си две турски коли от военен обоз, като плячката, предимно дрехи, се разпределя между войниците. В писмо до съпругата си пише за голямата паника сред българското и турското население в района, за неизменните пожари от началото на войната, за това, че до този момент убитите и ранените са малко и от Севлиево и селата няма пострадали. „Тук сме 16 км навътре в Турция. Говори се, че ще заминем за Малко Търново, което е още по-навътре, 40 км от границата” – завършва той.

Рано сутринта на 9 октомври опълченските роти напускат село Гьок тепе и се отправят в поход към градчето Малко Търново. Ето едно описание на вълнуващото посрещане на българските освободители от техните братя:. „Срещата бе неописуема. Наизлезлите граждани, или по-ясно, излезлият град да среща своите освободители, се хвърля върху шиите на всеки попаднал напред им воин, целуваха се, сълзи се ронеха, плачеха, но нищо не говореха... , само хълцане се чуваше и откъслечни думи на братска любов... Отминават първите редове, същите любвеизлияния и по отношение на следните редици... с китки окичваха гърди, шапки, калпаци, пушки где око зърне и ръката китка слага, но ни дума не се чува при всички тия моменти! Душата като говори, езикът немее... Така достигнахме в центъра на града... След проверката и донесенията, че градът е чист и околността е очистена от противника, взеха се мерки за разположението на дружината на квартири и докато стане това разпределение, отслужи се благодарствен молебен за даруваната свобода на града и околията...” В Малко Търново опълченците отдъхват два дни. Признателните граждани даряват нуждаещите се бойци с дрехи. През това време пристигат още опълченски и редовни войскови части, а също и част от партизаните на Михаил Герджиков.

В Малко Търново за пръв път е прочетена височайшата заповед до действащата армия № 15 от 5 октомври 1912 г., издадена в 12 часа, в полунощ, в град Стара Загора:

Офицери, подофицери и войници,

Нечуваните страдания на нашите сънародници в съседната отоманска империя, които отдавна терзаеха сърцата на народа, извикаха справедливо негодувание на нашия народ. След като изпитах всички мирни средства, за да подобря, до колкото е възможно, живота на тия мъченици, наши братя по кръв и вяра, ние верни изразители на народните тежнения, не можехме да останем безучастни към воплите им и подпомогнати от нашия възлюблен народ, заповядахме на нашата храбра армия да премине границата и да встъпи в борба с вековния враг.

Офицери, подофицери и войници,

Нашето дело е свято и чувствувайки любов в тази съдбоносна минута за нашето възлюблено отечество, ний сме уверени, че всички чинове от армията ще се проникнат от важността на тяхната задача и ще оправдаят надеждите, които народа възлага на тях.

Офицери, подофицери и войници,

Напред с помощта на кръста и оръжието!

Нека Бог на правдата да подкрепи десницата ни.

ФЕРДИНАНД

В Малко Търново е формирана нова военна част – Десета погранична дружина, взета в непосредствено подчинение на Главната квартира и в състав от 1260 пушки бердани. В нея, от старата 10-та погранична рота, са създадени първа и втора погранични роти от редовни войници, граничари, от Бургаско, Анхиалско и Айтоско, и засилена с две роти от Троянската опълченска дружина – първа и трета. Към дружината е предаден и доброволческият отряд на Михаил Герджиков, в състав 152 пушки, носени от млади доброволци, повечето студенти. За командир на новосформираната дружина е издигнат младия, буен и извънредно строг капитан Минчо Сотиров. На 11 октомври преди обяд опълченците са построени пред казармите и пред тях се появява на кон новият командир с дружинното знаме с надпис: „Х Погранична дружина”. В кратката си реч той съобщава за получената от Главната квартира задача за новото формирование: „Веднага продължете настъплението от Малко Търново за Бунар Хисар; Ако успеете на 12 октомврий да заемете последния пункт, ще извършите велико дело. Напред с кръста и оръжието!”

Започва усилена подготовка за трудния преход от 48 км през гористите тепета на Странджа планина. В 4 часа сутринта на следващия ден дружината е вдигната и капитан Сотиров с кратка реч поздравява своите бойци с предстоящия поход: "Момчета и юнаци, по заповед на Главната квартира, на която знаем, че сме право подчинени, предстои ни днес един усилен поход, за доброто на българското племе и за сигурността на нашата непобедима армия, която е в и около Лозенград, в тоя момент. Вярвам в нашите сили, ако и старци наглед, вярвам във вашата безгранична любов към народа ни, за когото дадохте вече доказателства, че го любите и че сте готови към всички жертви за неговото общо благо. Ние ще изпълним тая възложена ни задача, за славата на българското племе. Да живее... " „Ура, ура, ура" процепва нощната тъмнота и призовава ранната зора да бъде водач и указател в пътя на беззаветно преданите на своя род бойци.

С две странични прикрития и преден отряд, дружината потегля на път, изпратена от местните жители с благопожелания и придружавана от познавачи на местността. Към 7 ½ часа авангардът влиза в престрелка с отстъпващия башибозук пред турското село Сазара.[6] В изоставеното село намират само 25 празни сандъци от маузерови пушки и десетки сандъци от патрони за тях. Населението е избягало по шосето Бунархисар-Виза в посока към Чаталджа. След кратка почивка маршът продължава към следващото турско село Бей бунар и към село Куру дере,[7] което е заето около 14 часа. Българското население на това село е избягало към близките гори, но като вижда, че войската е българска бързо се завръща. Опълченците поздравяват селяните с мощно „Ура”, а домакините приветстват освободителите си със „Здрасти, здрасти братушки..., добре дошли, добре дошли, турците избягаха вчера, снощи...” Умората от 10-часовия форсиран преход, най-често по кози пътеки, бързо изчезва. Следва почивка и царски обяд. Селяни и селянки посрещат освободителите си и всеки носи каквото има и каквото е успял да вземе, за подарък на дългоочаквания български войник. Незабравими мигове, за които в писмата си Атанас К. Сърбенов пише, че ще разказва когато се върне жив и здрав от войната.

До градчето Бунархисар остават още 14-16 км, а вече се стъмява, възрастните опълченци са изморени, има опасност от среща с турски войскови части. Затова дружинният командир взема важно решение. Събира младите граничари и по-издържливи опълченци и формира преден отряд от 105 души, към които се обръща със следните думи: „Деца на майка България, готови ли сте да продължите пътя си, без да сте отпочинали и без да сте яли... ще вървите и ще ядете... да изминете пътя до Бунар Хисар и да заемете тоя град, непременно да заемете висотите над града, преди да се е мръкнало и да рекогносцирате и съберете сведения за противника: где е, накъде той е отстъпил и кога и в какъв ред и порядък е бил в отстъплението си...” Само с пушки, патрони и хляб в ръце те продължават пътя си през село Аврен за Бунар Хисар. Останалата част от дружината оставя багажа си /раници, ямурлуци и др./ на обоза и също само с пушките и патроните продължава след предния отряд.

Авангардът, след като влиза в краткотрайни престрелки с бягащи на изток турски войници, стига до Бунархисар към 19-20 часа и заема околните височини. Постепенно пристигат и останалите роти от дружината. Градчето е малко и със смесено население: турци, гърци и българи. Предложението на градските първенци за разквартируване на дружината по квартири в града е отхвърлено и започва окопаването в подножието на  близките скалисти височини от трите роти, четвъртата е оставена като охрана на обоза при село Куру дере. Денят 12 октомври е знаменателен с издържливостта на чичовците /така наричали опълченците/ и момчетата /младите граничари/ от Десета погранична дружина, които полагайки максимум усилия с чест изпълняват заповедта на Главната квартира да се заеме своевременно отбранителна позиция на височините пред Бунархисар. В града са пленени 1 турски офицер и 25 редници, изостанали от своите части, след разгрома им при Лозенград. Събрани са около 20 християнски войници, 16-17-годишни младежи, избягали от турската армия с цялото си въоръжение.

Хубав есенен ден е 13 октомври, събота. Очакват се донесенията на разпратените в различни посоки патрули. Отначало има увереност, че противника ще се появи откъм Лозенград и това ще бъдат отстъпващи, разбити турски военни части. Но става точно обратното: свежи противникови, многобройни сили /пехота, кавалерия и артилерия/ се появяват по шосето от Виза. Те не знаят за разгрома на турците при Лозенград и с висок морален дух напредват към Бунархисар. Четвърти взвод от първа опълченска рота под командата на фелдфебел Цвятко Вълков, от град Ловеч, пръв влиза в съприкосновение с прииждащия противник при село Пуралии. Тук е ранен леко опълченеца Минчо Иванов от Севлиево. Началото на сражението е 10 ½ часа. Дружинният командир се обръща към бойците си: „Братя и момци, днес ще имаме бой..., вие виждате вече това..., на заетата тая позиция трябва да се задържим докрай... Сигурността, спокойствието на нашите войски при Лозенград и които са на път насам, зависи напълно от дружината, от вас! На вас, юнаци, гледат днес нашите началници от Главната квартира до последния български войник... С кръста и оръжието за великото дело!” Войнишко „Ура” процепва въздуха при тази обиколка на дружинния командир по цялата позиция. Сред опълченците се говори: „Чувате ли, брей, тука ще се мре, ни крачка назад, никой да не отстъпва, ние сме вече стари, изпяхме си песента, но да спасим младите, нашите момчета!”

Разпределението на силите е неравно: срещу около 800 опълченци с берданки са изпратени три табора турска войска, около 3000 души, с 4 оръдия и един ескадрон кавалерия. Турците започват боя с артилерийски обстрел на позициите на българите. Залегнали между канарите, в своите окопни трапчета, опълченците не помръдват от местата си и очакват настъплението на пехотата, което не закъснява. В спомените на Атанас К. Сърбенов, а също и на Ст. Пончев, единодушно се отбелязва, че завързалото се сражение е особено ожесточено. Неприятелят още в самото начало се опитал с бързо разгръщане на двата си фланга да обходи българите и излезе в тила им. Този опит на противника е разгадан от дружинния командир и той своевременно отдава заповед до командира на втора погранична рота поручик Венедикт Василев, който охранявал обоза при село Куру дере, да остави само един взвод, а с останалите три да се насочи през село Аврен срещу десния фланг на турците и в тила им, с много широк фронт, като симулира с поведението си, че много българска войска идва откъм Малко Търново. При това придвижване да установи добра връзка с командира на първа рота поручик Табаков, който е на крайния ляв фланг на дружината.

Докато поручик Василев се придвижва към мястото на сражението то все повече се ожесточава. Положението е критично, защото някои от берданките на бойците започват да засичат, патроните се изчерпват, налага се да се вземат пушките на загиналите и ранените бойци. И ето, в най-критичния момент ротата на поручик Василев пристига и точно изпълнява замисъла на дружинния командир. За този съдбоносен момент от боя старши подофицер Атанас К. Сърбенов пише в спомените си: „Василев разви ротата си в боен ред, първа рота, която бе в поддръжка, усили веригата и противника се намери под ужасен кръстосан огън от всички страни. Опълченците настъпваха, докато привечер във време на атаката, всред виковете „Ура!” и „На нож!”, ведно с трясъка на бомбите от отвесно пресечените скали, под които се намираха много турци и двама офицери, понеже не бе възможно да се стреля и патроните бяха на привършване, се повтори традиционния бой с хвърляне и търкаляне на камъни от потомците на някогашните борци-опълченци”. С общо „Ура!” от всички страни, дружината обръща в безпорядъчно бягство турския аскер, който се разпилява в мрачевината на настъпващата октомврийска нощ, дошла със силна буря и изобилен дъжд.

След прекратяване на боя дружината се оттегля близо до село Яна,[8] където на огньове войниците сушат измокрените си дрехи. Поради неподаване сигнал за сбор някои бойци цяла нощ се лутат по Бунархисарските скали и чак сутринта се ориентират. Друг недостатък на дружината е неуредената санитарна служба – няма фелдшер, а двамата санитари са недостатъчни, поради което на ранените не се оказва необходимата помощ. Негодните бердани бойците заменят  с пленени от турците маузерови пушки, снабдяват се с патрони, паласки, торби, раници, шинели и др.

Загубите на дружината са: 30 убити, 2 умрели от раните си и 37 ранени, а за противната страна, само убити повече от 280 души, между които двама ротни командири, а ранени неизвестно колко. Само хвърлените две бомби в сгъстения строй на турците е причина за 18 убити на камара един върху друг. Хванатите пленници са ужасени от безстрашието и героизма на българите. Падналите 32 български герои са погребани в общ гроб на кота 192,4 с опело от бунархисарския свещеник и прочувствена реч от дружинния командир. На гроба им са поставени на кръст две пушки бердани.

Бургасци, анхиалци, айтосци, троянци, ловчанлий и севлиевци, съставляващи Десета погранична дружина, заедно с доброволците на Михаил Герджиков и доброволците от Малко Търново, Бунархисар и околните села, са горди с извоюваната победа и изпълнението на поставената задача от Главната квартира. Получени са поздравителни телеграми, като в една от тях се казва: „Славата и успеха на дружината бе слава и успех на цялото българско оръжие и на българския народ”. С оценка на подвига на опълченците завършват спомените за това сражение на Атанас К. Сърбенов: „Чак на 14 вечерта /след 36 часа от появяването на противника при Бунар Хисар/ пристигнаха тук действащите наши полкове на Трета армия, идещи от Лозенград, за които, право е да се каже: опълченците подготвиха и гарантираха славните победи при „Акъ тепе”, „Картала” и „Качуля” – „Бунар Хисар”, като спряха и попречиха на противника да ги завари 24 часа преди да тръгнат от Лозенград и дадоха първия сигнал за разгрома на турската 60-хилядна армия при Хисаря”. В следващите няколко дни българската армия наистина громи турците при Бунархисар и за това заслуга имат чичовците и момчетата от Десета погранична дружина. До съпругата си Атанас К. Сърбенов пише: „Помни 13 октомври, запали в двете църкви по една голяма свещ и се молете всички Богу за избавлението ми до сега и за в бъдеще”.

