НОВА КНИГА ЗА СЕВЛИЕВО

На 19 ноември 2018 г. от 15 часа в читалнята на Централната библиотека на Великотърновския университет ще бъде представен сборникът "Подбрани османски документи за Севлиево и Севлиевска каза".

НОВА КНИГА ЗА СЕВЛИЕВО И СЕВЛИЕВСКИЯТ КРАЙ

НОВА КНИГА ЗА СЕВЛИЕВО И СЕВЛИЕВСКИЯТ КРАЙ

Половин век след отпечатването на том първи „Севлиево и Севлиевският край. Изследвания, материали и документи” (1967 г.), в който са преведени и публикувани само няколко османски документа, излезе от печат дългоочакваният сборник „Подбрани османски документи за Севлиево и Севлиевска каза”, в който са включени 57 документа, покриващи времето от XV до XIX век.

Инициатор за издаването на този ценен сборник е доцент д-р Христо Темелски, който във встъпителна статия подробно обяснява необходимостта от него, как е възникнала идеята и как е осъществена, какви трудности са преодолени. За преводач бе ангажиран най-добрият сред османистите, вещият познавач на османотурския език проф. д-р Стефан Андреев.

Сборникът включва документи от ориенталската колекция на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” – София, и непубликуван досега архивен материал от Истанбулския архив на Турция за периода XVI-XVIII век. По-голямата част от подбраните документи представляват кратки и подробни описи на регистрираните данъкоплатци и поземлени приходоизточници, описи на платците на данъка джизие и на извънредните данъци, описи на категориите население с особени задължения и статут като войнуците, соколарите, дервентджиите и др. Няколко подробни данъчни регистри от XVI век дават отговор на важния въпрос за началото на Севлиево като селище (село), за превръщането му в градски и административен център на района, за появата на християнски (т.е. български) заселници в него. Сред описите особено интересен е регистърът за военизираната формация на тюрскското население (евляд-и фатихан). Този тип документи обхваща времето от XV до XVII век и съдържа информация за поселищната мрежа в района, етно-демографските промени и някои основни моменти от развитието на аграрната икономика в Севлиевска каза.

Вторият тип документи, включени в сборника, са единичните. Една част от тях са свързани с православната религиозна структура, с организацията на култа, с размера на църковните данъци и такси, събирани от енорийското духовенство и православното паство. Друга част от документите са т.нар сиджили (протоколни книги) на провинциалните кадии. Те включват разнообразни по характер, форма и съдържание документи. Един такъв документ от 1647 г. разкрива любопитен факт на обида към шериатския съд от местен мюсюлманин в касабата Серви. От преписите на султанските заповеди (фермани) в запазените сиджили на Русенска каза има интересни сведения, касаещи и каза Хоталич (XVII век) или каза Серви/Селви (XVIII век). Става дума за мерки за опазване на обществения ред, тъй като се появяват разбойници и има опасност за пътници, търговци и куриери, особено по време на военни кампании на империята, когато големи части от териториите в страната остават без охрана. Трета част от единичните документи осветлява участието на Севлиевския край в осигуряването на разнообразни държавни повинности и храни за нуждите на султанските походи.

Една значима част от документите дават богата информация за последните размирни десетилетия на XVIII век: кърджалийското време и аянските размирици. Активни участници в размирието са Селвили Хасан ага/Кючюк Хасан ага, Хюсеинджик, Али ага и др. В документите от тази епоха има данни за участието на Севлиевска каза в кампаниите на султана срещу силите на размирието. След публикуването на тези документи доста успешно може да се реконструира динамичния период от края на XVIII век в историята на Севлиевския край.

Публикуваният сборник е предназначен не само за специалистите и изследователите, за краеведите, но и за всички севлиевци, които обичат своя роден край и се интересуват живо от неговото минало. Ползването му се улеснява от предложения терминологичен речник и показалец на географските имена. Превода на всеки документ се предхожда от кратко анотирано заглавие и археографска справка с данни за архивните сбирки и архивите, съхраняващи колекциите, както и препратки към изданията, в които са публикувани част от документите.

