СЕВЛИЕВЦИ И КРИМСКАТА ВОЙНА 1853-1856 Г. /160 години от началото на Кримската война/

СЕВЛИЕВЦИ И КРИМСКАТА ВОЙНА 1853-1856 Г.

/160 години от началото на Кримската война/

„1853 месец март да се памети кога Турция, Англия и Франция съгласиха се трите сили: въстанаха на Русия”. Тази кратка приписка, оставена върху пожълтелите листи на старопечатно евангелие от църквата „Св. Пророк Илия”, показва колко осведомени са били нашите деди по развитието на Източния въпрос, колко старателно са следели дипломатическите преговори в Цариград далеч преди още войната да стане реалност. Изостреният обществен интерес в средата на века не е случаен. След Френската буржоазна революция, обединението на Германия и Италия и войните на Русия срещу Турция през 1806-1812 и 1828-1829 г., когато руските войски преминават през Севлиево, се наблюдава едно повдигане на духа на севлиевци, изразяващо се в строителството на нови църковни храмове и училища; в ход е процесът на възраждане на българите след няколко века османска власт. Вярата в освободителната мисия на Дядо Иван – Русия, е неимоверно силна. Оттук и надеждите за положителен край в очертаващия се конфликт между Русия и Турция, за постигане мечтата за свободна българска държава.

Лаконичната приписка от месец март отразява разрива в отношенията между Русия от една страна и Турция и бъдещите ѝ съюзници от друга. На 11 февруари 1853 г. княз Меншиков се разделя с император Николай и потегля към Цариград. По пътя си, за да разтревожи Турция, той демонстрирал открито могъществото на руското оръжие. В Кишинев, Бесарабия, направил преглед на частите от 5-и армейски корпус, които непрекъснато се увеличавали числено, а в Севастопол постъпил по същия начин с целия Черноморски флот. С грамадна свита и с военния параход с многозначителното име „Гръмоносец”, придружен от генерал за връзка със сухопътната армия и адмирал за връзка с морските сили, Меншиков отплавал за Цариград.

На 28 февруари „Гръмоносец” хвърлил котва в Босфора, посрещнат от огромна тълпа гърци, българи и сърби, които демонстративно изразили радостта си от пристигането на руския извънреден посланик. Започнала дипломатическа игра, която при неуспех щяла да завърши с война. На 2 март, третия ден от пристигането, след като не успял да накара великия везир да го посрещне на парадния вход, Меншиков се явил при него с мека шапка и балтон, подчертавайки, че не иска да облече официален костюм. Демонстративно отказал да посети външния министър Фуад паша, който бил изявен противник на Русия и сторонник на Франция. Султанът, обезпокоен от слуховете за съсредоточаването на 4-и и 5-и корпуси в Бесарабия, начаса уволнил Фуад паша и назначил за министър на външните работи Рифат паша. Посещавайки султана, княз Меншиков му връчил лично писмо от император Николай, което било написано вежливо, но съдържало и заплаха. Русия искала да ѝ се предостави изключителното право да покровителства „светите места” и всички християни в империята. На султана се предлагал съюз насочен срещу Франция. В случай на война, в съюз с Турция или против Турция – Османската държава трябвало да бъде разгромена и поделена, като при това Проливите и голямата част от нея трябвало да останат за Русия. Провокативното и заплашително поведение към великия везир и умишлено дръзкото държание със султана показали, че Източният въпрос навлиза в нова и много остра фаза. Султан Абдул Меджид бил в паника. Само през март извънредният руски посланик отправил три остри и заплашителни ноти към Портата, надявайки се тя да приеме всичките руски искания. В този труден за султана момент помощ дошла от Франция и Англия. По заповед на Наполеон III на 23 март френският флот отплавал от Тулон към гръцкия остров Саламин. Първата решителна крачка към война в защита на Османската империя била направена. В тази посока действала и Англия.

Очевидно именно тези напрегнати преговори в Цариград са следени от севлиевската общественост и отзвука от тях виждаме в кратката приписка от евангелието.

Отказа на Портата да задоволи руските искания е последван през лятото от окупиране на Влашко и Молдова. На 4 октомври 1853 г., подкрепян от своите западни съюзници, султанът обявил война на Русия. За Русия това е „Източната война”, за Англия – „Руската война”, а за територията на обширната Османска империя – „Севастополското мурабе” или „Севастопол кавгасъ”.