В следващите дни, 15-19 октомври, се разиграва едно от големите сражения на бунархисарското направление, като срещу пристигналата тук Пета Дунавска дивизия от Трета армия са противопоставени основните османски корпуси. В това голямо сражение на Десета погранична дружина е възложена задачата да охранява крайния ляв фланг на Трета армия, зает от Пети Дунавски полк на Пета Дунавска дивизия. Към 15 часа на 15 октомври на дружината е заповядано да се отправи към село Евренджик[9] и подсигури направлението откъм Самоков[10] и Мидия, като устрои летяща поща до Бунархисар. По шосето Бунархисар-Виза, през местността „Текето” чичовците и момчетата от дружината стигат към полунощ до село Урум беглий,[11] където пренощуват. Разузнаването търси най-ляво разположените части на дивизията, за да установи контакт с тях и стиковат действията си. Рано сутринта дружината, в три колони, продължава пътя си към крайната цел – село Евренджик, което заема безпрепятствено към 16,30 часа. Населението е гръцко и посреща българската войска добре, предлагайки услугите си. Разпратените в различни посоки разузнавателни патрули обаче донасят тревожни известия, че дружината се намира сред турско обкръжение, 12 км зад гърба на предните турски части. В село Соуджак,[12] където трябва да е разположена българска бригада, с която да се влезе във връзка, има турски войници. Това неприятно положение се е получило вследствие отстъпление на част от Пета дивизия в посока към село Яна. Реагирайки бързо и хладнокръвно, дружинният командир се разпорежда за незабавно напускане на село Евренджик по единствено възможния път – през гората в посока към село Сергин.[13] Маньовърът е успешен и дружината излиза от обкръжението. Патрул от охраната на обоза докладва на командира за престрелка с 35 турски кавалеристи, барикадирали се в едно здание в село Сергин. Оказва се, че това са кюрдски войници, с които се справят доброволците на подпоручик Аянов от отряда на Михаил Герджиков и опълченци от трета рота. При атаката срещу кюрдите загива един четник от хората на Аянов. Дружината продължава пътя си за село Урум беглий, като прибира със себе си обозите и към 8 часа на 18 октомври се разполага на позиция на височините южно от селото и установява успешно връзка с левия фланг на Пета дивизия. На 18, 19 и 20 октомври ожесточените боеве между българи и турци по височините на Бунархисарския масив продължават от зори до стъмяване. Бойците от Десета погранична дружина са разположени южно по хребетите и югоизточно в гората от Урум беглий и охраняват левия фланг на сражаващите се български части. Вали силен дъжд, храната е оскъдна поради затруднения на обоза. Раздават се само по пет хляба на взвод от 40-50 бойци. На 19 октомври Четвърта и Пета дивизия предприемат решително настъпление, което отхвърля окончателно врага от Бунархисар и го обръща в бягство. На следващия ден и последните вражески сили са изтласкани на изток. Победата отваря вратите на българите към Цариград.

След отстъплението на турците Десета дружина се прибира в село Урум беглий, където опълченците сушат мокрите си дрехи и отдъхват. Тук залавят турски войник. При обиска му, заповядан от старши подофицер Атанас К. Сърбенов, се намират 120 лева. Сърбенов взема парите и публично обявява, че ще е добре да бъдат разпределени за сирачетата на убитите им другари в сражението от 13 октомври. Но този хуманен жест пропада, защото ротният командир прибира сумата...

На 21 октомври бойците се придвижват към село Сергин, което сериозно е пострадало от палежите на турците. Пред опожарения гръцки хан намират изгорен човешки труп, полуизяден от уличните псета. Оказва се, че това е убитият Йосю Петров от Македония, боец от отряда на подпоручик Аянов. Като узнава на кого е трупа, старши подофицер Атанас К. Сърбенов се разпорежда да бъде погребан в двора на близката опожарена гръцка църква.

От Сергин командирът на дружината изпраща разузнавателни патрули към Самоков, селата Етрос,[14] Ургас, Евренджик и град Мидия, както личи от негово донесение № 78 до командира на бригадата. Тук към тях се присъединява един отряд пехота от 45-и полк, една планинска батарея и ескадрон конници, до смърт изморени, гладни, слаби и немощни. Опълченците организират за своите братя от редовната армия една истинска братска трапеза. Задачата на двете формирования е да проучат най-добрите пътища за бързо придвижване и овладяване на град Мидия.

Първото село, през което преминава дружината на път за Мидия, е Етрос. Църковните камбани бият тържествено, хората са излезли да посрещнат дългоочакваните освободители извън селото, офицерите целуват ръка на свещениците. В това село дружината преспива и на следващия ден продължава пътя си към гръцкото село Ургас. И тук посрещането е тържествено: мъже, жени, деца, начело със свещениците, приветстват скъпите гости с възгласите: „Зита България! Зита българска войска! Зита цяло християнство!” На приветствията отговаря дружинният командир Сотиров, който заявява, че след като християнските народи са си подали братски ръце за борба, то със сигурност ще изгонят азиатеца там откъдето е дошъл преди 535 години.

След кратка почивка дружината се упътва на изток към градчето Мидия. Шестчасовият преход е труден, придвижването става по кози пътеки и чак късно вечерта дружината се озовава пред града. Доверено лице на кмета с фенер в ръка уверява командира на дружината, че няма турци и спокойно могат да се установят на квартири при тях. И тук камбанен тържествен звън, и познатите викове „Зита!”

Телеграма от Атанас К. Сърбенов до Невенка: „Аз Пастухов сме Мидия живо здраво. Атанас”. Архив А. К. Сърбенов.

Градчето Мидия е малко /600 гръцки къщи/, околийски център в Лозенградски окръг, разположено на югоизток от Малко Търново, на брега на морето. Крепостните стени и портата от римско време, макар и полуразрушени, са запазени все още. Улиците са тесни, криви и много мръсни. Жителите се занимават с рибарство, търговия и добиване на дървени въглища. В този град Десета погранична дружина престоява на квартири от 25 октомври до 30 ноември. На 26 октомври към опълченците се присъединява и Пети Дунавски полк, с когото заедно са се сражавали при Бунархисарските височини, и който е загубил там половината от личния си състав. Сега задачата на двете войскови части е да охраняват града откъм морето. За тази цел редовите войници от полка започват изкопаването на окопи вън от населеното място. Десета погранична дружина дава дежурства по взводно, като заема постове покрай морето. Свободните от наряд опълченци са заети с провеждането на учения в окрайнините на града.

В началото на месец ноември сред военнослужещите и цивилното население се появява страшната болест холера, донесена от турските войници от Мала Азия. Обявени са извънредни мерки за хигиена, като за нарушаването им се търси строга отговорност, включително налагане на смъртно наказание. На няколко пъти нарушителите са наказвани с бой с камшик /по 25 удара на голо/ пред строя. Пред къщите на болните цивилни граждани се поставят постове и се ограничава достъпа до тях. Още при първите признаци за поява на болестта се дава заповед за приготвянето на землянки, като тази дейност започва в края на ноември. След закуска старите опълченци поемат към близките гори на Странджа за дървен материал. Копторите /така ги наричат чичовците/ са с дължина 16 метра и ширина 4 метра, покрити с крайморска трева, пласт земя и керемиди. В едно такова жилище се побират по 50-60 души. На 6 декември Атанас К. Сърбенов пише на съпругата си: „Още сме тука /Мидия, бел.а./, живеем в землянки като катунари”. В спомените си Ст. Пончев казва, че опълченците: „...започнаха един нов идилистичен безгрижен живот на задруга, възпят от поета в следните стихове”:

Опълченска песен
Ний царе сме без имот мъченици без хомот. Нашта корава съдба е в безспирната борба. Със народни врагове, с дъжд и глад и студове. По села, гори, поля ноще бродим, а деня в всяка хралупа, букак ний седиме на бивак.	Ний – бездомници наглед – къщи имаме навред. На сълзите всеки храм е за завет стряха нам. Пушка, бомба, остър нож те са нашта сила, мощ; На тирана с тях мъстим, с тях ний рушим и градим... Ний царе сме без имот мъченици без хомот.                                   Христо Силянов

Подобна песен има сътворена и за младите граничари от дружината.

В копторите опълченците и младите граничари, след 6-7 дни задружен живот, са нападнати от алчни паразити. Започват сражения с тях.

Докато върви строежа на землянките, храната вместо да се увеличава заради усиления физически труд, започва да намалява. Чувства се недостиг на хляб, започва роптане сред опълченците. Проблемите с продоволствието се решават, когато контролът от страна на офицерите се завишава.

От 21 октомври 1912 г. до 17 януари 1913 г., военните действия срещу турците са преустановени, обявено е примирие и започват преговори за мир.  Това са близо два месеца свободно време и на преден план излиза необходимостта да се опази дисциплината сред състава. След обявяване на примирието, постовете край морето постепенно са снети и на 9 декември такива вече няма. Точно тогава се появява английски параход с бяло знаме и пасажери от Цариград, които искат да слязат в Мидия. Главната квартира не разрешава, заради все още върлуващата холера, и разпорежда да се възстановят постовете за охрана край морето.

Както личи от писмата на Атанас К. Сърбенов Десета погранична дружина получава ново назначение и на 18 и 19 декември е в поход от Мидия към село Подима,[15] на югозапад, пак край морето. Походът е труден, без водач от местното население, на места дружината в състав от около 1000 души се проточва на разстояние от 5 км по тесните и трудно проходими пътеки. Пристигат в Подима късно вечерта на втория ден. Селото е с гръцко население, което има същото препитание, както мидийците, но жителите му са негостоприемни и скъперници, вдигат цените на брашното, хляба, захарта и други продукти. В същото време поради разтегнатите комуникации и затруднения при тиловите части продоволствието на дружината е сериозно затруднено. На 24 декември опълченците от ротата на Атанас К. Сърбенов /240 бойци/ получават булгурена чорба, приготвена от 30 кг жито с 2 кг масло, хляб от 600-700 грама, или по 4-5 стотинки за един войнишки обяд.

След пристигането в Подима, за да се запази високия боен дух сред опълченците, съгласно височайша заповед, първа опълченска рота на Сърбенов редовно излиза на строеви учения, когато е свободна от караул край морето, офицерите изнасят беседи за военните подвизи и славни победи на българското оръжие, разучават се и се пеят патриотични песни. В архива на Сърбенов има запазени няколко такива песни, записани с молив и едва разчитащи се или пък изрязани от вестници. В неговата рота била на почит една песен, която се пеела по мелодията на „Край Босфора шум се вдига”, чиито текст е следният:

Пред стените цариградски идвали сме – идем пак! Братя сърби, хайде братски да сломиме общий враг!	Светла вяра в свойта сила нека ни сърцата сгрей! На Балкана и зад Рила мир и сговор да владей!
Робил ни е той земята, тъпкал я е векове; день настана за отплата, война ни тръба зове.	Идем, идем, сган проклета! Срещай ни и трепери! Виж, тракийските полета неброена рать покри!

След 20 ноември – денят на примирието – опълченците с нетърпение очакват подписването на мира и уволнението. „Както ти писах и по-рано, всеки час се надявам да се получи заповед за тръгване, да се завърна...” – пише Атанас до съпругата си през декември. Но съобщение за мир не идва и опълченците от Десета погранична рота посрещат Коледа, Нова година и следващите празници в Подима, твърде скромно. На 25 декември – Рождество Христово – е даден тържествен обяд за цялата дружина, а командирът поздравява всички със светлия празник. На 1 януари 1913 г. сутринта дружината е построена на един площад, където се отслужва водосвет, след което командирът поздравява по ротно опълченците с „Честита новата 1913 г.!” Прочита се и заповед на командира на Трета армия генерал лейтенант Радко Димитриев.

В началото на новата година настроенията за сключване на мир и уволнение се засилват. В писмата на Атанас К. Сърбенов четем: „Бактисахме да се надяваме за връщане, затова почнахме и да не мислим и вярваме на сулдашките новини...” /3 януари/; „И днешния ден – Богоявление – се мина, тука нищо не е известно”. /6 януари/. Животът на опълченците продължава по старому – патрулна служба, занятия, разучаване на песни и т.н. На 4 януари цялата дружина под ръководството на поручик Венедикт Василев, командир на втора погранична рота, разучава следната песен:

Излез либе, да ме видиш, как се връщам читав здрав; ела майко, та посрещни, храбри сина прегърни! ..........................................

За чест родина, една дружина, нащи момци, врагъ сломи; ела майко, та посрещни, храбри сина прегърни!

От 4 до 15 януари дружината по ротно обхожда близките села и склоновете на Странджа, изучава пътищата, правят се окопи на важни места край брега на морето и планината. На 5 януари има водосвет и хвърляне на кръста в морето, а на 13 януари по ротно се ходи на църква и се отслужва панихида по случай три месеца от геройската смърт на опълченци и редови военнослужещи в сражението при Бунархисар.

На 18 януари на опълченците от дружината са раздадени шинели, цървули, качули, ръкавици и други вещи – дарение от Русия. В разговори с дружинния командир редовите опълченци поставят пред него проблемите за справедливото разпределение на наградите, за неуредиците в продоволствието и тежкия физически труд, с които той се съобразява в своята бъдеща дейност.

На 20 януари е дадено разпореждане първа и трета опълченски роти да се отправят към село Инеада,[16] на север от Подима. „Обаче „лисица ни мина път”. – пише Сърбенов – След двудневно пътуване, щом стигнахме в Мидия и ни върнаха обратно, уж щяха да ни сменят другите две наши роти. Тръгнахме и още два дена вървяхме. Стигнахме в Подима на 24 януари, войната вече беше обявена /примирието е нарушено и започва втория период на войната – бел.а./. Капнали от четиридневното пътуване, студове и прочие, легнахме да спим. Нашата квартира е срещу морето, горния етаж. Съмна, погледнахме, що да видим, два турски военни парахода и войска – артилерия.”