В хода на работата по издаването на сборника, продължила две години, се оформи мнението, че ще е полезно провеждането на научна конференция със задълбочени изследователски материали за османския период от историята на Севлиево и Севлиевския край, а също така да продължи издирването на нови османски документи и публикуването им в следващ втори том.

  

 

Книгата вече се продава в книжарница „М-Прес“ на цена 25 лв. Приходите от продажбата й ще бъдат използвани за финансиране на следващи проекти, свързани с историята на Севлиево. В началото на следващата година очакваме отпечатване на изследването на проф. Красимира Мутафова  „Севлиево и каза Хоталич в османски документи от XV–XVIII век“.

ЛЕГЕНДИ И ПРЕДАНИЯ ЗА СЕЛО СЕННИК

ГЛАВА ПЪРВА

ЛЕГЕНДИТЕ РАЗКАЗВАТ

/из подготвената за печат книга "История на село Сенник"/

 

Българската история на село Сенник започва почти веднага след Освобождението и създаването на свободната Българска държава. Прииждат заселници от Габровския и Троянския Балкан, от Севлиевско, а мюсюлманското население, което е живяло тук в продължение на четири столетия се изселва. Със себе си то отнася и съхранените предания и легенди. От краткия съвместен живот на пристигащите българи и отиващите си турци е съхранена една легенда за заселването и името на селото, която всъщност отразява събития от началото на XIX век. На границата между двата века, XVIII и XIX, в района безчинстват кърджалии и даалии, има борби между претендентите за аяни[1] на Севлиево. Тези събития и чумните епидемии, няколко на брой в началото на века, предизвикват промени в поселищния живот в района. Изчезват села, появяват се нови. По това време става концентрация на мюсюлманското население на село Чадърлии, живеещо дотогава в няколко разпръснати махали, в землището на селото. Заселват се мюсюлмани и от съседни села. Именно тези събития отразяват различните варианти на съхранената легенда за заселването на Чадърлий, които ще разкажем.

Краеведът Йонко Мичев разказва следната история, записана по разкази на първите български заселници: Иван Стайков Лингоров, Марин Събчев Бакалов и братята  Христо и Петър Стоенчеви, доживяли до дълбока старост, до около стотина години. От турците те научили, че близко до днешното село е съществувало село Джадели в местностите Кузът и Бююк меше, там където се пресичат пътищата Сенник-Ряховците и Севлиево-Троян (старото шосе). Правилно Й. Мичев допуска, че това селище, за което споменава в пътните си бележки пътешественикът Евлия Челеби, е всъщност Чадърлий.[2]

Няколко предания разказват за съществувало и разселило се село в местността Ашакьой (Ашакьоф), там където Малауча се влива в река Видима. Димо Димов, автор на история за село Душево, пише за едно от тях. Преданието разказва, че мюсюлманите напускат селото си, търсейки спасение от чумата в горите, където днес е разположено село Душево.[3]

Професор Николай Ковачев публикува друг вариант на това предание, според което мюсюлманин от изоставеното село Ашакьой (Долното село), намиращо се южно от днешното Сенник, на име Душовалията, довел първите заселници в района на днешно Душево и по неговото име било наречено основаното селище.[4]

Трети вариант на преданието за разселването на Ашакьой довежда част от жителите му в южните предели на сегашното село Сенник. Ето какво пише в спомените си свещеник Николай Стайков: „Нашето село Сенник, кога е заселено, историята не казва нищо, а преданието е противоречиво, но е ясно, че разселници от Долно Чадърлий (Ашакьой-Долно село) и село Малково в нашето землище (местността Малково) са се заселили на това място, където е селото ни в края на XVIII началото на XIX век, защото, когато са дошли първите заселници-българи през есента на 1880 г. от Лингорите, Кръвенишка община, а те били Иван Стайков Лингоров и братовчед му Иван Вълчев Лингоров, които помня от дете, заварили около 200 турски къщи. Цялото село било заселено с турци с кмет Шебекоолу Ахмед. На тях (Лингорите) старите турци са им  казвали, че тук са дошли от Ашакьой (Долно Чадърлии).”[5]

