ДРОЗДОВСКИЯТ
СТРЕЛКОВИ ПОЛК В СЕВЛИЕВО 1921-1924
(Статията е публикувана в сборника "Севлиево през вековете. Исторически измерения, събития, личности." Сборник с материали от национална научна конференция. Изд. "М-Прес" ООД - Севлиево. 2024)
Под натиска на Червената армия през месец ноември
1920 г. остатъците от разбитата армия на генерал Врангел се евакуират от
полуостров Крим в района на полуостров Галиполи, Турция. Тук Дроздовската
дивизия се преустройва в полк, състоящ се от три батальона (два стрелкови и
един офицерски). След 9-месечен престой в Галиполи, в последните августовски
дни на 1921 г., дроздовските стрелци, артилеристи и кавалеристи поемат към
България с бързоходния турски параход „Рашид паша“. Пристигат във Варна през
първите дни на месец септември и след кратък престой се отправят към указаните
им населени места. Според запазено в българския архив „Квартирно разписание на
руските части в България“ от 24 февруари 1922 г. Дроздовският стрелкови полк е
разпределен, както следва: в Севлиево – 762 души (втори батальон и автодивизион),
в Свищов – 660 души стрелци (първи батальон), в Орхание (дн. Ботевград) – 570
души, артилеристи, кавалеристи и инженерна рота (Спасов
1999, 99-100). Както на други
места така и в Севлиево, белогвардейските емигрантски части се настаняват в
празните казармени помещения, тъй като по волята на победителите в Първата
световна война България няма право на редовна армия. Командният състав на
Дроздовския стрелкови полк, разположен в Севлиево, включва: командир –
генерал-майор Антон В. Туркул, помощник-командир – генерал-майор Владимир В.
Манщейн, адютант на полка – полковник П. В. Колтишев, и командир на 2-ри
батальон – подполковник Н. В. Елецкий.[1]
Прехвърлянето на частите на I армейски корпус на генерал А. П. Кутепов, в това
число и на Дроздовския стрелкови полк, се осъществява на два етапа:
септември-октомври и декември 1921-януари 1922 г. Щабът на корпуса се
установява в Търново в края на годината (Спасов
1999, 99, 102-105). Заедно с
военнослужещите пристигат и много „граждански бежанци” - лекари, инженери, учители, свещеници и др.,
част от офицерите са със семействата си.
***
Като потомци на освободителите на
града от турско робство през 1877 г., дроздовци са посрещнати възторжено и
топло от севлиевското гражданство. Сред тях е и един пряк участник в събитията
от освободителната Руско-турска война – генерал-майор Владимир Карлович фон Манщейн.
След настаняването в казармените помещения, още първата вечер, те изнасят
концерт – хор и балалайки. Севлиевци са във възторг. Д-р Атанас Москов пише в
спомените си: „В читалищния салон се бяха събрали граждани, много от които
не бяхме никога виждали да посещават концерти или забави, между тях
забележителните фигури на: стария учител Иван Бакърджиев, Никола Корназов, с
чаталестата си дълга брада, Ботю Ханчев, държащ с тържественост черното кораво
бомбе на коленете си, Сава Генев, Стефан Нерезов, поп Тодор и други, насядали
на първите редици. Със симпатия виждахме руснаците да отиват на разходка към
моста групово и да пеят хорово хубавите руски песни“ (Москов 1997, 161).
Друг севлиевец - Петър Габровски, е
силно впечатлен от факта, че за дроздовци: „Първата работа беше да си
направят църква, тъй като бяха много набожни. Направиха я в един от хангарите,
където се помещаваха оръдията на полка. Имаха си и попове. Хангарът беше накрая
на казармата – на 600 крачки от нашата къща, всичко се виждаше. Великден за тях
беше голям празник. Ходих първата година да гледам. Направи ми впечатление, че
когато попът каза „Христос воскресе!“ всички мъже започнаха да целуват жените,
па даже и попът“ (Габровски 1990).
В честването на важни дати и събития
от българската история дроздовци се включват активно. Местният вестник „Росица“
в брой 9 от 15 юли 1922 г. отбелязва, че по повод тържественото честване на
45-та годишнина от освобождението на Севлиево от турско робство в празника
вземат участие и много руснаци от квартируващия полк. Реч произнася старият
учител и краевед – Васил Беязов. По покана на ръководството на
Народно-прогресивната партия в Сухиндол на 19 март 1922 г. дроздовци участват в
изнесената в тяхна чест литературно-музикална вечер. В края на тържеството е
организирана подписка за подпомагане на емигрантите.[2]
Есента на 1921 и първата половина на 1922 г. са време през което
настанилите се в казармата дроздовци са обезпечени финансово – имат пари,
докарали са доста имущество. С хубавите си рокли и шалове рускините силно
впечатляват севлиевци. Свободното си време запълват с културни занимания.
Духовият оркестър на полка под ръководството на капелмайстора капитан Дубатов
разнообразява живота на емигрантите, често е ангажиран да свири на тържества,
сватби, погребения и всички празници в града. Разпуснат е едва към края на 1923
г.
Продължена е традицията и на театъра на полка, който в Галиполския лагер
се конкурирал със съставите на Марковския, Корниловския и Алексеевския полкови
театрални групи. Там дроздовци усвоили изкуството на театралната миниатюра –
новост за времето. В Севлиево, както пише Петър Габровски, „В едно от
спалните помещения бяха направили нещо като театър със сцена“. Театралните
постановки са посещавани и от севлиевци. Нещо повече: там ставали и големи
балове, в които участвали и севлиевските младежи. „Жените им бяха много
свободни – продължава Петър Габровски, даже започнаха да се любят и с
нашите мъже“ (Габровски
1990). Разтревожените общински съветници
поискали да се забрани на българските граждани да посещават руските бежанци в
казармата и успели в това си намерение, тъй като околийският началник издал
забранителна заповед.