Рано сутринта на 25 януари турците се опитват да направят десант при село Подима. Два парахода с 1000 доброволци под командата на Арслан бей се появяват пред селото и към 7 часа започва артилерийски обстрел. Разрушени са няколко къщи, което предизвиква паника сред местното население: мъже, жени и деца с писъци хукват към близката до селото гора. Използвайки суматохата турците се опитват да направят десант с шест лодки – около 120-150 войника. Четири от тях стигат до брега и стоварват турците, които дори успяват да завземат част от окопите на дружината в близост до митническото здание, което се охранява от част от ротата на Сърбенов. Завързва се ожесточено сражение, при което първа и втора погранични роти са на преден план, подсигурявани от опълченските първа и трета роти.  Няколко точни залпа  от опълченците при митническото здание внасят смут сред дебаркиралите войници и парахода, който започва да се отдръпва назад в морето. Лодките, които карат втора група турски доброволци също обръщат обратно към парахода. Общата атака на дружината с гръмкото „Ура!” обръща в бяг слезлите на брега турски войници. Опитвайки се да стигнат до лодките те нагазват във водата. Сражението продължава до 13 часа. За него Атанас К. Сърбенов разказва в писмо следното: „Доброволците завързахме бой и не допуснахме да слязат повече турци. От параходите стреляха с пушки и оръдия върху нас, като град обсипаха селото и околността. От нашите пред взвода ми убиха един офицер – ротен командир, четирима войника и няколко ранени. От оставените от парахода не остана ни един, всички избити и пленени. Параходите успяха да си вземат само една лодка с няколко низами. Всички бяха доброволци, млади, здрави и силни хора, една лодка само потопиха, защото отказали да излязат на сухо.” Друг участник в това сражение си спомня следното: „Върху празните лодки са успели в тая борба да се качат някои турски войници и да се върнат обратно в параходите си; идват наново две празни лодки за да вземат и други от брега войници, обаче усилената ни вече пушечна стрелба и започнатата атака срещу противника, не позволи да се качи никой в каквато и да била лодка. Гребците на другата лодка, опитващи се да се доближат до брега, бяха ранени и убити и лодката потопена... Друга лодка до самия бряг почти остана без гребци и биде взета от дружината като „трофей” и наименована впоследствие „Трофей Подима”... Стрелбата и настъплението продължаваше. Опитите на противника да прибере на борда си своите бойци остана без резултат, особено като виждаше енергичното настъпление на нашите роти и превъзходството ни в численост, а за качество няма какво и сравнение да се прави даже – морално противника бе окончателно сломен.”

Пропагандна картичка от времето на Балканската война. Архив А. К. Сърбенов.

В това сражение убитият български офицер е поручик Венедикт Василев от София, който с ура повежда бойците си в атака и е покосен от турски куршум. Сред жертвите е Митю поп Димитров от село Агатово, Севлиевско, а ефрейтор Ст. Пончев от село, Бара, е ранен. В писмо до съпругата си Атанас К. Сърбенов я информира по този въпрос и добавя, че в боя рамо до рамо с него са се били севлиевците П. Дипчиков, Ботю Христов Хубавий, Дочо Хинов, Гочо Атанасов – комшията, Гочо Закачанов – на акушерката девер, Христо Стойчев от Плевен, сродник на Мутито, Рачо Антонов Мандев и др. Р. Карагьозов останал в Мидия, а Христо П. Иванов и той оцелял.

От турска страна убитите и ранените не могат да се установят, а пленените 28 души се откарват на следващия ден в град Странджа. От разговори с тях се изяснява, че при втория параход е имало сериозни разногласия между редовите доброволци и началническия състав; натоварените с бойци лодки не искали да потеглят за брега, докато при тях не се качат и офицерите. В един момент параходът се оттегля и с изстрел от оръдие лодката с непокорните войници е потопена.

За сражението, продължило от 7 до 13 часа е изпратено донесение със следното съдържание: „Берданите поразиха противника. Параходите му се оттеглиха навътре в морето. На брега пленени 28 души.” Получават се многобройни поздравителни телеграми от разни щабове на дивизии и от армията. За успеха на дружината командирът ѝ е произведен в чин майор. За проявена храброст при осуетяване турския десант старши подофицер Атанас К. Сърбенов е повишен в чин фелдфебел и представен за награда с кръст. На съпругата си той пише: „Оцелях и тоя път. Слава Богу и 25 януари е важна дата за нашето семейство.” В друго писмо от месец януари със заслужено самочувствие я съветва: „С която жена се срещнеш, на която мъжа ѝ е тук и заговорите за положението ни, говори и се гордейте всички, че сте щастливи, гдето мъжете ви изпълняват най-свещения дълг към Отечеството ни. Малодушие да не показваш...”

Напрежението след пропадналия опит за десант продължава. Бойците от дружината копаят землянки в близост до окопите, за да могат бързо да реагират при нова поява на турците. Турски крайцери обикалят крайбрежието с наблюдатели по мачтите, вероятно с надежда да намерят изоставените си другари. Понякога изстрелват по някой снаряд към българските позиции. За тези дни Атанас К. Сърбенов пише: „След боят дойдохме тук още по-напред /на юг от Подима, бел.а./, къде Цариград, пак на морето, на черноморския бряг, на Анастасиевата стена,[17] строена от латиняните за запазване на Цариград. Тя е от Черно море до Бяло море – като вчера и днес / 26-27 януари, бел.а./ пред мене, където бях сам с моя взвод идва турски броненосец – току пред окопа, не открих огън, защото не се помъчи да направи десант. Изпращаме ги с псувни и проклятия. Сутринта само нашата рота ще замине малко назад – между Подима и Мидия при чифлика „Чилингос”, пак на черноморска охрана”. Броненосецът, за който споменава Сърбенов засяда в плитчините срещу позициите на българите. Опитите на товарни турски параходи да го изтеглят не сполучват и започналата буря го довършва. На 29 януари, поради зачестилата поява на турски параходи пред Чилингоския залив и опасността от десант, камандването съсредоточава тук първа опълченска рота на Сърбенов и една рота от втори Искърски полк. Опълченците и войниците се настаняват в чифлика при залива и започват усилено да копаят окопи и да правят землянки. При добро време, когато няма вълнение, турските параходи се появяват отново. „Ний, разбира се, сербез, сербез се явявахме в позициите по брега, причаквахме ги” – пише Сърбенов.

Охраната на залива през месец февруари протича в усложнена обстановка: времето е студено, пада сняг, комуникациите са нарушени, поради което страда снабдяването с продоволствие. Освен студът и гладът започва да мори опълченците и другите войници. На опълченците се дава по 150 грама плесенясал сухар, но понякога и той липсва. През два дни групи опълченци отиват пеша до Подима и на гръб носят хляб и сухар. От лошото хранене в продължение на 20-25 дни опълченците отслабват физически, изнемощяват. В тази връзка в свое писмо от 25 февруари Атанас К. Сърбенов пише: „Тези дни ни даваха по ½ хляб, защото пътищата бяха затрупани със сняг и не можеше да се набави достатъчно хляб, също и други продукти. След като си купихме с чували брашно, донесено по морето от гърците, си пекохме хляб частно, досега цялата рота пет чувала. От страна донасяха хляб и цената стигна до 1 лев и 60 стотинки за хляб. Тук има една рота от втори полк, те преди да дойдат тук купували и по 7 лева един хляб. Сега вече дават редовно по един хляб на ден. Аз за хляба не съм гладувал, но почва вече шести месец спя облечен и обут, както ходя денем, понякога и с цървулите. Това е с всички ни, обърнахме се на спартанци...”

В друго февруарско писмо до Невенка съобщава: „Настоящото пиша на брега на Черно море. Ех, да си тук да видиш, какви вълни се вдигат, като баири. Грозна стихия, която според тукашните хора щяла да трае дълго време. В такова бурно време не могат да се правят десанти – извеждане войски на суша с параходи. Та и да могат, ний привикнахме да ги срещаме и осуетяваме.” „За мене, каквото и да чуеш, - продължава той -  да не се грижиш и не вярвай, докато не ти пиша, това ще сторя винаги, когато мога да държа писалката. А ако Всевишния е отредил от някои семейства жертви пред народния олтар, близките на такива трябва гордо и по-спокойно да посрещнат това, като се примирят с положението си... Нали разбра с какви хора и разни семейства, какво стана в първата война, ами сега, какво стана и може би още ще стане пред Одрин, Галиполи и Чаталджа...”

С настъпването на месец март времето се стопля, снегът се топи, задава се пролетта. След трогателна раздяла с младите войници-граничари, с които толкова време са делили коравия войнишки залък и са спечелили две важни сражения при Бунархисар и Подима, опълченците от първа и трета рота напускат дружината и на 11 март потеглят към Малко Търново. По пътя си виждат множество български, гръцки и турски села, повечето опожарени, наблюдават български аероплан, който прави разузнавателен полет над турските позиции при Чаталджа. Когато са в Лозенград идва зашеметяващата новина за падането на обсадата на Одрин. От тук Атанас К. Сърбенов изпраща бърза телеграма до близките си и до кафенето „Червен рак”: „Цялата Чаталджанска линия нашите напредват. Одрин падна. След 5 месеца се на боевата линия първа трета рота смениха ни действащи войници. Отиваме Малко Търново. Здравейте всички. Да живее България!”

Сърбенов останал за два дни в Лозенград да си почине и разгледа града: останал доволен от видяното и както казва, най-вече от това, „че тогава се превзе Одрин”. Двете опълченски роти продължават пътя си към Малко Търново и са посрещнати пред града от стария си командир подполковник Т. Мосинов, който с развълнуван глас ги приветства с „Добре дошли!” Второто посрещане на опълченците в този град, вече като победители, е много тържествено. Бойците и пушките им са накичени с живи цветя, веят се трибагреници, мало и голямо със сълзи на очи посреща героите от Бунархисар и Подима. Ученици с трикольорни флагове в ръце пеят песента на загиналия поручик Венедикт Василев: „Излез либе, да ме видиш как се връщам читав здрав...” Опълченците се настаняват в приготвените за тях турски казарми и до 4 април носят по взводно караулна служба в града. През свободното време се правят излети в околностите и се разучава следната песен:

... При Бунар Хисар не бе отдавна десета дружина се сражава; с пушки бердановски славни, тълпи турски разпиляват. При Подима пак е битка славна, с войска нова почерняла; ура се громко край море носи, на нож! Небе е заехтяло.

Ура напред ни царя прати, при Подима тръбата свири, там в цариградските палати; след ден сме всички на квартири.

Със специфичното си чувство за хумор Сърбенов пише следното в едно свое писмо от 21 март: „По едни сухиндолци връщам да не ми тежат в раницата: дебелата вълнена фланела и черните гащи. Последните щях да подаря някому тук, но ги връщам да ги видите до какво положение са дошли от скитане в Стралджанския балкан, гори, тръни и кози пътеки, повечето нощем”.

На 5 април двете опълченски роти поемат към Лозенград, откъдето с влак пристигат в Одрин и са настанени по квартири.  За това пътуване Сърбенов известява жена си ден по-рано, а при потеглянето изпраща телеграма. Сред опълченците се носи мълва, че ще останат в града до уволнението, „има голяма надежда за мир и обща демобилизация”. Одрин е голям град с живописно местоположение при вливането на реките Тунджа и Арда в Марица. В писмо от 13 април Атанас Сърбенов го описва така: „Одрин, с изключение на Султан Селим джамия, чуждестранните сгради и ограждения, не е нещо особено. Фортовете, особено източните, където са се били нашия полк – севлиевци – Айваз баба, са чудесни укрепления, обаче нещо повече от адския артилерийски огън ги е разрушило и обърнало гемията навсякъде, има трапища изкопани от гранати, в които влизах с вдигнати ръце и пак нищо се не вижда. Цялата местност е риголвана за американско лозе, ми каза д-р Петров, който бе там със свои колеги. Не може да се опише просто, всеки ден идват чужденци, американци правят снимки на фортовете...”

 Веднага след Великден /14 април/ двете опълченски роти отпътуват от Одрин на северозапад към село Ахър кьой,[18] близо до река Арда и железопътната линия Одрин-Солун, където са съсредоточени около 7000 души турски пленници. Задачата е да бъдат охранявани и това продължава до 2 май. В раницата на един турски войник намират копринено полково знаме с всичките му принадлежности, което веднага е предадено в Главната квартира. За това събитие и осторожност на опълченците Сърбенов подготвя дописка до ежедневен вестник, най-вероятно „Утро” или „Дневник”.

В края на април и самото начало на май Атанас К. Сърбенов е на лечение в Александровска болница в София, както сам казва „по анемия – малокръвие /слабост/”. На съпругата си пише да не се безпокои, защото други болести няма. Докато се лекува, в болницата на посещение идва царицата, с която разговаря и подробно и описва подвизите на опълченците при Бунархисар и Подима. Събитието е отразено в рубриката „Хроника” на вестник „Утро” от 6 май 1913 г., като два броя се съхраняват в личния архив на Сърбенов. Пак по това време, в София, са връчени наградите – кръстовете за храброст, обявени след сражението при Подима. Към това събитие вероятно е бил причастен и севлиевецът Петър Пешев, защото Сърбенов пише на жена си да търси съобщение за това във вестник „Утро”.

Вестник „Утро” от 6 май 1913 г. с дописката „Царицата и болните”. Архив А. К. Сърбенов.

Препоръките на лекарите за даване домашен отпуск не са взети предвид от военните и Сърбенов се прибира при взвода си в Одрин. По това време опълченците са настанени в града, четвърти участък, и изпълняват караулна служба. Намерението му да посрещне съпругата си в Одрин и да я разведе из града не се осъществява. Затова пък писмата му са изпълнени с подробности, какви подаръци е закупил за нея и децата. „По отпускар - пише той - изпращам поправен твоя часовник, още един ланец и часовник, синджирче за очилата на Марито, кошничка и кукла за Ружка, захар за Христито, бинокъл, един сребърен пръстен от кавказко сребро и един джобен часовник”.

Силното земетресение от началото на юни, от което пострадва сериозно Търново,  предизвиква смут и вълнения сред опълченците от Севлиево. Разменят се тревожни телеграми, докато се изясни, че в града поражения и жертви няма.

Около 20 юни в Одрин Атанас К. Сърбенов си прави снимка. „Както ти писах, фотографирах се ..., позата е революционерска-башибозушка... Мушамата е тази, с която прекарах през цялата война, особено в боя при Бунар Хисар и цяла нощ в ... дъжд, прекарах 36 часа без шинел и огън”, а в друго писмо „Изпращам два портрета,  снет със същите дрехи, мушамата и всичко, с прибавка само презраменния патрондаш, както участвах в боевете. От тях каня се да взема още, та тогава ще видим кому ще дадем. В Ловеч, София, Силистра и Лом изпратих по един. От тези единият е за в къщи, другия за колибата. Както ще видиш от позата „хъшовска”, такава бе работата и действията на дружината ни...” Невенка му отговаря: „Портретите чудесно хубави. Цял комита. Напомня революционера Б. Сарафов”.[19]

Портрет на Сърбенов от град Одрин – 20 юни 1913 г. Архив А. К. Сърбенов.

