НАХИЯ
(КАЗА) ХОТАЛИЧ/СЕЛВИ ПРЕЗ ОСМАНСКИЯ
ПЕРИОД ХV-ХІХ ВЕК
(Статията е публикувана в сборника "Севлиево през вековете. Исторически измерения, събития, личности". Сборник с материали от национална научна ковференция. Изд. "М-Прес" ООД - Севлиево. 2024)
Въпросът за административното устройство, за мястото
и ролята на Хоталич (днес село Яворец, Габровска община) и на Серви/Селви (дн.
Севлиево) в епохата на османското владичество от ХV до ХІХ век, е непроучен в
краеведската литература. От по-старото поколение краеведи единствено Никифор
Ганев (Ганев 1925а, 10-15) и Харалан Вълчанов (Вълчанов 1942, 3-6) се докосват мимоходом до този проблем. Още
през 1986 г. историкът Христо Йонков обърна внимание, че: “За
административните промени в Севлиево и неговата околност от възникването на
селището до освобождението на България от турско иго, специално проучване
досега не е правено” (Йонков, Ковачев, Панов 1986, 9-13). До края на ХХ век, като изключим две кратки
публикации на проф. Н. Ковачев (Ковачев
1998, Ковачев 2000) тази оценка
продължава да е валидна.
На границата на двете столетия се
появяват и първите сериозни изследвания, в които са направени важни изводи за
териториалното и административното оформяне на нахия (каза) Хоталич (или
Серви/Селви). Холандският историк
Махиел Кийл, например, пише в две свои публикации, че „нахия
Хуталич“ (Кийл 2005, 285-286, 474) е съществувала още през ХV век. Двата познати кратки регистъра от това време обаче категорично не
подкрепят това мнение, а във втория село Хоталич е посочено изрично като „спадащо към Търнови“ (Ковачев
1997, 112). Доста общо османистът
Румен Ковачев съобщава за „образуваната
в началото на шестнадесетото столетие нахия Хоталич“ (Ковачев 2001, 264), а проф. Красимира Мутафова, още
по-предпазливо, за „формирането
на нахия Хоталич през ХVІ век и трансформирането ѝ в каза през следващия век“ (Мутафова 2018, 294).
Днес, след публикуването на редица нови документи за
двете селища, вече е възможно значително по-добре да се осветли проблема за
административното развитие на Севлиевския край. Целта на настоящата статия е да
проследи административната история на селищата от Севлиевския край; да изясни
по-точно кога е поставено началото на нахия Хоталич; кога Селви поема
административни функции и става каза; какъв е териториалният обхват на
административната единица. От съществено значение е и да се уточни съдържанието
на използваните термини: нахия, каза, кадилък, вилает.
***
В историческата литература е утвърдено
становището, че в района на Севлиевското поле през XIV век е съществувала крепост с името Хоталич,
която е заварена от османските завоеватели. След многолетни спорове и дискусии
през 80-те и 90-те години на миналия век бе прието, че тази крепост е
съществувала в района на местностите Калето-Джевизни бунар, в най-западния край
на Севлиевската планина (Крушовския баир), където бяха разкопани останките на
средновековен български град (Симеонов 1986, 158-159). Археологическите
разкопки обаче показват, че разцветът на този средновековен град е продължил от
XII до средата на
XIII век, когато е
бил превзет и опустошен от татарите (Ботева 2019, 27-35), вследствие
на което ролята му е силно компрометирана. Споровете за местоположението на селището Хоталич продължават, поради
което дълго време в различни исторически трудове то се сочи най-общо в района
между Търново, Габрово, Севлиево и Павликени.
Проф. Христо Гандев смяташе, че някъде близо до Търново е съществувал
през XIV век „обособен феодално-административен район с името Хоталич с
едноименно селище. Нахия и по-късно каза със същото име се запазили дори до XVII век, но самото село през 80-те години на XV век било абсолютно пусто и земята му се обработвала от жители на
съседни села“ (Гандев 1972, 41, 58-59, 105-110). Проф. Цветана Георгиева, доста предпазливо, написа: „В лоното на
планината като отделна военно-административна единица без градско средище е
обособен вилаетът Хоталич, чиито център е малка крепост или владение на
български болярин“ (Георгиева, Генчев 1999, 47). За
съществуването на такива локални административни единици преди идването на
османците, пише в изследванията си и проф. Вера Мутафчиева. Най-конкретен е холандският
историк Махиел Кийл, който аргументирано посочи, че крепостта Хоталич е
заварена от османските завоеватели като „център на околията“ (Кийл
1998, 56-127; Кийл 2005, 474) и е била разположена на Витата стена. В началото на XXI век тази теза сподели в своя публикация
Петко Недялков (Недялков 2019, 137-145).
Районът около крепостта в западната част на Витата стена през втората
половина на XIII и през целия XIV век е оформен като малка
военнофеодална област под името Хоталич, име което е носела самата крепост и селището
в подножието на скалата. Мястото
е важно от стратегическа гледна точка. Заедно с още няколко крепости по платото
Стражата, сред които и близката при местността Кулата/Сарая (известна и като
Кутелиз планина), Хоталич подсигурявал охраната, както на Шипченския проход,
така и подстъпите към столицата Търново. Районът е важен кръстопът на пътищата,
идващи от различни градове от север, изток и запад. Пътят от Серви/Селви за
Габрово през османския период минавал в подножието на Витата стена при село
Хоталич, през местностите Беклемета и Под беклемето, след това под
Кулата/Сарая, по Вехтия друм (стар път, минаващ северно от селата
Поповци-Прахали-Златевци) и край местностите Турска чешма и Свинарски дол за Габрово. По този път през XVII век
преминал известният османски пътешественик Евлия Челеби от Габрово за
Севлиевска каза. Заради сигурността на това важно кръстопътно селище към Шипка
и на юг през Балкана, селата около него: Гъбене, Ловнидол, Гостилица и Габрово, придобиват дервентджийски статут през XV-XVI век.
Установяването на османската власт в района на военнофеодалната област не
е еднократен акт и е продължило десетилетия. Още през 60-те години край
столицата Търново (Андреев 1992, 25-28) се появяват грабителските
акънджийски отряди, които опустошават околностите на крепостите и заробват
местното население. Тази практика се засилва по време на наказателната акция
срещу Шишманова България от армията на Али паша през 1388-1389 г., а още повече
през следващите години. Косвено за това свидетелстват архивите на Венецианската
република и по-специално на дука на Кандия (остров Крит), където откриваме
регистрирани като робини българките Теодора от село Болван (Балван,
Великотърновско) и Мария от селището Мазат (вероятно Мазалите, днес Живко,
Габровско), разположено между крепостта Хоталич на Витата стена и крепостта при
Кулата/Сарая, през 1390 и 1391 г. (Венециански 2001, 72,
89, 92, 146, 154, 186). Тези два примера са доста показателни
за характера на събитията, разиграли се в района преди обсадата и превземането
на столицата Търново през 1393 г. Най-вероятно по това време е сломена
съпротивата и на защитниците на крепостта при Витата стена. Според предание,
познато сред местното население и записано още през средата на XIX век от
Петко Славейков, крепостта оказала отпор на завоевателите и с това предизвикала
яростта и отмъщението им (Славейков 1852, 157-158). Археологически
свидетелства сочат за опожаряването ѝ. Народната памет е съхранила спомен за
заробването на местно население в два топонима – Робово ливаде при село Гъбене
(Ковачев 1961, 251) и Робова пътека при село Стоките (Пенчев
2003, 147). Пак в архивите
на Венеция откриваме сведение за девойката Маргарита от село Божена (дн.