Дроздовци
се установяват в Севлиево като организирана военна единица със свое командване
и строга военна дисциплина. В района на казармата те поставят караули, часови и
дневални. Офицерите разполагат с хладно и огнестрелно оръжие, а част от войниците
са въоръжени с пушки. Целият състав носи униформа и присвоените отличия и
ордени. Престъпленията от военен характер, извършени от военнослужещи в района
на казармата, се разглеждат от полковия съд (Чернявски,
Даскалов 1964, 27).
След неуспешните опити на българските власти във
Варна да бъдат разоръжени влизащите в страната белогвардейски части, втори път
такава стъпка е предприета в началото на месец ноември 1921 г., когато
командването на българската армия издава заповед за изземане на всичкото
оръжие, с изключение на личното такова на офицерите. През февруари следващата
година въпросът отново е повдигнат. Колебливите мерки на правителствените
власти по разоръжаването на белогвардейските части продължават чак до лятото (Чернявски, Даскалов 1964, 29).
В очакване на „пролетния поход“ срещу
Съветска Русия частите на I-ви армейски
корпус, в т.ч. и Дроздовският стрелкови полк, провеждат военни занятия и
продължават да съществуват като боеспособна военна сила. Ден след пристигането
си в Търново генерал Ал. П. Кутепов издава заповед до личния състав на корпуса,
в която разпорежда да се спазва най-строг вътрешен ред и дисциплина: „Да се
приведат в пълен ред и да се опише намиращото се в частите огнестрелно и хладно
оръжие, като се включи и собственото оръжие. Пушките, патроните да се пазят на
едно място под отговорността на ротните командири. …За всички избягали или
незавърнали се от работа да се донася в щаба на корпуса, който да съобщава на
началниците на всички гарнизони списъците на дезертьорите, а те да вземат мерки
за тяхното задържане и предаване на съда… Носенето на гражданско облекло
безусловно се забранява“ (Чернявски,
Даскалов 1964, 69). С втората
си заповед от 2 януари 1922 г. генерал Кутепов назначава началници на руските
гарнизони в 19 населени места, сред които и Севлиево, които не се съобразяват с
разпорежданията на местните власти и се подчиняват само на своя командващ (Чернявски, Даскалов 1964, 69). На 18 януари в Севлиево на празника
Богоявление се провежда парад (заповед №18 по строевата част) с командващ
генерал-майор Манщейн II.[3]
Към заповедта на генерал-майор А. Туркул е приложен списък на чиновете на 2-ри
батальон, които имат право да носят Галиполийския кръст: генерал-майор Владимир
Григорьевич Харжевский, полковник Леонид Иванович Андреевский, капитан
Александр Иванович Альбощий, полковник Евгений Борисович Петерс, подполковник
Михаил Христофорович Пурель, полковник Сергей Никандрович Рязанцев, поручик
Владимир Андреевич Торговицкий, подпоручик Николай Михайлович Юрасов и стрелец
Михаил Дмитриевич Матасов.[4]
Във връзка с „предстоящи, възможни в близко
бъдеще …военни действия против съветската власт в Русия“ Щабът на Врангел
разпорежда през месец март да се актуализира мобилизационният план на корпуса
на генерал Кутепов. Мобилизацията на врангеловите войски протича през
март-април. Изтичането на срока на сключените договори за престой в казармените
помещения се използва за предислокация на войските, с цел съсредоточаване в
района на Търново, където е Щабът. Към Севлиево е пренасочен 1-ви Дроздовски
стрелкови батальон от Свищов, а също части от Княжево и Оряхово. Така в града
броят на дроздовци нараства от 762 души на 1234 души, като съотношението между руските
и българските военнослужещи е 13 към 1, в Търново - близо 2 към 1. Генералният
резерв на корпуса е съсредоточен в Габрово. През месец април генерал Кутепов
провежда съвещание с командирите в Търново, извършва проверки на полковете,
среща се и с генерал Туркул. На прегледите и парадите той уверява своите „галиполски
орли“, че е близо денят, когато ще потеглят към „святата Русия“. Задачата
I армейски корпус да се приведе в бойна готовност е
изпълнена, но очакваният радикален поврат в международните отношения в полза на
руската емиграция не се сбъдва (Спасов
1999, 127-128).
***
Отначало дроздовци са добре осигурени във финансово
отношение: месечната войнишка заплата е в размер на 80 лева, младши офицерите
получават по 120 лева, командир на рота – 300 лева, командир на батальон – 500
лева, и командир на полк – 1000 лева (Русская
2001, №57, 229). „Първата година бяха добре – имаха много пари
и докараха доста багаж“ - пише в спомените си Петър Габровски (Габровски 1990).
С идването на врангеловата армия руският конфликт се
пренася в България. От една страна частите на Бялата армия се готвят за нов
поход срещу Съветска Русия, а от друга – болшевишката власт предприема поредица
от действия, насочени срещу остатъците от бялата емиграция. Най-точната оценка
за ситуацията е на генерал Врангел: „В България руските национални сили се
оказаха ябълката на раздора“ (Русская
2001, №2, 18).
