Крушево

ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА

КРУШЕВО 

            Население :  1880 г. – 1 744 ,  1910 г. – 2 048, 1926 г. – 2 400, 1934 г. – 2 540, 1946 г. – 2 482, 1956 г. – 1 687, 1965 г. -  1 444, 1975 г. – 1 161, 1985 г. – 956, 1992 г. – 834, 2001 г. – 719, 2011 г. – 525. 

            Селото се намира на 6 км североизточно от град Севлиево и е разположено между два хълма на билото на Севлиевската планина, на височина 546 метра.

            Землището на селото е обитавано от най-дълбока древност, но системни археологически проучвания не са правени. Следи от изчезнали поселения се забелязват в местностите: Барни бурун, североизточно на 1 км; Под лозята /тук има изкуствени могили/, западно на 0,2 км; Селище, източно на 1 км от чешмата Донник, където първоначално се намирало селото.   При местността Кале, западно на 0,7 км от селото, има следи от гробища, намерена е колективна монетна находка от 70 сребърни монети от времето на Първа македонска област, датиращи от 150 г.пр.н.е. Наличието на тези монети говори за съществуването на аристократичен слой сред местните траки и за неговите търговски връзки с по-далечни земи. Наличието на  надгробни могили /няколко малки могили в местността Дълбоки били унищожени през 1946 г. при земеделска работа/, подсказва, че тука са живели знатни тракийски родове, които са погребвали своите първенци в могили близо до владенията си. В същата местност Дълбоки – Мешето, на около 2,5 км западно от селото, е намерен през 1946 г. в такава могилка бронзов меч. По сведения на откривателя могилата представлявала каменен насип във форма на конус, покрит с пръст. Със същия строеж се отличават проучените могили в селата Столът, Дебнево и Кръвеник. Мечът има дължина 64 см и ширина в средата от 3,8 см. В горния край има две дупчици, към които се е прикрепвала дръжката, а три врязани линии опасват острието.  По форма мечът от Крушево напомня този от село Байкал, Плевенско, и се датира към края на бронзовата епоха и началото на халщата. В местността Кузът, най-северната част на Дедерица, са открити дебелостенни фрагменти от глинени съдове и варова мазилка и се предполага, че тук е имало специализирана работилница за долеуми от трако-римската епоха. В местността Арлапи са открити тежести за стан и бронзова фибула. Въз основа на тях се приема, че тук е съществувало трако-римско селище от ІІІ-ІV век. Според предание в Дедерица е имало средновековен манастир. Множеството находки, както и могилите, потвърждават, че землището на Крушево е обитавано по времето на траките, римляните, през средновековието и до наши дни.

            Отначало селото се наричало Горно Крушево /за разлика от Долно Крушево, което се намирало в южните склонове на Севлиевската планина/ и било разположено на местността Селището, на 1,5  км източно от днешното място. Мястото на селото е променено вероятно след епидемия от чума или холера, или пък по време на кърджалийските набези. Смята се, че махалите на селото са били пръснати преди това.

            Селото е заварено от османската инвазия с днешното му име, което означава, че то е съществувало още по време на Втората българска държава.  Споменава се в османски документи от 1479 г. с името Гюрне Куршува, от 1573 г. – като Курушувиче, от 1516 г. – като Крушовиче-и баля, от 1618, 1635 и 1638-1639 г. –  като Куршува-и баля, от 1643-1644 г. –  като Курушова, от 1650 и 1660 г. –  като Крушева, от 1848 и 1870 г. – като Горно Крушово. Необходимостта от първата съставка на името отпаднала едва след средата на ХІХ век, след изчезването на Долно Крушево. Предполагаме, че първичното селище е било Горно Крушево, като имаме предвид факта за разпръснатия му характер и следите от стари изчезнали селища в землището. Негови жители са потърсили по-добра земя за препитание в южните склонове на Севлиевската планина и са дали началото на Долно Крушево.

Произхода на името най-често се свързва с разпространения дървесен вид круша в района. С прибавянето на наставката за селищни имена    -ово се получава и името Крушово. От 1956 г. наименованието е осъвременено на Крушево, с наставката –ево, както Душово-Душево. Има и друго обяснение за произхода на това селищно име, дадено от руския езиковед, славист и ономаст Афанасий Матвеевич Селищев. Според него то произлиза от старобългарската дума „кръш” – камък, или от праславянското „крус” – означаващо пак камък, и е свързано с поселения върху каменливи местности.

