ДЕРВЕНТДЖИИТЕ – ПЪТНИТЕ ПОЛИЦАИ НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ

     

Чрез дервентджийската система Османската империя охранявала проходите и опасните участъци от важните пътища в цялата империя. Османистът Махиел Кийл счита, че тя в по-голямата си част има ориенталски корени, тъй като името на системата и използваната от нея терминология са от тюрко-персийски произход. В същото време, обаче, не може да се отрече възможността и за съществен византийско-славянски компонент в тази сложна система на Балканския полуостров.

Думата дервент била възприета в турския език чрез персийския и означава проход, дефиле, клисура. От тук дервентджи /на бълг. дервентджия, дервентджии/ са били лицата, които охранявали проходи и трудно достъпни места, т.е. това са били пътните полицаи на империята. Историкът Никола Станев сполучливо ги нарича проходопазачи.

Кои са били уязвимите места, които се налагало да се пазят зорко? Сигурността на близко стоящия проход Шипка наложила твърде рано, още през ХV век, да бъдат дадени специални права на раята от съседно Габрово. Проходът бил важна съобщителна артерия от Никопол, главния град на санджака, към Търново и на юг от Балкана, а също така и в посока към Ловеч и централното селище на провинцията -  София. Тези две важни направления определили и селищата, които да се натоварят с дервентджийски функции през целия период от ХVІ до началото на ХІХ век.

Първото селище, за което имаме сигурни данни, че е определено за дервентджийско, е село Гъбене. В подробния регистър от 1516 г. е записано дословно: „Село Гъбян, спадащо към Търнова. Извън стария регистър. [Данъците]са се събирали от Шемс бей. Дербенд е./bold авторът/. Тъй като [жителите]му притежават императорски заповеди, че са освободени и опростени от събирането на авариз-и диванийе, понеже охраняват прохода, който се намира по пътя от мястото на име Сенкова към Акчаказанлък, в новия регистър бе записано съгласно старото решение. На основание на заповедта на падишаха, покровител на света”.

Първи в списъка на жителите е записан един нов мюсюлманини, т.е бивш християнин, обръщенец в исляма. Останалите 26 души са глави на християнски домакинства с български имена. Очевидно българите е трябвало да охраняват някакъв участък от пътя от прохода Шипка в посока към Ловеч, но името Сенкова все още не е идентифицирано. С дервентджийски функции селището ще е било натоварено в края на ХV или началото на ХVІ век, тъй като се отбелязва, че е „извън стария регистър”. Предходният регистър е от 1485 г., следователно с дервентджийски задачи Гъбене е било натоварено след тази година, неизвестно точно кога. Тук може би трябва да изкажем предположението, че това се е наложило след появата на няколко нови мюсюлмански селища в този район, като Хисар бей /дн. Яворец/, Селви, Дерели /дн. Горна Росица/, и евентуалната поява и разпространение на разбойничеството.

Засилването на разбойничеството и несигурността по пътя от Никопол към прохода Шипка, наложило да се дадат подкрепления на габровци, като се удължи охранявания маршрут. Така през първата половина на ХVІ век в списъците на дервентджиите попаднали още две села – Ловнидол и Гостилица. В близост до тях пък били мюсюлманските Малкочлар /Буря/ и Адил /Идилево/.

За втората половина на ХVІ век разполагаме с данни от регистър от 1580 г., публикуван от Румен Ковачев, според който като дервентджии са записани 122 души, вероятно от Габрово, Гъбене, Ловнидол и Гостилица. По това време само Габрово не принадлежи административно към каза Селви /Севлиево/. На друго място в своето изследване за нахия Хоталич османистът Ковачев говори за 244 пълноценни домакинства, натоварени с дервентджийски функции. Кое от двете числа е вярно, не е ясно, но най-голям безспорно е бил броят на габровци.

По-конкретни данни ни дава авариз-дефтерът от 1643-1644 г. Той сочи 38 дервентджии в Гостилица, а в Ловнидол, обозначено като проход – 55, или общо 93 души. За Гъбене е записано: „70 ханета /домакинства/. В авариз ханетата са включени 50 души”. От записа излиза, че 20 души не плащат извънреден данък и са специализирана рая, т.е. може би са дервентджии, но това не е посочено изрично. Ако са такива, общата бройка на дервентджиите в каза Селви по това време ще достигне 113 души. Разглежданият регистър е последният документален източник за дервентджиите  в района.

Дервентджийските села се намирали в непосредствена близост до пътя, който охранявали. Ангажираните в тази нелека служба били групирани по 30 души в един „тъпан”. На уязвимите места те си изграждали сламени колиби, т.нар. стражници /турците ги наричали беклемета/, и така поддържали наблюдателен пост. За охраната на пътя дервентджиите поставяли на поста „нубеч” /часови/ от 6 до 12 души, в зависимост от важността и големината на прохода. Снабдени били със специални малки тъпани, които биели, за да съобщят, че преминават пътници през прохода и че пътят е безопасен. Това била твърде своеобразна сигнализация за пътуващите. И не само за тях. Целта била да се всява страх сред разбойниците и да се разколебават те в грабителските си намерения. 

Отговорността за безопасното преминаване на прохода от всякакви пътници била солидарна. Затова много често се налагало, освен поддържането на наблюдателния пост, пътуващите да се придружават през целия охраняван участък, да им се доставят храна и фураж за добитъка. Дервентджиите били длъжни да разчистват и поддържат в изправност наблюдавания път. По време на война улеснявали преминаването на войскови части и ги снабдявали с провизии.