Боженци, Габровско), която през 1411 г. е записана като робиня на остров Крит (Венециански
2001, 146, 154, 186).
След сломяването на
героичната съпротива на защитниците на крепостта Хоталич, тя е изоставена.
Животът продължил да мъждука в село със същото име под скалите на Витата стена,
където днес е село Яворец. Низ от трагични събития (падането на столицата 1393
г., османския поход срещу Влашко през 1395 г., битката под стените на Никопол
през 1396 г., династическата междуособица през 1402-1413 г. и последния
християнски кръстоносен поход срещу османците от 1443-1444 г.) довеждат до
обезлюдяването на село Хоталич в подножието на превзетата крепост. Така е
описано то в османския регистър от 1479 г.
Историята на селищното име Хоталич-Хисарбей-Хисарбеги-Сърбеглий-Яворец,
която може да се проследи в османската документация, е най-яркото доказателство
за съществуването на селото от XV век до днешни дни на едно и също
място, под скалния венец на Витата стена. Това село е заварено от
завоевателите, то е в пряка връзка с крепостта над него, която е била център на
българска феодална област в близост до столицата Търново. Това е важната причина,
поради която османците съхраняват статута на обезлюденото село, заселват го с
мюсюлмански колонисти, запазват българското му наименование първоначално, а
след това го прехвърлят и върху административно-териториалните единици вилает,
нахия и каза.
***
Първият османотурски документ, който ни дава представа за
състоянието на поселищната мрежа на Севлиевския край е един кратък регистър на
ленните владения в Никополски санджак от 1479 г. (ТИБИ 1966, 161-333). В
него откриваме 30 селища, повечето от които съществуват
и днес: Агатово, Али Факих, Бара, Батошево, Бериево, Богатово, Букурово, Буря,
Градище, Градница, Дамяново, Дебелцово, Добромирка, Душево, Идилево, Калотен,
Качково, Кормянско, Крамолин, Горно Крушево, Долно Крушево, Ловнидол, Малък
Вършец, Малково, Млечево, Ряховците, Сенник, Търхово, Хирево и Хоталич. Четиринадесет
от тях са населени само с християни, шест – само с мюсюлмани, а десет са със
смесено население. Хоталич е без постоянно население, а от данните личи, че без
такова е бил и около средата на века. В документа не е посочено ясно към кой
вилает на санджака принадлежат
селата от различните военноленни държания, но е очевидно от следващи регистри,
че това е град Търново[1] (ТИБИ
1966, 311).
През
втората половина на ХV век османската власт над българските земи укрепва
окончателно. Завоевателите престават да грабят и отвличат и се стремят да
превърнат завоюваните земи в населена и доходоносна територия. Затова статутът
на Хоталич като село след средата на века е запазен, макар че постоянно
население няма. Властите вземат мерки да го населят и оживят. В началото на
80-те години в селото вече има постоянни жители: 9 мюсюлмански домакинства и 2
неженени; колонизирани са и 19 потомци на спахии (Ковачев 1997, 112). Така
Хоталич се възражда, но вече като мюсюлманско селище.
В
района през това време протичат активни процеси на колонизация на тюркски
заселници и на ислямизация и асимилация на местното българско и чуждо
християнско население. В редица села трайно се заселват спахии и техните
синове. Появяват се и други членове на военното съсловие: акънджии, мюселеми,
доганджии. В края на ХV и началото на ХVІ век в района, с оглед нуждите на
военните власти, се поддържат два крепостни пункта: Хисарбей-и зир и Хисарбей-и
баля, т.е. долната и горната крепост на бея (Ковачев 2001, 265, 278). Амбициозните
задачи на османската власт налагали по-близко и непосредствено управление на
района, което довело до започване на процес на възстановяване административните
функции на съживилото се и разрастващо се село Хоталич.
В
краткия регистър от 1485 г. има важна добавка към името на селото: „Хоталич, с друго име Хисарбеги”,
което означава, че по това време в него вече резидирал бег (бей) – управител (Ковачев
1997, 112). А това е указание за първа стъпка към възвръщане на
административните функции. Селото обаче продължава да се сочи като „спадащо към Търнова”. За пръв път поради наличието на турско
население има и турска добавка към българското име – Хисарбеги или Крепостта на
бега.
Селата от
днешния Севлиевски край са административно принадлежащи към нахия/каза Търново
до средата на ХVІ
век, както се вижда ясно от два
подробни дефтера на поземлените владения, датирани към 1516-1517 г. (Андреев,
Темелски 2019, 44-68) и 1541-1545 г. (Андреев, Темелски 2019,
77-107), един кратък дефтер от 1530 г. и два войнушки дефтера от 1528-1529 г. и
1548 г. (ТИБИ 1974, 49-51, 108-124). Едва през 1550 г., за пръв път, в османски документ четем: „... в нахия Хоталич – село Хоталич, с друго име Хисарбегли-и зир”
(Стойков 1959, 105). Внимателният преглед на споменатите регистри от
първата половина на XVI век ни дава основание да
заключим, че нахия Хоталич е сформирана в промеждутъка от 1545-1548 до 1550 г.,
очертан от споменатите вече османотурски документи. В края на ХV и началото на
ХVІ век голямата Търновска каза постепенно избистряла своята структура,
поглъщайки съседни по-малки административни единици, като нахия Крушуна и
други, или възвръщайки самостоятелността на части от своята територия, какъвто е
случаят с Хоталич. Създаването на нахията Хоталич е в пряка връзка с
административните реформи на султан Сюлейман І (1520-1566 г.) и протичащия
процес на окрупняване на голямата Търновска каза, в състава на която се
структурирали няколко по-малки нахии. Те, по всяка вероятност, възстановяват
едно по-старо деление от времето на българското средновековие. Старото
българско име на феодално-административния район – Хоталич, е запазено от
османската администрация и както ще видим по-нататък просъществува през целия
османски период. Нахията (в превод „край“) е най-малката единица в оформилата
се през ХVІ век административна структура на
империята: нахия-каза-санджак-еялет.
***
Село
Хоталич било нахийски център само няколко десетилетия, тъй като не устояло на
конкуренцията на нововъзникналото Серви/Селви. Новото селище се появило в
самото начало на ХVІ век като малко мюсюлманско село, разположено в
североизточния край на днешния град Севлиево, там където река Росица прави
остър завой. „Селви, невписано в
предишния регистър” категорично отбелязва подробният регистър от 1516
г. (Калицин, Мутафова 2003, 190-191). Разположено в средата на
Севлиевското поле „там, където се
сливат пет потока и се пресичат пет пътя” (Кийл 2005, 288),
то бързо се разраснало, имало два квартала, петъчна джамия с един имам и пазар,
както сочи нов подробен регистър от 1580 г. В същия документ дословно е
записано: „Нефс-и Селви таб`-и Хоталич”,
т.е. самото Селви, спадащо към Хоталич (Кийл 2005, 288). Нефс означава „самият”, т.е. „център”.