След подписването на мирния договор с Османската империя на 17 май писмата на Атанас до Невенка са оптимистични и изпълнени с надежди за скорошно уволнение. Скоро обаче тонът е сменен: „Както изглежда войната със съюзниците не ще се избегне, но нас едва ли ще ни преместят от тук...” – пише той на 9 юни, а на 16 юни е още по-категоричен: „... войната със съюзниците е на прага...”

По това време двете опълченски роти са разположени в Източния сектор на Одринската крепост, където носят караулна служба. На 3 юли /войната със съюзниците е започнала още на 16 юни/ в Одрин се пръска тревожния слух, че турците са нахлули в пределите на България, поради което всички български войски излизат и заемат позиции по фортовете на крепостта. Опълченците са оставени да отбраняват форт „Каик табя” при Източния сектор. Без да обявяват формално война, на 6 юли турците прекосяват граничната линия Мидия-Енос и без съпротива превземат Люлебургас, Виза, Бунархисар. Колони от Чаталджанската и Галиполската армии се отправят към Одрин и Мустафа паша /Свиленград/. Силите на българския Южен отряд са малобройни, поради което се получава заповед за отстъпление. На 7 юли турците завземат Димотика, ден след това и Лозенград, а на 10 юли авангардът им влиза в Одрин. Българският гарнизон се е оттеглил с ариергардни боеве към Мустафа паша /Свиленград/ и Любимец.

Според писмата на Сърбенов, опълченците напускат Одрин на 8 юли и се отправят към гарата, където заемат първа линия за отбрана извън фортовете.  Българската крепостна артилерия открива огън по противника вечерта. Сутринта на 9 юли се получава заповед за отстъпление и гарата е изоставена в пламъци. Насочват се към Свиленград, където населението е в паника и бяга към Любимец. Тук преспиват и дочакват сутринта на 10 юли. По-нататък ще оставим Атанас К. Сърбенов да разкаже как се развиват събитията през съдбовния ден.

„... като се съмна, раздадоха ни още патрони и разбрахме що ни чака. Мина се малко и турците се появиха по височините пред града, откъм Одрин. Боят започна. Тяхната и нашата кавалерия спешена, като се разви по цялата линия. Ний бяхме доста много, но почти всички опълченци, без артилерия, а турците много[20] по-много и с артилерия. Това бе армията на Енвер бей. Боят с всичките си ужаси трая почти цял ден. В най-големия разгар нашата рота, която бе в центъра на боевата линия и която единствена участва в боят от цялото наше опълчение – Севлиевско, само П. Гечев по една случайност участва, /вер. e пропуснал „не”, бел.а./ се хвърлихме в атака и залегнахме на съвършено[21] открито поле, изложено на картечния, пушечния и артилерийския огън. Там лежахме и водихме бой близо един час само на това място. В това време от моя взвод паднаха 5 души – 2 убити на място и 3 ранени от селата. Почнахме да отстъпваме в град от куршуми, един сухиндолец – П. Узунов отстъпи след мене и ми разправя как куршумите се ровели край мене и между краката ми като съм отстъпвал. Като отстъпи със силно бягане, ротата се събираше зад една могила, откъдето да доотстъпи, защото турците много напираха, почнаха да обхождат и всички наши отстъпиха. В това време аз от дългото лежане на открито на силно слънце, умората от тичането в атаката и отстъплението, щом се спрях зад могилата, припадна ми и не знам по-нататъка какво е станало с мене. Отнесли ме и ме свестили, вечерта се прибрах с ротата. На 11 мина турския аероплан над нас и щом се върна наново турците настъпиха. Още вечерта на мястото където се сражава нашата рота турците побиха червен флаг, което означавало най-храбро отбранявана позиция. За това нещо дружинния командир от името на генерала ни поздрави и поблагодари. Като настъпиха на 11, почнахме отстъплението много силно и без почивка, защото противника тъй настъпваше. Аз пак „свърших кюмюря”, но не до припадък и то, когато излязохме на позиция, а не да остана по пътя курбан за турската кавалерия. Поотпочинах си и със слаби сили продължих пак с ротата. Него ден не взехме сериозно участие в боят, който се води също цял ден. Навсякъде се виждаха пушеците и пламъците на много горящи български села. От него ден до днес /писмото е от Любимец, 21 юли, бел.а./ се скитаме по селата почти изгорени из Родопите, а сега сме тук и ... днес пак ще заминем за родопските села.

Както ти писах в цялостния бой влязохме само първа рота. Баралиев знае кои севлиевци влизат в нея рота, никой няма убит. Съобщи само нему, че Хр. Стоев Лалев е ранен в дясното рамо, но по-дълбоко и Димо Гатев Сърбенчанина в главата, но куршума направил рикошет у черепа и двамата ще оздравеят. Те са преселници от селата. ... И Христо Пенков ранен в ръката леко.”

На друго място в писмото добавя: „И тъй, миличка, още една дата се прибави – 10 юлий, към дните в живота ми, в които Бог ме избави, за милост види се към милите ми.”

Турците навлизат в Свиленград на 10 юли и подпалват източната му част, но когато се разбира, че ще остане в пределите на България го опожаряват целия, всичко изгаря до основи. Заловените предимно възрастни хора са зверски изклани. Въпреки че с това предварително обявените цели на похода са изпълнени, на 11 юли турските войски преминават границата от 1912 г. и започват да опожаряват българските села и да прогонват населението им на север. Настъплението е спряно едва към 20 юли, когато се появяват нови български войски. Под натиска на Русия и Великобритания турците се изтеглят в началото на август зад старата граница.

В края на юли и началото на август опълченците носят караулна служба на границата. Писмата на Атанас К. Сърбенов от тези дни са със следните адреси: Гара Любимец; Бивак при гара Любимец – бойното поле на старата турска граница; Главен караул от пограничната охрана при поста „Пичка бунар”, от бивака на Южния отряд – Източни Родопи; Стражева охрана на турската граница при „Пичка бунар” постът. В писмо от 2 август пише: „Дано това писмо да е последното от военната боева служба. Тук сме още по-напред на границата, а не гдето Тодор ме намери. Там бях в Главния бивак на Южния отряд – 7 км назад, откъдето сме сега, но пак се виждат палатките на турските войски... Вижда се и много близо Мустафа паша. Често тези дни градът бива в пламъци. Наблюдаваме го от височините на Родопите с бинокли и с просто око, и Одрин се вижда с бинокъл...”  Демобилизацията вече е в ход, но при опълченците се забавя, поради очакване пристигането на млади войници за охрана на границата.

В последното си писмо от 6 август Атанас К. Сърбенов прави равносметка на изминатия път и с чувство на гордост споделя: „Изпълних отечественият си дълг най-съвестно, като имам щастието да се числя между храбрите борци от българската армия, за което свидетелстват златния галун[22] на раменете и ордена на гърдите ми за храброст.”

На 14 август 1913 г. изпраща следната телеграма до дома си:

„Идем си всички живо здраво петнадесети тръгваме Сеймен[23]-Габрово. Вестникопродавците съобщят опълченските семейства. Здравейте! Атанас”

Източници:

Пончев, Ст. Спомени от войната I и III опълченски; I и II погранични роти от Х погранична дружина в Българо-Турската война. Севлиево. 1913.

Архив на Атанас К. Сърбенов. Кои дадоха първия сигнал за разгрома на турската армия при Бунар Хисар?

Архив на Атанас К. Сърбенов. Кореспонденция от времето на войните 1912-1913 г.

Архив на Атанас К. Сърбенов. Списък на войниците, вещите им и прочие от втори взвод, първа рота, 34-ти пеши Троянски полк.

КАРТО-СХЕМА

Бойния път на първа и трета опълченска роти от Първа опълченска дружина на 34-ти пехотен Троянски полк /Десета погранична дружина/ от септември 1912 до август 1913 г. Фелдфебел Атанас К. Сърбенов е командир на втори взвод от първа рота.

---

[1] Полкът се формира през 1899 г. в Ловеч, а името 34-ти пехотен Троянски получава в 1903 г. заради големия брой войници от Балканския край. По време на Балканската война достига до Одрин и Чаталджа.

[2] Горна офицерска дреха, дълга до коленете и пристегната в кръста.

[3] Днес село Индже войвода, Созополска община.

[4] Днес село Бяла вода, община Марко Търново.

[5] Днес село Звездец, община Малко Търново.

[6] Днес във вилает Лозенград.

[7] Днес в околия Бунархисар.

[8] Днес село Кайнарджа, Бунархисарска околия, Лозенградски вилает.

[9] Днес в околия Виза, Лозенградски вилает. Старо име Софидес.

[10] Малък Самоков /Демиркьой/, град и околийски център във вилает Лозенград.

[11] Днес околия Бунархисар, вилает Лозенград.

[12] Днес в околия Виза, Лозенградски вилает.

[13] Днес в околия Виза, вилает Лозенград. Правилно е Серген.

[14] Ятрус /Къзълагач/, околия Виза, вилает Лозенград.

[15] Село Ялъкьой или Аскос, или Подима е на 35 км от столицата Истанбул, околия Чаталджа, вилает Истанбул.

[16] Инеада или Игнеада е малък град на брега на Черно море в близост до българо-турската граница при село Резово, разположен на около 12 км от устието на реда Резвая. Околия Малък Самоков.

[17] Построена е през 469 г. за защита на Константинопол от набезите на хуните, славяните и българите и носи името на император Анастасий. Намира се на 65 км западно от столицата и се простира от Черно море до град Силиврия на Мраморно море с дължина от 56 км.

[18] Селото е с българско население, което се изселва през 1913 г.

[19] Борис Петров Сарафов /1872 – 1907/ е български военен и революционер, войвода и ръководител на Върховния македоно-одрински комитет и Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

[20] Подчертано от А. К. Сърбенов.

[21] Подчертано от А. К. Сърбенов.

[22] Лъскав ширит за нашивка при военната унифолма.

[23] Търново Сеймен, днес Симеоновград.

ОБЩЕСТВЕНИК

Освен грижите за семейството си Атанас К. Сърбенов се ангажира и с решаването на редица обществени въпроси, касаещи града и околията. Още като млад, той е активен член на Либералната партия и участва в местните партийни борби. По-късно, вече като състоятелен гражданин, взема участие в благоустройствените мероприятия по водоснабдяването на града, канализирането му и започване на електрификацията. В тези три насоки, той е особено активен по времето, когато е избиран за общински съветник. Като училищен настоятел и общински съветник дава ценни съвети за подобряване на учебното дело в града. Подпомага материално и чрез печатницата си местната гимназия.

Атанас К. Сърбенов е радетел за развитието на просветата и културата в родния му град Севлиево, членува и живо се интересува от живота и състоянието на просветното дружество и читалище „Развитие”. Радва се на успехите му и в трудни моменти го подпомага морално и материално. На страниците на вестник „Развитие” от 1932 г. е публикувана благодарност от ръководството на дружеството към севлиевските граждани /сред тях и Атанас К. Сърбенов/, които са го подпомогнали при закупуването на тон апаратура. „Хвала на такива будни, отзивчиви, благородни и просветени граждани.” – завършва благодарственото писмо. Три години по-късно, поради лошото финансово състояние на дружество „Развитие”, е разкрита подписка за дарения, в която на трета позиция, след фабриканта Хр. Стойнов с дарени 3000 лв. и кмета на града д-р Захари Лесев – 2000 лв.,  откриваме Атанас К. Сърбенов – с дарение от 1000 лв. С редакторите на вестник „Развитие”, който се печата в неговата печатница, е в постоянен контакт и пълно разбирателство. Заедно уточняват мерките за техническото усъвършенстване на вестника.

От 1910 г. в Севлиево действа безплатна ученическа трапезария, разкрита по инициатива на тогавашното училищно настоятелство, което е съзнавало добре значението ѝ за здравето и възпитанието на бедните деца, останали рано сираци. Сред дарителите за издръжка на трапезарията през следващите десетилетия откриваме и  Атанас К. Сърбенов, който много добре и от личен горчив опит е познавал съдбата на такива деца. През 1938 г., например, в трапезарията са се хранели 230 бедни ученици от първоначалните училища и от смесената прогимназия. Малко преди смъртта на Атанас К. Сърбенов, семейството подпомага с пари, вино и ракия местното старопиталище /дом за стари хора/.

Разнообразни и разнопосочни са дарителските жестове на Атанас К. Сърбенов, човек дълбоко състрадателен. В летописната книга на старата църква „Св. Пророк Илия”, започната през 1925 г., срещаме сред дарителите имената на Невенка и Атанас.

Деен и енергичен, бързо възприемащ новостите, той е популяризатор на колоездачния спорт в града и негов пръв организатор /дружество „Ластовица”/, модерен лозар, радетел за  въвеждането на автомобилния транспорт и създател на превозното сдружение „Скорост”. Ратувал е за прокарването на железница и е действал в тази насока като общински съветник и по линия на културно-стопанския съвет в околията.

През 20-те години започва издаването на свой собствен вестник, с който цели да подпомогне икономическите, културни и просветни нужди на града и околията. В него има съвети към лозарите и овощарите, материали за историческото минало на родния край. В неговата печатница са отпечатани част от историческите изследвания за миналото на Севлиевския край на краеведа Васил Беязов.

Участва в значими обществени прояви от национален и околийски мащаб /откриване на паметници, юбилейни тържества и др./, които популяризира сред населението на Севлиевския край. Членува в дружество „Юнак”. Доброволното му участие в Балканската война е своеобразен връх в неговия живот.

Атанас К. Сърбенов е седнал, втори отдясно наляво.

Със своя буден ум и благ характер Атанас К. Сърбенов е уважаван гражданин, почитан от всички. През петъчните пазарни дни, когато вече е на възраст, негови познати от града и особено от село Малки Вършец го посещават, общуват и се съветват с него.

За обществената му дейност най-точна е оценката, дадена в другарската жалейка за смъртта му: „До края на живота си той е голям общественик, училищен настоятел, общински съветник, ратник на делото за издигане на града и неговия хубав край в културните начинания”.

Източници:

В. Развитие, 1927-1938 г.

В. Балкан, 1926-1927 г. 

ПОЛИТИЧЕСКИ  УБЕЖДЕНИЯ

След отбиването на военната служба и завръщането в Севлиево през есента на 1891 г. Атанас К. Сърбенов се отдава на призванието си – книговезство, книжарство и печатарство, създава и семейство. Политическите му убеждения са близки до тези на либералите и той става един от активните членове на Либералната партия, вероятно силно повлиян от личност като Петър Пешев – по-малък брат на революционера Стефан Пешев, обесен от турците на площада  през 1876 г., като ръководител на местния революционен комитет.  