При тези задачи и организация на работата следва да определим дервентджиите като „нещо средно между истински бойци и спомагателни подразделения”, като „специализирана местна милиция със строго определени задължения”, както казва историкът Питър Шугър.  Друг западен историк /Жил Венщейн/ ги нарича „пътна полиция” на империята, надзираваща „стратегическите точки от пътната мрежа.” А според класификацията на нашата историография дервентджиите следва да бъдат отнесени към населението, натоварено с военнопомощни функции. В този смисъл те съставлявали част от въоръжената опора на османската власт в провинциите подобно на мюселемите, юруците и др. Видяхме каква е числеността им в Севлиевска каза, а в Румелия около средата на ХVІ век с такъв статут се ползвали 1906 домакинства.

За разлика от другите групи военизирано население дервентджиите са били включени целокупно в селищата с подобен статут и нямали право да ги напускат самоволно. В регистрите обикновено е записано: „дербенд е” и с този лаконичен израз се изчерпва информацията за специалния статут на селището и населението му. Анализът на кратките бележки за данъчните задължения на дербенджиите от село Гъбене, според описа от 1516 г., разкрива две неща: първо, „че са освободени и опростени от събирането на авариз-и диванийе, понеже охраняват прохода”, т.е. освободени са от извънредните данъци, и второ, заплащат само част от поземлено-личния данък и облагането с пшеница и ечемик. Конкретно за Гъбене данъчните задължения на населението му били следните: „испенч – съгласно обичая за прохода – 390 акчета; пшеница – 26 килета, 260 акчета; ечемик – 26 килета, 156 акчета; ниябет и такса за вино – 300 акчета”. Навсякъде обикновената рая плащала 25 акчета испенч, а тук 26 женени и 13 неженени пълнолетни мъже били обложени с 10 акчета поземлено-личен данък, което е 40 % от пълния му размер. Облагането с пшеница и ечемик е било по 1 киле на домакинство, като те не се изисквали от неженените пълнолетни мъже. По-нататък очевидно е имало практика да се събират инцидентно някои данъци, такси и глоби, тъй като виждаме облагането: „ниябет и такса за вино в размер от 300 акчета на домакинство”. Облекченият в значителна степен данъчен режим от началото на ХVІ век търпи промени в следващите десетилетия и векове. Регистър за втората половина на ХVІ век от Видинско показва увеличени данъчни задължения на дервенджийската рая – заплащане на десятъци върху кошери, данък върху свине, данък божик, десятък върху плодове и пр.

Увеличените данъчни тежести накърнили свободолюбивия дух на дервентджийското население. Съчетани с произволите на преминаващите турски големци – спахии, данъчни чиновници и др., те правели службата им тежка, а положението им несигурно. Затова често се стигало до подаване на оплаквания до официалните власти, а когато нямало реакция се стигало до изоставяне на проходите и разпръскване на населението. В други случаи пък обръщали оръжието си срещу поробителите. Габровци например, както съобщава Евлия Челеби за 1662 г., нападнали отряда на този османски пътешественик. Когато пристигнал в Севлиевска каза, все още уплашен от преживяното приключение в прохода Шипка, отишъл при кадията и му разказал патилата си. А той му отвърнал: „Така е. И ние един ден ходихме в онези краища за извършване на бракосъчетание и пълни 8 часа слушахме тътен от сражение. При нас попаднаха няколко бягащи от вас ранени хайдути. Двама са в селото, а третият изгоря от раните си”. Можем да предположим, че тези ранени хайдути са от Гъбене или от Батошево, най-близките български селища по това време до Габрово.

Поради притеснения габровци се разпръснали някъде около средата на ХVІІ век. Същото се случило и с ловнидолци по средата на следващия век, когато според предание близо до селото се разположила турска войскова част и големците й поискали ядене и пиене, което да се поднесе от момите и булките. При оказаната съпротива попът на селото бил убит. Надгробният камък с надпис бил първоначално на гроба му в местността Поповец, а сега е взидан в източната абсида на църквата „Константин и Елена” в Ловнидол. Населението се разпръснало, изоставило опожареното си селище и по-късно поставило началото на днешното заселище. Споменът за дервентджиите от Ловнидол се пази и днес в името на местността Харбалии, разположена там където са живели те и е било старото село. А харбалии ги наричали по оскъдното им въоръжение – късото дебело копие, известно с името  харба.

По кърджалийско време, края на ХVІІІ и началото на ХІХ век, свободолюбивите ловнидолци организирали специални бойни групи за отбрана срещу грабителите, строели наблюдателници по високите места на местностите Ръта и Топ кору. По-изявените участници в тях били: Ангел Цонев, Иван Стоянов Новаков, Христо Марков Берима, Цвятко Марков Лозана, Кунчо и Янчо Петрови, Цвятко и Русин Иванови и др. С особена храброст се славел Нено Стоянов Ненов. Будният и свободолюбив дух на ловнидолци и гъбенци, потомци на старите дервентджии, проличал и по време на подготовката и провеждането на героичното Априлско въстание 1876 г.

По време на аянските метежи и кърджалийските грабежи в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век дервентджийската организация пострадала сериозно. Властите още през ХVІІІ век не можели вече да разчитат на съдействието на българските пазачи на проходите и опасните места и затова започнали да строят свои стражници /беклемета/ с пазачи мюсюлмани. Такива се нароили по всички краища на Севлиевска каза. Постепенно, особено след административните реформи през ХІХ век, държавата си създала нови структури, които вече не ангажирали старите дервентджии. Дервентджийството било изживяно и статутът на бившите селища със специални задължения се уеднаквил със статута на обикновените раетски села.