В регистрите този термин се използва, за да се обозначи централното селище на
административната единица и винаги е първо в списъка (Калицин, Мутафова 2003, 24). Махиел Кийл и Христо
Темелски, изхождайки от наличието на два квартала, на петъчна джамия и пазар,
са склонни да приемат, че „според тогавашните османски административни
критерии селището имало статута на истински град” (Кийл 2005, 288; Темелски 2006, 39-41; Темелски, 3-4). Със
своите 49 домакинства обаче, то все още било средно по големина село,
по-малочислено от редица други села в района. Превръщането на Селви в град
ставало бавно. Заради средищното положение, което имало новото селище, то било
избрано да стане градски и административен център на района вместо село
Хоталич. Въпросът, който възниква, е: кога е станало това?
Отговорът е труден, защото преки сведения нямаме. В
краеведската литература дълго време битува мнението, че Селви става каза в
началото на ХVІІ век. Въвеждането в научно обръщение на нови османски документи
обаче позволява да изтеглим напред във времето настаняването на кадия в
селището и превръщането му в кадилък (каза). За пръв път като кадилък Севлиево
се споменава в султанска заповед от 10.04.1575 г., разпратена в 18 екземпляра
до кадиите на Враца, Оряхово, Плевен, Ловеч, СЕВЛИЕВО, Никопол, Свищов, Търново, Червен, Разград, Шумен, Провадия,
Варна, Силистра, Текфур гьол, Исакча, Килия и Акерман (Грозданова, Андреев
1986, 154). Тя касае събирането на овце за нуждите на столицата Истанбул. В
поредица от други османски документи (предимно заповеди до кадиите на север от
Балкана), датиращи от 1565 до 1568 г., в които се разпорежда свикване на
войнуци за поход, наказване на неявили се войнуци, събиране на овце за нуждите
на столицата, събиране на зърнени храни и др., името на Севлиево липсва (Калицин, Мутафова 2003, 245-255). Следователно
имаме основание да предположим, че кадия се е установил в Селви в промеждутъка
от 1568 – 1575 г. Засега, поради липсата на конкретни указания, можем да
приемем, че Селви става център на каза някъде в началото или средата на 70-те
години на ХVІ век. Приемаме също така, че смяната на центъра на нахията е
свързана с появата на новото длъжностно лице – кадията, който избрал да се
настани в проспериращото младо селище. В
известния ни вече подробен регистър от 1580 г. Селви е на първо място като
централно селище на „нахия Хоталич”
(Кийл 2005, 288). А във вакъфски регистър, който се датира през 80-те
години на века, пише: „нахия Серви,
село Дерли” (дн. с. Горна Росица) (ТИБИ, 1972, 228).
Малкото село
Хоталич, което в зенита на своето съществуване през средата на ХVІ век има
всичко 20-26 домакинства, отстъпва мястото си на централно селище. Функциите му
на нахия са поети от разрастващото се Селви, в което се настанява и кадия.
Започва изграждането на новата
административно-териториална единица – казата. Казата (или кадилъка)
първоначално била територия, върху която се разпростирала съдебно-религиозната
власт на кадията, т.е. той се занимавал с правораздаване. С течение на времето
кадиите започнали да следят за прилагането на законите и провеждането на
разпоредбите на върховната власт. Така те придобили административни функции и
реално влияние върху обществения и стопанския живот.
Административно-териториалната единица с център Селви от
създаването ѝ през ХVІ век чак до средата на ХІХ век носи две имена: старото
Хоталич и новото Серви/Селви. Името на първоначалното централно селище, идващо
още от българското средновековие и възприето от османците, се оказва много
трайно.
***
Най-общо
границите на нахия (каза) Хоталич/Селви се очертават от водосборните райони на
река Росица (горно и средно течение), река Видима и река Боазка. Списъкът на
селищата, изготвен според регистрите от ХVІ-ХVІІ век (Андреев, Темелски
2019, 149-208, 217-232), включва 44 села: Адиллер (дн. Идилево), Али Факихлер[2] (изч.),
Акънджилар[3] (дн.
Петко Славейков), Бара (изч.), Батошево, Бяла река (дн. Павликенско), Бериево,
Богатово, Борика, с друго име Хадъм чифтлиги; Хадъмлар (дн. Янтра Габровско),
Дикенлер (изч.), Врабево (дн. Троянско), Гостилица (дн. Дряновско), Градище,
Градница, Гъбене (дн. Габровско), Дамяново, Дебнево (дн. Троянско), Дебелцово,
Дерели (дн. Горна Росица), Добромирка, Доймушлар (изч.), Душево, Кормянско,
Крушево Горно, Крушево Долно[4] (изч.),
Кючюк Острудж, с друго име Вакф-и джедид, Ловнидол, Малково[5] (изч.),
Малкочлар (дн. Буря), Мананлъ (изч.), Маров дол[6] (Марево,
изч.), Млечево, Мумджълар (изч.), Накшили (изч.), Рабива (изч.), Рахова (дн.
Ряховците), Селви, Сопот (изч.), Сърбе (дн. Малки Вършец), Хаджъоглу юрду
(изч.), Хирево, Хоталич (Хисарбейли, Хисарбей, дн. Яворец), Чадърли Горно (дн.
Сенник), Чадърли Долно (изч.). Към този списък трябва да прибавим село Търхово
(наричано още Доганджилер) и неизвестното Селван, които се срещат в джизие
регистрите от XVII век. Ново село (дн. град
Априлци, Троянско) е отбелязано в приписка на един служебник от Хилендарския
манастир (1624 г.) като принадлежащо към „кадилък Селвиевски“ (Вълчанов
1942, 3). Поради по-особения си статут село Букурово (дн. Младен) повече не
се среща в регистрите. Малко след средата на ХVІІ век османският пътешественик
Евлия Челеби (Ганев 1925б, 202-203) съобщава за 36 добре уредени села в
Севлиевска каза. В регистър за събиране на данъците авариз-и дивание и
текялиф-и йорфие в нахията Хоталич през 1642-1643 г. (Радушев, Ковачев
1996, 43-44) и регистър на авариз ханетата в казата Хоталич, с др. име
Серви от 1703-1704 г. (Радушев, Ковачев 1996, 38-41), общият брой на
селата е 39.
Северната граница на нахията минавала
по склоновете на Деветашкото плато и обхващала землищата на селата Малки
Вършец, Градище, Дебелцово, Бара, Бяла река, Добромирка и Буря. На изток тя се
спускала през селата Добромирка, Буря, Гостилица, Янтра, Търхово и Гъбене. В
съседство на север и изток се разпростирала територията на голямата каза
Търново. Южна граница се явявало билото на Стара планина. По това време
северните предпланински части били все още слабо населени. Епизодично
споменаване имаме само на Кръвеник и Столът. Горното течение на река Видима и
землищата на селата Млечево, Дебнево, Врабево, Дамяново, Петко Славейков и
Малки Вършец оформят западната граница на казата в съседство с каза Ловеч.
В изследването си за нахия Хоталич в началото на ХVІІ век Румен Ковачев
дава по-широки граници, включвайки землищата на селата Горско Сливово, Крамолин, Коевци и Агатово на север, а на изток – Габрово, с
което не можем да се съгласим (Ковачев 2001, 267). Впрочем, село Габрово
като дервентджийско, е вписано към нахия Хоталич в регистъра от 1579 (1580) г.