Либералната партия в Севлиево води началото си от 1879 г. По това време либерали и консерватори в Търново ожесточено дебатират по бъдещата конституция на Княжество България. Организацията на либералите в града укрепва и се включва активно в политическия живот след 1887 г., когато в Севлиево се завръща и започва работа като адвокат Петър Пешев. Той потяга партийните редици, намира много съмишленици и след някои неудачи се появяват и първите изборни успехи на местно и национално ниво. Най-близки негови сподвижници са Никифор Влаев – адвокат без юридическо образование, и брат му Минчо Пешев. Любимото място на местните либерали станало кафенето на Н. Влаев, известно с името „Червен рак”. За него Петър Пешев пише: „Влаевото кафене бе прочуто. То се бе обърнало в същински партиен клуб. Вечерно време то се пълнеше с посетители от всички краища на града, които идваха на групи, и от селяни, дошли в града на пазар или по работа в съдилищата. Под формата на разговори по събитията на деня, посветявахме приятелите в обществените работи, упътвахме ги, давахме им наставления съвети и насърчения”. Когато в спомените си за това време Петър Пешев изброява най-близките си партийни другари и съратници, той споменава и Атанас К. Сърбенов. Сърбенов често посещавал кафенето „Червен рак” и обичал да споделя компанията на Петър Пешев и брат му, на домакина Никифор Влаев, на Христо Драганов – поборник и опълченец, доброволец във войната от 1885 г., учител и бивш кмет на града, Петър Ватев Пощаков – терзия, бивш кмет на града, учителите Харалан Ломлиев, Христо Въгленов и Стефан Ганев – брат на Никифор Ганев, участниците в Априлското въстание от 1876 г. Иван К. Устабашиев и Никифор Симеонов Бояджиев, Иван Хр. Мутев – негов съсед и др. Около братя Пешеви се оформя приятелски кръг от привърженици на Либералната партия, които често организират екскурзии и разходки, понякога и семейно. Посещават се харесваните от севлиевци близки местности като Мармарча,[1] Белия бряг,[2] Баадалата,[3] Чакала[4] и др. Вила „Верещагин” на Атанас К. Сърбенов е сред най-предпочитаните за посрещане на лозарския празник Зарезан. „Там прекарвахме в разговори – спомня си Петър Пешев, веселби и песни, без да забравяме и партийната организация”. Пак с партийни сподвижници се правели по-дълги екскурзии по Стара планина /върховете Мара гидик, Юмрукчал, Тъжа, Кадемлия и др./, до Батошевския манастир, Кръвеник, Острец, Млечево, Лъгът и т.нат. Най-често компанията е била в състав: братя Пешеви, Стефан П. Недев – абаджия и гайтанджия, а впоследствие акционер във фабрика „Александър” в Габрово, народен представител, Никола Корназов – учител и църковен певец, Йонко Дертлиев – търговец и лихвар, Илия С. Денчев – търговец, депутат във Великото народно събрание – 1879 г., бивш околийски управител в Горна Оряховица и основател на либералната партия там, Иван Христов Мутев, Петър Пощаков, Христо Драганов, Атанас Медникаров – учител и директор на гимназията, Христо С. Въгленов, Банко Малчев – търговец и кръчмар и др. В този списък П. Пешев не пропуска да отбележи и името на Атанас К. Сърбенов.

В началото на ХХ век либералите в Севлиево вече разполагат и с печатен орган, особено необходим по време на избори. Вестник „Балкан”, като орган на севлиевското бюро на Либералната партия, трябва да излиза веднъж в седмицата – неделя, но всъщност се появява само по време на избори /1902-1904 г./ и като такъв е преди всичко местен предизборен лист на либералите радослависти. Някои от броевете са печатани в печатницата на А. К. Сърбенов. В същата печатница се печата и вестник „Съгласие” /1902-1903 г./, седмичен орган на либералите радослависти в двете околии – Севлиевска и Габровска.

Когато пишем за политическите убеждения на Атанас К. Сърбенов не може да не отбележим голямата му любов към Русия и руския народ. Дъщеря му Анка Атанасова Папазова си спомня: „Голям родолюбец – русофил, Атанас К. Сърбенов е присъствал на много тържества в страната. Той е отразявал в пресата, като дописник, някои тържества и събития, станали в Севлиево. Присъствал е на откриването на „Храм-паметника на Шипка” през 1902 г. Поздравителната юбилейна картичка, която изпраща тогава от там на семейството си, представлява: „Руския храм-паметник и семинарията при с. Шипка”. Картичката е обгербвана с юбилейната марка „Опълченците на Шипка”.

Пак от дъщеря му Анка научаваме, че предходната година, по случай 25-та годишнина от Априлското въстание, той изпратил на 20 април 1901 г. до Санкт Петербург поздравителна илюстрована картичка с „Паметника на руския воин в София”, с обратно завръщане на картичката. Днес, със много печати и подписи по нея, тя е скъпа реликва, която се пази в Градски исторически музей – Севлиево.

Снимка на картичката

През 1904 г. Атанас К. Сърбенов имал щастието да участва в посрещането на освободителя на Севлиево – Александър Верещагин, който заедно със сина си Владимир бил на посещение в България и по покана на градските власти гостувал на севлиевци от 27 април до 3 май и от 11 до 13 май /датите са по стар стил/. На Богатовските възвишения скъпият гост бил посрещнат от множеството с гирлянди от свежи пролетни цветя и шпалир от униформени членове на дружество „Юнак”, общинския съвет го обявил за почетен гражданин на Севлиево, а кметът Христо Драганов съобщил, че улицата от площада в посока към село Кормянско в бъдеще ще се нарича на името на скъпия гост. Ал. Верещагин с охота и голяма радост разговарял с всички, гостувал на много севлиевци, със стари познати си припомнял за напрегнатите юлски дни на 1877 г., когато заедно отблъсквали нападенията на башибозуците. На своето лозе, под клоните на вековното орехово дърво, Атанас К. Сърбенов посрещнал и дал гощавка от гостоприемните и признателни граждани на сина на освободителя на Севлиево – Владимир Александрович Верещагин. Събитието е увековечено на снимка. По-късно, през 1910 г., построената на това място вила е наречена „Александър Верещагин”. Наименованието се възприема и за местността и затова във вестник „Росица” от 5 ноември 1920 г., бр. 8, четем: „От колибата на А. К. Сърбенов в американските лозя в местността „Верещагин” са изкъртени и откраднати всичките джамове...” Независимо от превратностите на времето сградата и надписът съществуват и днес, запазени от наследниците на Сърбенов.

Юнашкото дружество и управата на града посрещат един от освободителите на Севлиево – Александър Василиевич Верещагин

От срещите и общуването с Верещагини – баща и син, в речника на Атанас К. Сърбенов влизат някои руски думи и изрази, най-често благопожелания. В кореспонденцията със съпругата му Невенка от времето на двете Балкански войни – 1912-1913 г., често се срещат изрази като: „Будем крепки и здорови!”, а когато описва впечатленията си от превзетия град Одрин завършва: „Ну! Будем крепки и здорови! Даш Бох що би било мир, пойдем при наши женки и наши деца!” Подобни изрази често използва и съпругата му. А в друго писмо, пак от същото време, пише до Невенка: „Добре ще е да дойдеш в Одрин, да го видиш – руския Порт Артур, чудесиите на нашата армия, особено на артилерията и съставиш ясна представа за ужасите на войната”.

Като верен член на Либералната партия по време на Балканската война, в която участва като опълченец, подробно описва в нарочни писма обстановката на бойното поле, сраженията с участието на севлиевските опълченци и подвизите им и чрез съпругата си ги изпраща до кафенето „Червен рак” – политическия клуб на либералите в Севлиево. Обикновено поръчва писмата да се занесат от вестникарчетата или от доверения му служител Тодор и да се предадат на стария партиен деятел Ботю Ханчев. След описание на сражението при село Подима на морския бряг /25 януари 1913 г./, направено в писмо до съпругата му Невенка, добавя: „От настоящето извади интересното и го прати по Тодора в „Червен рак”, като го озаглавиш от мене /Атанас К. Сърбенов – б.м./ до посетителите на кафене „Червен рак”, като пишеш и от къде го пиша: „Бойното поле, черноморския бряг на Анастасиевата стена, I застава, II взвод/”. След няколко запитвания до Невенка, стигат ли писмата му до кафенето-клуб, тя отговаря: „С всички писма изпращах и за „Червен рак”, а на друго място го уведомява, че получила три писма за „Червен рак” и ги „изпращах същия час”.  

По негова инициатива на 1 януари 1913 г. опълченците либерали изпращат поздравителна телеграма до Васил Радославов – водач на Либералната партия, в която се казва:

„Ний, опълченците либерали, троянци и черноморци, от 10-та погранична дружина, Ви честитим именния ден и Нова година, при това пожелаваме Ви дълъг живот, за да водите българския народ към пълното му обединение под скиптъра на НВ Фердинанда царя на българите.

За опълченците либерали от Севлиево, Айтос...”

С втория човек в партията – Петър Пешев, Атанас К. Сърбенов поддържа постоянна връзка. Запазени са писма от тяхната кореспонденция, поздравителни картички за празници и телеграми по най-различни поводи. Когато след края на Първата световна война Пешев е арестуван и предаден на съд, приятелите му от Севлиево изпращат две телеграми до Народното събрание и правителството, напечатани във в. „Народни права”, в които се застъпват за него. В началото на 1921 г., когато вече е в Сливенския затвор, той е подкрепен от около 300 души севлиевци, които молят държавния обвинител да смекчи присъдата. В тези акции Атанас К. Сърбенов участва, а най-вероятно телеграмата от Пешев до Влаев, в която благодари на севлиевци за изразената подкрепа е напечатана в неговата печатница и разпространена от неговите вестникарчета.

Загубата във войната и последвалата втората национална катастрофа, причинени по време на управлението на либералите радослависти, са последвани от разпад и упадък в Либералната партия. Поради загубеното доверие на избирателите местната либерална организация също не може да развива дейност. Никак не е случайно, че в следвоенния период Атанас К. Сърбенов започва да издава свой собствен вестник, отново с името „Балкан”, но не политически орган, а „независим” и „лишен от всякаква политическа подкладка”; целта му е да „служи на чисто икономическите, културни и просветни нужди на града и околията”. По време на трагичните събития през юни 1923 г. той се стреми да смекчи конфликта между земеделци и сговористи.

Източници:

Пешев, Петър. Историческите събития и деятели от навечерието на освобождението ни до днес с бележки за живота ми. Чуто, видяно, преживяно. Трето фототипно издание. С. 1993, 319-320, 332, 341, 748.

Архив на А. К. Сърбенов. Папазова, Анка Атанасова. Атанас Конов Сърбенов. Опълченец, с.з.ст.подофицер, участник в Балканската война /1912-1913 г./. Биографични данни. Варна, 1985.

Архив на А. К. Сърбенов. Писма, открити картички и телеграми.

Панов, Й., Хр. Христов. На гости сред приятели. – в. Росица, 2 юли 1977, бр. 26-27.

В. Росица, 5 ноември 1920/8 – Хроника.

В. Балкан, 15 декември 1926, бр.1.

Тодоров, Димо. Живя и работи за издигането на Севлиево. – в. Росица, 4 февруари 1995/5.

Български периодичен печат 1878-1944 Анотиран библиографски указател. Том 1. София, 1962, 71; том 2, С. 1966, 380.

---

[1] Чешма в западния край на града, вдясно от пътя за Ловеч.

[2] Местност на 3 км северозападно от града, на десния стръмен бряг на река Росица.

[3] Местност на 4 км югоизточно от града с много поляни и липови гори.

[4] Местност на 4 км южно от града при брод на река Видима. Имало и хан.

ИНИЦИАТОР И ОРГАНИЗАТОР НА ВЕЛОСИПЕДНИЯ СПОРТ В ГРАДА

В самия край на XIX век мнозина севлиевци са силно очаровани от една новост – велосипедът, рожба на новото модерно време. През 1896 г. през града два пъти минава членът на Софийския колоездачен клуб, Георги Радев, който прави първата обиколка на България. Силно впечатлени, група севлиевски младежи си закупуват велосипеди и стават последователи на този спорт. Три години по-късно някои от тях участват в Плевен в срещата на колоездачи от цялата страна, които тържествено дефилират в стройни колони по централната улица. През 1901 г., Христо Станчев Бучакчиев, потомък на стар севлиевски род, става първият българин обиколил Европа със своя велосипед и прославил родината си. Същата година се организирал събор на велосипедистите от цялата страна в Търново, като по пътя, близо до Севлиево, се провели междинни състезания, впечатлили трайно севлиевци.

Споменатите събития създали интерес към велосипедния спорт сред младежта на града. Сред привържениците естествено бил и Атанас К. Сърбенов, който си закупил велосипед и с приятели започнал да обхожда близки и далечни забележителности на родния край и страната. В семейния архив е запазена снимка, на обратната страна на която е записано: „Спомен от ходенето ни за първи път в Габрово с велосипеди на 15 март 1898 г. с Г. К. Данков”. Има и още една снимка от приблизително същото време /юбилейна, групова/, за която дъщерята на Сърбенов, Анка Папазова, смята че е направена в Плевен пред паметника, в Търново или на Шипка. Проучванията показват със сигурност, че става дума за Големия руски паметник на Шипка, построен и открит през 1881 г. в чест на превземането на Шипченския проход от отряда на генерал Гурко на 7 юли 1877 г. и пленяването на турската армия на 28.12.1877 г. от войските на генералите Мирски и Скобелев под общото ръководство на генерал Радецки.

Постепенно сред севлиевските колоездачи се заражда идеята за създаване на собствена организация, още повече, че военното и вътрешното министерства предлагали финансови отстъпки за занимаващите се с този спорт младежи. Създаването на колоездачно дружество в близкия град Габрово подтикнало и севлиевци в тази насока. Инициативата предприел Атанас К. Сърбенов с няколко свои близки приятели и съратници. Две седмици след габровци и севлиевските колоездачи се организират в свое дружество. На 14 март 1905 г. група ентусиасти провеждат учредително събрание и полагат основите на дружество на колоездачите в град Севлиево. Избрано е настоятелство в състав: Атанас К. Сърбенов – председател, Никола Медарев – деловодител, К. И. Дипчиков – касиер. Избраното ръководство е натоварено от общото събрание временно да ръководи делата на дружеството, докато се изработи устав и окончателно се конституира. В нарочно писмо до централното ръководство в София се предлага новоучреденото дружество да бъде прието от 15 март 1905 г. През месец май нещата се доизбистрили, приет е устав, утвърдено е ново ръководство и е избрано име на дружеството: „Севлиевско колоездачно дружество „ЛАСТОВИЦА”.