След катастрофата, с която завършва участието на
България в Първата световна война, обществото в Севлиево е силно поляризирано и
политизирано. Дроздовските офицери и войници са посрещнати в Севлиево добре и
със съчувствие от гражданството и най-вече от представителите на русофилските
буржоазни партии. За настроенията сред социалдемократите (широките социалисти)
в спомените си д-р Атанас Москов пише: „Противоречие създаде сред младите
социалисти идването в Севлиево в началото на 1921 г. на една доста внушителна
група белогвардейци от разбитата армия на генерал Врангел. От една страна,
имахме симпатии към руския воин, за който само сме слушали и чели и който
някога ни е освободил от турското робство. Сега виждахме пред нас гиздавите
казашки униформи, приятните руски лица. От друга страна, това бяха
кантрареволюционери, нещо, което не можеше да се съгласува със
социалистическите ни убеждения и революционната ни романтика.“ И
по-нататък: „Но с възмущение научавахме, че в казармата се провежда военно
правосъдие, без знанието на нашите власти, че даже имало и смъртни присъди,
приведени в изпълнение. Спорехме помежду си. Отрицанието на болшевишката власт
правеше снизходителни някои от нашите привърженици към тия руснаци, борили се
против болшевиките. Един наш член, Петър Спиридонов Чокоев, се беше сближил с
някои от тях. След като разисквахме помежду си, бях натоварен да го предупредя,
че в нашите среди не се гледа добре на интимността му с белогвардейци. Но скоро
се оказа, че между дошлите в града ни руснаци има социалреволюционери и
социалдемократи. Нисичкият млад поручик Федя беше социалреволюционер,
привърженик на Керенски и син на активен социалреволюционер. Той дружеше с
братовчед ми Стефан Хаджиминчев, социалдемократ. Капитан Степан Деркач, който
по-късно се самоуби, бивш учител, беше социалдемократ, привърженик на Теодор
Дан и почитател на Плеханов. Той се приобщи към компанията учители
социалдемократи и стана приятел на брат ми Петър“ (Москов 1997, 161).
По идеологически причини
силно отрицателно е отношението към пристигналите дроздовци сред комунистите
(БКП - тесни социалисти) в града и околията. Инструкциите от София са
партийната организация да наблюдава поведението на белогвардейците и да води
борба против техните контрареволюционни намерения. И тук най-активни са
членовете на младежкото комунистическо дружество „Карл Либкнехт“, които под
ръководството на местната организация провеждат протестна демонстрация против
пристигането и настаняването в казармените помещения на частите на елитния
Дродзовски полк. Често влизат в публични разпри с белогвардейците. Твърдо се
противопоставят на провокациите на дроздовци по време на една партийна
вечеринка в театъра на Ненчо Томев (Коркинов 1961; Атанасов 1971). Отношението към дроздовци е толкова негативно, че
под ръководството на Симеон Н. Стойнов – активен участник в младежкото
революционно движение, подкрепен от другарите си Симеон Ненов, Христо Григоров
и др., като инициативен комитет през зимата на 1921-1922 г., се явяват пред
кмета на града и настояват даденото разпореждане на първи трудов набор да
набави дърва от местността Баадалата за нуждите на настанените в казармата
белогвардейци да бъде отменено. Акцията е успешна. Докато вървят преговорите,
трудоваци и граждани скандирали пред кметството: „Долу врангелистите!“, „Не
искаме държава в държавата!“, „Да живее Червената армия!“ и др. (Маджаров 1972).
През месец март 1922 г. Комунистическата партия
започва кампания срещу врангелистите в цялата страна. След София митинги и
събрания се провеждат в много населени места, където речи произнасят членове на
Централния комитет на БКП и депутати в Народното събрание. В Севлиево митингът
е свикан на 26 март пред партийния клуб на ул. „Ст. Пешев“ (в миналото „Г.
Димитров“ №55). Оратори са Димитър Кандулков и варненският народен представител
Крайчев. С цел да сплаши участниците генерал Туркул – характеризиран в личното
му дело като „отличен боеви началник, храбрец“, но „груб, рязък и
своеволен“, изпраща войници, които да обградят митинга. Срещу провокацията
се опълчват комсомолците-спартакисти: Иван Дараданов, Колю Решетаря - работник
металик, и други младежи, организирани от ръководителя на младежката
организация – Андрея Станков. След първите признаци за противодействие
войниците се оттеглят[5]
(Атанасов 1971).
Доста рязка и категорична е реакцията на Градското
общинско управление, по това време доминирано от управляващата земеделска
партия и от комунистите. По инициатива на общинския съветник Димитър Кандулков
– комунист, на 2 февруари 1922 г. е внесено предложение „за разглеждане
въпроса за руските бежанци – войници и офицери“, които са „носители на
покварата и разврата между севлиевското гражданство“. Предложението му е
подкрепено от авторитетния земеделски водач Марин Попов, кмета и другите
съветници, и с болшинство е прието решение: „Да се донесе за всеки един
конкретен случай на Репарационната комисия и Министерството на вътрешните
работи и народното здраве, за да ги дигнат (т.е. преместят – бел.а.) от
града, ако ли това не може, то поне да се предпише на нашите власти да
контролират и ограничават техните волности“.[6]
Управниците на града са разтревожени от поведението на дроздовската военна
част, от разточителния начин на живот, непрекъснатите вечеринки и лошото
влияние върху местните младежи. Опасяват се, че след като свършат донесените
пари ще започнат кражби и грабежи. Съобщава се за три конкретни случая на
фрапиращи нарушения (не е ясно, какви са точно – бел. а.), при които местната власт не се е намесила. В
„Работнически вестник“ - печатния орган на Комунистическата партия, се съобщава
за извършени от белогвардейците в страната насилия, произволи, грабежи, кражби
и побоища. „В Севлиево – пише там, генерал Туркул и неговите
приближени устройвали диви оргии, изнасилвали български жени.“[7]
Поради реакцията на севлиевската общественост
околийският началник е принуден да реагира и издава заповед през месец май, с
която забранява на българските граждани да посещават руските бежанци в
казармата (Руската 2000, №625, 95).
През пролетта и лятото на 1922 г. земеделското
правителство все повече осъзнава грозящата го опасност от евентуално
взаимодействие между добре организираната руска военна сила и недоволните от
управлението буржоазни партии. Поради тази причина се установява временно
сътрудничество по редица технически въпроси с комунистите, а със Съветска Русия
отношенията се подобряват, в страната е допуснат да работи Съветският Червен
кръст.