(Каяпънар, Каяпънар 2018, 187-188), а също така и в друг
регистър от 1613-1614 г. (Каяпънар,
Каяпънар 2018, 187-188). Евлия Челеби пише, че севлиевският кадия през
1662 г. бил в Габрово, за да регистрира мюсюлмански брак (Евлия Челеби 1972,
53-55). Но тази принадлежност на Габрово към каза Серви/Селви не продължила
дълго.
През ХVІІ век
административно-териториалната единица с център Селви се утвърдила окончателно.
Централното селище придобивало все повече градски вид. Населението му се
увеличавало, в него започнали да се заселват и еничари. Един преглед на
османската документация за ХVІ-ХІХ век обаче показва на пръв поглед
съществуването на някакъв хаос в наименуването на административната единица. В
различните по вид и предназначение документи срещаме записано: нахия и каза
Хоталич, нахия и каза Серви. Вече отбелязахме, че с налагането на Селви за
административен център и залязването на село Хоталич, името на второто селище
останало само за административната единица. Тъй като в практиката се използвали
и двете имена, периодично се налагало да се прави пояснение: „каза Хоталич, с друго име Серви” –
1643, 1696, 1703 и 1826 г. (Архивите 2001, 143; Радушев,
Ковачев 1996, 38-41, 46-47; Ковачев 1960). Едва след средата на ХІХ
век името Хоталич изчезва и се налага окончателно това на Селви.
Едновременното използване на термините нахия и каза не
бива да ни смущава, защото има логично обяснение на този факт. След
завоеванието с оглед военните нужди на империята земите от Севлиевския край
били организирани в тимарската военно-административна система. Още през ХV век,
когато се изготвили първите описи, всяко село или дял от село принадлежало към
определен тимар, а тимарите образували нахии. Всъщност това били старите
български феодални владения. Тимарската администрация изготвяла регистрите за
населението и неговото данъчно облагане. Изпълнителната власт в нахия Хоталич
се осъществявала от заселилите се в селата спахии и от техния бей, който
наричали субаша или войвода. Той имал задължения по опазване на реда (полицейски
функции), събиране на данъците и прилагане на поземлените закони. Обикновено
един служител, известен като черибашия, организирал спахиите за участие във
военните кампании на султана, като ги свиквал под знамето на санджакбея на
Никопол. Тъй като тимарската организация просъществувала твърде дълго,
употребата на термина нахия срещаме до ХІХ век включително (Калицин,
Мутафова 2003, 22; Иналджък 2006, 118-119; Ковачев 1997,
40-41; Стойков 1959, 105; Кийл 2005, 381-382).
След настаняването на кадия в Селви през 70-те години на
ХVІ век административно-териториалната единица все по-често започнала да се
нарича каза или кадилък. Двата термина са равнозначни. За разлика от бея, който
произхождал от военната класа и представлявал изпълнителната власт на султана,
кадията произхождал от улема (религиозната класа) и представлявал юридическата
власт на султана. Кадията бил изключително важна фигура. Като съдия, той
прилагал шериата и кануна. Освен това организирал изпълнението на
административните и финансовите нареждания на султана. Докладвал на
правителството за всяко незаконно действие от страна на администрацията. Сред
многообразните документи намираме такива, от които става ясно, че той
упражнявал контрол при разпределението и събирането на данъците; проверявал
войнуците и глобявал нередовните от тях; осигурявал доставката на овце за
столицата; обезпечавал военните походи с нужните припаси и др. Споменатите
задължения на кадията го определят като главен контролен орган на централната
власт, имащ изключително важното право на пряк контакт със султана (Калицин,
Мутафова 2003, 25; Иналджък 2006, 106, 119). Кадията на Селви, както
разбираме от Евлия Челеби, е от най-ниската степен, т.е. получавал по 60-80
акчета възнаграждение на ден. За съседните кази Казанлък, Ловеч и Плевен, той
казва: „една почтена каза със 150
акчета заплата на кадията”. Самото Селви нарича „градчето” (Евлия
Челеби 1972, 54 и сл.).
Освен разгледаните два термина през ХVІІ век срещаме и
трети: вилает. Така например през 1664-1665 г. в джизие регистър е записано: „вилает Хоталич”; същото обозначение срещаме и през
1688 г. (Опис 1983). През същия век в около десет запазени джизие
регистъра се използва формулата: „каза Хоталич от вилает Търново”.
Службата, която администрира поголовния данък (джизие) през ХVІІ век използва
за своите нужди термина вилает, т.е. става дума за финансов, а не за
административен район (Калицин, Мутафова 2003, 23; Кийл 2005,
381-382). В споменатия вилает Търново влизали казите Хоталич и Търново.
Джизие-вилаетът имал свои собствени граници, които не винаги отговаряли на териториалния
обхват на казите и санджаците. Така например селата Гъбене и Врабево няколко
пъти се срещат записани в списъците на вилает Ловеч, а Кръвеник, Столът и
Улюфеджилер (Дерели, дн. Горна Росица) -
в каза Търново на вилает Търново. Село Бяла река откриваме към неизвестното
село Долинче от каза Плевен. Смесването на границите на казите и вилаетите и случаите на „скитащи села” се нуждае от
сериозно проучване според холандския историк Махиел Кийл (Кийл 2005,
382). Освен това, той споменава и друг проблем: т.н. „административни острови” (Кийл
2005, 224). Става дума за селища от една нахия, които се намират в
подчинение на друг по-далечен административен център. Такъв случай имаме през
1628 г., когато в документ е посочено: „Ахмед
чауш, войвода на хасовете в Бериево, Търновска каза” (Недков 1972,
126). От някои регистри изчезват селата Букурово и Идилево. За първото знаем,
че също е било султански хас, а за второто – вакъфско селище. Вероятно смяната
на поземления режим – от обикновен тимар в султански хас или във вакъфско
владение, е причината за внезапното изчезване от обикновените данъчни регистри
и причисляването към друга административна единица. Този проблем също се нуждае
от по-задълбочено проучване.
***
През
средата ХVІІІ век главното селище на казата става истински град с над 301
домакинства (около 1500 жители), две джамии и една църква. По-голямата част от
мюсюлманите (70 %) са еничари (Кийл 2005, 291-292). Към края на века
техният брой нараства още повече. Вследствие на започналия миграционен процес
от балканските села към градския център се увеличава и християнското население.