С горните предания кореспондира и едно, записано от Петър Курдов, в което се съобщава, че местният спахийски владетел е избрал най-плодородната земя край селото и там си построил летен чардак, където се качвал всяка вечер, дочаквал залеза на слънцето и вечерната хладина, пушел с наргилето и се захласвал, загледан към Балкана. Тази част от землището на Сенник и днес се казва Бей чардак и се намира близо до Хайгърската махала.[6]

Колю Стайков Врачански, който се заселил в Чадърлии през 1895 г. разказва: „Селото Чадърлии е заселено не по-рано от 1823 г.. Това личи от факта, че през същата тази година е върлувала епидемия от чума (холера), която епидемия е обхванала най-много големите селища, особено градовете с гъсто население, какъвто е бил град Търново и заразата обхванала и войнишкия гарнизон. Турските военачалници се погрижили да спасят войниците и ги разквартирували на малки части на различни места, където имало чиста изворна вода и където няма население. Едно от тези места било където са намерили изворна вода, дърва и без население. Същото нещо се потвърждава от факта, че е имало селище в местността Куза към Кантона, друго в Ашакьой, но нито едно от тях не се е наричало Чадърлий. След презимуването на този турски гарнизон, през пролетта епидемията е била прекратена, гарнизонът се завърнал обратно в Търново. Чадърите, където презимували, били изоставени. Тези чадъри са използвани от новите преселници, докато си направят жилища и по тях новото селище се е нарекло Чадърлий”.[7] 

За пръв път преданието за заселването и името на Чадърлий е записано в  „Юбилеен сборник. Българско село” през 1931 г. Там пише: „Между войниците на търновския Азамъ паша се появила чума. Заразените войници, пренесли тук на палатки „чадъри”. При заминаването им в чадърите се настанили жителите от Кьов-ери и Яладжика.”[8]   

Малко по-подробен е записът в „История на енорията при храма „Св. Иван Рилски”, където е записано следното: „Съществували преди 200-300 години махали/селища с по 60-70 къщи турски и се именували Аша-киов, Киов-ери и Аладжика, сега мястото дето е заселено село Чадърлий е било пустия-гора. За това време в град Търново е имало някой си паша, по сегашному с гарнизон. Появила се между войската му заразителна болест и по причина на болестта били са изолирани в тази гориста местност, гдето е сега селото. Тук са живели под чадъри (палатки). През време на стоенето си догдето се е прекратила болестта, те освен дето са живели под чадъри, но са построили и малки къщурки – лагер и след вдигането си обратно за Търново, този лагер е изоставен. В това време Севлиево и околията се управлявала от някой паша турчин аянин. Щом се вдигнала войската този аянин заповядал да се съберат гореказаните селища в тази местност, гдето били оставени направените къщички от стоялата войска, едно като се целили да се образува по-голямо село, а друго, че местността била по-добра, понеже казаните селища са били край реката Росица (вероятно е сгрешено, реката е Видима, бел. а.) блатисти и нездравословни и като малки често са били нападани и от разбойници. Когато се обединили в едно село са му турили (нарекли) името Чадърлий – според стоялата войска под чадъри”.[9]

С някои нови моменти, почти същото разказва и професор Николай Ковачев: „В Сенник се говори, пише той, че село Малково е било смесено българо-турско и турците убили йошурджията бирник. За да не бъдат наказани се преселват на мястото на днешното село Сенник, гдето имало изоставени колиби от военен турски лагер. В него известно време прекарали войски от Търново, за да не се заразят от чума. Тук се преселват и жителите от Ашакьоф, поради честите наводнения от Малаучите и река Видима. В село Душево се посочват същите причини, като от това разселване се заселват Чадърлий и Душево. Разбира се, това са предания, в които може би има и частица историческа правда. Едно е вярно, че това е във връзка с вилнежите на кърджалиите.”[10] 