В регистър на ленните владения в Никополски санджак от 1479 г. е записано:  “Село Горно Крушово: домакинства – 15, приход – 1788 /акчета/.Село Долно Крушово: домакинства – 10, вдовици – 1, приход – 1453 /акчета/. Всичко: села – 2,  домакинства – 25, вдовици – 1, приход – 4261, първоначално – 3147, увеличение – 1114 ... “ Заедно с Долно Крушово то е тимар на Махмуд, син на Мустафа, който го владее и участвува в султанските походи лично, като води един въоръжен боец и носи една палатка. Селото е християнско и чисто българско. Увеличението на дохода в сравнение с предходната регистрация, която е проведена след средата на века, е три пъти. Следователно по това време селото е наброявало около 5 тимарски християнски домакинства. 

През последните десетилетия на ХV век селото увеличава населението си. Тази тенденция продължава през първата половина на следващия век, когато в подробен регистър от 1516 г. са записани 25 тимарски християнски домакинства и 15 неженени. Селото е изключително българско и неговите мъже носят следните имена: Байо, Белчо, Богдан, Бойо, Бойчо, Братой, Влад, Гиздо, Грозо, Дайчо, Дан, Димо, Димян, Динчо, Добрал, Добре, Доброслав, Драган, Драго, Драгой, Йован, Йоне, Койо, Кръсто, Микул, Найо, Недо, Никола, Петко, Първо, Радко, Радомир, Радослав, Райко, Райо, Танас, Тихомир, Тодор, Черно и др. За един /Койо/ категорично е отбелязано, че е син на сърбин. Селото има и свещеник – поп Слав. От данъчните задължения разбираме, че се отглеждат пшеница, ечемик, овес, ръж, просо, грах; събират се десятъци от кошери, плодове, лен, орехи; данък върху свини и др. Има и воденица караджейка с един камък.    

 Нарастването на населението продължава и се стига до раздвояване на селото през 1541 г. на две: Крушево, записано с 49 български християнски домакинства и едно мюсюлманско, и Горно Крушево – със 7 християнски домакинства. За съвсем малък период от време /25 години/ населението на селото се увеличава повече от два пъти, което не можем да отдадем само на висока раждаемост. Четири години по-късно /1545 г./ в друг тимарски регистър са записани само 30 християнски домакинства. Тези резки промени в числеността на обикновените тимарски домакинства можем да обясним само с преминаването на част от пълнолетното мъжко население в категорията население със специален статут и задължения, което се описвало в други отделни регистри. Войнушки непълен регистър от 1548 г., в който са записани 39 души /13 войнука и 26 ямака/ потвърждава това предположение. Още един непълен войнушки регистър от втората половина на ХVІ век сочи Крушево като войнушко село с 4 войнука и 15 ямака. Още през 1516 г. в подробния регистър са записани четирима резервни войнуци. Войнуците били население със специални задължения и статут. Те получавали поземлени участъци – бащини, без да плащат за тях данък. В продължение на няколко месеца през годината, посменно, работели в султанските обори, косели султанските ливади и се грижели за султанските коне. По време на война обслужвали армията с обоз. Войнуците били организирани в групи от по 3-4 души, наречени гьондери, като първият бил войнук, а останалите – ямаци. В непълен регистър за войнуци от втората половина на ХVІ век Горно Крушево е записано с общо 19 души, разпределени в 5 гьондера – три с по трима души, пешаци, и два с по четири души, вероятно конници. Имотното им състояние не е напълно еднакво. Притежават по 10-20 дьонюма ниви, по 1-3 дьонюма лозя, а също хармани и зеленчукови градини. Върховните командири на войнушкия корпус били мюсюлмани, но преките началници произлизали от българското население. Така например в един от гьондерите е записан „...Примикюр Добро, син на Грозо от село Крушево...”  Във войнушките групи били включени цели родове – бащи, синове, братя и т. н. Мястото на починалия или загинал войнук се заемало от негов сродник – син, брат, зет, който поемал задълженията. Войнуци селото продължава да дава чак до Освобождението – в документ от 1870 г. се сочат трима /Димо, син на Иван, Илия, син на Данко и Димо, син на Бративан/.