Началната фаза на войната дала тласък на освободителните движения на балканските народи, в т.ч. и на българите. Окупираните Влашко и Молдова станали притегателен център за желаещите да се борят за освобождение. Българските доброволци за кратко време достигат до 4000 души и били разпределени в отредите на генерал адютант Лидерс, генерал лейтенант Хрулев, генерал майор Бебутов и генерал лейтенант Липранди. Първите три отряда действали около Силистра и Шумен, а последният – в Мала Влахия. Сред волонтирите на Маловлашкия отряд откриваме и двама севлиевци – Симеон Бояджиев и Анастас Мутафов. Симеон Бояджиев е баща на известния по-късно поборник и опълченец Никифор Симеонов; починал в края на 60-те или началото на 70-те години. Анастас Мутафов е баща на видните севлиевски граждани: братя Петю, Сава и д-р Христо Мутафови; той дочакал свободата и починал през 80-те години.  След края на войната двамата са се завърнали в Севлиево, без властта да разбере за тяхното приключение.

Според спомените на Сава Мутафов баща му непосредствено преди Априлското въстание 1876 г. провеждал у тях военнотактическа подгатовка на бъдещите въстаници: учел ги как да пълзят и стрелят с пушки. С разказите за видяното и преживяното в Маловлашкия отряд на руската армия двамата волонтири повдигнали духа на своите съграждани и укрепили вярата им в освободителната мисия на Русия.

И още един севлиевец взел участие във войната, макар и косвено. Става дума за Станчо Московецът. Както казва неговият родственик проф. д-р Иван Москов „Славянафилско чувство, или копнеж към странстване и приключения по чужди страни е отвело Станчо през Севастополската война в Русия, за да придружава като доброволец един руски полк и да обслужва войниците му с шивашкия си занаят. След привършването на войната, той се завърнал в родното си място, където бил наречен „московецът”.

Страшни и тревожни били годините на войната за севлиевци. През града често минавали и безчинствали недисциплинирани войски - зебеци, арнаути, башибозуци и пр. Копията им с набучени петелски глави и неприятния тътен от тюлюмбеците всявали страх и ужас сред населението. Върлуващата холера допълнително усложнявала положението. Колари от града и селата били мобилизирани с колите си в турските обози. От един такъв обоз избягал батошевецът Дянко Друмешки и се отправил към родното си село. Край Добромирка бил заловен от местни турци и жестоко бит. Като се прибрал в Батошево починал.

Войната завършва в началото на 1856 г. с поражение за Русия, която губи влияние и престиж, но не се примирява и търси реванш по време на новата война през 1877-1878 г.

ИЗЧЕЗНАЛИ СЕЛИЩА В СЕВЛИЕВСКО Мешковец /Мешковиче/

МЕШКОВЕЦ /МЕШКОВИЧЕ/

Оскъдните данни от два османски регистъра дават основание да предположим съществуването на малко селище през втората половина на ХV век в непосредствена близост до село Градище. В самия край на ХV или непосредствено в началото на следващия век то се слива с него и прекратява самостоятелното си съществуване.

В регистъра на ленните владения от 1479 г., наред със село Малгрит /вер. Малорад, Врачанско/ и Бързаково /неустановено/ откриваме записано и „Село Мешковец /неустановено/: домакинства – 4, приход – 357”. Издателите на документа през далечната 1966 г. го сочат като неустановено.

През 2003 г. Красимира Мутафова публикува превода на подробния регистър от 1516 г. След поименния опис на мъжкото население на село Долно Градище /дн. Градище/ там е записано: „Бащина на Велко. [граничи с] тръстичището при поточетата Ливадие и Косачин, нивите на Михо, Тодор, Мешковиче и дола...”  В бележка под линия се пояснява, че Ливадие и Косачин вероятно са поточета между селата Агатово и Крамолин, притоци на река Росица. И днес в района съществуват наименованията Късата долчина, Къси дол, Ливадката и Градишко ливаде. За Мешковиче се изказва предположението, че е село, все още неустановено. Прави се връзка със съкратения регистър от 1479 г. и споменатото там село Мешковец.