На друго място пресъздава преданието по следния начин: „Предание, вероятно свързано с по-късни събития от XVIII-XIX век, твърди, че селото възниква на сегашното си място, във връзка с чумна епидемия в Търново. Военна конна част на Азми бей, за да се предпази от епидемията се установява на лагер-бивак в полумасивни колиби и землянки „чадъри” на мястото на сегашното село. Към есента чумната епидемия се преустановява, войската се завръща в Търново, а в напуснатите „чадъри” се настаняват турски жители от съседните села Малково, Аша кьоф и Кьофери, намиращи се югоизточно край река Видима. Тъй като на заселниците мюсюлмани не достигнали жени, те отвлекли от хорото в село Бериево редица девойки и ги потурчили. Ако в това предание се съдържа известна истина, то част от събитията могат да се отнесат към 1814 г., когато в Северна България върлува страшна чумна епидемия, повторила се и в 1837 г. За последната севлиевският възрожденец поп Пенчо Димов дословно пише: „и се разбягаха Уряховица (Горна Оряховица, бел.а.) и Тернуву на иулия 13-го”.[11]

В „Кратки исторически бележки за село Сенник”, изготвени на 9 май 1939 г., средищният директор на училището Христо Платиканов разказва легендата за селото така: „Старото наименование на селото ни Чадърлий е произлязло от следното: към 1823 г., когато Търновското окръжие се управлявало от Айнин паша, се появила чума между войниците в града. Лекар ги прегледал и здравите били отстранени от казармата. Мястото където е сега селото ни било свободно. Здравите войници харесали това място и си направили чадъри (палатки). Така те карали докъм есента. Болестта не прекратявала в Търново и имало изгледи тия войници да зимуват тук и те се пообзавели за зимуване. Направили хубави землянки, пригодени за 4-5 души.

Към Архангеловден (21 ноември), като по чудо, както се изразяват по-старите, болестта се прекратила и на войниците било заповядано да се прибират в Търново. Те напуснали землянките си, които били много удобни за живеене. Наблизо имало друго едно селце Малково, населено с турци и българи, а по на юг още две: Яшакьов и Кьов-ери, населени само с турци. В Малково дошел някакъв бирник, който бил много жесток; ужас обземал малковчани, когато дойдел той в селото. Намерили се обаче смелчаги и една нощ го убили. Населението се подплашило от това убийство и още от сутринта почнали да напускат селото. Турците дошли във войнишките землянки (чадъри), а българите отишли при Батошевския манастир и образували махалата Гроздевци. Останалите празни войнишки землянки били заети от жителите на селата Ашакьов и Кьов-ери, които ги напуснали, понеже често били заливани от прииждането на реката. Всички тия турци заживяли в чадърите на войниците (землянки) и от тука е останало името му Чадърлий. Това наименование отпосле бе побългарено на Сенник.”[12] Както виждаме, различна е чумавата година – 1823, село Малково се сочи като смесено българо-турско, а Ашакьов се изписва и като Яшакьов (първото означава Долното село, а второто – Яшино село, по лично име Яша.

В книгата си за село Сенник и в една публикация във вестник „Балканско знаме” Петър Курдов, след сполучлива литературна обработка, публикува преданието в следния вид:  „Има предание, че през пролетта на 1835 г. в Търновския вилает за пръв път се появява чума. Епидемията обхваща и тогавашния турски гарнизон. Намиращите се там военни лекари решили като единствена мярка срещу епидемията да евакуират войската на части и в различни посоки, за да се избегнат рисковете от покосяването на целия гарнизон. Точните места, където да отседнат отделните части, не били определени, но все пак те трябвало да се настанят край съществуващите тогава пътища, за да поддържат връзка помежду си и при нужда да се съберат отново и образуват пълна военна единица. Такова военно поделение, наброяващо около стотина конници, се отправило на запад от Търново и, заобикаляйки от юг чумавото Севлиево, превалило един баир и привечер уморените коне трябвало да починат, аскерът да построи шатри, докато още не се е свечерило. Високите брястове и сенчестите орехи, с които било обрасло дерето, което минава през село Чадърлий, привлякло вниманието на предвождащия и той решил тук да бъде построен бивак.

            Вярвало се, че където има много орехи, там не виреят болестите. Първите шатри били построени по левия бряг на дерето, точно срещу сегашното училище. В дерето имало постоянно течаща вода, а и намиращата се там чешма била достатъчна да задоволява нуждите от питейна вода.