През 1779 г. в града гордо извисява снага часовникова кула. Окончателно се
оформя чиновническо-бюрократичният апарат на казата. Освен кадийската една от
най-доходните длъжности била тази на войводата, който се грижел за държавните
приходоизточници в района и бил управител (военен и граждански) на казата. През
1797 г. като севлиевски войвода се споменава Хасекизаде Хасан ага, който освен
това имал и титлата дворцов капуджибашия (главатар). Както много други градове
така и Севлиево по това време било наводнено от еничари, затова важно място в
йерархията на местните благородници заемал еничарският сердар, т.е. началника
на еничарите от казата. Той имал и свой помощник в лицето на местния забитин (офицер,
командир на местните полицейски сили). Полицейски функции имал и субашата,
който в мирно и военно време отговарял за спахиите. Наред с местния спахийски
представител и еничарския сердар, имало надзорник на пазара, събирач на хараджа
и градски старейшина. Из средата на тези местни богаташи и аристократи се
излъчвал аянин на града и казата, обикновено най-влиятелният градски
първенец. Задължението на този
неформален орган на административното управление на казата било да следи за
правилното изпълнение на нарежданията на властта и разпределението и събирането
на данъците. Постепенно през втората половина на века аяните обсебили цялата
власт в града и казата, активно участвали в аянските междуособици и
кърджалийските смутове. От смутните времена са запазени имената на следните
севлиевски аяни: Али – войвода и аянин, Кючук Хасан ага, Елхадж Ибрахим –
претендент за аянството в Севлиево и др. В града съществувала пътна станция (мензил)
с интендант (мензилджия). Имало и много служители на религиозния култ. През
80-те години се споменават религиозни служители в Новата, Средната, Старата,
Долната и Малката джамия (Цветкова 1967, 209-213; Мутафчиева 1967,
218-220; Ковачев 1967, 253-259). В края на ХVІІІ век когато Османската
империя изпада в състояние на военна слабост и на дълбока политическа криза
Селви вече е утвърден административен и военен център със значителен брой
население. През 1771 г. великият везир Мухсин Заде Мохамед събира 10 000
души войска от казите Селви, Шумен и Осман пазар за войната срещу Русия, а през
1789 г. от града искат минимум 200 еничари за друга военна кампания (Ганев,
1967, 190; Георгиева 1988, 152).
Административното
деление на империята в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век се променяло много
често и затова е трудно неговото точно проследяване. Знае се обаче, че през
този период от време Никополският санджак, към който принадлежала и
Севлиевската каза, постепенно загубил самостоятелността си и все по-често бил
придаван под управлението на видинския мухафъзин, докато през 1832 г.
окончателно престанал да съществува. През това време нараснала ролята и
значението на Видинския санджак, който при Осман Пазвантоглу бил обявен за
пашалък. В края на ХVІІІ и началото на ХІХ век Севлиевска каза все по-често
започва да гравитира в административно отношение към Видин. Доклад на
севлиевския кадия до султана от 1783 г. ясно показва това. От него е видно, че
претендентът за аян на Севлиево хаджи Ибрахим е арестуван и заточен във
Видинската крепост, а другият неуспял кандидат за аянството – Салих ага (Кара
Салих), който върлувал в района, бил
убит по заповед на видинския паша (Ковачев 1967, 253-256).
Изглежда,
че в смутните времена в края на века, когато ролята на Никопол намаляла, а във
Видин управлявал отцепникът Осман Пазвантоглу, Севлиево е имало доста голяма
самостоятелност в административно отношение и връзките често са били направо
със столицата. По време на поредицата от походи на Портата срещу Пазвантоглу в
казата войвода бил Хасан ага, дворцов капуджибашия. Като независим аянин, той е
толериран от правителството и от него се искало участие с войски срещу
нападателя на Никопол, Осман Пазвантоглу. С какви военни сили разполагал градът
през 1797 г. личи от един документ, където се съобщава, че срещу даалии и
арнаутски разбойници в село Леденик, Търновско, капуджибашията изпратил
пехотинци, а бинбашията му (майор) Мехмед бюлюкбаши осигурил 800-900 войници (Ковачев
1967, 258). Очевидно точно през този период от време, когато на запад
действал отцепникът Осман Пазвантоглу, а на изток – русчуклийският ага
Тръстениклиоглу Смаилаа, Севлиево и казата са играли известна самостоятелна
роля, начело с независимите си аяни.
Поради
липса на данни за сега не може да се каже точно до кога Севлиевска каза е била
към Никополски санджак и от кога преминава към Видинския: дали това е станало
през 1832 г. или по-рано. Но ясно личи, че казата е играла самостоятелна роля и
е била значителен войводалък. След отминаването на аянските смутове и
кърджалийските грабежи се утвърждава подчинеността към издигащия се Видински
санджак. В заповед до видинския мухафъз и силистренския валия от 17.09.1834 г.
се вижда, че Севлиевска каза заедно с Никополската, Плевенската, Ловешката,
Оряховската и Врачанската са към санджак Видин, а Търново, Свищов, Русе и
Берковица – към Силистренския санджак (Христов, Генчев 1969, 73). Така е
и в друг документ от 1839 г. за войнушките тимари (Дорев 1940, 242-243).
От
20-те и 30-те години на ХІХ век управляващите в империята замислили и започнали
да провеждат реформи с цел укрепване на централизма и засилване на военната мощ
на страната. Старата и разнебитена
административна уредба, при която силните паши и аяни с оръжие в ръка
определяли границите на своите области, трябвало да се реформира, като се
засилят връзките на областите с правителството, т.е. да се укрепи
централистичният характер на управлението. Премахнали се бейлербействата и
санджаците, а оформилите се през размирието пашалъци били признати за
административни области под името еялети. Към 1838 г. в Северна България имало
два еялета: Видински и Силистренски. Закрит бил Никополският санджак, а център
на санджак (лива) станало самостоятелното воеводство Търново. Всеки санджак бил
разделен на кази, управлявани от мюдюри (История 1985, 232-233). Замислените
от султан Махмуд ІІ (1808-1839) реформи започнали да се реализират от 1839 г.,
но с много непоследователност и противоречивост. Извършените промени в административно-териториалното
деление на Северна България проличават много добре от сведенията за поголовния
и подворния данък, а също и за десятъка от периода 1840-1842 г. През това време
виждаме Севлиевска каза включена в състава на санджак Търново, заедно с казите
Сливен, Осман пазар и Ямбол. Към Видин остават казите Никопол, Свищов (от 1853
г. към Търново), Ловеч, Оряхово и Плевен. Управител на тези големи области,
включително и София през периода 1833-1849 г., с малки изключения, бил могъщият
Ага Хюсеин паша, изтребителят на еничарите (Драганова 1980, 22, 31).
Както по време на анархията на границата на двата века,
така и през 30-50-те години на ХІХ век Селви продължава да е център на каза.
Във връзка с провеждащите се административни реформи от 1839 г. вместо войвода
начело на казата застава мюдюр (граждански управител, без военни правомощия), а
съдебната власт е поверена на наиб. Новото административно преустройство през
1849 г. разделя територията на империята на еялети, санджаци и кази, начело с
назначавани от централното правителство управители (Христов 1973,
99-100). За Севлиевска каза, управлявана от мюдюр, свидетелстват редица
запазени турски документи, главно данъчни,[7] а
също така и домашни извори, като сведения от възрожденския печат, дневника на
Марин Софрониев, запазена кореспонденция, лична и на българската община в
града, спомени на съвременници. Това, че управителят на Севлиево се наричал
мюдюр, вероятно е заблудило Хараламби Вълчанов, който твърди че до 1869 г.
Севлиево е само общински център – мюдюрство (кметство) и се е числял към
Ловчанското каймакамство (Вълчанов 1935). Тази теза се приема и от
Христо Йонков, който също пише, че от 1849 г. Севлиево е обявено за нахия
начело с мюдюр към каза Ловеч (Йонков,
Ковачев, Панов 1986, 124).
Непрекъснатите реформи, непоследователното им провеждане и главно слабото
проучване на административната история на империята от това време са причината
да се твърди неправилно, че Севлиево по това време е нахия. Всъщност статутът
на каза е запазен през целия османски период от историята на града.