В началото на месец май правителството започва
настъпление срещу белогвардейците, обвинявайки ги в шпионска и заговорническа
дейност. От едно питане в Народното събрание на комунистическата парламентарна
група към министъра на вътрешните работи и народното здраве разбираме за
проведена акция по изземване на укритото оръжие от дроздовци в Севлиево.
Жандармерийски войници внезапно извършват обиски и откриват оръжие в домовете
на няколко офицери, сред които и щабс-капитан Березовски. Както предходните
акции и тази не е особено резултатна – оръжието е лично, само револвери.
Министърът съобщава и за осъществена контраразузнавателна дейност от дроздовци,
които имали създаден разузнавателен пункт в града, с основна задача да събира
сведения за политическите предизборни борби. Работата на този пункт е била описана
в делото от проверката на властите на цели четири страници (Стенографски 1922, 90). Пак
през месец май в района на град Елена е заловен капитанът от Дроздовския
стрелкови батальон Виктор Волочков, който в продължение на половин месец
скицирал местностите край града. Той разполагал с напълно редовни документи,
издадени му от Щаба на 1-ва пътна дивизия при Врангеловата армия в Севлиево (Спасов, 1999, 145-146).
Особено тревожно и скандално е разкритието за
функциониране на военен съд при Дроздовския стрелкови полк. Сред иззетата
архива е открито писмо от генерал Кутепов до генерал Шатилов, в което му донася
за инцидент в Севлиево с капелмайстора на полковата музика Николай Сергеевич
Котов. Заради изявено от него желание да се завърне в родината си, той е
арестуван и осъден на смърт. Изпълнението на присъдата се забавило за около
десетина дни, вероятно поради широкия отзвук сред севлиевската общественост.
Димитър Божинов, студент в Музикалната академия, Георги Николов Митев – Кицът,
шофьор, и други севлиевци вземат инициативата и го освобождават от ареста.
Укриват го в дома на стария комунист Кольо Пончито, кожарски работник, след
което през Варна е отправен към родината му. Тодор Луканов говори от трибуната
на Народното събрание за още един фрапиращ случай: „Аз ви съобщавам, че тези
хора (белогвардейците – бел. а.) не само съществуват като организация
тук и продължават да имат свои щабове, но те издават смъртни присъди. Те са
убили из засада онзи ден един полковник в Севлиево, който е послужил вам, за да
се разкрият действията на врангеловците тук между другото, и осъден от тех, той
е бил убит из засада, а сега се мъчат да кажат, че той се е самоубил. Ако това
е верно, г-н министре на войната, както обяснявате на колегата си президент, аз
Ви питам, какво правите с тези генерали, които са в Севлиево на брой 17? Как смеете
— и по-рано Ви казах, и сега ще Ви кажа — да търпите съдилища в страната, които
издават и изпълняват смъртни присъди?“ Заради незаконното упражняване на
съдебна власт, срещу командира на полка генерал Туркул е възбудено наказателно
дело от прокуратурата в Севлиевския окръжен съд (Атанасов
1971; Стенографски
1922, 108).
За пореден път през летните месеци е предприета
акция по разоръжаването на дроздовци в Севлиево. Севлиевският околийски
началник отправя два ултиматума към тях да предадат укритото оръжие, но
получава категорични откази от генерал Туркул, при което е принуден да поиска
помощ от български военни части от съседни гарнизони. Така, най-после, според
данни на командира на българската военна област, към която спада Севлиево, от
белогвардейците са иззети 120 обикновени пушки (Спасов,
1999, 141-142). Кампанията
на земеделското правителство срещу руските войски нито за миг не поставя под
съмнение тяхното право на военна организация и именно поради тази причина оценката
на командването на корпуса е, че въпреки тежките изпитания белогвардейците са
запазили дисциплината си, част от оръжието, и армията продължава да съществува.
Тази оценка споделят както земеделците, така и комунистите.
***
В резултат на благоприятната вътрешно- и външнополитическа
обстановка в началото на месец май 1922 г., в София, с активното участие на БКП
(т.с.) е създадена организацията Съюз за завръщане в родината (Совнарод), който си поставя за цел „най-скорошното
организирано завръщане в родината на всички руски граждани, примирили се със
съветската власт“ (Чернявски,
Даскалов, 1964, 193).
В Севлиево е създадена група, която се снабдява с
агитационна литература и води активна устна и печатна пропаганда за завръщане в
родината, макар че условията за нейната дейност са много трудни предвид състава
на пребиваващите тук дроздовци – предимно офицери и по-малко войници. Членският
внос се определя доброволно, но е не по-малък от 2 лева. В печатния орган на
Совнарод, в. „На Родину“ от месец август 1922 г., дроздовски войници от
Севлиево съобщават: „Тогава, когато стотици наши хора буквално умират от
глад, генерал Туркул живее охолно. Банкети, пиянство, шампанско – ето стихията
на сегашния ден на генерал Туркул“
(Чернявски,
Даскалов, 1964, 188).
В дейността си групата е подпомагана от местната
партийна организация на комунистите, което проличава добре по време на акцията
за спасяването на капелмайстора на полковия оркестър капитан Николай Котов.
През ноември месец е оповестено Заявление от група генерали и офицери от Бялата
армия в България, в което те признават съветското правителство за единствена
законна власт в Русия. То е подписано и от няколко дроздовци: полковник Громов
– бивш командир на бронирания влак „Дроздовец“, капитан Прокофий Горбань,
капитан Петров, поручик Анатолий Брюховецкий, поручик П. Павловский и поручик
Адриан Ждеров. Сред положилите подпис са и няколко артилерийски офицери от
полка, квартируващи в Орхание (дн. Ботевград). Между първите офицери, заминали
за Русия в началото на януари 1923 г. отново фигурира името на полковник
Николай Громов (Русская
2002, 287-289, 313-317).