От края на краткия запис в регистъра от 1479 г. става ясно, че четирите домакинства са мюсюлмански. При наличието на непроменено българско име на селото – Мешковец, можем да сме сигурни, че тук се касае за ранна ислямизация на местно българско население. През 1516 г. тези домакинства ги откриваме в списъка на населението на село Долно Градище. По това време то имало 11 мюсюлмански и 37 български домакинства.

/Из книгата "Исторически очерци за селищата от Севлиевска община"/

ИЗЧЕЗНАЛИ СЕЛИЩА В СЕВЛИЕВСКО Марево

МАРЕВО

Една легенда, съхранена в народната памет на населението от Бериево, Дамяново и Дебнево разказва, че на 4 км западно от село Дамяново в местността Марево през епохата на османското владичество съществувало малко българско село на име Марево. В края на ХVІІІ и началото на ХІХ век Севлиевският край бил изложен на непрекъснатите нападения на кърджалийските орди, страдал също и от нестихващите аянски междуособици. Село Марево често попадало под ударите и на едните, и на другите, и било ограбвано. Маревци оказали отпор и убили местен турски първенец, който бил във връзка с кърджалиите. Според втори вариант на легендата убитият бил бирник-йошурджия, който се престаравал при събирането на данъците. Наложило се населението на селото да напусне родните огнища, вземайки най-необходимата си покъщнина, и да търси ново място за заселване. По-нататък легендата твърди, че маревци достигнали чак до Странджа планина, където били посрещнати от пратеник на великия везир, а според друг вариант настигнати от представители на властта. Там на пусто и безводно място, наречено Дурдаа /Спри тука/, те се заселили принудително и нарекли селото си пак Марево. Дамяновецът Цоньо Кушлев, абаджия, по-късно ходил в новото село, за да шие аби и потури на предишните си съседи марьовци; други дамяновци, като войници по време на Балканската война, гостували и нощували у заселените марьовци, чието село се намирало между Странджа и Одрин.

Не само легендата, но и четири османотурски документа от ХVІ и ХVІІ век свидетелстват, че такова село е имало в Севлиевския край. При проучванията си проф. Н. Ковачев го локализира в местността Марево, на 4 км западно от село Дамяново и 4 км северозападно от село Бериево.  С името на това село са свързани местностите – Маревски трап /или дере/ и Бериевско Марево. В тези местности, южно и северно от пътя Дамяново-Врабево, и до днес при обработка на почвата се намират останки от каменни зидове, огнища, парчета от тънки тухли, от домашни глинени съдове, а също и отделни монети. В дамяновската част на местността Маревски трап, западно от малък дол, край студена чешма, селянинът Тодор Димов Кушлев изровил профилован камък с надпис, който приспособил за хранилка на кокошките си. Стефан Николов Барбалов пък попаднал на тухлен зид от неизвестна сграда. Асан Кривоустият закарал вкъщи друг обработен камък, но след като се поболял го върнал в Бальовската нива и го поставил в основа на оброчище. Подобни находки са откривани южно от пътя в района на Бериевско Марево. Тук личат основи – вероятно на римска пътна станция, с размери 250х250 крачки. По сведение на трактористът от Бериево Христо Ненов, ограждащият зид се състоял от камъни и тухли с дебелина 1 метър, споявани с бял хоросан. На обширно пространство в нивите се намират разпръснати керамични късове със светлокафяв цвят и здрави жълтокафяви тухли. На десния бряг на близкия Златин дол, западно на 2,7 км от Дамяново, са намерени основи от грънчарски пещи и са изровени два пръстени кюпа /долиуми/ за съхраняване на зърнени храни. Северозападно от пътя се издига надгробна могила, а зад нея при оране е разкрит тухлен зид и изровен конски череп и желязна юзда. В нива на Кольо Пенков в местността Голяма Пчеларица е съществувал втори тухлен зид. Наблизо при каменна стубла-кладенец преобладават фрагменти от съдове с опушен цвят и с бели пясъчни кварцови зрънца, вероятно от тракийски произход. Всички тези находки са свидетелство, че в района на местността Марево е имало поселищен живот от времето на траките до края на ХVІІІ век. 