На разходка с велосипеди до Габрово – 15 март 1898 г. В ляво Г. К. Данков, в дясно Атанас Сърбенов. Оригинал в Исторически музей в Севлиево.

Групова юбилейна снимка пред Големия руски паметник на връх Шипка. Вероятно през лятото на 1898 г. Оригинал в Исторически музей в Севлиево..

Източници:

Архив на Атанас К. Сърбенов. Папазова, Анка Атанасова. Атанас Конов Сърбенов. Опълченец, с.з.ст.подофицер, участник в Балканската война /1912-1913 г./. Биографични данни. Варна, 1985.

Чолов, Н. Севлиевското дружество „Ластовица”. –  в. Росица, 1975, 24.

Чолов, Н. Първата колоездачна обиколка. - в. Росица, 1975, 26.

Радев, В. Първият българин обиколил Европа с велосипед. – в. Росица, 1986/8.

Гализов, Н. Севлиевец с велосипед около Европа. – в. Севлиевска трибуна, 1965,24. 

Л О З А Р

Семейство Сърбенови имали две лозя на Крушевския баир – на Функата, със съседи през 20-те и 30-те години на миналия век: Никифор Ганев, Исмаил Юмеров, Деню Станев, Мехмед Мемишев, Минчо Иванов и на местността „Секуларка” /на петдесетина метра над днешната бирария „Лозарска среща”/, със съседи по-същото време: адвоката Давид Ладозов, Ботьо Влаев, П. Ненов, Георги Генчев и Хубав Колев. 

Вилата, построена на мястото на вековното орехово дърво, под което е даден банкет на г-н В. Ал. Верещагин, син на освободителя на Севлиево, в американските лозя на местността „Верещагин”. Ориг.  в Истор.музей в Севлиево.

Лозарството е било един доста добре застъпен отрасъл в стопанството на севлиевци в края на XIX век. Според един преброителен османотурски документ, датиран към 60-те години, т.е. малко преди Освобождението, в Севлиево имало 1181 къщи и 2850 лозя.   Почти всяко семейство в града имало лозе, а някои и повече, с които се задоволявали собствените нужди от грозде, вино и ракия, с излишъците се търгувало. Старите лозя на севлиевци били винени сортове и не се пръскали. През 80-те години на века от Америка била пренесена филоксерата /дребно насекомо, листна въшка/. Нападнатите от филоксера корени загнивали, лозите закържавявали, изоставали в развитието си, добивът силно намалял и за 5-10 години те загивали. В рамките на двадесетина години тази болест съсипала лозята в България, в това число и в Севлиевско. Около 1898 г. в района били заразени 578 дка /4,6 %/ лозя, а към 1908 г. всички вече били негодни за използване. Към страшната болест се прибавила и друга пораза – маната /пероноспората/, поради което започнало да се практикува пръскането със син камък, доставяли се вносни пръскачки. Назначеният окръжен земеделски надзирател в Търново и специалист по лозята в Севлиево не помогнали особено. Изходът от тежкото положение бил намерен във внасянето от чужбина на американски лозови пръчки – дивачки /подложки/, на които се присаждали калеми от българските лози за по-голяма устойчивост срещу нападналите ги болести. Създали се пепиниери /лозови разсадници/ в селата Бяла черква и Сухиндол, където с помощта на специалисти започнали да произвеждат необходимия посадъчен материал. От тези пепиниери севлиевци си набавяли от новия лозов разсад и започнали да възобновяват лозята си.

Сред първите, които създават модерни лозя /наричали са ги американски/, устойчиви на филоксерата, е и Атанас К. Сърбенов, който положил много грижи по възстановяване на двете си лозя. Работата започнала няколко години преди да избухне Балканската война и не била приключила когато той се включил в опълчението. Затова в писмата на Атанас и съпругата му Невенка от 1912-1913 г., докато е на фронта, често става дума за състоянието на двете лозя и довършителните работи по тях. „От Сухиндол – пише той в писмо от 20 януари 1913 г. – ще донесат 200 лози, когато времето е благоприятно да отиде сеяча, който превива присадките и пресее на Функата...”. За доставянето на лозите Невенка му съобщава в писмо от началото на месец март. Малко след това Атанас със спешна телеграма до нея се разпорежда да се търси Косю Остров от Сухиндол и той да осигури за резачи на двете лозя, не кой да е, а Досю или Илия Авоолу. И завършва телеграмата: „Асмите порежи много пъпки”. През месец май, осведомен от други войници от Севлиево, разтревожено пита: „Чух, че околните лозя, особено на Функата, били много убити от градушка, за нащо само ми загатват. Пиши ми всъщност как са, има си хас крушовецът да е занемарил пресаждането, защото е много важно за попълване на лозята. Копайте ги по-често, особено на Функата и да избират троскота. Асмата при колибата да се залива по-често, двете качета да стоят постоянно пълни от двете страни на гераня. Вързвайте да е хлабаво, особено долу и в средата, за да не се задушават при и след цъфтежа лозите ...”. И на друго място: „Лозята навярно са убити, особено на Функата. Пръскайте ги редовно и един път повече ги копайте”. От Севлиево отговорът е: „Нашите лозя са добре напръскани. На Функата набиваме коли, още до 50 лозички останаха да им се побиват. Има хубава реса. Градът беше слаб. Сега ще пазарим дядо Иван, тоя гдето вкоренява пръчките, да очисти росните корени на присадените лозички. Дивачките очисти и ще се присадят. Днес правих разтвор и пратих Ахмед с мама да напръска и асмите в отатъшната къща. На Функата пръска Георги Дандолов...”

Където има лозе, там има и вино. Така е и при Сърбенови. През есента на 1912 г. гроздоберът е направен без Атанас, защото той вече е опълченец и пътува към бойното поле. Съпругата му съобщава в писмо от 7 октомври: „Обрахме лозето, два тъпкани кораба. Гроздето тази година чурлоиса.[1] Напълнихме един варел, 30 ведра, само натурално, усилихме го с 22 кг шекер, по 6 кг на 100, както ни каза П. Дунев и както го е правил той, направихме пипилото 30 ведра, турихме 103 кг шекер всичко; правихме тъй както ни каза П. Дунев. Вода караха от Мармарча[2] и я топлихме, че тогава я наливахме в кацата. Чурюкя[3] с пращините ще сварим ракия.” Описаният берекет е от лозе, което още не е придобило завършен вид. През следващите десетилетия двете американски лозя на семейството дават обилна реколта и има сериозно производство на вино и ракия, които се пласират в града и околните села. Лозарството носи добри доходи за домакинството, особено като се има предвид, че произведеното вино и ракия са качествени. Пак в писма на Невенка става дума, че се търсят мющерии за виното, но няма още да продават, защото вървяло по 7 лева за ведро, а „както казват от П. Дунев, после може да дойде до 10 лева.”

През 30-те години броят на американските лозя в Севлиево е твърде голям, стига се до свръхпроизводство на грозде и вино и до обезценяването им. В търсенето на изход от създалата се ситуация, се стига до доста смелото предложение да се замени културата на лозата с друга по-доходна – фъстъците. А. К. Сърбенов реагира другояче - започва да произвежда качествено безалкохолно вино /гроздов сок/. В местния вестник „Развитие” се появяват реклами като следните: „Гроздов сок /безалкохолно вино/ продава на едро и дребно производителят Ат. К. Сърбенов – Севлиево”, или: „Гроздов сок по случай Светлите Коледни празници. Сърбенов пуска най-новите безалкохолни вина. Зарадвайте децата си за празниците. Купете им гроздов сок”.

Занимавайки се с лозарство Атанас К. Сърбенов винаги се е стремял да бъде в челните редици, да познава и прилага достиженията на науката в тази област, да подтиква и съгражданите си към новостите. С тази цел в издавания от него вестник „Балкан” през 1926-1927 г. публикува материали за развитието на лозарството.

Източници:

Анотация на османотурски документи – Стефан Андреев, № 96, фонд 179, арх.ед. 2128.

Цанков, Г., Д. Тодоров. Миналото на Малки Вършец. Габрово, 1995, 110-111.

Братованов, Ст. Кризата в лозарството. – в. „Развитие”, 1935/3.

В. Балкан, 30 януари 1926/3 и 2 февруари 1927/4.

Изложение за състоянието на Севлиевско окръжие през 1895-1896 г., с. 36.

Изложение за състоянието на Севлиевско окръжие през 1898-1899 г., с. 9.

Изложение за състоянието на Севлиевско окръжие през 1899-1900 г., с. 16.

А. К. СЪРБЕНОВ И АВТОМОБИЛНИЯ ТРАНСПОРТ В СЕВЛИЕВО

Като човек с вроден усет за новото и прогресивното Атанас К. Сърбенов се нарежда сред пионерите на автомобилния транспорт в Севлиево. Градът не успява да се включи в изграждащата се мрежа от железопътни линии и в началото на ХХ век за севлиевци основното превозно средство за хора и стоки все още са основно каруците. Пазарните дни и по време на есенния панаир на „Сър пазар”[4] се струпват стотици такива, натоварени със стоки и хора. Появяват се файтоните и кабриолетите.

Автомобилът /”дяволската” машина или кола без волове/ е нещо, което севлиевци виждат за пръв път през 1905 г., когато някакъв княз или принц спира да преспи в града на път за Розовата долина. Докато се придвижва с автомобила към къщата на домакина си – Сава Хр. Генев, стражари бягат пред него и му проправят път сред тълпата от зяпачи.

Две години по-късно Георги Дандолов и Никола Пейков купуват последователно два автомобила за превоз на пътници по маршрута Плевен – Севлиево – Габрово и обратно, но поради многото трудности бързо се отказват от начинанието.

Сред следващите първопроходци е и Атанас К. Сърбенов, който, заедно с Радко Яранов – търговец на железария, Иванчо Цонев, Нягул Цанков, Никола Белберов и др., закупува през 1911 г. един „Форд” и започват превоз на пътници от Севлиево за Габрово и обратно. Начинанието е доста рисковано, защото градът е малък, хората не са свикнали да пътуват с „дяволската” машина, страхуват се от новото. Едно такова пътуване е цяло събитие: колата отива да вземе пътника и багажа му от дома, не се тръгва навреме, има пазарене за цената. Пътищата са тежки, файтонджиите саботират като препречват големи камъни и маскират дъски с набити гвоздеи, за да се спукат гумите. Пътуването е истинско изпитание, поради което повечето хора предпочитат традиционния файтон или кабриолет. Новото трудно и бавно си пробива път. Повечето от съдружниците в това мероприятие, като виждат, че печалбата почти я няма, се отказват. Вероятно е бил закупен и втори автомобил, защото в писмата си от бойното поле през 1912-1913 г. Атанас К. Сърбенов постоянно се интересува, каква е съдбата на двата автомобила. Съпругата му отговаря, че единият е реквизиран от военните, а за другия не знае нищо. От друг източник узнаваме, че вторият автомобил е бил заключен в гараж, вероятно повреден.

По същото време, преди и след Балканските войни, Атанас К. Сърбенов е създал отлична организация и обслужва доста добре пощенския тракт Севлиево – Павликени – Севлиево, като за целта разполага с кола, два кабриолета /голям и малък/, с коне и коняри в двете населени места. Това направление е доста важно за севлиевци, защото се прави връзка с железницата. Работният ден на конярите започва в 4 часа сутринта, към 5 ½  те са пред пощенската станция, товарят пратките и пътниците и точно в 6 часа отпътуват. В Павликени има база за престой на колите, за полагане грижи за конете, специален човек придвижва пощата от станцията до гарата. Във върхови моменти, каквито са двете войни през 1912 и 1913 г., се пускат повече коли и кабриолети. Околийският началник дори реквизира коли, коне и ангажира хора в помощ. Запазеният „Пътен лист за превозване на пасажери от Сърбеновите пощенски кабриолети от Севлиево до Павликени и обратно, с емищика[5] Шабан от 20 май 1912 г.” добре илюстрира отличната организация на работата. Помощникът на Атанас К. Сърбенов, Тодор В. Ганчев, в писмата си до него по време на войната докладва, че за повторно нарушение от конярите уволнява, а за неспазване на графика глобява. В едно от писмата му четем: „Пощата за Павликени върви добре, наглеждам постоянно емищиците и гледам да се почистват добре конете. Купих сено, ечемик ... Всичко контролирам.” Невенка също упражнява контрол.

Пътен лист за пощенски кабриолет от Севлиево за Павликени и обратно – 20 май 1912 г. Архив А. К. Сърбенов.

През 1913 г. в отсъствие на стопанина, Тодор участва в търга за Габровската поща, но среща трудности с оставеното му пълномощно. Налага се да урежда ново. Резервният вариант е вместо Сърбенов /ако се появят трудности/ в търга да участва неговият приятел Първан Дунев. Как приключва този търг с 10 участници не знаем.

Въпреки трудностите и неудачите по време на първия опит да се въведе автомобилният транспорт в града, Атанас К. Сърбенов отново се връща към старата идея и в началото на месец януари 1921 г. той е инициатор за регистрирането на акционерно дружество „Скорост” със седалище град Павликени и го оглавява известно време. Целта е амбициозна: да се свърже Севлиево с гара Павликени чрез автомобили и камиони, като по този начин се осигури редовен, бърз и масов превоз на пътници и стоки. Замисълът е бил 8-9 камиона да превозват всякакви товари, а 3-4 автомобила – пътници. За поддръжка и ремонт на колите на това и още едно дружество възниква авторемонтната работилница на руснаците Георги Миклашевски и Григор Клюс.

Постепенно броят на леките коли в града се увеличава и към 1926 г. по-състоятелните граждани като Атанас К. Сърбенов, Кольо Пейков, Иван Томев, Сидер Карастойчев и др. имат такива.

Източници:

Архив на Атанас К. Сърбенов: спомени на дъщеря му Анка Атанасова Папазова от 1983 г.; писма на Атанас К. Сърбенов, съпругата му Невенка Сърбенова и помощника му Тодор от периода 1909-1913 г.; пътен лист за превоз на пасажери от 1912 г.

Киров, В. Н. Първият автомобил в Севлиево. – в. Севлиевска трибуна, 1965/26.