Съществени
промени в провинциалното управление осъществил през 1858 г. великият везир
Мустафа Решид паша. Всички управители на административни единици в империята
станали платени служители, засилил се контролът на правителството над тях и се
ограничила до известна степен властта им. Кадията загубил широките си
правомощия и запазил само съдебните си функции. Административното управление на
казата оставало за мюдюрина. При него се изграждал граждански съвет - меджлис,
който включвал кадията, мюфтията, юзбашията (полицейския началник), сандък
емини (финансовия началник) и представители на мюсюлманите и християните (Цветкова
1971, 64). Този съвет всъщност се появил още през 1845 г. Васил Беязов твърди, че Хаджи Стоян Николов бил
първият българин, негов член (Беязов 1923, 5). По това време кази начело
с мюдюри са такива градове като съседните Ловеч, Враца, Габрово (след 1860 г.)
и други.
През
1859-1860 г. било проектирано създаването на нов санджак в Централна Северна
България начело с Ловеч (Драганова 1980, 18-19). Този проект ясно личи в
турските данъчни документи от този период. Във вестник “България” от 10 август
1860 г. се съобщава, че Ловеч от каза начело с мюдюрин става каза начело с
каймакам. Каймакамството или бъдещият санджак, включвал следните кази: Ловеч,
Севлиево, Плевен, Никопол и Етрополе. От сведение за събрания десятък през
1863-1864 г. се вижда, че проектираният санджак не се е осъществил, но Ловеч си
останал каза, управлявана от каймакам през целия период от 1860 г. до
създаването на Дунавския вилает, начело с Мидхат паша през 1864 г. Севлиево
било подчинено по това време в административно отношение на Ловеч. Казите от несъстоялия
се Ловешки санджак се разпределили както следва: Севлиево и Ловеч към Търновски
санджак, а Плевен и Никопол към Русенския санджак; нахията Етрополе била
придадена към Софийски санджак. Особеното тука е, че каза Севлиево, начело с
мюдюрина си, е била подчинена в административно отношение на каза Ловеч,
управлявана от каймакам. В подкрепа на изнесеното са данните от дневника на
Марин Софрониев Калугеров за периода 1860-1865 г. През февруари 1862 г.
севлиевските турци и българи правят писмена молба (махзар) до Видин, отнесена
от един турчин и един българин до там, в която искат мюдюринът Сюлейман (той
бил от Ловеч) да си върви и да им се изпрати нов мюдюрин. Нова по-внушителна
делегация отива пак във Видин през месец март-април, а през юли в Ловеч. През
1864 г. по спорен въпрос между чорбаджиите се прави писмена жалба до ловешкия
каймакам, потвърдена от мюдюрина и меджлиса. За извършени по-сериозни престъпления лица от казата се
изпращат на съд в Ловеч или във Видин. Наложените от съда наказания се
изтърпяват в затвора в град Видин (Писахме 1984, 350-359; Пешев 1993,
14; Цанков, Тодоров 1995, 69-70).
Няколкото
десетилетия реформи засегнали положението и функциите на общините. Премахването
на спахийската институция наложило нов подход за опазване на обществения ред и
за събиране на данъците. С появата на т.нар. мухтари (кметове), правата и
задълженията на селските старейшини се разширили. Те съдействали за събиране на
данъците, поели част от функциите на спахиите и дори получавали парично
възнаграждение за извършената работа. От 40-те години за поддържането на реда в
селата се заплащало и на субашите, по това време обикновено мюсюлмани помаци от
Ловчанския край (Христов 1973, 99-100).
***
Последната
реформа в административно-териториалното деление на Османската империя била
предприета през 1864 г. със създаването
на Закона за вилаетите. Според него територията на империята се разделяла на
вилаети (области), санджаци (окръзи), кази (околии) и общини. При тази нова
организация Севлиевска каза влизала в състава на Търновски санджак, Дунавски
вилает с център град Русе. Административната, финансова и полицейска власт се
съсредоточавала в назначавания каймакам. Той утвърждавал изборния кадия, който
упражнявал само съдебната власт. При управителя имало административен съвет от
5 души: кадията, мюфтията (духовният началник на мюсюлманите), духовния
представител на християните (свещеник) и двама други членове - мюсюлманин и
християнин. Управлението на селата и по-големите градски махали се поверявало
на мухтари, към които се създавал съвет на старейшините. Законът регламентирал
положението и ролята на българските общини.
Известни
корекции в тази административна организация били направени през 1870 г. с
приетия Закон за управлението на вилаетите. В системата на държавното
устройство била вмъкната една нова административна единица - нахията. Тя се
управлявала от мюдюр, подпомогнат от нахийски
административен съвет. Правата на мюдюра били твърде широки и целели
ограничаване свободата на действие на общинските мухтари и поставянето им под
прекия надзор на държавата. В същото време законът прецизирал правата и
задълженията на различните категории административни и други управители и
началници и засилвал централизацията и милитаризацията на държавата (Христов
1973, 127-129; Йонков,
Ковачев, Панов 1986, 126).
Дунавският
вилает се формирал през 1864 г. с пръв валия реформаторът Мидхат паша (до 1869 г.)
и включвал в състава си следните санджаци : Русе, Видин, София, Търново, Варна,
Тулча и Ниш (до 1867 г.). Севлиевска каза била част от Търновски санджак, който
имал общо пет кази: Търново, Ловеч, Осман пазар, Севлиево, Габрово и 7 нахии. (Драганова
1980, 22, 31). В един османски документ от 1876 г., публикуван от Славка
Драганова, каза Севлиево е посочена с 33 села през 1874 г.[8] (Драганова
2008, 664). През 70-те години на ХІХ век според Феликс Каниц в каза
Севлиево влизали 50 селища и махали: Селви, Адъмово (дн. Янтра, Дряновско), Акънджиларе
(дн. Петко Славейков), колиби Армени (дн. Габровско), Балван (?), Бара (изч.),
Батошево, Бяла река (дн. Павликенско), Бериево, Богатово, Бранево (махала от
Велчево, Троянско), Власт, Врабево (дн. Троянско), Гедилер (дн. Бреговица),
Хирево, Гостилица (дн. Дряновско), Градище, Градница, Гъбене (дн. Габровско),
Дебел дял (дн. Габровско), Дебелцово, Дебнево (дн. Троянско), Дамяново, Дерелий
(дн. Г. Росица), Добромирка, Търхово, Душево, Зла река (дн. Априлци, Троянско),
Каябаш (дн. Здравковец, Габровско), Кормянско, Кръвеник, Крушево, Ловнидол,
Малкочево (дн. Буря), Млечево, махала Музга (дн. част от Гъбене), Ново село (дн.
Априлци, Троянско), Острец (дн. Априлци, Ловешко), Ряховците, Сърбеглий (дн.
Яворец, Габровско), Сръбе (дн. Малки Вършец), Скандалото (дн. Троянско), Сопот (изселено),
махала Сръбска (дн. Видима, кв. на Априлци), махала Табашка, махала Троенците,
Чадърлии (дн. Сенник), Чурат (неизвестно), махала Шаварна, Ялар (неизвестно) (Йонков,
Ковачев, Панов 1986, 13; Материалы
1877, 45-46). В основни линии това са селищата, които се
включват в състава на Севлиевска околия след войната от 1877-1878 г.