През зимата на 1922-1923 г. мнозина от
белоемигрантите намират работа във фабриките на Габрово и мините на Плачковци,
като те са не само от средата на дроздовци в Севлиево, но и от други населени
места. В сведение на Совнарод от 23 февруари 1923 г. белогвардейците от двата
града са обединени в една група на организацията по завръщане в родината.
Според този документ към посочената дата в Севлиево и Габрово пребивават 1900
белоемигранти. От тях 20 души са членове на Совнарод, а 760 са определени като
съчувственици. Не са отчетени заминалите за СССР (Спасов,
1987, №11, 95). От
посочените числа може да се направи извод за известен подем в движението за завръщане
в родината, тъй като 41 % от общия брой емигранти в двата града са спечелени за
идеята на Съюза. Към 25 март 1923 г. според данни на Совнарод броят на
бежанците в Търновски окръг (по това време Севлиево и Габрово са околии към
Търново) е 3 480 души, от които 585 са членове на организацията, което
прави 35% (Чернявски,
Даскалов 1964, 211).
Лелеяният в мечтите на дроздовци пролетен поход
срещу Съветска Русия пропада, в града и околията земеделци и комунисти са
враждебно настроени, групата на Совнарод работи активно сред състава за
завръщане в родината. През лятото генерал Кутепов и най-приближените му офицери
са изгонени от страната. Сред тях е и командирът на Дроздовския стрелкови полк
генерал Туркул. След отстраняването на върхушката на врангеловата армия следва
още един удар – приемането на мисията на Съветския Червен кръст в страната, която
усилено подпомага дейността на Совнарод за завръщане в родината. Но
най-сериозният удар по опитите да се съхрани Бялата армия е свързан с
опразването на врангеловата хазна. Генерал Врангел оповестил със заповед „до
всички, до всички, до всички“, че касата е празна и всички чинове от „армията“
са длъжни самостоятелно да заработват насъщния си хляб с пот на лицето. Както
се казва в едно негово писмо от януари 1923 г. белогвардейците преминават към „трудово
положение на черен физически труд, еднакъв за офицери и войници“ (Русская 2001, №2, 14-15).
***
От финансова гледна точка ситуацията
започва да се променя още около средата на 1922 г. Доста образно картината е
пресъздадена от Петър Габровски в спомените му: „В нашата къща приехме да живее едно семейство - мъж
и жена с петгодишно дете. Мъжът се казваше Льони, а жената Олга – висока и
хубава. На втората година започнаха да продават излишните си вещи. Парите им
бяха на свършване. Тези, които имаха занаяти, намериха работа в града, отвориха
работилници, а лекарите – кабинети. Тогава общината правеше шосето за Ловеч и
Габрово – работа имаше много. Ходих да ги гледам как чукаха камъни и постлаха
шосето. Други заминаха да работят по лозята в Сухиндол. Льони също замина с
тях, а жена му с детето си остана при нас – на наша издръжка. През зимата, за
да се топлят, изкъртиха подовете на помещенията в казармата“ (Габровски
1990). Група офицери под ръководството на полковник Дмитрий
В. Житкиевич получават разрешение от общината да създадат зеленчукова градина
за своите нужди в долната част на изоставената през военните години градска
градина. Срещу това те се задължават по представена от тях схема да възстановят
за отдих и развлечения горната част от запустялата градина.[8]
В търсене на работа, тъй като Севлиево не предлага
богати възможности, дроздовци се разсредоточават из селата на околията и
близките градове. Не се отказва никаква работа, дори и най-трудната и
непривлекателна. Мнозина се ориентират към земеделския труд в околните села и
най-вече към лозята на Сухиндол, което село руснаците изписват като град в своите документи.
Полковник Трубников работи в пчеларската кооперация на село Батошево. Около 500
души (не само от Севлиево) стават миньори в мините „Принц Борис“ и „Бъдеще“ на
гара Плачковци, където са организирани в „работни групи“, с 30% по-ниско
възнаграждение от българските миньори (Спасов,
1999, 144). Други се
насочват към индустриално Габрово: текстилна фабрика „Александър“, фабрика
„Аспарух“ и други фирми. Възможностите на този град са значително по-големи,
поради което белоемигрантската колония в него нараства числено. Подпоручик
Павел Александрович Чистяков от Севлиево се прехвърля в Габрово на работа във
фабрика „Аспарух“. Тук става член на основаното Руско военно събрание. Умира по
време на трудова злополука на 30 ноември 1925 г., поради което е изключен от
списъка на полка.[9]
В Габрово
намират препитание и се заселват трайно подполковник Сергей Георгиевич Чебанов,
Василий Иванович Красавин (фабрика „Александър“), Таранец, Тикбиюки, Калмиков,
Караджи и др. През 1923 г. в село Батошево пристига от Севлиево една руска
команда войници-емигранти със задача да прокопае вадата на бъдещата водна
електроцентралата. Започнало строителството на бента, изкопа за здание на
централата, доставката на тръби и машини (Александров,
Н. и кол. 1987, 121).
От началото на 1923 г. активното сътрудничество
между земеделците и Съветска Русия е преустановено – Райко Даскалов вече не е
вътрешен министър; врангелистите влизат в сговор с буржоазните партии,
подготвящи преврат срещу Ал. Стамболийски. Поради невъзможност да намерят
препитание в Севлиево много от дроздовци се насочват към други градове и към
селата от околията. Някои поемат пътя към Западна Европа и други държави. Този
процес ще се задълбочава още повече занапред. Разсредоточаването на дроздовци
из цяла България и чужбина поставя на дневен ред въпроса за съдбата на
дроздовските знамена. С деликатната задача по доставянето на реликвите е
натоварен полковник Павел Дмитриевич Куравец от гарнизона в Севлиево,
който на 20 април 1923 г. предава на генерал-лейтенант И. А. Ронжин в София:
Николаевските знамена на 1-ви, 2-ри и 3-ти Дроздовски стрелкови полкове,
Георгиевското знаме на Самурския пехотен полк, Андреевското знаме на 1-ви
Морски полк и Георгиевските тръби на Самурския батальон[10]
(Чичерюкин-Мейнгардт,
2005).