            Отначало били построени временно войнишки палатки, като се предполагало, че болестта скоро ще премине. Но минало лятото, дошла есента и, за да не свари зимата хората и конете на открито, било решено да се построят по брега, където мястото е отцедливо, землянки. Те били доста добре укрепени и щели да приютят както конете, така и хората. За голяма изненада в края на ноември същата година (Арахангеловден) вестоносец донесъл заповед на пашата войската да се върне незабавно в Търново, тъй като болестта вече била преминала. Землянките останали непокътнати (вероятно са предполагали, че те могат да потрябват и втори път или са оставени за общо ползване).

            Освободените землянки не останали за дълго време празни. Около 20 млади турци, всички на коне и въоръжени, предприели организирано нападение в съседното село Бериево, където живеели изключително българи, и отвлекли оттам насила за всеки по една девойка българка, която потурчили.

            Бериевци запомнили този ден като най-черна дата на селото. Майките пищели дни наред и скубели косите си от мъка по чедата. Останалите момичета няколко месеца се укривали по къра, по кошарите, от страх да не последва второ насилие.

            Българките били подкарани като „синджир роби” и докарани в Чадърлий. Младите смесени семейства се настанили временно в изоставените землянки и след това създали многобройна челяд. Наред с преселниците от изчезналите и разселени околни села, потурчените българки допринесли твърде много за увеличаването броя на домакинствата и жителите на Чадърлий с две поколения. А като се има предвид, че тогавашните турски семейства са наброявали по десетина и повече членове, може да се направи заключение колко „чисто” турско е било селото по време на Освобождението ни от османско иго.”[13]  За кражбата на момите от Бериево „История на енорията при храма „Св. Иван Рилски” разказва: „Друго предание има тоже за основаването на селото по следния начин: В местността гдето е сега селото, която е била гориста са дошли около 20-30 души само мъже турци, неизвестно от где и са живели дълго време под чадъри. И един ден, когато селяните българи от село Бериево, което е било в това време едничкото българско и далеч около 10-15 км от бивака на тези турци, са празнували известен празник и били събрани моми и жени на хорото в това същото време, били нападнати когато играели от казаните по-горе турци и всеки от тях си вземал по една мома или булка, която му харесала и ги завели в чадърите си и заживели семеен живот.  След известно време към тях са се присъединили и околните турски селища и образували сегашното село Чадърлии. И сега, кое е по-достоверно не може да се определи...”

Интересни предания е записал Петър Курдов за две местности в землището на Сенник. Едното предание е за съществуването на старо българско селище, заварено от турците при завоеванието и напуснато от жителите му или пък са били потурчени. Става дума за местността Гяурекин, между Баадалата и Бакаджик, която в превод означава Посевите на неверниците (на българите). С тази местност граничи и друга – Клиселик, което ще рече църковно място, църква и подсказва, че тук е имало българско, християнско  село. [14] 

Друго предание, свързано с местността Таукчийката, твърди, че там до чешмата е убит от разбойници и ограбен търговец на кокошки (от тур. таук – кокошка, идва името на мястото).[15]

Пак Петър Курдов е записал предание по спомени на Мичо Калчевски Туловеца за съществуването на черква-параклис „Св. Харалампий”, която била разположена на левия бряг на река Видима в местността Над камъка. Тази черква била като районна и обслужвала християните от околните села.[16]

Според предание, разпространено сред иманярите, в местността Аладжаково (Аладжака) е имало мъжки манастир, разграбен и опожарен от хайдути или обирджии; не е ясно турци или българи. При Дерингечит, на върха на Севлиевския куз е имало женски манастир. Тук и досега има течаща вода (кладенче). Посещавали го хайдути и оставяли златото си. След предателство турците избиват калугерките и запалват манастира. Иманяри търсят и до днес съкровища в района. Твърди се, че е намерен свещник, за който местният свещеник е казал, че с такъв се палят свещите на празника на Св. Троица. Предполага се, че е имало църква, защото и до днес на това място вирее бръшлян. Според преданието в близост до манастира е имало малка махличка от 10-15 къщи.[17]