Н. Ковачев смята, че името на селото идва от личното име Марьо, но може да е и от Маро, което произлиза от Мавро. Село Марево има в Благоевградска област, разположено между Рила и Пирин. В община Гоце Делчев срещаме махала Марево, а в Благоевтрад – спирка със същото име. Малка река се именува Марево. В Русия също има село с това име.

За пръв път под името Маров дол откриваме селото, записано в регистъра от 1516 г., като тимар на някой си Мустафа. След поп Димитри, син на Йованко, поименно са изброени  главите на 26 пълноценни домакинства и 11 пълнолетни неженени младежи. Сред тях изпъкват славянобългарските имена на Бело, Братоха, Влатин, Грозо, Добре, Драган, Драгой, Драгослав, Драгаш, Драгошин, Душман, Йован, Йованко, Мирчо, Мило, Нано, Прибин, Продан, Проходин, Първо, Рад, Радил, Радослав, Радул, Стайко, Степан, Томан, Чернегор и др. По-слабо застъпени са навлезлите чрез християнството имена като: Герги, Димитри, Михо, Михаил, Никола, Петро. От посочените данъчни задължения разбираме, че селяните се препитават като отглеждат пшеница, ечемик, овес, ръж и просо; плащат десятъци от лен, от пчелни кошери, плодове и орехи; дават свесла грозде и вино от лозята си; отглеждат свине. В селото работят две  воденици караджейки с един камък и т.н. Общите задължения са на сума от 3922 акчета.  

През 1619 г. селото има 17 ханета /домакинства/, които плащат данъка джизие, а през 1638-1639 г. - 30 ханета. И в двата документа, които са джизие регистри, името на селото е изписано Марово. Показателно е, че докато броят на ханетата на Марево се увеличава, в същото време в съседното село Дамяново техният брой намалява от 41 на 35.

По средата на споменатия период в тимарски регистър от 1580 г. селото е записано като Маров дол с 41 домакинства, от които едно /баща и син/ е на нови мюсюлмани. Останалите 40 домакинства са християнски. Броят им по-късно, както виждаме от джизие регистрите намалява. Какви са причините не може изрично да се каже, но вероятно засиленият ислямизационен натиск в района е дал отражение.

Наличието на 26 християнски български домакинства през 1516 г. подсказва, че селото със сигурност е съществувало и през ХV век, но писмени свидетелства за това нямаме.

За съществуването на село Марево свидетелства и една запазена народна песен:

Тъмен се облак зададе

откъм туй село Марюву;

В облак гърми, та трещи –

Стоян на стърги стоеше

сиво си стадо доеше...

Маревци се изселват под напора на кърджалийските грабителски орди около 1795 г., когато Халил хаджи Мехмед опустошил доста селища в Севлиевския район.

От оскъдните данни, с които разполагаме, се вижда, че Марево е съществувало като малко и средно голямо чисто българско село през ХV-ХVІІІ век в непосредствена близост до голямото българско, а впоследствие мюсюлманско село – Дамяново.

/Из книгата "Исторически очерци за селищата от Севлиевска община"/

           

ИЗЧЕЗНАЛИ СЕЛИЩА В СЕВЛИЕВСКО Манели

МАНЕЛИ

            За село с това име споменава холандският специалист по османска история Махиел Кийл, когато разглежда демографската история на селищата от Севлиевския край. То възниква през втората половина на XVI век, тъй като го откриваме записано в регистъра от 1580 г. с 19 мюсюлмански домакинства и 2 домакинства на немюсюлмани. През следващия век не увеличава населението си. Регистър от 1642 г. го отбелязва пак с 19 мюсюлмански домакинства, а християните са изчезнали. Тук очевидно е протичал интензивен процес на ислямизация, тъй като в първия регистър 4 от записаните мюсюлмани са посочени като обръщенци в исляма, а във втория – 5. Трети регистър от 1751 г. сочи селището като мезра, т.е. без постоянно население, което означава, че е прекратило съществуването си в началото на XVIII век. Аналогична съдба имат мюсюлманските Али Факихлер, Чадърлъ-и зир, Мумджълар, Накъшлъ и българското Малково. Вероятна причана за изчезването му може да бъде чумна епидемия, вследствие на която част от населението измира, а останалите се разселват. Местоположението на Манели не е известно, името му също е неясно.

/Из книгата "Исторически очерци за селищата от Севлиевска община"/