Превратът на 9 юни 1923 г. заварва известно число
офицери и войници в казармата. Там пребивава и генерал-майор Харжевски, който е
командир на полка и началник на гарнизона след изгонването на генерал-майор
Туркул през пролетта на предходната година. Повечето от военнослужещите по това
време са на работа в съседния град Габрово и по селата на околията. В казармата
по това време има и взвод български жандарми под ръководството на ротмистър.
Въстаналите в подкрепа на правителството земеделци арестуват ротмистъра и
разоръжават жандармеристите, при което дроздовци запазват неутралитет. Не се
намесват в „българската разпра“ и след като в града влиза малка военна
част от Търново, която установява новата власт, въпреки отправената покана.
Както се разбира от спомените на един дроздовски офицер, в полка все още имало
скрито известно количество оръжие, съхранено по време на „гоненията на
Стамболийски”. С местните власти при
земеделския режим генерал Харжевски поддържал напълно коректни отношения,
такива искал да има и с новите. Стремейки се да избегне вмешателство в
българската разпра, генералът считал, че само при непосредствена заплаха дългът
и честта можели да го заставят да излезе от положението на наблюдател и да
прибегне към силата на оръжието (Раевский,
2002, №1-2).
Още от началото на 1923 г. по
външнополитически причини и поради влошаване на отношенията между управляващата
партия на БЗНС и БКП (т.с.), условията за развитието на възвръщенското движение
сред белогвардейците се усложняват. Независимо от това движението има своите
малки успехи. През първата половина на годината от България за Съветския съюз
отпътуват изключения от списъците на Дроздовския стрелкови полк полковник
Горбацевич и фигуриращия под №331 в полковия списък капитан Анатолий Николаевич
Львов.[11]
След деветоюнския преврат отношението на
новите власти към Совнарод се променя рязко. Започват жестоки преследвания. Със
съдействието на полицията през месец юли дроздовци организират нападение срещу
клуба на Комунистическата партия в Севлиево (Чернявски, Даскалов
1964, 258). В секретно окръжно до окръжните управители от
14 юли министърът на вътрешните работи генерал Русев нарича Совнарод „тайна,
революционна, поддържана от чужбина организация“.[12] В същото окръжно е разработена операцията за
разгромяване на Съюза за завръщане в родината. По заповед на министъра, сведена
до околийските началници, на 21 юли в 6 часа сутринта започват арести по
предварително изготвени списъци на „руските болшевишки агенти“. Така в
Севлиево са арестувани ръководни и активни членове на Совнарод, които следвало
да се изпратят към град Варна, а впоследствие към Съветския съюз. Извършени са
обиски с цел откриване на уличаващи ги документи и предмети.[13] По този начин е сложен край на дейността на групата
на Совнарод в Севлиево. В Габрово са арестувани и бити председателят и
членовете на групата: Михаил А. Караулни, Сергей Михайлович Еремин и Алексей
Попов. Арестът е осъществен от пристава подпоручик Килифаров, съпроводен от
щабс-капитана от Дроздовския полк Василий Васильевич Сахаров (№569), и както се
казва в различни документи от „неизвестни руснаци“ или „при
съдействието на дроздовци“. В комендантството те са подложени на силен
побой и са обвинени във връзки с комунистите. На Еремин е нанесена щикова рана (Русская 2002, 344, 365, 374, 425.)
Свалянето на Стамболийски и установяването на
новата власт в страната е възприето от белогвардейската върхушка като „кардинална
промяна на ситуацията“, считало се, че положението на Руската армия в
България се е укрепило. В документ от 23 юни за състоянието на Врангеловата
армия се казва: „България може да стане база за активно настъпление срещу
Русия и да замени непригодната за това, поради вътрешното си положение, Полша.
При съдействието на Англия и Франция е възможен десант в Крим“ (Русская 2001, 93-96). Очаква се, че с връщането на изгонените от Стамболийски генерали, в това
число и генерал Туркул, боеспособността на Кутеповия корпус ще нарасне.
Трезвата и реалистична преценка обаче показва, че дроздовци вече съвсем не са
боеспособна единица, каквато са били през есента на 1921 и началото на 1922 г.
Занятия вече не се водят. Настроението е силно понижено, има стремеж за
освобождаване от армията и устройване на работа. Антисъветските настроения и мечтата за въоръжена борба не само със
Съветския съюз, но и със световното зло – комунизма, все още обаче
съществувала. Жадно се следял всеки слух, всяка вестникарска бележка за
случващото се в родината им. „Аудиторията вярвала (на врангеловата
пропаганда – бел.а.) и направо от събранието отивала в съседната кръчма,
където, пиейки чаша след чаша ракия, разработвала планове за бъдещия „пролетен
поход“ – пише в спомените си един белогвардеец (Александровский, 1969).
В доклад до генерал Врангел от 5 август е
посочено, че Дроздовският пехотен полк и Дроздовският конен дивизион в
Севлиево, с временен командир генерал Докунин, наброяват 650 души. „Полкът
има работа в района на своето разположение – работи почти целият“ –
завършва сведението за дроздовци (Русская
2001, 107). По време на Септемврийското въстание в Севлиевска околия и близкия район
няма вълнения. Комунистите са арестувани още на 12 септември. С разрешение на Междусъюзническата военноконтролна комисия на
правителството е разрешено да набира доброволци сред белогвардейците за
разправа с въстаниците в районите където има надигане. Завърналият се в
страната генерал Туркул, заедно с генерал Витковски взема активно участие във
формирането на руски отряди за потушаване на въстанието в различни части на
страната.