Подробен регистър от 1580 г. показва селото с 37 християнски домакинства и 2 мюсюлмански, и двете на обръщенци в исляма. През 1622 г. поради освобождаване на войнуци от специфичните им задължения и преминаване в категорията на тимарското население, отново имаме раздвояване на селото: Крушево с 39 християнски домакинства и 11 мюсюлмански; Горно Крушево с 20 християнски домакинства. Сериозен демографски ръст са отбелязали мюсюлманите, които от 1 през 1541 г. и 2 през 1580 г. са станали 11 – увеличението е повече от пет пъти. От тях 3 /27 %/ са на нови мюсюлмани. С основание можем да допуснем, че има заселване на пришълци от други райони, тъй като само с раждаемостта не можем да обясним резкия скок. Създадено е сериозно мюсюлманско ядро, което става привлекателен център за нови мюсюлмани. През следващите десетилетия и векове господстващата религия ще завоюва  нови успехи, без обаче да добие пълно превъзходство и да претопи окончателно християнското българско население.

Разширяването на територията на исляма в селото продължава успешно и само 20 години по-късно, през 1642 г., в авариз дефтер, откриваме 19 мюсюлмански домакинства, от които 3 на обръщенци. Век след това през 1751 г. са 37, сто години по-късно през 1845 г. са почти удвоени – 70, а през 1873 г. отново имаме удвояване – 135 домакинства.

Докато за последните три века на османското владичество при мюсюлманската общност може да се говори за демографски възход, при християните се забелязва точно обратното: 1642 г. – 48 домакинства, 1751 г. – 35 домакинства, 1845 г. – 42 домакинства, и през 1873 г. – 43 домакинства. Развитието е неравномерно, но в общи линии се поддържа едно ниско ниво на броя на населението. Причините могат да бъдат най-различни: бягство, разселване, чумни или холерни епидемии и др. Най-вероятно част от българското население приема мюсюлманската религия под натиска на заселилите се в селото турски колонисти. Това е приемливо обяснение за резкия спад в броя на българските домакинства, макар че  не изчерпва напълно проблема. Историческата памет пази спомена за тероризиране на българското население и потурчването му. Знае се, че родът Чочовци е потурчен и води началото си от рода на Камбурите. В землището на селото има местности с наименования, които говорят за проявена нетърпимост към българите. Например местността Бежанта, напомняща за бягство; местността Мари скок, където според предание българска девойка от село Добромирка се хвърлила в пропастта, за да се спаси от потурчване.

            Знае се, че през 1764 г. от селото са се изселили родовете на дядо Димо, Кьосе Съби и дядо Пецо, които намерили по-добри условия за живот в село Калачлар, сега Асеново, Великотърновско. Две години по-късно същото направили още два рода. През 1836 г., вероятно във връзка с върлуващата чума, се изселили родовете на Ванеолу и Радкови. Според някои сведения около 1800 г. турските къщи били 200, а българските – 30. Освобождението заварва селото със смесено население, като повече са турците, които имат две джамии. Българите били обслужвани от свещеник от Долно Крушево. Около 1800-1820 г. Иван Карабичев бил натоварен от турците да събира данъците. Понеже бил неграмотен, той си служел с рабуш. Веднъж събраните пари изчезнали, вероятно бил ограбен, и целият му имот бил продаден. До Освобождението като български кмет е известен Иван Начев.

            Минавайки през Крушево за Севлиево през юни 1871 г., големият познавач на Дунавска България унгарецът Феликс Каниц пише: „Нашият път, след един час движение в зиг-заг, се отклони към едно високо плато над Крушово, криещо дълбоки пропасти и красиви пасбища, чиито богати стада навсякъде образуваха чудесни пейзажи. Благосъстоятелното село, броящо 110 турски и 40 български къщи, е разположено на 394 м надморска височина, всред най-чудна природа. Минаретата на неговите две джамии гледат надолу в широката долина и над казалийския град Севлиево; появяват се и снежните върхове на Габровския Балкан. Особено очарователен е изгледът от крушовското гробище. Аз трябва да го препоръчам като съвършен пункт за бъдеща триангулация.”

