ПРЕДАНИЯ
ЗА „МОМИН СКОК“
Сред
множеството предания, които са живата народна памет и съзнание за отдавнашни
трагични събития, са и тези за моми и невести, които за да се спасят от
поругаване, предпочитат смъртта и се хвърлят от високи скали в пропасти или в
реки. Мотивът „момин скок“ е международен, среща се в различни части на
България, в това число и в Севлиевския край. Ето и няколко примера:
1.
МОМИНКОВАТА СТЕНА
„... Между Габрово и Севлиево на пътя, към
северна страна, има стена висока, и над нея отгоре равнище на което се виждат
развалини от пуст стар град. На старо време (думат тъдявашните жители), като се
превзема тая крепост, победителите разярени заради упорството на укритите в нея
българи поклели са ги изтребят до една жива душа. Красотата на две благородни
девици развалила клетвата, и изтребителний мъчителски нож пощадил нежните им
младини, за да ги лиши от девическата им невинност. Колко мъчителна била за двете
девойки тая пощада! Те се погледнали една-друга и погледите им открили
съгласието на сърдечните им чувства. Оставени под стража в палатките, които
били над стената, да умрем рекла едната: Да умрем отговорила другата, а не да
останем недостойни за българското име. Безчестието е по-страшно от смъртта, а
невинността и в гроба е сладка. Това рекли, сплели дългите си коси една у
друга, за да не се побои едната като скочи по-напред другата, уловили се за
ръцете и се хвърлили.
Читател! Метни
невинен венец на гроба им, и почети със сълзи с жаления паметта им.
Забележка. Разказват, че на стената има
издялано образа на две моми със сплетени коси и развеяни дрехи като скачат”.
Тази
най-рано записана легенда се отнася за крепостта при Витата стена. За нея
научаваме от Петко Славейков, който я публикувал през 1852 г. в списанието
„Смесна китка”, издадено в Букурещ. За старинната легенда той най-вероятно е
научил по време на учителстването си в Севлиево от своя колега килийния даскал
Никола Иванов Гайдаржиолу; възможно е източниците му да са били и габровски
учители от Априловското училище.
Легендата
говори, че две девойки, преследвани от турците, за да запазят честта си, се
хвърлили в пропастта и се вкаменили. В тяхна чест пещера в скалния откос на
платото Стражата се нарича Моминка, а до нея на юг две стърчащи скали се
именуват Момичките.
Разпространен
е и втори, по-съвременен, вариант, познат в Габровско:
„В едно село имало две чудно хубави сестри.
Един ден двама заможни турци посетили селото, съгледали тези балкански самодиви
и поискали веднага да ги вземат със себе си, да ги потурчат и да ги заведат в
харемите си, но се натъкнали на недоволство, а по-късно и на съпротивление. За
да стане отвличането по-тихо решили да пренощуват в селото, та дано утрешният
ден им донесе повече мир и любов. Двете красавици разбрали какво ги чака и за
да избегнат неминуемата печална развръзка, наговорили се през нощта, станали на
сутринта в тъмни зори, облекли най-хубавите си, готвени за венчило дрехи,
накичили се с най-ароматични и пъстри цветя, покачили се тъкмо на това място,
заплели в обща плитка златорусите си като коприна коси, прегърнали взаимно
стройни снаги, простили се завинаги със сияйното изгряващо слънце и разкошна
околна природа, и стискайки една в друга в обятията си, полетели в пропастта
... Канарите, еднички свидетели на тази трагедия, били покъртени като живи:
сълзи бликнали в една от пещерите и бликат и до днес. Момините пещери събират
тия едри, кристални сълзи и лекуват с тях болките на хората.”
2.
На
2.5 км северозападно от центъра на село Крушево има местност – водопад, скали и
смесена гора, която носи името Марин скок (Мари скок). Според предание девойка
на име Мария, гонена от турците, за да запази честта си се хвърля в големия вир
от скока – скала. В нейна памет мястото е наречено Мари скок.
За тази
местност Петко Ненчев Ненков Качерски, роден 1897 г., разказвал:
„... През турско време имало една хубава мома
българка, която турците набелязали да я вземат за жена на един турчин и да я
потурчат. Черна мъка легнала в душата на тази красива българка. Не смеела да
отиде за вода на чешмата на Дядовец, ни на хоро, ни на седенки, когато излизала
из двора закривала си лицето, за да не я видят турците. Започнала да линее.