Квартирно
разписание на частите от галиполската група в България с дата 1 декември 1923
г. сочи като командир на полка генерал-майор Туркул, а списъчният състав се
разпределя, както следва: генерали, офицери и чиновници – 834 души; войници –
399 души; всичко – 1233 души. От тях в района на Севлиево са: 116 души, а извън
пределите на България – 119 души
(Русская 2001, 162).
***
На 1 септември 1924 г., в Югославия, генерал Врангел
създава Руски общовойнски съюз (РОВС) – нова форма на
съществуване на Руската армия, превърнала се в най-мощната белогвардейска
организация в емиграция (Русская
2006, №160, 357, №161, 359). Малко преди това, в началото на месец май, кадрите
на Дроздовския стрелкови полк напускат организирано Севлиево и поемат към
София, откъдето повечето от тях заминават към Югославия и Западна Европа.
Градското общинско управление със заповед №184 от 15 май назначава комисия,
която да приеме казармените помещения и инвентара от заминаващите дроздовци.[14]
Към 1 август 1924 г. в списъците на полка и неговите
подразделения се числят: офицери и чиновници – 740 човека; войници – 375;
всичко – 1115 души. Дроздовския конен дивизион наброява: офицери и чиновници –
92 души; войници – 88 души, или общо – 180 души. Инженерната рота включва:
офицери и чиновници – 30 души, и войници – 4.[15] В друго
сведение, съхранено в руския Държавен архив, поименно са изброени военнослужещите
от полка през 1924-1925 г.[16]
В града след дроздовци остава създаденият от тях
паметник в чест на починалите през 1920-1921 г. в Галиполи военнослужещи от
полка. За него се споменава в мемоарите на някои белогвардейци, като се смята,
че е изчезнал. Всъщност той е запазен и се намира в западната част на Стария гробищен
парк.
В Севлиево и околните села трайно заживява малка
група от дроздовци и белоемигранти от други военни части на бившата Врангелова
армия. Носталгията към родината е силна, но страхът от възмездие ги възпира и
те избират за своя втора родина православна България. Данните от преброяването
на населението в страната от 31 декември 1926 г. показват, че в град Севлиево
живеят 171 души, предимно руснаци и украинци, повечето от тях със семействата
си, а в 24 села – 161 души, или общо в околията те наброяват 332 човека (Списък 1930, 80). Някои от тях са дроздовци и те продължават да
се смятат за част от своя полк. Това личи от рапорт на генерал-майор Туркул до
генерал-майор Зинкевич от 22 септември 1928 г., в който са дадени данни за
разпределението на кадрите на Дроздовския стрелкови полк, останали в България.
Групата на дроздовци в град Севлиево наброява 14 души и има за командир
подполковник Пастушков, в Сухиндол – 19 души, с командир капитан Бондаренко, и
в Батошево – 9 души, с командир полковник Трубников, или общо в околията – 42
души. В съседно Габрово живеят 47 души с командир подполковник Чебанов. Освен
това в София пребивават 45 души, в Свищов – 14, в Сливен – 5, Харманли – 3,
Плевен – 4, Ботевград – 9, Лом – 6, и Княжево – 20. Общо в България по това
време дроздовци наброяват 195 души, разпределени в 12 команди със свои
командири.[17]
Тези данни от края на 20-те години подсказват, че
дроздовци все още продължавали да живеят с мисълта за борба срещу болшевизма и
поддържали своята организация в различните европейски страни, включително в
България и в частност в Севлиево и околията. Но тя все повече заприличвала на
организация на ветераните на Бялото движение. Постепенно белоемигрантите
се вписват в живота на местната общност.
Началото е изключително трудно и някои преминават през изпитанията на тежък
физически труд. Сред тях има лекари, фелдшери, учители, инженери, техници,
музиканти, свещеници и др., които оставят траен отпечатък в стопанския и
културен живот на Севлиевска околия в периода между двете световни войни.
ИЗВОРИ:
Стенографски
1922: Стенографски дневници, 19
ОНС, III извънредна сесия, 5-то заседание,
9 юни 1922 г.
Русская
2001: Русская военная эмиграция
20-40-х годов. Документы и материалы. Т.2. Несбывшиеся надежды… 1923 г.
Триада-х. М. 2001, №57.
Руская
2002: Русская военная эмиграция
20-40-х годов. Документы и материалы. Т.3. Возвращение… 1921-1924 г.г. Изд. Триада-ф. М.
2002.
Руская
2006: Русская военная эмиграция
20-40-х годов. Документы и материалы. Т.4. У истоков общевоинского союза 1924
г. М. 2006, №160, с.357, №161.
АРХИВНИ
ИЗТОЧНИЦИ:
Государственный
архив Российской федерации (ГАРФ), ф.6050
– Фонд
Дроздовский стрелковый полк г. Севлиево, Болгария. Из Рапорта генерал-майора
Туркула, генерал-майора Зинкевичу о составе чинов Дроздовского стрелкового
полка в Болгарии 22.09.1028 г. – Достъпно на http://rodovoyegnezdo.mybb2.ru/viewtopic.php?t=479 [28.02.2024 г.]
ГАРФ, ф.6050 – Список офицеров Дроздовского
стрелкового полка 1924-1925 г. – Достъпно на http://www.rodovoyegnezdo.narod.ru/War/drozdovtsy.html [28.02.2024 г.]
ГАРФ,
ф.6050 - Владимир Чичерюкин-Мейнгардт. Дроздовцы после Галлиполи: под звездами
Балканскими. Откъси от подготвената за издаване книга „Дроздовский и
дроздовци“.12.12.2005 г. – Достъпно на https://ruskline.ru/monitoring_smi/2005/12/12/drozdovcy_posle_gallipoli_pod_zvezdami_balkanskimi [26.02.2024
г.].
Държавен
архив (ДА) - Габрово, ф.6к – Заповедна книга на кметство Севлиево. Заповед
№184, 15 май 1924 г.