Киров, В. Н. Началото на автомобилния транспорт в Севлиево. - в. Севлиевска трибуна, 1965/28.

Млечевенски, Т. Беше вpеме, когато ... – в. Росица, 1983/25.

Къжелов, Ив.”Дяволската” машина. - в. Росица, 1986/26.

Хроника. – в. Росица, 8 май 1921/31.

---

[1] Реколтата е била богата.

[2] Водата от тази чешма се е считала за най-добра от севлиевци чак до 1940 г., когато бил прокаран водопровод с питейна вода. Набавянето на вода от Мармарча /също и от Ловджийската чешма в източния край на града/ се е смятало за лукс.

[3] Бъчва, която е вече изгнила, развалена.

[4] Най-южната част на Коджа кър /бившата Консервна фабрика, днес магазините Кауфланд и Лидъл/, където бил пазарът за живи животни. В миналото там се организирали изложби на породисти животни, а се провеждал и есенният панаир.

[5] Водач на пощенски кабриорет.

СЪПРУГ И БАЩА. ПРИЯТЕЛ И ДРУГАР

Съдбата никак не е благосклонна към Атанас К. Сърбенов в началото на неговия семеен живот. Вероятно през 1898 г. сключва брак с Анка, съвместния живот с която е кратък – само седем години. На 16 декември 1905 г. Анка почива внезапно на 26-годишна възраст, като оставя съпруга си с три невръстни деца: Иванчо, Мара и Христо. Принуден от обстоятелствата Атанас бързо свързва живота си със Софийка. С нея живее около една година, тъй като тя скоропостижно умира, също на 26-годишна възраст /25 август 1907 г./, без да имат деца.

Третата съпруга на Атанас К. Сърбенов е Невенка Георгиева Коджова /1879, Търново – 11.04.1962, София/ от град Търново. Дъщеря е на известния възрожденски даскал и изявен общественик от Търново Георги Иванов Коджов /2 март 1822 г., с. Малък Чифлик, Търновско – 31 декември 1891 г., Търново/. Георги Коджов учил в Габрово, Копривщица и Букурещ; негов учител бил Неофит Рилски. Учителската си дейност започнал в Търново през 1852 г., за кратко учителствал в село Красен, Русенско, бил и училищен инспектор в Търновско след Освобождението. След закриването на гръцкото училище в Търново през 1858 г. Георги Коджов е първия учител в българското училище „Св. Кирил” в Търново. Потомците му знаят, че е бил учител на Петко Р. Славейков и Никола Живков. Даскал Коджов бил ревностен читалищен деятел, съосновател на читалище „Надежда”, певец в църквата „Св. Богородица”, където е погребан след смъртта му. Съпругата на Георги и майка на Невенка се казвала Андони и според семейния спомен корените и са от стар дубровнишки род. Семейството е било многодетно, а Невенка - най-малкото дете. Известни са имената на сестрите ѝ – Парашкева, Поликсения и Смарайди. Последната се омъжва през 1895 г. и живее в София.

Атанас и Невенка имат щастлив семеен живот в продължение на 29 години, което означава, че двамата са свързали съдбите си през 1908 г. Невенка заварва живи трите деца на Атанас от първата му съпруга и става тяхна майка. На следващата година на младото семейство се ражда син – Ваню, но радостта е помрачена от смъртта на 8-годишния Иванчо. В некролога /за съжаление без година на смъртта/, като негова майка е посочена Невенка, а като братя – Христо и Ваню, и сестра – Мара. Скоро след това умира и невръстният Ваню.

През следващите години от брака си Атанас и Невенка Сърбенови имат още три деца: Ружка, Анка и Константин. Заедно с тях Невенка отглежда като свои деца Мара и Христо от първия брак на съпруга си. Отначало семейството живее в бащината къща на Атанас, разположена на днешната улица „Бенковска”. При тях е и майка му Гуна, която почива на 10 август 1918 г. Някъде около 1910 г. младото семейство се устройва в нова, просторна, двуетажна къща на ул. „Цар Освободител” № 2 /бивша „Ал. Верещагин”/. Къщата всъщност е на площада и е първата сграда от дясната страна на улицата, която води към село Кормянско, днес „Ст. Пешев”. Сега тя не съществува. Била е разположена в пространството между двата жилищни блока, които са построени през 60-те години на миналия век. Срещу нея, през 30-те години, от лявата страна на улицата, на № 1, е била разположена дрехарница „Германия”, собственост на Иван Германията, а до него на № 3 е била къщата на Денчо Трифонов Бакърджиев.

На първия етаж на къщата са били книжарницата и дюкяна, а вторият е бил жилищен. Помещението на книжарницата първоначално /до 1910 г./ е било дюкян на Спас Джамбазов. В задната част на двора /на северозапад/, ограден с малки постройки, е била сградата на печатницата. По същото време /1910 г./ е построена и вила „Верещагин” на лозето на Крушевски баир, която още съществува, като надписа на фасадата е запазен. Работело се е и още едно лозе на местността Функата.

След кратките данни за семейството на Атанас К. Сърбенов е редно да споменем и за отношенията с третата му съпруга и неговите деца, като сведенията ни са основно от разменените писма между тях по време на двете войни през 1912-1913 г. Над 70 писма, телеграми и открити картички са запазени от Атанас до Невенка и около 40 от нея до съпруга ѝ. Както вече написахме, това е щастлив брак, продължил 29 години. Младата съпруга Невенка свързва живота си с Атанас, когато той има три невръстни деца. Едно от тях умира, но Мара и Христо са отгледани от новата си майка с много любов и грижи. Достатъчно е само да споменем, че единствената си дъщеря Мара кръщава на втората си майка Невенка. Заедно със собствените си три деца Невенка всъщност отглежда общо пет прекрасни потомци на семейството. Освен грижовна и всеотдайна майка, тя е прекрасен другар, сподвижник и помощник на съпруга си в неговите разнообразни стопански инициативи и главно в работата му като книжар и печатар. Млада и неопитна, тя всъщност бързо навлиза в тънкостите на стопанските дела на своя съпруг. От него получава непрекъснато наставления: да поддържа връзка с редакциите на вестниците „Утро” и „Дневник”, редовно да изготвя ведомостите и се разплаща, да променя бройката на заявените вестници според търсенето; да контролира конярите и работещите по Павликенската поща, спазват ли разписанието, има ли пасажери и как се обслужват; да движи нещата в книжарницата и дюкяна, да влиза често в печатницата и следи има ли работа и ако е намаляла да съкрати част от персонала; да следи редовно тефтера за изработеното, платеното и неплатеното. Атанас се интересува какво става с автомобилите, пита къде са и в какво състояние. Загрижен за здравето на младата си съпруга, настоява тя да наеме слугиня и да вика жена за пране и мазане. Изпраща лекарство за жълтеница, за всеки случай, да има в семейството на разположение. Съветва я по-често да се среща с жените на другите войници, да кани гости. „Малодушие да не показваш, в това аз вярвам, затова съм и по-спокоен” – завършва едно от писмата си той.

В писмата си Атанас пространно ѝ разказва за пътуването на опълченците до българо-турската граница, за трите големи сражения, в които е участвал, има ли убити, ранени, как българите посрещат освободителите си и т.н. и т.н. 

Понякога в писмата до Невенка споделя сънищата си: „Живеем в землянки /месец декември 1912 г. – бел.а./, като катунари, много често сънувам, че съм се върнал, ти ме посрещаш... искрено и любезно, друг път сънувах и чух гласът на Ружка. По-миналата нощ сънувах баща ми, следващата Христито...”

Очакванията за кратка война не се сбъдват: „И невъзможното стана възможно. До последния момент не вярвах – възкликва на 21 януари Невенка, че ще се поднови войната. Наново пак мъки...”

Тъгувайки по младата си съпруга, Атанас често я моли: „Пиши ми по-обширни писма, защото колкото повече чета, толкова повече време се чувствам, като че ли съм между милите ми. Тъй че, пиши ми, пиши за всичко, Невенка.” И с тъга добавя: „Аз много писма писах, писах и за всяко дете по писмо”. Пощата е нередовна, има цензура, някои писма се губят, но на 17 февруари 1913 г. Атанас е най-щастливият опълченец: „Слава Богу, – пише той – снощи и днес – месни заговезни, за мене са весели дни, получих 5 препоръчани писма наведнъж и викам „Ура!” ... Всички ми завидяха и обърнаха внимание”.

След падането на Одрин, очаквайки уволнение, в писмо ѝ съобщава, че ще телеграфира, а между редовете в телеграмата да чете:

Излез друже да посрещнеш и своя мъж прегърнеш, който се връща читав, здрав и по юнашко чело целуни, загдето славно се той би.

 „Бог ще ни подари тези минути Невенке, само имай търпение.”

Но мирът не се подписва, уволнението не идва и Атанас възкликва: „Питаш от какво имам нужда та да ми изпратиш. Имам нужда от писмата ти, пиши по-често, особено по идващи тук, но верни /приятели – бел.а./, и препоръчани по пощата... имам нужда от пламенните ти целувки...” Предлага да уреди идването ѝ до Одрин с жените на Ст. Чонов и Н. Милчев, за да разгледа града и забележителностите му, особено фортовете; да усети героизма на българския войник и види ужасите на войната. Това пътуване не се осъществява, защото Невенка не се решава да остави децата без надзор. Малко по-късно започва втората война, румънските войски нахлуват в Северна България, мобилизирани са всички мъже и тя трябва да се грижи сама за всичко. „Ходя по 2-3 пъти при конете, нагласявам какво да се прави. ... Не останаха мъже в града, ще видиш някой старец и момчетий. Аз ще се мъча да върви работата добре. Тодор е съмнително дали ще го освободят. Всички ги пращали: куци, сакати, не гледали. Коно, макар куц, и него пратили”.

В лицето на младата си съпруга Атанас открива верен партиен съмишленик и другар. Тя редовно го информира за положението в града и околията, за действията на властите – цивилни и военни. Поддържа връзката му с партийните другари от кафенето „Червен рак”, информира го за състава на новото правителство, начело с Васил Радославов, и участието в него на семейния приятел Петър Пешев.

Във всяко писмо на двамата съпрузи става дума за трите им деца – Мара, Христо и Ружка. Най-дълги и подробни са писмата до Мара, която е ученичка и най-голяма. На 12 декември 1912 г. ѝ пише: „Дъще Маре, Тук на Черноморския бряг, на 4 км на север от града /Мидия, бел.а./, ти пиша настоящето писмо.” Следват подробности от службата му, след което идва наставлението: „Слушай майка си, гледай добре работата си, която ти е възложена според силите ти, както бе в мое присъствие, не забравяй и уроците си. Пази настоящето ми писмо и го прочитай при най-важни случаи през живота ти за утеха и гордост, че аз – баща ти, съм щастлив като войник от единствената опълченска дружина, взела дейно участие в боевете за освобождение робът зад Рила и Родопите /Одринско и Македония/.” Подробно разказва за Анастасиевата стена, „съзидана от гръцкия император Анастасий от Черно море до Бяло море, за да се пази Цариград от нахлуването на варварите в тогавашно време, между които и от българите. Това е историческо – продължава той – и ако не си го учила до сега, ще го четеш занапред в историята. А сега можеш да питаш някоя учителка или учител.” Обещава, като свърши войната и се завърне, да разказва много и интересни неща. Подсеща я за местностите, селата и градовете, за които пише, да погледне в картите на България и Европа. В писмо от 26 юни 1913 г. я наставлява: „Пиши ми по-начесто да привикваш на кореспонденция, и то по-обширни писма, но съдържателни, колкото се може с по-малко думи повече да се разбира. Полученото писмо одобрявам”.

Като най-голяма, Мара най-често пише до баща си. Писмата ѝ напомнят на отчет за свършена работа: „Тате, аз седя постоянно в дюкяна. От тука пощата за Павликени тръгва в 6 часа заран. Мама я изпраща. Сега всяка седмица уравнявам сметките на вестниците...” и т.нат. Или: „Тате, вземахме търга в окръжния съд. В печатницата освен Челебиевата работа друга няма.” На друго място: „Добре върви работата в книжарницата и в печатницата. Ние постоянно сме в книжарницата, мама в дюкяна. Нужните учебници ги доставяме.” „На 13 март 9 часа сутринта тук /Севлиево, бел.а./ се получи телеграма за падането на Одрин. Каква радост беше за всички...” – съобщава Мара в друго свое писмо до баща си. Във всички тези писма се чувства деликатната намеса и помощ от страна на Невенка.

Малкият Христо, който още не може да чете също получава писма от баща си. „Сине Христе, Когато се научиш да четеш, Бог ще ти даде живот и здраве и възможност, дотогава пази това писмо  и се гордей за гдето баща ти имаше щастието да бъде войник-опълченец в единствената взела участие в боевете опълченска дружина в християно-мохамеданската война за освобождение робът отвъд Рила и Родопите. Настоящето пиша от Черноморския бряг, където се намирам с взвода, който командвам като брегова охрана /пазим да не нападнат турците по море, откъде Цариград/.”

Ружка, която е на 2-3 години, получава почти същото писмо като брат си: „Мъничко ми Руже, Целуни ръка на баба си, прегърни я, също кака си и батя си, а от двете страни майка си и разбери, когато пораснеш, че баща ти като войник от опълченската дружина...” По-нататък текстът е почти същият както в писмото до Христо.

С обувките и калпаците, които е изпратил баща им, Христо и Ружка „играят и маршируват за бой”, карат майка си да им пее войнишки песни.

В други писма до децата и съпругата си Атанас описва  красотите на Странджа планина, какви животни я населяват: „Тадява е царството на дивите свине, сърни и рогачи /елени, бел.а./.” За жена си и децата в Одрин купува много подаръци: часовници, гердани, дрехи, украшения и др.

В писмата си от бойното поле Атанас не забравя да поздрави многобройните роднини, близки и познати. „Всички бъдете спокойни – пише той до Невенка през ноември 1912 г. - и си гледайте работата. Кажи това на Тодора и всички други и ги поздрави. Много здраве на всички роднини. Целувам ръка на майка и ѝ кажи това. Целувам децата.” В друго писмо: „Поздрави всички в къщи: баба Еленка, Стефанка, Тодор, всички работници и пощаджии, всички сродници.” А роднините са много и той пише писма до Търново, Ловеч, Силистра, Лом, София, Русе, Дряново...