            Един поглед върху броя на домакинствата в Крушево от средата на ХV до втората половина на ХІХ век дава основание да твърдим, че селото е било сред големите в района. През първите два века то поддържа едно ниво на населението: 1541-1548 г. – 70 домакинства, 1622 г. – 70, 1642 г. – 67 и 1751 г. – 72 домакинства. През ХІХ век се отбелязва бърз растеж и увеличение повече от два пъти: 1845 г. – 132 домакинства и 1873 г. – 178 домакинства.

            Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. заварва селото като турско-българско. При първото преброяване през 1880 г. населението на Крушево е 1744 души, от които 1116 са турци, т.е.  2/3 от населението, а българите са 628. След три десетилетия нещата са коренно променени. През 1910 г. населението се е увеличило на 2048 души, от които българи - 1604, турци - 399 и цигани – 45. Паралелно протичат два процеса: изселване на турци и заселване на българи.

            Преселници след Освобождението са: Акмански, Бигови, Дандоли, Махленци, Наджакови, Проданови, Солакови и Халваджии. Повечето от тях идват от Ловнидол и Козирожка община, Габровски окръг.

            Стари родове в селото са: Ваневи, Данкови, Кабакчиеви, Камбури, Карабичеви, Карапеневи, Кафтанджийски, Кермови, Куневи, Кънчовски, Начевски, Неновски, Павлевски, Райнови, Събчевски, Терзиеви, Чакаджийски, Шабани, Шарлиеви и Янковски.

            Стари турски родове са:  Делиибишеви, Делимолловски, Еминови, Сахлимови, Сивилови, Хаджиюсменови, Чочовци и др.

            Просветното дело в Крушево датира от 1860 г., когато било открито килийно училище. Отначало то се помещавало в мазета и дюкяни на частни къщи. От 1862 г. обучението се провеждало вече в специално построена стая  към селската църква. В това първо училище се учели 15-20 деца на възраст от 10 до 15 години. Давала се само елементарна грамотност. Първият учител бил даскал Иван /Дългия чибук/ от Севлиево. Учителите често се сменяли. През 1864 г. даскал Братован от село Поповци, Габровско, създал библиотека от свои книги към църквата. Част от тях и сега се пазят в музейната сбирка. На следната година бил условен Руси Попов от Крамолин. През 1867 г. за пръв път учител станал местен човек – Бенчо Иванов Ненов, по-късно свещеник.  След него учителствали даскал Неделчо от Коевци, Иван Ангелов от Крамолин, Илия Кънчев Главчев. По-съвременно училище започнало да функционира едва след 1880 г. Пет години по-късно били построени две класни стаи до камбанарията в църковния двор.

            Дълго време в религиозно отношение селото било обслужвано от свещеник от съседното Долно Крушево. Черковища е имало в местностите Обруците, Курбана, а може би и при Задушник. Малко след средата на ХІХ век едновременно с откриването на училището крушевци със свои средства си построяват и църква „Св. Архангел Михаил”. Иконите са дело на тревненски майстори зографи. Резбите са от местния майстор Моньо Димов. През 1947 г. църквата е съборена, а резбите и иконите се съхраняват и днес от музейната сбирка като ценност. Като по-многобройни турците имали две джамии.

            Читалище в селото било създадено късно през 1914 г. под името “Светлина”. Според Иван Великов опити за създаване на читалище имало още в края на ХІХ или в началото на ХХ век, но без да се развие особена дейност.

            Топонимията на Крушево свидетелства за старинността на селището и за това, че тук животът не е прекъсвал никога. Убедително доказателство са запазените през вековете звучни славянски имена: Бежанта, Нищи брод, Осене, Песик, Реселец, Скря скок. Старинни по тип и образуване са наименованията Арапли /Арлапи/, Гумейник, Калугера, Обруците, Пролаз. Има названия, които носят старинните суфикси –ец и –ица /Дедерица, Лютевец, Нановец, Пръдливец, Реселец, Сняговеца, Шенликовец/, или пък са образувани от отдавна изчезнали лични имена като Борна стена /от Борен/. За продължителното съжителство на двата етноса свидетелстват хибридните топоними Боби кузу, Златев ялак, Иван бунар, Камен дереси, Гяур чука, Дедерица и др. За някои местности има двойни наименования /Големия припек=Биюк гюне/ и др.

/Из книгата "Исторически очерци за миналото на селищата от Севлиевска община"/