ДА-
Габрово, ф.6к – Протоколна книга на Севлиевски градски общински съвет. Протокол
№14, заседание от 02.02.1922 г.
ДА-Габрово, ф.6к –
Протоколна книга на Севлиевски градски общински съвет. Протокол №24 от
20.03.1922 г.
Окръжен държавен архив (ОДА) - Търново, ф.60 –
Секретна заповед на министъра на вътрешните работи генерал Ив. Русев от 14 юли
1923 г. до окръжния управител в Търново Асен Николов, относно задържането и
изпращането под стража във Варна на болшевишките агенти, с приложени списъци на
членове на „Союз возвращения Родину“ в Търново, Лясковец, Свищов и Севлиево.
ВЕСТНИЦИ:
„Работнически вестник“, 23 март 1922, бр.222.
„Работнически
вестник“, 10 юни 1922/280.
„Росица“,
Севлиево. 14 април 1922/бр.1.
„Росица“, Севлиево. 15 юли 1922/бр.9.
ЛИТЕРАТУРА:
Александров
и кол. 1987: Н. Александров,
и кол. Батошево. С. 1987.
Александровский
1969: Борис Николаевич
Александровский. Из пережитого в чужих краях. Воспоминания и думы бывшего
эмигранта. Москва. Изд. „Мысль“, 1969. -
https://www.litres.ru/book/boris-nikolaevich-al/iz-perezhitogo-v-chuzhih-krayah-vospominaniya-i-dumy-69061345/chitat-onlayn/
Атанасов
1971: Ст. Атанасов, Борбата срещу
белогвардейския военен съюз. – В-к „Росица“, Севлиево, 31 юли 1971/бр.31.
Габровски 1990: П. Габровски. Свят от надежди. – В-к „Росица“, Севлиево. 1990/бр.52.
Коркинов
1961: Й. Коркинов, Младежкото
дружество „Карл Либкнехт“ в Севлиево. - В-к „Севлиевска трибуна“, 1961/бр.19.
Маджаров
1972: Донко Маджаров, Симеон Н.
Стойнов (Монката). – активен участник в младежкото революционно движение. – В-к
„Росица“, Севлиево, 7.10.1972/бр.41.
Москов
1997: Атанас Москов. Спомени. Възходи и падини. Том. I. С. 1997, 161.
Раевский
2002: Н.А. Раевский. Дневник
галлиполийца. Изд. „Простор“ (Алма-Ата), №№1-2, 2002. - http://militera.lib.ru/db/raevsky_na/index.html
Руската
2000: Руската емиграция в
България. 1878-2006. Библиографски указател. С. 2000. №625, с.95. Редкий приказь – В-к „Русское дело“,
№132, 17 май 1922.
Спасов
1978: Л. Спасов. Врангелистите и
българската общественост във Великотърновски окръг през 1922 г. – Трудове на
Великотърновския университет, Исторически факултет, 14, 1978, №3.
Спасов
1987: Л. Спасов. Съюзът за
завръщане в Родината [на руските белоемигранти] (1922-1923 г.). – Сп.
Исторически преглед, 1987, №11.
Спасов
1999: Л. Спасов. Врангеловата
армия в България 1919-1923. С. 1999.
Списък
1930: Списък на населените
места в Царство България според преброяването на 31.12.1926 г. С. 1930.
Чернявски,
Даскалов 1964: Г. Чернявски,
Д. Даскалов. Борбата на БКП против врангелисткия заговор. С. 1964.
SUMMARY: The article examines the stay of the Drozdovtsy Regiment in Sevlievo from the autumn of 1921 to May 1924. Initially, the regiment is maintained as a combat-ready military unit and undergoes intensified preparation for a spring campaign against Soviet Russia. The Drozdovtsy are well financially supported until the middle of 1922, after which they are forced to sustain themselves through their own efforts, and the dream of the campaign against the Bolsheviks collapses. Due to ideological reasons, the attitude of Sevlievo's society, parties, and authorities towards the Drozdovtsy is ambiguous. The organization "Union for Return to the Motherland" achieves modest results and is crushed by the new Bulgarian authorities in the summer of 1923. The remnants of the Drozdov Rifle Regiment leave Sevlievo and Bulgaria in an organized manner, while the remaining 42 Drozdov soldiers in the area continue to exist as a veterans' organization of the White Movement.
|
|
[1] Государственный архив Российской федерации (ГАРФ), ф.6050, оп.1, д.2,
л.5.
[2] В-к „Работнически
вестник“, 23 март 1922, бр.222.
[3] Генерал-майор Владимир Владимирович Манщейн - помощник-командир на полка, е син на
генерал Владимир Карлович фон Манщейн – освободител на Севлиево през 1977 г.
[4] ГАРФ, ф.6050, оп.1, д.2, л.5.
[5] В-к
„Росица“, 14 април 1922/1.
[6] Държавен архив (ДА) - Габрово, ф.6
к, оп.1, а.е.32, л.205.
[7] В-к „Работнически вестник“, 10.06.1922/280.
[8] ДА-Габрово, ф.6к, оп.1, а.е.33,
л.3-4.
[9] ГАРФ, ф.6050, оп.1, д.4, л.5.
[10] ГАРФ, ф.6050, оп.1, д.7, л.20.
[11] ГАРФ, ф.6050, оп.1, д.7, л.1.
[12] Окръжен държавен
архив (ОДА) - Търново, ф.60, оп.1, дело 39, л.176.
[13] ОДА- Търново,
ф.60, оп.1, дело 39, л. 176, 179-182, 184-185, 188-189.
[14] ДА-Габрово, ф.6 к, оп.1, а.е.79,
л.69.
[15] ГАРФ, ф.6050, оп.1, д.7, л.19.
[16] ГАРФ, ф.6050, оп. 1, д. 2,
л.11-20.
[17] ГАРФ, ф.6050, оп. 1, д. 2.