Чрез съпругата си винаги изпраща поздрави за по-близки приятели и семействата им: Конови, Боеви, Баралиеви, Пастухови, Мутеви и др. Когато разбира, че Баралиев и Конов са в отпуска, пише на Невенка да ги покани с жените им и да пият от новото вино за негово здраве.

В друго писмо от ноември 1912 г. изброява следните приятели: „Тук сме /в град Мидия, бел.а./ със Ст. Пастухов, Баралиев, Ботьо Хр. Хубавий /Краставицата/, Гочу Атанасов /Жаралето/, комшията при другата къща, Рачо Карагьозов, Ст. Чонов, Н. Дулгяров, Тинторов и всички са живи и здрави”. На нуждаещите се от пари земляци дава назаем: Д. Хинов Семерджиев, Ст. Събев, Пенко Йонков, Маринчо Нешов, Илия Митев, Нешо Матев, Лалю Петров. Последните няколко са от село Бериево и сигурно се познават като симпатизанти на Либералната партия. Верни негови приятели помагат на младата му съпруга за най-различни неща: Първан Дунев за приготвяне на виното и спечелване търга за габровската поща; Г. Челебиев от общината осигурява работа за печатницата; Г. Дандолов пръска лозето; Косю Остров от Сухиндол помага за новото лозе и др.

Най-довереният човек на Атанас – Тодор В. Ганчев, ръководи в негово отсъствие, заедно с Невенка, всичките разнообразни стопански дейности. В кореспонденцията между двамата непрекъснато се обсъждат въпросите за търговете в общината и в съда, за проблемите по павликенската поща, за спечелването на габровската поща, за книжарницата, вестниците, учебниците, ечемика за конете, работата на конярите и коларите и т.н. и т.н. „Поздрави Тодора – пише Атанас до жена си – и му кажи, че вярвам да гледа много добре работата, редовно да храни конете, постоянно по 1-2 пъти дневно да ходи в конюшнята ... Да следи за пасажери.” „Винаги чети на Тодора това, което и той трябва да знае и разбира”. В други писма Атанас изрично настоява да му се благодари за конкретно свършена работа. В един момент от лятото на 1913 г. Тодор намира своя работодател на бойното поле. „Светна ми пред очите, не ми се вярваше просто ...” – така описва радостта си от неочакваната среща Атанас. На верния си приятел и другар той подарява мелничка за кафе, каквото е и неговото съкровено желание. На съпругата си поръчва къде да я занесе, за да гравират на нея годината.

Атанас К. Сърбенов е обичал да се весели със своите приятели. Вече споменахме за приятелския кръг от либерали около Петър Пешев, формиран през последното десетилетие на XIX век, за сбирките им по различни поводи, за многобройните излети до най-различни обекти, свързани с героичното минало на родния край, за разходките с велосипеди до съседни градове и забележителности. Една снимка от 5 август 1931 г. подсказва, че той макар и вече възрастен /на 62 години/ все още е почитател на излетите до най-красивите места на нашия Балкан. На снимката всички са с костюми, а той и един от приятелите му са с вратовръзки. Целта на излета е село Острец и красивият старопланински връх Марагидик, за който са сътворени доста легенди.

Компанията „Не ме е еня, не ме е грижа..., 5 август 1931 г. Архив А. К. Сърбенов.

Особено приятно му е било обкръжението от политически приятели в кафенето „Червен рак”. До по-възрастните от тях, които не са мобилизирани в армията през 1912-1913 г., той непрекъснато изпраща писма с най-големи подробности за водените военни действия, за победите на българската армия и за геройствата на опълченците от Севлиевско. Сред тях са Христо Драганов – опълченец от Освободителната война, бивш кмет на града и последен окръжен управител на Севлиевски окръг, Ботю Ханчев и др.

Ето как описва посрещането на празниците във военна обстановка в чифлика „Чилингос”, в навечерието на новата 1913 г.: „Снощи беше заговезни и ний взводните командири и други приятели, между които и Ст. Пастухов, заговяхме. На вечерята си спомнихме за положението на милите ни домашни, че с плач заговяват, всички поронихме сълзи. Трапезата ни бе скромна, според друга година на тази вечер, но според времето и мястото бе разкошна. ... Дочо Хинов бе сготвил яхния от кюфте..., имахме си и малко вино и коняк и като пиехме благославяхме „живот, здраве и веселие за домашните ни...”  „Коледата прекарахме компански и по „сулдашки”, също и Новата година, като на всеослушание всеки, особено аз и Пастухов, често си спомняхме как на...”

Лозари-съграждани, празнуващи Зарезан, 1905 г. Ориг. в Истор.музей Севлиево. Първи ред, седнали, отляво надясно: 1.Никифор Дочев 2.Гочо Петков. 3. ... 4. ... 5. ... Втори ред, прави, отляво надясно: 1.Илия Никифоров /баща на зъболекаря Минков/ 2.Разпопов - шивач 3. ... 4.Косето – шивач 5. ... Трети ред, прави, отляво надясно: 1.Петър Ненов - учител и читалищен деятел 2.Христо Мутев - кожар, цървулджия 3. ... 4. ...  5.Атанас Сърбенов 6. ...

В навечерието на друг празник, тачен много от севлиевци – Зарезан - Атанас получава интересно писмо от комшията си Иван Христов Мутев, обущар, от което личи, че е уважаван и обичан от многобройните си приятели в града. „Баш Комшу, - пише му Мутето – Като видех, че нема с друг кого да взема то са наканих сам с жената /да отидат на гости на Невенка, бел.а./  и като напълних манерката с винце и отидохме да са похвалим, че имаме от Освободителя армаган /т.е. от Атанас, бел.а./ и щом го видяха и са зарадваха, но със сълзи. Но аз си не оставям завръкчилъка, веднага вдигнах габровска гюрюнтия и са развеселихме всички. Че като им казах, че съм уполомощен от Високата Порта да направя ривизия на виното да не би да има недостаток, защото ще ни требва за лятос и продължихме приказките. Баш Комшу, ще поздравиш всички приятели, особено Чонова, и ще им кажеш, че догде не си дойдат всички приятели нема в Севлиево мохабет. Път убиха няколко приятели, за да са иде и нареди Заризана, но ази им казах, че догде не си дойдат всички приятели Мутето не излиза от града или вечер да стои на кръчма късно да прави виселие. ...

Тук сме много добре, но вий гледайте по-скоро да я наредите Нова България, че си илате, защото резидбата наближава. Анадънмо. Приятел Ви Ив. Хр. Мутев”

Атанас К. Сърбенов е страстен почитател на народните и патриотичните песни, които пее с вдъхновение и свири на физхармоника[1] по време на приятелски сбирки и различни тържества. Особено много е запленен от песните на Добри Чинтулов „Къде си, вярна ти любов народна?”, „Стани, стани, юнак балкански” и „Вятър ечи, Балкан стене”. В архива му е запазено оръфано и изтъркано парче от вестник, скъсано в единия край, най-вероятно от „Утро” или от „Дневник” от септември 1912 г., с нотите и текста на патриотична песен, пята по време на Балканската война. Целият текст вече сме цитирали в главата за Балканската война, поради което ще припомним само първия куплет:

Пред стените цариградски Идвали сме – идем пак! Братя сърби, хайде братски Да сломиме общий враг! ....

Факсимиле на песента от вестника. Архив на А. К. Сърбенов.

Като участник в Балканската и Междусъюзническата войни Атанас К. Сърбенов установява приятелски връзки с редица свои бойни другари, поддържа с тях писмена връзка. С М. Генов от село Горно Ново село, Чирпанско, си разменят пощенски картички с поздравления за Новата 1915 г. Генов му изпраща дирените страници от списъка на взвода и пожелава: „Аз като си спомням що за блага душа сте, благопожелавам Ви все така да бъдете добър и за гонимата цел от Ваша страна”. Друг боен другар от Бургас, чието име е нечетливо, му благодари за изпратените спомени: „Получих изпратените описания на някои подвизи... взех необходимите сведения в по-съкратена форма”. Очевидно този негов приятел има амбицията да опише историята на Десета дружина, защото споделя, че се надява тя да излезе на „бял свят”. И по-нататък: „Да ни поживи Бог да се срещнем и пребродиме наново Бунархисарските чукари и да положиме основния камък на паметника, който да напомня на младите мили отечественици великата епопея, която техните бащи проявиха...”

Служебната му кореспонденция с книжари, вестникари, журналисти, печатари, фотографи и др., която е огромна, за съжаление не е съхранена. Независимо, че е на война, той си остава човек практичен и мислещ непрекъснато за пряката си работа. Затова в едно от писмата си от януари 1913 г. иска да му изпратят 100 визитни картички: „Атанас К. Сърбенов, книжар, печатар и книговезец, Севлиево”, „Та, ако е живот и здраве, да се намират”. В архива му има запазени визитни картички на турски и гръцки език.

За да е по-пълен портрета му ще добавим още един щрих към него. Атанас е с много развито чувство за хумор, незабравим шегаджия. Достатъчно е да си спомним за неговите пощенски картички с наслов „Поздрав от Севлиево”. На снимката от излета до село Острец и връх Марагидик е написал: „Компанията „Не май еня, немам грижи, не...” На два пъти през 1913 г., когато е охрана с взвода си на морския бряг, изпраща до съпругата си морски пясък, за да го видят децата и съгражданите му. В писмо Невенка съобщава: „... а пък с морския пясък джумбиш стана. Като го видяхме, сторихме го на бонбони и аз налапах един и стискам със зъби, пък не се чупи, посмяхме се с Марито”. В друго писмо обяснява, че е прибрала кутията с пясъка и го показва само при поискване, защото всеки искал да си вземе и за тях нямало да остане.

Друг път, по повод някои външни промени в облика му, закачливо пише на съпругата си: „Ако е рекъл Бог, ще ме посрещнеш с побеляла коса и брада много повече отколкото ме изпрати, тъй че, ако не ще ме харесаш, пиши ми, да си доведа някоя анъмка, ако отидем в Цариград, защото от тадява избягали, или ако не отидем в Цариград, някоя „гъркиня”. В отговор Невенка му пише, че и с ризница да я доведе очите ѝ ще избоде.

Вероятно след земетресението от 1 юни 1913 г., някъде в града е протекла топла вода и са му съобщили за това чрезвичайно явление, защото в едно свое писмо, Атанас пита: „Продължава ли да извира минералната вода, има си хас от друга страна пък късмет за Севлиево, да се радваме на някои минерални бани и ползва градът приход...”

С хумористичен тон едно от последните си писма от фронта до Невенка завършва така: „И ДРУГО КАТО НЯМА КАКВО ДА ТИ ПИША, ОСТАВА ДА СЕ ПОДПИША. ТВОЯТ АТАНАС”.

Източници:

Архив на Атанас К. Сърбенов. Папазова, Анка Атанасова. Атанас Конов Сърбенов. Опълченец, с.з.ст.подофицер, участник в Балканската война /1912-1913 г./. Биографични данни. Варна, 1985.

Архив на Атанас К. Сърбенов. Писма от него и до него за периода 1909-1918 г.

Папазова, Сия. Варненският театър – обществен феномен. Варна. 2016, 3.

Бележити търновци. С. 1985, 54-55.

---

[1] Езичков пневматичен инструмент с клавиши.

 

ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ДУМИ

След кратко боледуване на 26 март 1938 г. Атанас Конов Сърбенов почива в 5 ½ часа сутринта. Напуска земния свят книговезецът, книжарят, печатарят и издателят, въодушевеният творец на картичките „Поздрав от Севлиево”, ентусиаста опълченец от времето на Балканската война, създателят на модерно лозе, един от първите колоездачи и радетел за развитието на автомобилния транспорт в града, оставяйки след себе си спомена за добри и патриотични дела.

На погребението слова за живота и добрите дела на покойника произнасят Иван Великов – председател на читалището, и председателят на общото търговско дружество Гочо хаджи Петев. Некролози са издадени от другарите му от настоятелството на Просветното дружество и читалище „Развитие”, от редакционния комитет на вестник „Развитие”, от управителния и проверителен съвети на централния културно стопански съвет, от Севлиевската популярна банка, от общото търговско дружество в Севлиево, от дружество „Юнак”, от колегите му печатари и от работниците му.

Правдиви и точни са думите от другарската жалейка на Просветното дружество и читалище „Развитие”:

 „С жив и буден ум, той се интересуваше и вземаше участие в обществения живот на града. Сродил се и сближил с просветното дело и просветните деятели в града и околията, той не остана чужд на читалищното дело в града ни. Той бе един от дейните и живо интересуващи се членове от живота и делото на д-во „Развитие”, като го подкрепяше морално и материално.”

„Градът ни губи един деен и ценен свой син. Управата и редакцията на читалище „Развитие” губят един незаменим съратник. Като поднасяме на семейството и на близките на покойния най-искрени съболезнования и съчувствия, ние се прекланяме пред светлата му памет и пожелаваме неговото трудолюбие и радение за напредъка на града и жертвите, които правеше за обществени начинания да служат за пример на младите поколения.”

Не мога да не цитирам ѝ внучката Сия Папазова, която в наскоро издадена своя книга с голямото уважение пише за прадядо си: „Много интересен, неординерен и храбър човек е дядо ми Атанас Сърбенов. Книжар и издател в град Севлиево. По време на Балканската война, не млад, се записва доброволец. Участва в кръвопролитното сражение при Бунархисар. Има земляк – телеграфист в щаба на полка, и чрез този свой приятел изпраща на баба ми телеграма с две думички: „Жив съм...”

Два пъти разоряван и започвал от нулата Атанас К. Сърбенов оставя на наследниците си едно образцово и добре работещо предприятие: „А. К. Сърбенов & С-ие”, с два отдела – печатница и книжарница. Делата му са поети от най-малкия син Константин Атанасов Сърбенов, който по това време е само на 21 години. На 9 май 1939 г. с обявление № 734 на Севлиевския областен съд се известява, че съгласно определение № 541 от 19 април 1939 г. е вписал в едноличния търговски регистър под № 37/I едноличната търговска фирма на Константин Атанасов Сърбенов от град Севлиево, с предмет на търговията: книжарство, печатарство, вестникарство и др. Съобщава се, че за в бъдеще фирмата ще се подписва така: „К. А. Сърбенов”. Младият Константин Сърбенов ръководи успешно фирмата на баща си, продължава да печата местни вестници, книги и редица други материали, следва дарителското му дело.

Дейността на фирмата е преустановена с национализацията в началото на 1947 г.