СОКОЛАРСТВОТО В СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ ПРЕЗ ХV-ХVІ ВЕК.

Темата за соколарството в Севлиевския край през ХV-ХVІ век не е изследвана самостоятелно поради липсата на достатъчно документален материал за тази далечна епоха. В краеведските трудове само бегло се споменава, че соколарско село в района е било Търхово, наричано още Доганджии или Духанджии. Данни за соколарството в Севлиевския край откриваме в доганджийски регистър от 1477 г., в два кратки описа на ленните владения в Никополския санджак от 1479 и 1485 г. и в подробен тимарски регистър от 1516 г. Особено интересни са сведенията в издирения от професор Бистра Цветкова доганджийски регистър от архивите на Общинската библиотека в Цариград от 1564-1565 г. Публикуването на тези османотурски документи дава нови неизвестни досега данни за селата от Севлиевския край и за населението, занимаващо се със соколарство, а така се увеличават и възможностите да осветлим по-подробно разглеждания проблем.

            Трябва изрично да споменем, че отглеждането и дресирането на ловни соколи и ястреби било известно по българските земи още преди идването на османците на Балканския полуостров. От такива обучени за лов птици се нуждаела свитата на българския цар в намиращата се наблизо столица Търново. С установяването на османците на територията на Търновското царство тази практика била не само запазена, но и доразвита до съвършенство. Хората, занимаващи се с този занаят, изискващ много време и усилия, били организирани в категория население със специален статут. Военизираната институция на доганджиите /соколарите/ имала за свой върховен началник на султанския лов т. нар. емир-и шикър; в провинциите висш соколарски началник бил доганджийският бейлербей; във всяка нахия – доганджибашията, споменаван също и като сербаздаран и сершахинджи. Този висш началник се считал за командир на бюлюка, съставляващ соколарите и ястребарите от даден район.

            В замяна на изпълняваните от тях задължения доганджибашиите получавали малки ленни владения в провинциите. Обикновените соколари и ястребари получавали т. нар. бащини – освободени от данъци недвижими имущества: ниви, лозя, овощни градини и др. Друга част от тях пък служели само срещу известни данъчни облекчения. И двете групи обикновени соколари и ястребари изпитвали трудности при издръжката си. Притежателите на бащини често били принудени да обработват и ползуват не само тях, но и друга допълнителна земя, спадаща към леновете на различни османски феодали. За тази земя те трябвало да плащат феодална рента на поземлените господари, както обикновената спахийска рая. 

            Основно задължение на соколарите и ястребарите било да доставят определен брой ловни соколи и ястреби в султанския двор /от 1 до 3 птици/. Когато не успявали да изпълнят това задължение, те заплащали таксата „мюрде беха” – 150 акчета за мюсюлмани и 300 за немюсюлмани.

            Според породата на ловните птици: доган, шахин, чаткър, балабан и заганоз, соколарите се наричали: доганджии, шахинджии, чакърджии, балабанджии и заганозджии. Най-разпространено за соколарите било названието „доганджия” или персийската му форма „баздар”. Ловците на ястреби пък се наричали атмаджаджии, но в познатите ни документи такива за Севлиевския край не се сочат.  Според начина на ловене, отглеждане и дресиране, занимаващите се със соколи, се наричали кайаджии, юваджии, тузакчии, гьоренджии и др. Тузакчии се наричали тези, които чрез различни ловни съоръжения – гюмета, капани и др. – ловели соколите и ги предавали за дресировка.

            Османската власт се постарала да укрепи устоите на соколарската институция, като й придаде потомствен характер. Както се вижда от запазените документални източници съставът на тимариотите, бащинниците и обикновените соколари и ястребари, бил попълван из средата на техните синове, братя, братови синове и внуци. Така специфичните умения на тази специална категория население се предавали от поколение на поколение. Обособявали се соколарски райони, където цели столетия се запазили соколарски семейства и родове.