Родителите ѝ посърнали от мъка и горест и започнали жива да я жалеят. За да
отстранят натиска на турците пуснали слух, че Мария е много болна и лежи на умиране.
Било пролет. Една сутрин рано силно се затропало на вратнята им. Всички
изпаднали в смъртен страх. Разбрали, че турците са дошли за Мария. Загърмели
пищови. Решават бащата и братята да забавят турците, а момата да избяга и се
укрие в дебрите на Букуровския дол. Отварят вратнята, турците навлизат в двора,
напират към къщата и реват: „Да излезе Мария! Дайте Мария или ей сега ще ви
изколим!” – Тя умря – викат мъжете и възпират с гърдите си разярените
нападатели. В това време младата българка побягнала из дола към Радковец.
Турците претърсват всичките стаи, мазето, тавана, плевнята. Никъде я няма.
Разбират, че е побягнала и хукват след нея. Когато се изкачили на Калето, на
пътя за Каменна и Трънята, на Мария кърпата се бялнала на върха над Скря скок,
на пътя за Гладник. Единият от турците я зърнал и извикал: „Бакънъс!” (”Ето
я!”) и с всички сили се спуснали подире
ѝ. Минали през Гладник и навлезли в гората към дола. Още по пътя красивата мома
решила да не се даде жива в ръцете на мръсните поганци, да се гаврят с тялото ѝ
и моминската чест. Изправя стройната си снага на най-високата скала край дола,
с огнен поглед се прощава с родните гори и върхове, буйното ѝ сърце бие до
спукване, умът се помрачава и с един овчарски скок полетява във въздуха ... И
до днес тази скала носи нейното име: Мариин скок – Марин скок – Мари скок”.
3.
И още един пример, свързан със село Крушево:
„... За местността Скря скок е запазено
предание, че девойка се хвърлила във водата от скалата, за да не бъде отвлечена
и потурчена”.
Описаните
предания и легенди касаят паметни за крушевци събития: опити за ислямизиране на
млади момичета, които завършвали трагично.
4.
Цонко
Дебелчовски от село Дебелцово е записал едно предание от баба си Вълкана,
най-старата жена в селото през 40-те години на ХХ век, расла в голямото
семейство на Топорча, положила основите на големия род Бакалите. За местността
Пенкин дол, тя разказвала следното предание, което е публикувано от Е.
Неделчева в книгата ѝ „Миналото на село Дебелцово“.
„Ще ви разкажа, но ушите си отпушете,
замълчете! Преди Освобождението в нашето село Дебелцово турци не преспиваха,
страхуваха се. Хората тук бяха свободолюбиви, здрави и силни – за золуми
отмъщаваха ... Погледнете насреща, хей там зад река Росица, най-вляво е
Помаковото, а в дясно дере – Дедерица, оттам надолу, покрай Мешелика се спуска
долчинка Пенкин дол, а най-долу до реката е скалното кладенче Пиздица, с бистра
студена водица. По тези места преди много години имаше заслони за добитък –
овце и кози. Наше напето момиче Пенка беше козарка, пасеше козите и по цял ден
като волна птичка пееше! Мома за женене беше, но горката – женитба не дочака –
турци от съседното село (Крушево – бел. автора) с честта ѝ се погавриха, лицето
ѝ обезобразиха, тялото ѝ опозориха. Залиня Пенка, полудя и в дълбоките води на
Росица живота си погуби ... Млади и стари жалеха за нея. Скръб и закани за мъст
се таяха в сърцата и душите на нейните близки и далечни роднини. Не минаха
много дни и години, в един пролетен ден от същото село дойдоха трима турци,
дойдоха и не се върнаха – нашите ги убиха – за Пенка отмъстиха! Заринаха ги на
Рупака, там в камънака гробът не се вижда и миризмата не се чувства. Вятърът и
времето всичко отвяха. Ето затова, хей там отсреща, долчинката се казва Пенкин
дол. Ортувам ви деца, ама сакън да не кажете някому” – така завършваше разказа
си баба Вълкана”.