От изселването на турците има запазено предание, според което турският кмет Ахмед Шебекоолу събрал преди заминаването си по-будните българи и ги информирал, какво е свършил и какво има още да се прави в селото. Малко след като напуснал Чадърлий, близо до Пунчевската чешма се сетил, че е пропуснал да съобщи къде е главата на чешмата пред Илия Станчев Гъгневски. Върнал се от пътя с коня си, повикал Петър Стоенчев и му казал: „Опри гръб в този орех, гледай в Баира Дешкойчината канара и брой толкова крачки, колкото месеца има годината, като слагаш на всеки месец по две крачки, копай и ще откриеш главата на извора на два метра дълбочина.” През 1925 г. казаното от турчина се потвърдило и с водата било водоснабдено училището.[18]

В Кормянско старите хора разказват легенда, според която в района на селото и околните села е съществувал змей, от който хората са търсели здраве и лечение. Описват го като огнено кълбо, светещо тяло, което бълва огън. Змеят е огнен, хвърковат, човекозмей, дракон. Говори се, че бил ранен, прелетял над баира на съседното село Дебелцово, там паднала опашката му, на Кормянското теке – тялото му, а на Ряховското – главата.  Погребан бил на Ряховското теке, а заедно с него и Гаази Баба. За този змей се знае и в околните села: Сенник, Горна Росица (Дерелии), Хирево и др., които до Освобождението са мюсюлмански.[19]

За големия земеделски водач Марин Попов легендите се появяват още докато е жив. След преврата на 9 юни и убийството на Александър Стамболийски започват преследвания срещу земеделците. Новите власти противодействат с всички средства на регистрирането на единофронтовската листа за изборите през есента на 1923 г. в Севлиевска околия (кандидати са Марин Попов и комунистът Димитър Кандулков). Марин Попов обаче се справя отлично с тази трудна задача с помощта на служител от съда (комуниста Стефан Иванов Хубанов), който впоследствие губи работата си. Сред севлиевци обаче се разпространява настойчиво мълвата, че с помощта на мечкар Марин Попов отвлякъл вниманието на властите и така регистрирал листата.[20] За смъртта на земеделския трибун сред сенничани, според спомените на Михаил Ив. Михов, се разпространява следната версия: „Получава се заповед до командира на Севлиевския полк да се ликвидира Марин Попов, народен представител от Търновски окръг (брат на поп Дамян). Командирът събира всички офицери и ги пита има ли желаещ да изпълни заповедта. Оказало се, че няма и тогава той хвърля чоп. Пада се на един млад офицер. Марин Попов бил машинист на една вършачка в местността Балабанца от другата страна на реката, срещу казармата. Офицерът отива, проследява го и го разстрелва. Легендата казва, че този офицер не може да понесе, че е убил невинен човек и след време се поболява. Преди да умре признава за убийството”. [21]

            Приживе се появяват легендите и за прочутия борец Дан Колов. Една от тях разказва, как веднъж по време на лов се борил близо час с голи ръце с една мечка, докато не успял да достигне до пушката си и да я застреля. По лапите на животното личали следи от ръцете на Дан Колов.[22] Наистина той бил страстен ловец и от достоверни източници се знае, че в Канада е убил огромен лос, което е документирано със снимка, а главата на животното тежала 35 кг, а не 350, както се раздувало навремето. В Австралия пък е участвал в гонка на диви прасета с мачете, без пушка.

Златина Иванова, студентка по медицина в Плевен, родом от Севлиево, си спомня как в детските ѝ години се разказвало за легендарния борец, че бил „толкова силен, че може с една ръка да те преметне през онзи хълм…”

За завръщането му в Българи и родното село също са сътворени легенди. В Севлиево предлагат да го откарат с файтон до Сенник, но той отказал с думите: „Пеш съм излязъл, пеш ще се върна!” И тpъгнaл, последван от тълпата, включително и официалните гости, които не спирали да приветстват с „Да живей!“ Като 13-годишно момче той наистина тръгва пеш от Сенник, за да стигне до Свищов и от там до Унгария с параход. При завръщането си обаче влязъл в Сенник с автомобил откъм Троян и изненадал всички, които го чакали откъм Севлиево.