            Севлиевският край бил благодатен за лов на соколи, но най-добри били условията в местностите в близост до Витата стена. Най-ранният документ, който свидетелствува, че в Севлиевско е имало соколари, е от 1477 г. Това е регистър за соколарите от Румелия, в който е записано: „Село Ломни дол /дн. Ловнидол/, спадащо към Търнова: къщи неверници – 4.” „Село Върбовча /дн. Върбовка, бивша Севлиевска околия, а сега Павликенско/, спадащо към Търнова: къщи мюсюлмани – 1, неверници – 2.”

            Две години по-късно, в описа на ленните владения на Никополския санджак от 1479 г., са посочени като зеваид доганджии /резервни соколари/ 31 немюсюлмански домакинства, 1 вдовица и 4 мюсюлмански домакинства с тимариот спахията Тимур хан. Издателите на Никополския регистър са единодушни, че става дума за село Търхово.

            През втората половина на ХV век османската империя е вече здраво стъпила на Балканския полуостров, опасността от християнските кръстоносни походи е преминала и управляващите се съсредоточават върху укрепването на своята власт в завладяните земи. Четири домакинства от село Ловнидол формират соколарски тимар, а само две години по-късно е създаден значителен резерв от соколари в близкостоящото село Търхово. С основание доцент Цоньо Петров допуска, че соколарите от двете села са в близки родствени връзки.

            Друг непълен опис на ленните владения в Никополския санджак от 1485 г. свидетелствува за един доганджия в мезрата Калотен /изчезнало селище, близо до село Агатово/. Опитите да се оживи тази мезра за известно време дали резултат, но по-късно селището изчезнало. Разглежданият документ не е изцяло запазен, поради което не можем да добием пълна и точна представа по интересуващия ни въпрос за развитието на соколарството. Данните, макар и оскъдни, показват, че османската власт възражда соколарството и прави всичко необходимо да укрепи тази специална категория население.

            В тимарски регистър от 1516 г., в поименния списък на населението на село Векилер и Сюлейман и Иса кьой, наречено още и Рахова /дн. Ряховците/, е записано: „Хюсеин, син на Беги – женен. Притежава доганджийски берат.” Този доганджия приемал уловените птици от обикновените соколари и ги дресирал. Когато настъпело време за предаването им в султанския двор, той заедно с прекия си началник отивал в Цариград и предавал соколите. Дворцовия чакърбашия оформял надлежно тезкере. За по-нататъшното упражняване на соколарските задължения се издавал специален султански берат. Именно такъв берат притежавал и споменатият Хюсеин. Вероятно същите задължения е имал и доганджията от мезрата Калотен.

            Най-интересни са данните от соколарския регистър от 1564-1565 г., който се пази в Общинската библиотека на Цариград и в него са регистрирани поименно бащинниците и обикновените соколари и ястребари в българските земи. Като големи соколарски центрове в Севлиевския край по това време се оформили селата Ловнидол и Богатово, с ангажирани общо 40 души.

            Регистърът сочи 16 каяджии-шахинджии в село Ловнидол. Каяджиите са надзорници на гнезда на соколи от вида „шахин” в планинските райони. Всичките 16 соколари са българи по произход. От тях 5 са на действуваща служба, а 11 са резервни. Сред резервните личат ясно родствените им връзки с действуващите /трима синове на един от действуващите и три двойки синове на трима от действуващите/. Бистра Цветкова сочи, че регистраторът е поставил изрична бележка, че от селото Ломен дол било обособено друго село – Търхова /дн. Търхово/, в което очевидно по това време не е имало соколари.

            От село Богатово се изброяват имената на 24 българи соколари, от които 6 на действуваща служба и 18 резервни. Сред първите са записани две двойки братя, а сред резервните – още двама братя на първата двойка братя от действуващите и четирима синове на един от действуващите. От тези четирима двама имат по един син, също сред резервните соколари. Трудно е да определим от кога село Богатово е соколарско село, поради липса на други данни. Селото обаче е с голям брой обикновена тимарска рая още през 1479 г. – 51 домакинства неверници. Наличието на 24 домакинства на соколари през третата четвърт на ХVІ век подсказва, че Богатово по това време е от големите села в района. По броя на соколарите то е четвърто в нахия Търново.

            В същия регистър село Красина /вероятно дн. Красно Градище, Павликенско/ е записано с двама чакърджии, мюсюлмани, баща и син.