Пропуснато
е село Агатово, което намираме в списък на села от казата, облагани с различни
данъци през 1870-1872 г. (Йонков,
Ковачев, Панов 1986, 41-44).
Дълги години то се числяло към каза Търново, известно време било и в състава на
новосформираната към Търново нахия Хоталич. Село Букурово също е включено в
новата нахия Хоталич, липсва и село Идилево, но в данъчните документи то се
числи към Селви. На изток и запад в състава на казата са включени села, които
днес са в пределите на общините Габрово, Ловеч и Троян. Селата Крамолин, Коевци, Сухиндол, Букурово и
др. ще бъдат включени в административната единица едва след Освобождението.
Малко
след средата на деветнадесетото столетие, при формирането на Дунавския вилает,
името Хоталич се появява като название на нахия в състава на Търновски санджак,
но това ново формирование няма нищо общо като територия с каза Селви. Селата,
които влизат в състава на тази административна единица са разположени между
Търново, Павликени и Севлиево. Два данъчни дефтера от 1860-1862 г. (за данъка
виргю и данъка върху свинете) дават информация, че това са: Горско Калугерово, Градище (дн. в общ.
Левски), Букурово (дн. Младен), Крамолин, Коевци, Агатово, Калакастра (дн.
Красно Градище, общ. Павликени) и Сухиндол.[9] Към
тях трябва да добавим и селата: Мусина, Русаля, Дичин,
Михалци и Бяла черква, за което свидетелства друг документ от 1876 г. (Априлско
1956, №38, с. 42-43; 100
години, 1976, №234, с. 232
и №290, с. 265; Ковачев 2000). Местните хора помнели, че до 1877
г. селата по средното течение на река Росица, и специално Сухиндол, влизали в „нахия
Оталъча“ (Ковачев 1984). Този подход на османските власти, да
формират малки административни единици без градски център, назовавани с
български топоними (например Мраморница и Киево в Никополски санджак, Тимок и
Поломие във Видински санджак), е известен още от първите две столетия на
империята и влиза в конкретна употреба в случая.
***
Османското
завоевание в края на ХІV век прекъсва хода на естественото развитие на селищата
от Севлиевския край. Едва след около век, в средата на ХVІ столетие, са
възстановени административните функции на средновековното селище Хоталич. Около
него, а впоследствие при новото селище – Селви, се формира
административно-териториалната единица нахия (каза) Хоталич. През ХVІІ-ХІХ век
с укрепването и разрастването на централното градско селище се оформя
окончателно и обликът на каза Хоталич/Селви. Името на средновековната крепост и
селището при нея се запазва като наименование на административната единица през
целия османски период.
ИЗВОРИ:
Андреев,
Темелски 2019: Ст. Андреев, Хр. Темелски. Подбрани
османски документи за Севлиево и Севлиевска каза. Севлиево. 2019.
Априлско
1956:
Сб. Априлско въстание. Т. III. С 1956.
Архивите
2001: Архивите говорят. Турски извори за българската
история. Т. 13, С. 2001.
Венециански
2001:
Венециански документи за историята на България и българите от XII-XIV век. – Архивите говорят. Главно управление
на архивите при Министерски съвет. С. 2001.
Дорев 1940:
П. Дорев. Документи за българската история. Т. І, С. 1940.
Калицин,
Мутафова 2003: М. Калицин, Кр. Мутафова. Подбрани османски
документи за Търново и Търновска каза. В. Търново. 2003.
Недков 1972: Б. Недков. Османо-турска
дипломатика и палеография. Т. 2. Документи и речник. С. 1972.
Писахме 1984: Писахме
да се знае. Приписки и летописи. С. 1984. Съст. В. Начев и Н. Ферманджиев.
100 години: 100
години от Априлското въстание и Ботевата чета 1876. Книга първа. Подбрани
документи от архивите и материали от българския възрожденски печат 1875-1877.
С. 1976.
ТИБИ 1966: Турски
извори за българската история, т.II,
С. 1966.
ТИБИ 1972: Турски извори за
българската история, т. ІІІ, С. 1972.
ТИБИ 1974: Турски извори за
българската история, т. V, С. 1974.
Цветкова 1971: Б. Цветкова.
Турски извори за историята на правото. Т. ІІ, С. 1971.
АРХИВИ:
Национална библиотека „Св.
св. Кирил и Методий“, Ориент. отдел, ф.179 и 183.
ЛИТЕРАТУРА:
Андреев
1992:
Й. Андреев. Ранни турски нашествия в околностите на Търново. – Сб. Турските
завоевания и съдбата на балканските народи. В. Търново, 1992.
Беязов 1923: В. Беязов.
Училище и училищни дейци в Севлиево 1818-1918. – Сп. Училищен преглед,
г. ХХІІ, 1923.
Ботева
2019: Н. Ботева. История на археологическите проучвания на
крепостта Хоталич до гр. Севлиево. – Юб. сб. Севлиево и Севлиевският край.
Археологически проучвания. Севлиево. 2019.
Вълчанов
1935: Хар. Вълчанов. Севлиево мюдюрлюк; черкезки заселвания
и др. – В-к „Развитие“, Севлиево, 22.06.1935/ бр.23.
Вълчанов 1942: Хар.
Вълчанов. Севлиево 1842-1942, част І, С. 1942.
Ганев
1925а: Н. Ганев. Страници от историята на града Севлиево.
Част І-ва. В. Търново, 1925.
Ганев
1925б: Н. Ганев. Принос към историята на града Севлиево и
неговата околия. – В-к „Търновски окръжен вестник“, 8 октомври 1925, г. I, бр.34.
Ганев 1967:
Н. Ганев. Севлиево – произход и име. – Севлиево и Севлиевският край.
Изследвания, материали и документи. Хр. Йонков (ред., съст.). Т. І, С.
1967.
Гандев
1972: Хр. Гандев. Българската народност през XV век. Демографско и
етнографско изследване. С.1972.
Георгиева 1988: Цв. Георгиева. Еничарите
в българските земи. С. 1988.
Георгиева,
Генчев 1999: Цв. Георгиева, Н. Генчев. История на
България XV-XIX век, т. 2.
С. 1999.
Грозданова,
Андреев 1986: Ел.
Грозданова, Ст. Андреев, Българите през ХVІ век. С. 1986.
Драганова 1980:
Сл. Драганова. Материали за Дунавския вилает. С. 1980.
Драганова 1993:
Сл. Драганова. Количествен анализ на овцевъдството в българските земи под
османска власт от средата на XIX в. до Освобождението.
С. 1993.
Драганова
2008: Сл. Драганова. Новооткрит регистър за имотите
и данъците на населението от Дунавския вилает. – Етнически и културни
пространства на Балканите. Част 1. Миналото – исторически ракурси. Сборник в
чест на проф. Цветана Георгиева. С. 2008.
Евлия 1972:
Евлия Челеби. Пътепис. Превод от
османотурски, съставителство и редакция Страшимир Димитров. С. 1972.
Иналджък
2006: Х. Иналджък. Османската империя. Класическият
период 1300-1600. С. 2006.
История 1985: История на
България. Т. V, С. 1985.
Йонков, Ковачев, Панов 1986: Хр. Йонков, Н. Ковачев, Й. Панов. Севлиево и Севлиевският край през
Възраждането. С. 1986.