Разпространявала се и легендата, че като дете Дан Колов ходел с поличка вместо с панталонки и домашно прасе му отхапало половите органи, което го направило импотентен за цял живот.

Близките на бореца разкриват истината и за една друга небивалица, която в годините била изплетена с името на Дан Колов - че уж бил откраднат или изгубен Диамантеният пояс, който той печели през 1937 г., когато става за втори път европейски шампион по борба в тежка категория. Според племенничката му Янка Балканска тази награда била преходна и на следващата година той трябвало да я върне, за да я връчат на новия шампион. Около богатството на именития борец витаят множество мистерии.

"При Дан Колов всичко било голямо - и успехите, и преувеличенията и легендите за живота му", твърди авторът на биографичната книга "Дан Колов на арената" Димо Тодоров.

За инж. Константин Ферадов, който прави чудеса по строителните обекти в Южна България, в Родопите, местните провинциални вестници пишат легенди. Тамошното мйсйлманско население оспорва неговия етнически произход и твърди, че той е турчин, че баща му Ферад някога се е изселил от Родопите и се оженил за българка от Северна България.[23]

Както се вижда от изложението съхранените легенди и предания не са много и тематичният им обхват не е особено широк. Основната легенда касае въпросът за възникването и името на селото. Почти няма легенди и предания за времето преди кърджалийските и аянските размирици и причините са известни. Независимо от това наш дълг е да познаваме и съхраняваме народната мъдрост, да я предаваме от поколение на поколение. А каква е историческата истина за появата и развитието на Чадърлий/Сенник ще се опитаме да разкажем в следващите глави на книгата.

---

[1] Аянин – почетна титла, давана на влиятелни градски първенци, излъчени от местните аристократи и богаташи и утвърдени от властите, за да следят за правилното изпълнение на нарежданията на властта, за правилното разпределение и събиране на данъците. През XVIII и XIX век са пълновластни господари на градовете и подчинените им райони.

[2] Мичев, Й. Кратка история на село Сенник/Чадърлий. Машинопис. 1967, 7.

[3] Димов, Д. Село Душево. 1997, 7. 

[4] Ковачев, Н. Дали Душево е от Дюзова. – в. Росица, 1990/15.

[5] Стайков, Николай. Спомени и бележки. 1991, 1.

[6] Курдов, П. Моето родно село. С. 1995, 17.

[7] Колю Стайков Врачански. Бележки относно историята на село Сенник/Чадърлий.

[8] Юбилеен сборник. Българско село. С. 1931, 412.

[9] ДА-Габрово, ф.256к, оп.1, а.е.9 - История на енорията при храма „Св. Ив. Рилски”, написана от св. Николай Стайков.

[10] Ковачев, Н. Изчезването на село Малково – в. Росица, 31 януари 1970/5.

[11] Ковачев, Н. Чадърлий – Сенник. – в. Росица, 1990/19.

[12] ТА-Габрово, ф. 299к, оп.1, а.е.44, л. 124.

[13] Курдов, П. Чисто турско ли е било село Чадарлии. – в. Балканско знаме, 1985/147; Курдов, П. Моето родно село. С. 1995, 29, 30.

[14] Курдов, П. Моето родно село. С. 1995, 10.

[15] Пак там, 11.

[16] Пак там, 29.

[17] По информация на Пенко Драганов.

[18] Мичев, Й. Кратка история на село Сенник/Чадърлий. Машинопис. 1967, 18-19.

[19] Костова-Фъртунова, С. Севлиевската котловина, погребението на „Гаази Баба” и най-древните корени на прабългарите. 2009, 23, 26, 46.

[20]Тодоров, Д. Марин Попов. 2017, 70.

[21] Спомени на Михаил Иванов Михов. Ръкопис, с. 20-21. Убиецът на М. Попов е издирен и съден през 50-те години на миналия век.

[22] http://inspiro-bg.com/legendata-dan-kolov/ 

[23]Колю Стайков Врачански. Бележки относно историята на село Сенник/Чадърлий от Йонко Мичев, с. 6.