И още
едно предание за момина стена в землището на село Дебелцово е публикувано в
същата книга:
„... Момината стена е единична скала,
на изток от Дебелцово, с отличен панорамен изглед към язовир „Ал. Стамболийски”
и съседните села. Съхранена е легенда, че по време на робството от нея са се
хвърлили моми, за да не бъдат потурчени.”
5.
Местност с името Момина стена има и
в землището на село Бериево. За нея Пейко Пенев разказва на страниците на
вестник „Росица“, 13 август 2019 г.
„Днешното село Бериево се казвало с. Марево и
се намирало западно от с. Дамяново на 4-5 км. И днес местността се нарича
Марево. За това писаха проф. Ковачев и Петко Недялков. Марево е наречено на
една жена Мара, едра балканджийка, повела своя род от с. Селце над с. Гумошник
и с. Лъкарево, да търси по-добро място за живот. Спряла се на 5 км от село
Дамяново и построили селище – колиби от клони, покрити с папрат. Местният
болярин с охота приел хората, раздал им земя и те останали уж завинаги. Но не
минало много време и Шишманова България попаднала под турско. Един ден беят,
който владеел селата на запад от Севлиево, изпратил отряд от 5-9 души да
събират данъци. Мара излязла отпред и на чист турски език заявила на
заптието-началник, че не е плащала никакви данъци на стария болярин, защото
земята била нейна и сега няма да плаща. Заптието дигнало пушката, но тя строго
му казала – да не си посмял, защото вие сте 5-6 души, а моите стрелци са десет
пъти повече от твоите и никой жив няма да остане, ако им дам знак. Заптието не
било чак толкова глупаво, за да не може да прецени, смирено отвел обратно своя
малоброен отряд. Досега такова нещо не било му се случвало, още повече жена да
му се опълчи. Тогава беят, разярен, изпратил многоброен отряд, който започнал
да пали къщите. Повечето маревчани били по нивите, а в селото останали децата и
възрастните. Повече от възрастните хора били избити, а някои от децата се
спасили в близката гора на Дамяновския баир. Селото било опожарено цялото. През
ноща Мара събрала хората си, погребали мъртвите и на сутринта рано тръгнали
надолу към река Видима. Пресекли реката и спрели на южния ѝ бряг. Там, в
местността Стърчек, срещу днешния мост над реката за село Дамяново, започнали
да строят своите колиби за второто село Марево. Колко години от тогава са
минали легендата не казва, но за втори път турски башибозук вилнял в село
Марево и го опожарил до основи. Голяма част от населението е било избито,
защото хората били изненадани, а и били на хоро по случай някакъв празник. Успелите
да се спасят, избягват по дерето Горненец – Спасов дол, което днес минава през
центъра на селото и се отправят към Балкана, пресичайки Иванчов хълм по дерето
с много стръмни брегове, което на 3-4 км има отсечена скала – водопад от
десетина метра. Навярно са го преодолели с въжета, защото и стръмните брегове
на дерето са непрестъпни. След още 2-3 км се открива едно плато, затворено от
юг от баир Ломът, а от север Иванчов. Това плато наподобяващо яйцевидна форма,
като срязано на две по дължината яйце – изток-запад, с диаметър 5-6 км и се
простира между две дерета – Стари дол – граница със село Градница и Слатински –
граница със село Дебнево. Вековната дъбова и букова гора дава убежище на новите
заселници. Така за трети път село Бериево възкръсва, но вече без име. От
суеверие или по скоро от страх, селото до 1800 година остава без име. Отделните
родове си направили къщи-колиби по 5-6 и носят името на своя род – Мичковци,
Цочевци, Стойновци, Бамбевци, Рачевци, Пейковци и т.н. Въпреки че родовите къщи
са били пръснати на 5-6 км, платото има такава форма, че комуникацията ставала
много бързо, чрез предаване от уста на уста, за няколко минути. В началото
новите заселници построяват временни колиби от клони, покрити с папрат и
постепенно изсичат от гората, за да направят малки ниви. Обикновено се
препитават от горски плодове – ябълки, круши, сливи, ягоди, къпини и дивеч,
сърни, елени. След като отвоюват от гората малки площи, почват да засяват просо
и овес, които виреят на високото. Строят дървени къщи покрити с клони и папрат,
а много по-късно и с каменни плочи. Правели са разменна търговия с плодове и
картофи за жито със селата Градница и Дебнево. Тогава започва и строежът на
сушилни за сливи, с които изобилствал Балкана. В безименното село хората
живеели тихо и скромно, без някой да ги притеснява. Мястото било непристъпно
поради естествената си защита, а и къщите в самата гора били незабележими от
билата на двата баира. Макар и пръснати, в центъра на платото имало поляна, на
която в определени случаи и празници хората се събирали да се черкуват и се
наричала Черковището. Един ден обаче синът на бея, който държал околните села,
някак си се добрал през гъстата гора до къщите около Конски баир. Едно
възвишение, което хората от гората използвали за паша на говеда, коне, овце.