Каяпънар,
Каяпънар 2018: Айше Каяпънар, Левент Каяпънар. Дарвенджийските
села в Търновска каза/нахия през периода от 1515 до 1613-1614 г. Наблюдения
върху тяхното социално и икономическо развитие. – Известия на Центъра за
стопанско-исторически изследвания. Том III.
Институциите и българското стопанско развитие през вековете. Варна. 2018.
Кийл
1998: Махиел Кийл. Разпространение на исляма в българското
село през османската епоха (ХV-ХVІІІ век): колонизация и ислямизация. - Мюсюлманската
култура по българските земи. Изследвания. Съст. Р. Градева, Св. Иванова. С.
1998.
Кийл
2005: Разпространение на исляма в българското село през
османската епоха (ХV-ХVІІІ век): колонизация и ислямизация. - Хора и селища
в България през османския период. С. 2005.
Ковачев 1960: Н. Ковачев.
Селището предшественик на Севлиево. – В-к „Балканско знаме“, Габрово,
1960/бр. 100.
Ковачев 1961: Н. Ковачев. Местните
названия от Севлиевско. С. 1961.
Ковачев 1967:
Н. Ковачев. Няколко турски документа за положението в Севлиевско през ХVІІІ
век. – Севлиево и Севлиевският край. Изследвания, материали и документи.
Хр. Йонков (ред., съст.). Т. І, С. 1967.
Ковачев 1984: Н.
Ковачев, Отново за местонахождението и името на средновековното селище
Хотел-Хотелец (Хоталич). – В-к „Росица“, Севлиево, 1984/11.
Ковачев 1998: Н. Ковачев. Административно-поселищни промени в
Севлиевско през вековете. – В-к „Росица“, Севлиево, 1998/бр. 40.
Ковачев 2000: Н. Ковачев. Да припомним сведенията за нахия и
каза Хоталич. – В-к „Росица“, Севлиево, 2000/бр. 60.
Ковачев 1997:
Румен Ковачев. Опис на Никополския санджак от 80-те години на ХV век. С.
1997.
Ковачев
2001: Румен Ковачев. Нахията Хоталич в началото на ХVІІ век
– селища, население, елементи от стопанското развитие. – Институт за
балканистика. Studia balcanica 23. Изследвания в чест на
чл.-кореспондент професор Страшимир Димитров. С. 2001.
Материалы 1877: Материалы для
изучения Болгарии,
ч. II, вып. III, Букурещ, 1877.
Мутафова
2018: Кр. Мутафова. Ислям и християнство в Севлиево
(Серви/Селви) в османската документация от XVI-XVIII век. – Известия на
Регионалния исторически музей – Велико Търново. XXXIII/2018.
Мутафчиева 1967:
В. Мутафчиева. Някои нови сведения за „кърджалийското време” в Севлиевско. – Севлиево
и Севлиевският край. Изследвания, материали и документи. Хр. Йонков (ред.,
съст.). Т. І, С. 1967.
Недялков, Макавеев 2011: П. Недялков, М.
Макавеев. Село Петко Славейков. Минало и настояще. Севлиево. 2011.
Недялков 2019: П. Недялков. Село
Хоталич според османските документи от XV-XIX
век. - Севлиево и Севлиевският край. Археологически проучвания. Юб. сб.
Севлиево. 2019.
Опис 1983: Опис
на джизие регистри, запазени в ориенталския отдел на НБКМ. С. 1983.
Пенчев
2003: Г.
Пенчев. Книга за Стоките. За хората и селото. С. 2003.
Радушев, Ковачев 1996: Евг. Радушев, Р.
Ковачев. Опис на регистри от Истанбулския османски архив към Генералната
дирекция на държавните архиви на Република Турция. С. 1996.
Пешев
1993:
П. Пешев. Историческите събития и деятели от навечерието на освобождението
ни до днес. С. 1993.
Симеонов 1986: С. Симеонов. Средновековна
крепост и външен град (Хоталич) край гр. Севлиево. – Археологически
разкрития и разкопки (АОР) през 1985 г. Велико Търново. 1986.
Славейков1852: Петко Славейков. Смесна
китка или годишно периодическо списание. Год. 1, Букурещ, 1852.
Стойков
1959: Р. Стойков. За някои неясноти и грешки в
поселищната ни литература. – Сп. „Исторически преглед“, 1959/кн. 1.
Темелски
2006: Хр. Темелски. Севлиево – градът на Росица. - Поздрав
от Севлиево. С. 2006.
Темелски: Хр. Темелски. „Хотел-Хоталич” и „Серви /Селви-Севлиево”. Непубликувана
статия, която авторът бе любезен да ми предостави за ползване.
Христов 1973: Хр. Христов. Българските
общини през Възраждането, С. 1973.
Христов, Генчев 1969: Хр. Христов, Н.
Генчев, Българско възраждане. С. 1969.
Цанков,
Тодоров 1995: Г. Цанков, Д. Тодоров, Миналото на
Малки Вършец. 1995.
Цветкова 1867:
Б. Цветкова. Нови данни за съпротивителните борби в Севлиевско срещу турския
феодален гнет през ХVІІ-ХVІІІ век. – Севлиево и Севлиевският край.
Изследвания, материали и документи. Хр. Йонков (ред., съст.). Т. І, С.
1967.
SUMMARY:
The article traces the
development of the administrative history of the villages in the Sevlievo region, which began with the Bulgarian
military-administrative unit around the Hotalich fortress and the village of
the same name. This unit was briefly transformed into the Hotalich nahiyah with
its center in the village of Hotalich, later known as Hisarbey (today: Yavorets). Subsequently, it evolved into the nahiyah
and kaza of Servi/Selvi, present-day Sevlievo, which emerged as a village and
gradually transformed into an urban center. The article clarifies when the
nahiyah was established, when Selvi assumed administrative functions and became
a nahiyah and kaza, also - what the territorial extent of the administrative
unit was. It also elucidates the meanings of the terms used: nahiyah, kaza, kadiluk, and vilayet.
[1] Само за един дял от село Дамяново изрично е посочено,
че принадлежи към вилаета Търново.
[2] За него повече вж. (Недялков,
Макавеев 2011, 129-133).
[3] Пак там.
[4] Жителите му се разселват към
Севлиево и Горно Крушево в края на XVIII и началото на XIX
век. Намирало се в
дясно от пътя Севлиево-Крушево, в местността Юртлука.
[5] Жителите му се разселват към
Севлиево и в други посоки в края на XVIII и началото на XIX
век. Намирало се на юг
от Севлиево в обширно поле отляво на река Видима преди вливането ѝ в река
Росица.
[6] Жителите му се разселват в края на
XVIII и
началото на XIX век.
Намирало се между селата Бериево и Дамяново.
[7] НБКМ, Ориенталски отдел, ф.183,
а.е.21 (30.06.1860 г.); ф.179, а.е.722 (1840-1842 г.).
[8] Данните
за броя на селата са според съкратено Салнаме от 1874 г., по Карпат, и
отговарят на подробното Салнаме от 1873 г.
[9]
НБКМ, Ориенталски отдел, ф.179, а.е. 772, (20.07.1860-8.07.1861 г.); а.е. 846
(28.01.1860 г.).
Няма коментари:
Публикуване на коментар