            В село Върбовка има 6 соколари – българи, от категорията каяджии-шахинджии. Трима са действуващи, а другите трима – резерва. Двама от резервните са братя, синове на единия действуващ, а третият резервен е син на другия действуващ.

            От селата Косова /бивша Севлиевска околия, дн. Горско Косово, Павликенско/ и Димча /също бивша Севлиевска околия, дн. Павликенско/ са налице по един соколар – все българи, от категорията на действуващите каяджии-шахинджии.

            Към посочените села Бистра Цветкова прибавя също и село Бяла Черква.

            Авторката на историята на село Добромирка Мария Донева смята, че селото е било и соколарско, а също и съседното му Малкочево /дн. Буря/, но аргументите й не са убедителни. Допускаме, че и в двете села е имало соколари, но все още документално това предположение не е потвърдено.

            В подробният регистър от 1580 г., последен за века, поименно са посочени 43 лица, заети с отглеждането на ловни птици. Очевидно става дума за соколарите от Богатово и Ловнидол, и за два-три единични случая от други селища.

            За наличието на соколари в Севлиевския район черпим сведения и от топонимията. Така например местността Балабанца край Севлиево /дн. квартал на града/ по всяка вероятност носи името на соколар, който е отглеждал соколи от породата „балабан”, или пък по този повод е носел прякора Балабан. Наблизо е голямото село Богатово, в което имало много доганджии. Югоизточно от Севлиево в посока към Вран и Богатово има местности с имена Каракуша /Орела/, Каракуш ювасъ /Орловото гняздо/ и Каракуш ямасъ. Местност Каракуша има и при село Коевци. Интересни наименования има и при селата Бара – Картал йол /Орлов път/, Добромирка – Карталя /Орелът/, Градница - Карталското /по прякор на турчин/, Столът – Карталска поляна, Кръвеник – Карталева поляна, Хирево – Соколец, Градище – Соколът /местности с това име има и при Кормянско и Дебелцово/, Буря – Доган даа /Соколов хълм/. Местност Карагуя имаме в района на село Бяла ряка. Името идва от старобългарската дума „карагуй”, означаваща хищна птица, ястреб, сокол. В говора на селото тя е изчезнала, но е запазена в говора на населението от планинските села. Другото име на село Търхово е Доганджии, т.е. Соколари или Соколово, и красноречиво говори за това какво е било основното занятие на неговите жители в далечното минало.

            Изнесените данни показват убедително, че през ХV-ХVІ век соколарството е било силно развито в Севлиевския край, а не само в село Търхово, както се смяташе дълго време.  Така освен дервентджиите и войнуците, към населението със специален статут и задължения можем да причислим вече и значителен брой соколари, преимуществено българи по народност

            Големият брой соколари в Богатово и Ловнидол, и наличието на такива и в други села от района подсказва, че този занаят вероятно е бил силно развит още по време на Втората българска държава. Царският двор и феодалната аристокрация са се нуждаели постоянно от доставка на дресирани хищни птици за ловните си развлечения, които били неразделна част от бита им. В Рилската грамота на Иван Шишман /1378 г./ сред дългия списък на служителите се срещат и крагуярите, т. е. соколарите. Не случайно местност с името Карагуя има в района на село Бяла ряка. Така че можем да допуснем известна приемственост: практиката на ловене, отглеждане и дресиране на ловни соколи в българските предели продължила и при новите господари – османците.

            Основната част от соколарите в Севлиевския край били от категорията на ловците каяджии-шахинджии, т. е. имали задължението да открият гнездото на сокола от вида „шахин”, да го надзирават и уловят малките, когато са вече пораснали. Отглеждането и дресирането на соколите било задължение на друга категория соколари. В един случай имаме двама соколари-мюсюлмани, които били чакърджии, т. е. гледачи на гнезда със соколи от вида „чакър”, и един доганджия. В документите не се споменава за ястребари в района.

            Соколарството, ловът на дивеч с обучена граблива птица, датиращо от хиляди години, било добре познато на населението от Севлиевския край. Упражняващите този занаят осигурявали султанския двор с нужните птици.А те съвсем не били малко. Само султан Мурад II /1421-1452/ разполагал с 2000 сокола за лов.