Там бейския син видял за миг чудно хубава девойка, която мигом се шмугнала в гората.
Той открил първите къщи около Конски и почнал да разпитва за девойката. В една
от къщите видял момче, което много приличало на онова момиче. Накарал го да
смъкне гащите да се увери, че не е момиче. Девойката не се появила, но бейският
син не се отказвал. След няколко дни пак се добрал до къщата, в която се
надявал да види хубавата девойка. Предупредил, че ако не му я намерят, ще избие
всички от къщата. Заявил на момчето че знае, че има сестра, но я крият и ако не
я доведат да я види до неделя, ще падат глави. – Къде е девойката, още не
влязъл, се развикал разгневен бейският син. Бащата и момчета дигали рамене.
Тогава бейският син замахнал с ятагана и главата на момчето се търкулнала в
краката на баща му, който припаднал, прегръщайки окървавената глава. Разяреният
турчин се заканвал на нищо не чуващия баща, че ще отсече и неговата глава. Тогава
Мина се появила цялата пребледняла, виждайки обезглавеното все още подскачащо
тяло на брат си, но твърдо рекла: “Беим ето ме, оставете жив баща ми.” Беят
метнал Мина на коня си и заслизали по опасната пътека на стръмния бряг на
дерето от западната страна. Стигат до една пропаст, над която минавала пътеката
на дивите животни, по която конете със страх и нежелание преминавали. Тогава
Мина сръгала коня и повлякла бейския син, надолу в пропастта. Неговите другари
с ужас наблюдавали станалото. Със страх слезли по пътеката до дерето и по
коритото обратно стигнали до телата на мъртвата Мина и Али. Страхът от ужаса се
засилвал и от това как ще съобщят на стария бей. Той чул как коня се изплашил и
станалото станало, но не повярвал и на една дума на другарите на сина си. След
погребението издал заповед, в това село, в тези къщи, турски крак да не стъпва.
И когато към 1800 година хората заслизали и населили днешното място на село
Бериево, там населението е било само християнско, освободено от всякакви
данъци. Той, Беро бей, явно за себе си е знаел, че девойката е повлякла неговия
син, за да защити честта си и да отмъсти за убития си брат. А селяните нарекли
новото си за четвърти път строено село Бериево на името на Беро бей, който ги
закрилял и бил наредил да се построи мост на река Видима над село Дебнево на 5
км, наречен Беров мост. На негово име под село Бериево има брод, където може да
се мине, наречен Беров брод, в местността Кърченица.
Хората научили за трагедията с мъка, прибрали смазаното тяло на Мина и нарекли
мястото Момина стена (скала, която се намира се на 600 метра южно от центъра
на селото). С много мъка носели, влачели по стръмния склон на Спасов дол
тялото на Мина, където нямало къде да погребват тук, докато стигнат до една
равна площадка. Тук бащата, виждайки колко трудно, невъзможно ще бъде да я
занесат до вкъщи, решава да я погребе и мястото е наречено Гробът. А хълмът, в
подножието на който е къщата, наричат Русева глава срещу Конски (от запад).
Така брата и сестрата близнаци остават завинаги разделени, но отмъстени, за
което Беро бей се е досетил. Легендата, истина или не, за това е легенда, но
наличието на имена като Русева глава, Гробът и Момина стена ни карат да мислим,
че има някаква истина!
6.
Легенда
разказва, че крепостта на местността Пречиста при село Градница се снабдявала с
вода по таен водопровод, от Киев кладенец, който бил наблизо - на около 300 метра.
По Ремския дол водата от кладенеца влизала в крепостта.
„Казват, че когато турците обсадили крепостта
със сила не могли да я превземат. Прибягнали до хитрост – хванали в плен една
българка на име Драгна. Помислили, че тя ще им разкаже откъде се снабдяват с
вода, за да я пресекат. Но всичко напразно. Златото и среброто не могли да
склонят нейния дух и родолюбиво сърце. Тогава Акиф, турският военачалник
заповядал да донесат една голяма бъчва и да набият в нея дълги гвоздеи. Вкарали
Драгна в нея между острите гвоздеи като ѝ казали, че ако не изкаже водопровода,
ще я затворят и пуснат надолу от крепостта. Обаче Драгна отстояла с безстрашие
и хладнокръвие и нищо не казала. За нейния подвиг днес напомня местността
„Дагнина стена”.
За
отбраната на крепостта и злощастната съдба на Драгна има и втори вариант на
легендата, пресъздаден художествено от писателя Здравко Сребров:
„Тази сутрин Момчил и дядо му бяха станали още
преди втори петли. Когато слънцето огряваше върхарите на Висок връх, те бяха
поели вече дълбокия боазки път. Боазката река слизаше по плискавиците и носеше
вода за бостаните и воденичките надолу, - чак до зелените лъки под Пречиста ...
Дядото на Момчил разказва: -Живели някога, в старо време, в яката крепост
троица братя войводи. Бранели вратите
към долната българска земя от чужди пълчища. Между тях била Драгана – черноока
българка, сестра на войводите, юначна като братята си ... Но враговете като
буря помели земята ни, минали планината и се надвесили над плодородните равнини, където се простирали
богати села сред златни жита, сред тлъсти ливади с чарди угоен добитък. Пазели
прохода юначните българи от яките стени на крепостта. Не пускали птиче да
прехвръкне. Дни, седмици налитали враговете; разпенени коне цвилели в сенките
на боаза. Крепостта стояла непристъпна. От нея идели смъртоносни изстрели.
Вряла вода и огън се изливали върху главите на ония, които дръзвали да
приближат кованите ѝ врати.
Но волно и безстрашно сърце носела Драгана –
сестрата на войводите. Никой не смеел да излезе навън от каменните зидове. Само
юначната мома се провирала през гъстака на гората към свободните села отвъд
крепостта. Докато веднъж не се върнала. Хванали я враговете. Искали от нея да научат по
кой път да влязат в крепостта. Или да им каже откъде идва водата на
защитниците. Не се помамила личната българка нито от златни накити, нито от
скъпи коприни. Не се плашила и от мъките. Една дума не могли да изтръгнат от устата
ѝ мъчителите. Тогава си послужили с хитрина. Три дни и три нощи я държали без
вода. Дошъл млад чужденец, погледнал я в тъмните ѝ очи и продумал:
-Иди си с мир, българко. Мечът ми до ден днешен
не е окървавен в кръв на жена.
Пуснали
я на свобода. Промъкнала се юначната мома през гъстаците на планината, изгаряща
за вода. И не изтраяла. Тръгнала нагоре в потайни места да дири Киев кладенец,
отдето идела водата на крепостта. А по стъпките ѝ дебнели враговете. Напила се
тя и се смъкнала през горите към тайните входове на крепостта. А обсадителите
отбили водата от кладенеца. Спряла водата в крепостта. Напукали се от жажда
устата на защитниците, а очите им загорели. Помислили всички: „Драгана е. Тя е
издала Киев кладенец...” Страшно сбърчили вежди юначните ѝ братя. Огън бликнал
от очите им. Гибел настъпвала за тях и за земята що я бранили. За страшно
наказание повели сестра си коравите ѝ братя. За назидание било. Наковали остри
гвоздеи отвътре на тежка дъбова бъчва. Промъкнали се по тайни пътеки през нощта
горе над стената, дето се дига на четиридесет стъпки над зелените вирове на
реката. Мълчала страшно Драгана – юначната българка. Гибел идвала и за нея, и
за братята ѝ. Съблекли я гола. Турили я в бъчвата с гвоздеите и я блъснали
надолу по сипеите ...
Загинали защитниците в бой за земята си, а
крепостта рухнала под ударите на враговете ... Там, дето се търкулнала
страшната бъчва, сега се изправя гола стена – Драгнина стена. А долу в основите
ѝ сълзи вода. Казват: Драгнините сълзи, които няма да пресекнат, докато бъде
измит грехът ѝ ...“
Няма коментари:
Публикуване на коментар